Дженифър Уайлд
Коварство (5)

Глава пета

Когато прекрачих прага на трапезарията, Дерек Хоук тъкмо оставяше слушалката на телефона. После го отмести настрана, усмихна се и кимна за поздрав. Беше облечен в кафяви панталони и грамаден плетен пуловер. Косата му беше рошава, както и снощи, и се спускаше на гъсти къдрици над челото му. Тази сутрин излъчваше сила и жизненост, които ме смутиха. Приличаше на огромно животно, затворено в клетка, което търси къде да излее неудържимата си енергия.

Известно време вниманието му бе изцяло погълнато от някакво малко тефтерче, където си записваше нещо. Прилоша ми, когато долових примамливия аромат на кафе и препечени филийки. Вече цяло денонощие не бях сложила и хапка в устата си.

— Готово — каза той и остави тефтерчето на масата. — Как се чувствате тази сутрин, мис Лейн?

— Гладна — отвърнах аз въпреки нежеланието си.

— Ще помоля готвачката да донесе нещо за ядене. Имаме доста неща, които да обсъдим, нали?

— Несъмнено.

Дерек Хоук натисна някакъв звънец. След миг в помещението се вмъкна дебела жена с войнствено изражение, която тътреше лениво крака. Посивялата й от годините коса бе вдигната на ролки, а гневните й кафяви очи се взираха с очакване в мен. Облечена беше в синя униформа и обувки за тенис. В едната си ръка стискаше жълт таблоид, а в другата — нахапано парче захарно руло. Жената очевидно не бе очарована да я прекъснат по средата на приятните й занимания.

— Още някой труп ли, Джеси? — попита я с усмивка Хоук.

— Открили няколко отрязани глави върху празен парцел земя. Полицията подозира някакъв учител.

— Е, в случай че не бързаш да научиш подробностите незабавно, мис Лейн би искала да закуси. Аз пък ще ти поискам още една чашка кафе, за да й правя компания. И побързай, мис Лейн е гладна.

Джеси ми хвърли свиреп поглед и затътри крака към вратата. Почувствах се неудобно.

— Дали няма да сложи натрошени черупки в яйцата ми? — попитах неуверено.

— Джеси е с нас вече повече от двайсет години — обясни усмихнат Дерек Хоук. — Вярно, че е малко ексцентрична, но тук сме свикнали да не й обръщаме внимание. Никой не може да изпече бифтек или да направи пудинг, подобен на нейния. Като се има предвид колко е трудно в наши дни да се намери качествен персонал, Джеси е истинско съкровище. Лошото е, че и тя го знае и това усложнява нещата.

— Очевидно — отбелязах аз.

Той се засмя. Тази сутрин беше в страхотно настроение — сърдечен, снизходителен. Питах се какво ли е предизвикало тази промяна.

— Добре ли спахте? — попита ме той.

— Чудесно. Но ми се стори, че по някое време чух гласове пред стаята си.

— Нищо чудно. Имах малък спор с повереницата на леля ми. Момичето е на седемнайсет и вече си мисли, че може да се измъква навън, когато си поиска, без да се обади на никого. Надявам се, че не сме ви обезпокоили сериозно.

— Бях твърде изморена, за да се обезпокоя сериозно.

— Вчера беше доста изтощителен ден за вас, нали?

— Меко казано.

— Преживяхте сериозен шок. Съжалявам за това. О, ето я и Джеси. Остави подноса някъде тук, Джеси. Ние сами ще се обслужим.

Джеси стовари подноса на масата, при което чашите и чинийките издрънчаха, и шумно повлече нозе по пода. Вратата се затръшна след нея с оглушителен трясък.

— Обикновено закусваме в седем и половина — каза Дерек Хоук, очевидно без ни най-малко да се впечатли от поведението на готвачката. — Джеси прекарва времето си между осем и единайсет часа със своите вестници и астрологични прогнози. И никак не обича да променят режима й.

— Забелязах.

— Ще се обслужите ли, мис Лейн?

Отрупах чинията си с пухкави яйца на очи и парченца хрупкав бекон. Хоук самият напълни сините порцеланови чаши с ароматно кафе и постави на масата цяла камара препечени филийки. После се облегна на стола си и с очевидно задоволство се вторачи в мен, докато опустошавах солидното количество храна пред себе си и добавях допълнителна порция бекон. Когато привърших със закуската, домакинът запали една от тънките си кафяви цигари и пристъпи към прозореца, за да дръпне завесите. Налях си още една чашка кафе. Вече се чувствах заситена и напълно готова за предстоящата битка.

— Изглежда ви дължа извинение — подхвана той.

— Нима?

— Вече се убедих, че не сте изнудвачка.

— И как стигнахте до това благоприятно за мен заключение, мистър Хоук?

— Цяла сутрин съм на телефона — отвърна той. — Говорих с един от моите хора в Лондон — детектив от доста уважавана фирма.

— И?

— Разпоредих се да направят известни справки и да ми се обадят. В резултат телефонната ми сметка сигурно ще е огромна, но поне си заслужаваше. Разбрах доста неща за вас, мис Лейн.

— Така ли?

Той кимна.

— Изумително е колко неща можеш да научиш, стига да разполагаш с подходящите хора. За първи път се обадих в седем и половина и само след час и половина знаех всичко, което ми трябва за вас.

— И какво точно разбрахте?

— Преди всичко, че сте съвсем почтена жена и нямате полицейско досие. Второ, че наистина имате братовчедка, която се казва Делия Лейн и която е напуснала Лондон преди месец с намерение да сключи приличен брак. Изглежда, че не е споменала името на жениха пред никой от приятелите си, с които моите хора са се свързали, но всички са били единодушни, че е заминала, за да се омъжи.

Чаках търпеливо, с намерението да не коментирам думите му, докато не каже всичко, което си е наумил.

— Прекъснала е договора си с шоуто, в което е участвала — „Мод Меднес“, някакъв музикален спектакъл, и е изтеглила от банката хиляда и сто паунда. Продуцентът е бил бесен и очевидно е наговорил доста неприятни неща за хората, склонни да напускат работата си без прилично предизвестие. Мис Лейн е напуснала Лондон на 14-и април и оттогава никой не я е чувал.

— И?

— Още не съм свършил. Веднъж или два пъти мис Лейн е била забелязана в присъствието на висок, тъмен непознат — моля да ме извините за определението — който вероятно е приличал на мен. Не го е представила на никой от приятелите си. Всъщност явно е правела всичко възможно да запази в тайна неговата самоличност. Хореографът на спектакъла е бил доста потресен, когато ги срещнал в някакво заведение, а братовчедка ви отказала да го запознае с придружителя си.

— Това ли е всичко?

— Не съвсем. Изглежда е заявила на една от певиците в шоуто, че възнамерява да се изнесе в Хоукстаун и да живее във внушително старо имение. Това е всичко, до което хората ми са успели да се доберат за толкова кратко време, въпреки че предпочитам да ви спестя няколко любопитни подробности за романтичните й преживявания.

— Наистина ли?

— Истината е, че не разполагахме с време да проверим тази страна от живота й, но се носят слухове, че мис Лейн не е подбирала особено прецизно мъжките си завоевания. Веднъж е имала връзка с член на парламента, женен многократно, но го е зарязала заради някакъв тромбонист. Името й се свързва също с някаква френска филмова звезда, с барман, футболист и със собственик на преуспяваща книжарница в Челси. Сигурен съм, че в списъка й има и други завоевания, но моят човек не разполагаше с достатъчно време, за да ги открие. Помощниците му работят по въпроса.

— Обзалагам се, че е така — отвърнах гневно аз.

— Грешна ли е информацията ми?

— Знаете, че хората в артистичните среди обичат да клюкарстват и злословят.

— И все пак, където има дим…

— Да не би да намеквате, че братовчедка ми има склонност към безразборни връзки?

— Нищо подобно. Просто се опитвам да формулирам някаква теория.

— И каква е вашата теория, мистър Хоук?

— Доста простичка. Братовчедка ви е срещнала някакъв мъж в Лондон — женен, без съмнение, вероятно много богат и влиятелен, и е решила да избяга с него за една кратка ваканция. Разбира се, би било фатално, ако някой бе узнал името му, така че се е наложило всичко да стане съвсем тайно. Не се и съмнявам, че братовчедка ви ще се върне след седмица или две с фантастичен тен, ново палто от норки и богат запас от анекдоти за южното крайбрежие на Франция.

— Звучи доста правдоподобно — отвърнах неприязнено аз, — но вие изобщо не познавате Делия. Може да е излизала с дузина мъже — защото тя несъмнено обича живота и удоволствията, но винаги е била високо морална жена. Никога не е приемала скъпи подаръци от своите обожатели и никога не би избягала с женен мъж. Освен това Делия мрази Южна франция. Веднъж двете отидохме да си починем там за седмица и се натъкнахме на най-невероятните досадници на света. Аз се изринах, а Делия пипна диария. Сигурна съм, че това ще й държи с години.

Дерек Хоук се ухили, а аз се облях в руменина.

— Теорията ви не издържа критика — просъсках аз.

— Не се гневете чак толкова.

— Тя ми каза за вас двамата — не се предавах. — Описа ми как изглеждате — вие и имението. Как ще ми обясните това… или пък телеграмата, която ви показах снощи?

Той пристъпи към бюфета, взе някакво лъскаво списание и го постави на масата пред мен. Беше скъпо издание, чиято тематика бе насочена към старите къщи и антични предмети. Дерек Хоук го отвори на някаква статия за Блекрест, илюстрирана със снимки от имението и една с него самия, прегърнал възрастна жена със слънчобран, който прикриваше лицата и на двама им.

— Леля ми позволи тази статия да се отпечата въпреки протестите ми. Даже изрови тези стари фотографии и ги предостави на издателя. Вашата братовчедка очевидно е държала в неведение колегите и приятелите си относно самоличността на бъдещия си съпруг, но все пак е трябвало да измисли някаква достоверна история за пред вас. Предполагам, че е видяла статията и тя й е послужила за някаква основа, върху която е скроила всичко останало.

— Мистър Хоук, ако познавахте братовчедка ми, щяхте да проумеете колко е невероятно тя да обърне внимание на подобно списание. Вкусът й по отношение на литературата напомня интересите на вашата готвачка.

— И все пак възможно е да го е видяла.

— А какво ще кажете за телеграмата?

— Тук вече няма съмнение, че тя ви я е изпратила — може би даже от Хоукстаун. Но все някак е трябвало да потвърди историята, която ви е пробутала.

— Не мога да повярвам — отвърнах аз.

Дерек Хоук скръсти ръце на гърдите си и се облегна на стената, по-спокоен от всякога. В дебелия си плетен пуловер приличаше на инструктор по ски. Беше вторачил в мен тъмно кафявите си очи и очевидно очакваше някакъв коментар от моя страна. Аз обаче не знаех какво да кажа. Допих кафето си и оставих чашката настрана. Опитах се да формулирам мислите си.

Трапезарията беше издържана в ярки, жизнерадостни цветове и никак не се връзваше с останалата част от къщата. Стените бяха бели. Тъмният паркет на пода бе покрит с пъстри килимчета в бели и кафеникави тонове. Тежката ленена покривка бе прилежно изпъната на масата, а в средата се разполагаше масивна кристална кана. Не беше лесно да размишляваш за предумишлено престъпление в подобна обстановка, но точно това се въртеше в ума ми. Високият непознат, небрежно облегнат на стената, изглеждаше така, сякаш е способен да извърши убийство, без да му мигне окото.

— Вашият човек в Лондон, изглежда, е успял да открие доста неща за изключително кратко време — подхвърлих аз. — Това е забележително.

— „Моят човек“ има няколко асистента. Казах му, че въпросът е на живот и смърт. Включил е всичките си помощници в разследването. Тези хора могат да свършат чудеса, когато ги натиснеш малко.

— Така изглежда — отвърнах аз.

— Мислите, че ви лъжа?

— Мисля, че цялата ви така наречена информация се състои от неща, които вече сте знаел, защото Делия ви ги е разказвала.

Дерек Хоук се навъси. Все още се подпираше на стената, но вече не изглеждаше толкова спокоен и отпуснат. Беше напрегнат, като животно, което се подготвя за спринт.

— Значи все още смятате, че съм я водил тук?

— Аз… просто не знам.

— И какво, ако съм я довел? — попита спокойно той. — Да предположим, че съм я примамил тук с обещания за брак и богатство. Да предположим, че съм я вкарал в къщата, без никой да ни види, после съм я удушил и съм я заровил в мазето — между другото, в мазето под Блекрест има древна тъмница и дори таен проход, който излиза в горите край града. Това е идеалното място за такова престъпление. Дори наистина да съм извършил всичко това, мис Лейн, повярвайте ми, бих взел всички предпазни мерки. Няма друг начин да го докажете, освен да разкопаете мазето и да изровите трупа…

— Това може да се уреди — прекъснах го аз.

— Не се дръжте като глупачка. Бихте ли ми посочила поне един мотив, за да извърша подобно престъпление?

— Братовчедка ми изтегли от банката хиляда и сто паунда. Това не са малко пари.

— Много пъти са убивали и за по-малко — съгласи се той. — Това е истина. Но мога също да ви уверя, че бих могъл да се снабдя с двойно по-голяма сума само като вдигна слушалката на този телефон. Не, мис Лейн, всичко това е нелепо. Мога да оценя вашата загриженост и да разбера безпокойството ви. Братовчедка ви очевидно ви е излъгала, а аз съм се превърнал в невинно оръжие за нейната лъжа. Вероятно ви е неприятно да го признаете, но това говорят фактите.

— Не съм съвсем сигурна — отвърнах с пресипнал глас.

— И възнамерявате да отидете в полицията с вашите обвинения?

— Възможно е.

— Това би било глупаво, мис Лейн — отвърна тихичко Дерек Хоук.

Видът му бе открито заплашителен. Отблъсна се от стената и с бавни стъпки се приближи към мен. Спря се непосредствено до стола ми и ме погледна. Очите му святкаха. Плътните му устни бяха присвити. Изведнъж почувствах бесен прилив на паника. Този човек беше безскрупулен измамник. Беше изпипал всичко, до последния детайл, и щеше да ми струва нечовешко усилие да се изправя срещу него, да открия какво е сторил с братовчедка ми и после да го докажа.

— Полицията няма да е в състояние да ви помогне — каза той. — Ще си помислят същото, което ви казах и аз — че братовчедка ви е избягала с някой мъж, след като е взела всички мерки да прикрие следите си. Не сте в състояние да докажете твърденията си срещу мен и ако отидете в полицията с тези безобразни клевети, ще се погрижа адвокатите ми да ви предявят обвинения.

Той остана вторачен в мен още миг, а после само вдигна рамене и отстъпи към бюфета. Усмихваше се, докато наливаше още кафе в чашите ни. Беше спечелил. И го знаеше.

— Опитайте се да разсъдите трезво — каза той.

— Точно това правя.

— И мислите, че съм престъпник, убиец?

— Фактите…

— Всички факти говорят за едно безотговорно, романтично бягство.

— Делия не би ме излъгала. Не и мен.

— Но това е нелепо! — възкликна той. — Истинска фантасмагория. Снощи бях склонен да вярвам, че сте професионална измамница, преследваща някакви съмнителни цели. Сгреших. И сега си признавам грешката. Вече ви се извиних. Крайно време е и вие да си признаете, че сгрешихте спрямо мен.

Вторачих поглед в покривката на масата и се замислих.

Напълно съзнавах в какво положение съм изпаднала. Обстоятелствата бяха в полза на Дерек Хоук. Делия му бе попаднала право в ръцете, още с поведението си в Лондон му бе помогнала да осъществи замисъла си. Вероятно я бе убедил с някаква правдоподобна история, че е нужно да запазят връзката си в тайна за известно време. И тя наистина бе направила всичко възможно да го запази в тайна. Даже бе пропуснала да го запознае с мен, което още тогава трябваше да възбуди подозренията ми. А сега всичко си пасваше идеално, за да подкрепи теорията на мистър Хоук — дори и статията в онова списание, която Делия наистина би могла да използва, за да съчини фалшивата си история. Открай време актрисите се считаха за безотговорни и не много морални, а братовчедка ми не пропускаше случай да даде израз на своята ексцентричност. В полицията несъмнено щяха да повярват на всичко, което Дерек Хоук се опиташе да им пробута. Оставаше ми единствено неподплатеното с нищо убеждение, че този човек е сторил нещо ужасно с братовчедка ми. Но няма е да се предам лесно.

Все още не разполагах с нищо, което да ми помогне в полицията, нито пък можех да поддържам обвиненията си срещу Дерек Хоук, ако исках да измъкна нещо от него. Трябваше да изпробвам друг подход. Може би всичките тези уроци в драматичното училище сега щяха да ми влязат в употреба.

— Може би наистина съм сгрешила — промълвих неуверено аз.

Стараех се гласът ми да звучи слаб и изпълнен със съмнение. Погледнах го безпомощно, сякаш отправях безмълвна молба към него. Това изглежда свърши работа. Ясно долових, че напрежението се оттегля от тялото му. Усмихна се като самодоволен мъжкар и ми подаде чашата с кафе.

— Просто ми е трудно да повярвам, че Делия би сторила подобно нещо — добавих аз.

— Често имаме погрешно впечатление за хората, с които сме твърде близки — отвърна Дерек Хоук. — Сигурен съм, че братовчедка ви не е искала да ви тревожи.

— Двете с нея бяхме толкова близки…

— Винаги е трудно да осъзнаеш болезнената истина — каза той.

— Толкова съм… притеснена.

— Разбирам ви — отвърна сърдечно мистър Хоук.

— Просто не знам какво да правя. — Надявах се, че не преигравам.

— Братовчедка ви ще се върне.

— Наистина ли смятате така?

— Разбира се — отвърна любезно той.

Помислих си, че всеки момент ще ми стисне ръката и потръпнах при мисълта за физическия контакт с този човек. Притесненията ми се оказаха напразни. Той просто издърпа стола си, за да седне срещу мен. Усмихна ми се с характерното изражение на мъжете, които си представят креватни лудории. Дерек Хоук несъмнено притежаваше изумителен магнетизъм, но аз бях здраво стъпила на земята. Сигурна бях, че мога да го заблудя. Той очевидно възнамеряваше да използва чара си, за да приспи подозренията ми, да избие от главата ми всичките неприятни неща, които си мислех за него. Ако успееше, щях да се превърна в поредния женски екземпляр, подвластен на мъжкото му обаяние, готова да повярвам на всичко, което се опита да ми втълпи.

Това по принцип беше успешна тактика, стига и аз да не играех същата игра.