Дженифър Уайлд
Коварство (2)

Глава втора

Хоукстаун беше мъничко градче. Всички важни административни и бизнес сгради бяха скупчени около малкото площадче в центъра. Зад тях имаше няколко внушителни къщи, а още по-назад — спретнати колиби, сгушени в гъстите сенки на огромни дъбови дървета. Дъбовете бяха пръснати навсякъде и през лятото в градчето вероятно беше сенчесто и хладно. Територията му бе прорязана от живописна река, а шосето пресичаше няколко каменни моста.

Макар часовникът ми да показваше, че още няма девет часа, градът изглеждаше притихнал и заспал. Тук-там се виждаше по някое прозорче, от което се процежда жълтеникава светлина. Това място събуждаше у мен представата за нещо, недокоснато от неумолимия ход на времето, недостижимо за постиженията на съвременните модерни технологии. Беше приятно градче, където човек с удоволствие би отседнал за седмица или две, за да отпочине от светската суматоха. Задържеше ли се по-дълго обаче, несъмнено би полудял.

Не се и съмнявах, че през деня всичко наоколо би изглеждало пленително. Сега обаче зелените градини и грубовати постройки бяха тъмни и притихнали, обгърнати от лунна светлина. В тъмата успявах да различа само мрачните сенки на дърветата и блестящата повърхност на реката, която виеше снага през градчето. Подкарах колата покрай площада и видях потъмнялата от времето бронзова статуя на мъж, възседнал кон, която се намираше точно в средата. Наоколо бяха пръснати няколко селскостопански вагона. Видях също пощенската служба, банката, аптеката и киното, в което Алекс Танер навярно бе проследил неуспешния творчески напън на Артър Ранк. Подминах няколко грамадни частни къщи, защитени с масивни дървени огради, а после пътят свърна към някаква гориста местност. Резервоарът на автомобила вече бе почти празен, а стомахът ми се преобръщаше в знак на протест, защото напоследък не бях слагала и хапка храна в устата си. Вече започвах да се съмнявам дали в това забутано градче изобщо бих могла да намеря храна или бензин по това време на денонощието.

Хоукстаун със сигурност не предлагаше кой знае какво на уморения пътник. Беше доста отдалечен от главните пътни артерии на страната и очевидно не представляваше атракция за модерния турист. Питах се дали изобщо има нещо отворено. Трябваше някой да ме насочи в каква посока да карам за Блекрест и ако е възможно да ми услужи с телефон, за да известя за пристигането си. Двигателят започна да боботи и да се дави, а стрелката на циферблата показваше, че запасите ми от гориво клонят към нулата. Вече си представях как отново спирам край пътя, само че този път чаровният Алекс Танер го нямаше наоколо, за да ми помогне. Загризах нервно долната си устна. И точно в този момент видях спасителните светлини насреща си.

Постройката бе ниска и не блестеше с особена архитектура. Намираше се в центъра на малко площадче, покрито с очукан бял паваж, а прозорците хвърляха ослепителна светлина в цялата околност. Отгоре премигваше ярка, рубиненочервена табела, която обещаваше храна, а под дървения навес пред главния вход имаше три бледосини петролни помпи. Встрани от сградата бяха паркирани няколко коли. Когато най-после спрях пред една от колонките за бензин, до слуха ми достигнаха истеричните звуци от оглушителна попмузика.

Мелодията бе божествен дар за слуха ми, колкото и несъвместима да беше с останалите ми впечатления от градчето. Хрумна ми, че дори Хоукстаун не бе успял да остане недокоснат от модернизацията на двадесети век. Отвътре излезе да ме обслужи някакво момче и настроението му идеално пасваше на това място. Носеше плътно прилепнали черни панталони и черно кожено яке, а намръщеното му изражение бе завършек на външността на всеки съвременен младеж. Тъмнорусата му коса се спускаше на кичури по раменете, както повеляваше днешната лондонска мода. Притежаваше всички отличителни белези на грубите, разхайтени млади мъже, които сякаш се наслаждаваха да пакостят и да се правят на хулигани, преди да влязат в Оксфорд и да се заемат с основната си задача — да градят бъдещето на нацията. Усмихнах му се мило, когато той се наведе към страничното стъкло на колата ми и изкриви устните си в гримаса, която мнозина биха счели за заплашителна.

— Казвай! — промърмори той.

— Продавате ли бензин? — попитах го учтиво.

— Тези помпи не са за украса — озъби ми се момчето.

Премигнах, сякаш съм озадачена от езика му и вперих в него сините си очи, опитвайки се да им придам възможно най-невинното си изражение. Момчето стоеше до колата с ръце, пъхнати в джобовете и леко наклонена глава. Очите му бяха тъмнокафяви и излъчваха приятен блясък, оградени от гъсти, красиво извити мигли, които сякаш смекчаваха животинската агресия в поведението му. Точно поразителният контраст между тези очи и маската на съвременен бунтар го правеха да изглежда изключително привлекателно момче. Беше висок, с атлетично телосложение и непокорна кръв, която никаква наложена поза не би могла да прикрие.

— Искате ли бензин, мадам?

— В случай че не ви притеснявам… — подхванах аз.

— Да я напълня ли или не?

— Да, моля ви! — отвърнах с благодарност. — Дали тук няма възможност да се освежа малко?

Той кимна с глава към някаква пътека, която водеше зад сградата. Предположих, че някъде там трябва да се намира тоалетната. Слязох от колата и взех със себе си дамската си чантичка. Момчето тъкмо пъхаше маркуча в резервоара и не ми обърна никакво внимание, докато минавах покрай него и бледосините петролни помпи.

Тоалетната бе малка, но чудесно осветена, цялата в зелени фаянсови плочки. Над умивалника бе поставено голямо огледало. Направо ми прилоша, когато хвърлих поглед към отражението си. Едва ли друга филмова звезда е изглеждала някога толкова бледа и изтормозена. Изненадах се, че, виждайки ме, Алекс Танер не се обърна и не избяга. Гримът ми беше в кошмарно състояние, а косата ми висеше на мокри, объркани кичури около лицето, което обикновено се ласкаех да смятам за класически правилно. Извадих от чантата четката си и се заех най-напред с косата. След известно време тя започна да добива някаква форма и обем. Кой знае защо, това ме накара да се почувствам изключително горда от себе си. Харесваше ми да чувствам кестенявите кичури с медени оттенъци по раменете си. Тръснах глава, доволна, че все пак съм успяла да среща косата си.

Отне ми доста повече време да нанеса грима по лицето си. Исках да бъда във възможно най-добрата си форма, когато се изправя пред Делия и нейния съпруг. Затова работех прилежно над грима си и накрая отстъпих крачка назад, за да оценя резултата. Стори ми се задоволителен. Лицето, която така силно бе впечатлило Алекс Танер от екрана, не би могло да се нарече красиво според съвременните стандарти, но аз винаги се успокоявах с мисълта, че по-важни са структурата на костите и характера на човека. Имам високи скули, правилен нос и устни, малко по-пълни от нормалното. Очите ми са огромни и леко раздалечени, наситеносини с леки отблясъци на зеленото. Миглите ми са дълги и извити, а веждите — съвършени арки с цвят на канела, извити над клепачите, които обичайно оцветявам в бледонефритени тонове.

Това лице едва ли би предизвикало Троянската война, но затова пък от време на време украсяваше по някое рекламно табло за бира и бе донесло неочаквано прилични печалби на собствениците на пивоварната. Режисьорът на филма, в който участвах, ме бе забелязал на един от огромните билбордове в града и след като откри, че освен фотогенична съм висока и стройна, реши да ме наеме за малката роля, която изиграх. Е, не влязох в историята на киното, но затова пък банковата ми сметка набъбна чувствително.

В куфара си носех чифт неугледни розови обувки с нисък ток. Събух прекрасните си бели токчета и, изпълнена със съжаление, безцеремонно ги захвърлих в кошчето за боклук. На тяхно място сложих чистите розови пантофки. Почувствах се далеч по-добре, готова да се изправя срещу всичко и всеки.

Изпълнена с ново самочувствие, влязох в салона. Първото нещо, което видях, беше грамофон. Това определено бе и първото, което чух. Някакъв рок състав жално оплакваше несподелената любов, а две тийнейджърки, седнали на бара, щракаха с пръсти и поклащаха рамене в такт с музиката. До стената бяха подредени няколко тъмни сепарета. Настаних се в едно от тях, твърдо решена да си доставя удоволствието да погълна един хамбургер, порция френски пържени картофки и чашка кафе. Но щом видях храната, която сервитьорката постави пред едно от момичетата, реших да се задоволя с кафето.

Сервитьорката взе поръчката ми и докато чаках, се възползвах от възможността да огледам местния бар. Очевидно тук идваха предимно тийнейджъри, защото наоколо не видях нито един възрастен човек. В съседното сепаре двама влюбени се натискаха, а друга групичка младежи беше скупчена около грамофона, готови да изсипят нова шепа монети веднага щом и последният крясък от песента утихнеше и заплашеше помещението с миг тишина. Всички момичета бяха с къси полички и прилепнали блузки в цветовете на дъгата. Момчетата пък бяха облечени подобно на галантния джентълмен, който ме обслужи отвън.

Той влезе през главния вход. Момичетата на бара започнаха да се кикотят и да се побутват заговорнически. Чух една от тях да го нарича Нейл. На Нейл, изглежда, никак не му се нравеше цялото това внимание, насочено към него. Той прокара пръсти през рошавата си руса коса и изви презрително устни, докато подминаваше момичетата на път към сервитьорката. Продължи да наблюдава враждебно обожателките си, докато разговаряше с колежката си. Презрението му бе очевидно, дори за тях. Хлапачките обаче го гледаха с копнеж и сякаш още повече го обожаваха.

Рицарството вече не е на мода, казах си, докато отпивах от кафето.

В ъгъла на помещението забелязах телефонен апарат и тъкмо се канех да позвъня до Блекрест, когато вратата се отвори и в бара влезе някакво младо момиче. Беше така поразително хубава, че несъзнателно се спрях и откровено я зяпнах.

Беше много млада, най-много на осемнайсет, и прекоси помещението с цялата грация и плахост на малка, гъвкава кошута. Никога в живота си не бях виждала толкова грациозни движения, така чисти и непресторени, че чак изглеждаха неестествени. Косата й беше платиненоруса, с такъв копринен блясък, какъвто никога не би могъл да излезе от шишенце с боя, и се стелеше по раменете й на лъскави вълни. Чертите на лицето й бяха нежни и деликатни. Имаше огромни очи с цвят на синя тинтява и съвършено розови устни, оформени като вълшебен розов цвят. Облечена бе в бял шлифер, пристегнат с колан на талията, и изглеждаше съвсем не на мястото си сред тази разнородна сбирщина от младежи — като приказна фея сред зловредни гномове.

Тя пристъпи към бара, където стоеше Нейл. Абсолютно всички посетители на бара откровено я зяпаха, но тя сякаш не забелязваше. Очите й не се откъсваха от момчето зад бара и целият останал свят като че ли не съществуваше за нея. Нейл се размърда неспокойно и се огледа тревожно наоколо, щом я видя да пристъпва към него. Момичето му прошепна нещо, а той я прониза с предупредителен поглед, сякаш й казваше да внимава какво говори.

Момичето отстъпи назад. Невероятните й сини очи изглеждаха така, сякаш всеки момент ще плувнат в сълзи. Стоеше там с гордо изправени рамене, сякаш очакваше някой да й нанесе удар. В целия си живот не бях виждала нещо така затрогващо. Момчето кимна с глава към изхода, а тя напусна помещението със същото достойнство и грация, с каквито бе влязла. Гледах вратата да се полюшва със скърцане след нея, и се почувствах разтърсена до дъното на душата си. Току-що бях проследила епизод, по-жив и драматичен, от която и да е сцена в театъра.

Станах от сепарето и пристъпих към бара.

— Бихте ли ми казали къде мога да открия дома на Дерек Хоук? — попитах сервитьорката.

Тя вдигна вежди и ми отправи поглед, който бих могла да определя като невярващ. Момчето, което се казваше Нейл, стоеше наблизо и тя се обърна към него, сякаш очакваше някакви специални инструкции. Нейл погледна за последно вратата, която едва се бе затворила след момичето, и пристъпи към нас. И двамата ме гледаха втренчено.

— Доколкото ми е известно, имението трябва да се нарича Блекрест — добавих аз, озадачена.

— Всеки знае къде се намира Блекрест — отвърна момчето.

— Но малко хора се интересуват как да стигнат до там — добави сервитьорката.

— Да не смятате да ходите там? — попита ме грубовато момчето.

— Разбира се, че не — намеси се отново сервитьорката.

— Само иска да знае къде се намира.

Всичко това започваше да ми прилича на сцена от долнопробен водевил. Потропах нетърпеливо с нокти по бара.

— Мога ли да намеря номера в телефонния указател? — попитах натъртено.

— Телефонните линии блокираха заради бурята — отвърна сервитьорката. — В момента ги оправят, но вероятно ще са готови едва след няколко часа. Освен това номерът го няма в указателя.

— Страхотно — намръщих се аз. — Много ми помогнахте.

Сервитьорката премигна глуповато, а момчето продължаваше да се взира в мен. Сега погледът му не беше така враждебен. Беше разтревожен. Почувствах, че лицето ми поруменява от гняв. Бях задала относително простичък въпрос. А те реагираха така, сякаш съм попитала къде е заровен трупа. След миг момчето сведе очи и заговори с глас, който бе едновременно тъжен и любезен.

— Блекрест се намира на около миля надолу по шосето — каза Нейл. — Ако продължите по пътя, който сте поела, ще стигнете до един мост. Щом го подминете, ще видите един завой между два каменни стълба. Завийте там. Това е частен път.

— Благодаря — отвърнах с ледено спокойствие.

Момчето се отдалечи, а аз платих за кафето и бензина на сервитьорката. Тя беше пълничко същество с глуповато изражение. От ушите й висяха чифт позлатени обици, а челюстта й неуморно работеше над ароматна дъвка за балончета. Гледаше ме с неприкрито любопитство, докато прибираше парите и ми връщаше рестото.

— Малко хора ходят в Блекрест — отбеляза тя, докато прибирах монетите в портмонето си.

— Така ли?

— Хоук не обича разни хора да се навъртат наоколо.

— Хоук? Имате предвид Дерек Хоук?

— Същият. Той не обича да вижда хора наоколо си. Просто не обича хората и точка.

Затворих припряно портмонето си и я погледнах с иронично повдигнати вежди.

— Сигурна съм, че мен ще се зарадва да ме види — отвърнах саркастично. — Знам доста трикове.

Сервитьорката отново премигна неразбиращо, а аз побързах да се измъкна от бара и едва не се сблъсках с момиче с пурпурна минипола и някакъв дългокос хлапак, преметнал китара през рамо. Затръшнах вратата след себе си, доволна да се отърва от шумната гълчава. Кой знае защо, рубиненочервената неонова табела с измамното обещание за храна вече не проблясваше примамливо. Прекосих пътеката към колата си в относителна тъмнина.

Въздухът беше хладен и свеж и двойно по-примамлив след отблъскващите аромати, които се разнасяха из бара. Застанах до колата си, с ръка на вратата, и поех глътка чист въздух. Луната бе потънала сред гъста пелена от облаци и докато се взирах в нея, изплува иззад завивката си и пръсна сребриста светлина като грамадна небесна лампа. Взирах се в небето — безкрайно кадифено пространство, обсипано със заплашителни облаци. Тук-там облаците се разкъсваха и покрай оръфаните им краища надничаха жълтеникавите лъчи на нощната луна. Във въздуха се носеха прозрачни кълба млечна мъгла и всичко на няколко крачки разстояние тънеше в сиви, черни и сребристи сенки.

Тъкмо посягах да отворя вратата на колата си, когато дочух гласовете. Идваха съвсем отблизо и първоначално ме озадачиха. После осъзнах, че долитат някъде откъм постройката. Взирах се напрегнато от мястото си и постепенно различих двата силуета, опрени на стената.

— Изобщо няма смисъл да го обсъждаме, Онора. Ще трябва да изчакаме.

— Чакам вече повече от година. Не мога да чакам повече.

— Ще се наложи.

— Не! — прозвуча отчаян женски глас. — Ще замина и без теб. На теб и бездруго вече не ти пука за мен. Иска ти се да замина, нали? Така ще бъдеш свободен. Няма да е нужно да се тревожиш…

— Млъкни!

Един лъч лунна светлина освети силуетите. Момичето в белия шлифер се притискаше към стената, сякаш търсеше от нея някаква защита. Тялото й бе закрито от момчето, което стоеше точно пред нея, подпряно с длани върху стената над раменете й. Краката му бяха леко раздалечени. Широките му рамене изпъваха коженото яке.

— Не трябваше да идваш тук — каза той. Гласът му прозвуча гневно, сякаш мъмреше непослушно дете. — Ако разберат за нас…

— Не ми пука — възпротиви се тя. — Искам всички да узнаят. Имам право…

— Не! Поне през идните няколко месеца нямаш никакви права — отвърна разпалено Нейл. — Ако не внимаваш…

— Ти изобщо не искаш да знаеш за мен — пророни тя, а гласът й прозвуча странно спокойно. — Не те интересувам, нали? Той е прав. Само за парите те е грижа. Само заради това…

Внезапно гласът й замря, сякаш някой е затворил устните й с ръка или с топли устни. Качих се в колата и запалих мотора. Почувствах се виновна, задето съм подслушвала толкова дълго. Момчето очевидно бе пожелало да говорят тайно, защото в противен случай не би изключил неона. А моето неудържимо любопитство ме бе подтикнало да остана заслушана с приглушения разговор. Непрестанният поток от житейски драми в света, който ни заобикаля, така и не престава да ме интригува. Изглежда, че дори в такова забравено от бога място като Хоукстаун имаше човешки вълнения и романтични чувства.

Отвъд кафенето и бензиностанцията пътят продължаваше да се вие през гористата местност. Светлините от фаровете прорязваха тъмнината и се блъскаха в тъмните силуети на дърветата. Шосето беше тясно и недобре асфалтирано, осеяно с дупки и пукнатини. Неравностите по пътя задържаха вода, която се разливаше на вълнички, когато гумите на автомобила преминаваха по тях. Именно за гумите се притеснявах. Ново пътно произшествие би било катастрофално за мен в този момент. В сравнение с това шосе пътят дотук ми се струваше като супермодерна магистрала. Със сигурност не можех да се надявам, че някой ще профучи покрай мен в удобна спортна кола. Не се сдържах и въздъхнах от облекчение, когато най-после пресякох каменния мост. Малко по-надолу видях двата стълба и завих по пътя между тях.

Ако това беше частният път, със сигурност го поддържаха по-старателно от обществения. Гумите се носеха равномерно по качествената пътна настилка. Сега шосето се виеше като змиорка, осеяно с безброй остри завои. От двете страни на платното заплашително бяха надвиснали огромни, мрачни дървета. Питах се дали този път изобщо има край. След всеки пореден завой се надявах най-сетне да видя имението, но отпред ме очакваше още и още път. Тъкмо започвах да се чудя дали момчето не ме е изпратило за зелен хайвер, когато стигнах до още два каменни стълба, по-малки от първите. Дърветата останаха зад гърба ми, заменени от вечнозелена растителност и симетрични храсти. Тук пътят свършваше, а пред мен се възправяше Блекрест с цялото си величие.