Дженифър Уайлд
Коварство (10)

Глава десета

Звукът не беше силен, но бе отчайващо настоятелен. Часовникът на тоалетката показваше едва шест и половина, а през високите прозорци нахлуваше жълтеникава утринна светлина. Простенах и зарових лице във възглавницата. Отчаяно ми се искаше натрапчивото дращене по вратата да секне, но то само ставаше по-настоятелно, съпроводено с приглушено мяукане, докато не ме принуди да отметна топлите завивки и да се втренча гневно по посока на звука.

Запътих се натам и отворих със замах. Бях готова да прогоня досадното създание, но пухкавото телце в краката ми побърза да ме заобиколи и с един скок се озова на леглото ми. Зарови се сред завивките и се превърна в мъничка купчинка сред оранжевия балдахин. Купчинката се намести, а после остана съвсем неподвижна. Стоях до вратата, разтреперана от студ и гняв. Всичко се случи само за миг, а аз все още бях замаяна от съня.

Отметнах балдахина на леглото. Котенцето вдигна поглед към мен, готово сякаш да се бори със зъби и нокти. Имаше огромни синьо-зелени очи и мъничко телце, покрито с пухкава, рижава козинка. След като не видя смъртоносно оръжие в ръката ми, то се търкулна по гръб, изплези розовото си езиче и размаха лапички. Без съмнение очакваше да го погаля и да си поиграя с него. Аз обаче не бях в настроение за лудории. Погледнах го яростно.

— Имаш ли представа колко е часът? — попитах гневно. — Никоя послушна котка не се осмелява да буди хората по това време. Освен това, котките нямат синьо-зелени очи.

Котето се преобърна върху балдахина, очаровано да чуе гласа ми. Приседнах на края на леглото. Котето подви лапичките си, сякаш се готвеше за битка, и само с един скок се озова върху ръката ми. Острите му зъбки се впиха в един от пръстите ми. Издърпах рязко ръката си. Подходът му не ми се стори никак забавен. Котето се намести в скута ми и започна да изучава материята на копринената ми пижама с четирите си лапички. Повдигнах го внимателно и го оставих на пода.

— Остави ме на мира, гальовнико — казах му провлечено. — Едва призори е.

Котето сякаш изпадна в екстаз и препусна бодро около леглото, внезапно впечатлено от собствената си опашка и твърдо решено да притисне непокорното рижаво парче между лапичките си. Предадох се. Отидох до гардероба и извадих отвътре дрехите си. Никак не бях очарована от така натрапеното ми котешко присъствие. Реших да отведа животинчето долу и да го оставя при ранобудните му роднини.

Прекосих коридора и се вмъкнах в мъничката баня, която Анди бе отредила за мое ползване. Измих зъбите и лицето си и се вторачих неприязнено в измъченото си отражение в огледалото. Котето все още подскачаше около леглото, когато се върнах в стаята си. Облякох ръждивочервен пуловер и кафяви панталони и приседнах на леглото, за да обуя чифт кафяви гуменки. Котето внезапно спря безсмислената си гонитба и ме погледна с благодарност, сякаш очакваше да го изведа на разходка. Облиза едната си лапа, а после и другата, като че и то се приготвяше за излизане, докато аз довършвах тоалета си.

— Хайде, беглецо — казах му подканящо. — Да вървим.

Отворих вратата към площадката, а котето скочи от леглото и ме последва. Малките му лапички издаваха шляпащи звуци по циментовия под. Вървеше след мен по извитата стълба и мъркаше от задоволство. Мазето беше тъмно и студено.

Открих ключа за осветлението до вратата на котешката стая. Бялото кълбо блесна и хвърли мъждива светлина върху влажните стени и ръждивите тръби. По тухлите на стените видях зелени гъбички. Миризмата на плесен се набиваше в ноздрите ми. А все още нямаше седем часа.

— Ето че пристигнахме, сладурче — казах аз с ръка върху бравата на дъбовата врата. — Влизай вътре.

Вратата отказа да се отвори. Беше заключена. Котето сякаш се зарадва. Подскачаше игриво в краката ми и хвърляше причудливи сенки по стените. Бях озадачена.

— Но щом вратата е заключена, как си излязъл навън, хубавецо? Или си се скитал навън цяла нощ?

Котето ме погледна със загадъчните си синьо-зелени очи, а мустачките му потрепнаха.

— Сигурно е по-добре да се качваме. Но не си мисли, че ти се е разминало. Със сигурност ще те наклеветя пред Андреа и лично ще се уверя, че си наказан подобаващо. Можех да поспя поне още един час.

Това сякаш го стресна, защото се втурна надолу по коридора с дълги подскоци. Видях само как се изгуби сред сенките и ясно долавях ехото от меките му лапички по пода. Изкушавах се да зарежа цялата тая работа, но се чувствах отговорна за непокорното малко създание. Не исках то да се изгуби, въпреки че преди известно време подобна перспектива би ми се сторила примамлива.

Забързах след него по коридора. Осветеният участък остана зад гърба ми. Тук коридорът се стесняваше и се превръщаше в тесен проход. Таванът също се снишаваше. Все още дочувах котето да си играе оживено в мрака. Вдигна се страхотна врява, когато рижавият ми приятел събори някаква кутия. Звукът сякаш взриви тишината, а ехото отекна стократно между тесните стени.

Минах през някаква стая, отрупана със стари книги, списания и отпадъци. През нищожния прозорец се процеждаше достатъчно светлина, за да видя един огромен плъх, настанил се върху една от кутиите. Потръпнах от отвращение и побързах да потърся котето. Последвах посоката на звука и отново се озовах на главния коридор. През счупения прозорец нахлуваше струя леден въздух. Котето сякаш бе потънало в земята. Вече не дочувах никакви звуци.

Спрях и се огледах. Беше тъмно като в рог, а въздухът беше лепкав и студен. Таванът бе толкова нисък, че почти го докосвах с глава. Гредите бяха хлътнали, а мазилката се стелеше на бели парченца като пухкав сняг. Повиках котето с умолителен глас. Леденият въздух щипеше лицето ми. Долавях и някакъв странен мирис, който ми се стори непознат.

Вратата на избата изскърца. Беше широко отворена. Заслушах се неподвижно. Дочух ехо от приглушено пошляпване и вече знаех накъде е тръгнало котето. Вчера Андреа се оплакваше, че вратата е била отворена. Беше вдигнала доста врява, така че не можех да проумея защо е отворена и днес. Или Морис бе пропуснал да я затвори, след като намери котето, или Джеси беше слизала отново. Това би означавало, че навъсената готвачка е много по-пристрастена към алкохола, отколкото Андреа предполагаше.

Е, стига вече, казал си наум. Бях слязла тук с най-добри намерения, но всяко нещо си има граници. Нямах никакво желание да се втурна в мрачното подземие след котето. Дори само противната воня, която се носеше във въздуха, бе съвсем достатъчна да ме откаже. Представях си как се подхлъзвам по влажните стълби и си чупя врата или как се изгубвам сред лабиринта от коридори. Котето просто трябваше да почака, докато не откриех Морис или някой друг, който по-лесно ще намери пътя назад. Не, вече бях направила достатъчно и трябваше да си вървя. И в този момент чух отчаяния вопъл.

Беше сърцераздирателен. Приглушен и ужасен. Идваше от много далече, но стигна до слуха ми със силата на оръдеен залп. Котето се бе изгубило, а сега се чувстваше объркано и изплашено и ме зовеше така умолително, че бях потресена до дъното на душата си. Звукът отекна в далечината, последван от задавено скимтене, напомнящо за детски плач. Това напълно ме сломи. Никога не съм била почитателка на котките, но само чудовище би могло да обърне гръб на подобен звук.

Късметът ми не ме напусна. На някаква кукичка до вратата висеше малко джобно фенерче. Натиснах бутона на дръжката и мигом ослепителен лъч бяла светлина разцепи тъмнината. Насочих го към стълбите и запристъпвах бавно надолу, държейки се за стената. Стъпалата представляваха плочки от гладка скала, грубо издялани и с остри ръбчета. Всичките блестяха от влага. Нямаше перила, така че бях благодарна, че съм обула удобните си гуменки с релефни подметки.

Първото помещение беше огромно и тъмно като в рог. Фенерчето освети високи рафтове, които някога навярно бяха съхранявали бутилки с вино. Сега всичките бяха празни. Това бе рай за паяците, които покриваха рафтовете с копринените си мрежички. Докоснах една от тях, без да искам, и потръпнах от отвращение, докато избърсвах лепкавата паяжина от ръката си. В единия ъгъл се търкаляше счупена бъчва. Сигурно някога е била пълна с бира, помислих си. Разпадащите се дървени обръчи още миришеха на тръпчивата течност. По пода се валяха празни бутилки — някои бяха счупени, други все още пазеха по капка вино. Препъвах се по грубия под. Насочвах фенерчето във всички посоки и ласкаво зовях котето да се върне.

От тази стая излизаха няколко тъмни прохода. Тръгнах по един от тях с наведена глава, за да не се ударя в тавана. Проходът завиваше зад някакъв ъгъл и излизаше в друга стая, подобна на първата. Тук някои от рафтовете все още съхраняваха бутилки с вино от най-добрите реколти, изрядно подредени и покрити с дебели паяжини. От котето нямаше и следа.

Извиках отново. Дочух скимтене откъм друг проход, който водеше още по-навътре в подземието. Светлината от фенерчето освети дълъг, тесен тунел, със стени от естествена скала, по които проблясваше зеленикава плесен. Стаята, в която се озовах, беше пълна с дървени бъчви. Кранчето на една от тях бе оставено отворено. Всичкото вино бе изтекло, а алкохолните изпарения бяха задушаващи.

Котето си почиваше върху малка масичка край една от бъчвите. Синьо-зелените му очи изглеждаха огромни на светлината от фенерчето, а телцето му потръпваше уплашено. Приближих се към него с ласкави думи. Това сякаш го ужаси. Когато посегнах към него, то подскочи от масата и се стрелна покрай мен с изплашено мяукане. Завъртях светлината точно навреме, за да видя как пухкавата му опашка изчезва зад ъгъла на друг тесен проход.

Стоях до масата, изпълнена с противоречия. Дерек Хоук бе споменал, че подземните коридори се простират под цялото имение, като древна гробница. Вече бях изминала доста голямо разстояние от онази страховита стълба насам, и никак не бях уверена, че съм в състояние да намеря пътя назад. Изглеждаше ми толкова лесно човек да се изгуби тук. Потръпнах при тази мисъл. Никой не знаеше, че съм слязла в мазето. Вече си представях ужасена как обикалям от стая в стая и напразно се опитвам да открия някакъв изход. Дори да виках за помощ, никой нямаше да ме чуе. Светлината от фенерчето вече отслабваше. Нямах представа колко още биха издържали батериите. А без оскъдната си светлина може би никога нямаше да намеря пътя назад.

След като размислих, реших, че най-разумно е да се върна сега, когато все още имаше някаква надежда да намеря пътя към стълбите и външната врата. Котето нямаше да умре. Веднага щях да известя Андреа, а тя щеше да се погрижи някой да слезе и да спаси животинчето. Не исках да се изгубя в този кошмарен лабиринт от проходи и стаи. Тъкмо се опитвах да си втълпя, че скоро котето ще бъде в безопасност, когато то изскимтя отново.

Всичките ми планове внезапно рухнаха. Не можех да се върна обратно без това влудяващо малко създание. Насочих се към прохода, по който бе поело. Беше много дълъг и по-широк от предните. Дебели черни дъбови греди крепяха тавана. Очевидно беше някакъв главен коридор. От двете му страни имаше стаи, подобни на килии, със солидни дървени врати. Някои от тях бяха отворени. Всичките разкриваха голи каменни стени и под, покрит със слама. В една от стаите видях дебели стоманени окови, зловещо увиснали от сивата стена.

Подземните помещения бяха много по-стари от самото имение. Бях научила това от първата глава от мемоарите на Андреа. Подземието беше част от старо имение от времето на Елизабет, а Блекрест бе построен върху неговите основи. Питах се на какви ли страдания са станали свидетели тези стени векове назад, какви ли измъчени души са прекарали последните години от живота си, оковани в тези килии. Тук витаеше усещане за нещо лошо, което сякаш бе наситило въздуха в коридорите още преди векове. То бе истинско и осезаемо като влажните стени наоколо, като мириса на плесен и разруха.

За първи път се почувствах истински изплашена. Атмосферата беше потискаща и инстинктивно усещах, че нещо не е наред. Не можех да преценя на какво се дължи това усещане, но то бе по-силно от мен. Това нямаше нищо общо с килиите, с изгнилата слама и ръждясалите окови. Дължеше се на нещо друго — нещо неуловимо, което се носеше във въздуха като невидима заплаха. Около мен като че ли се носеше приглушен шепот — не съвсем разбираем, недоловим за сетивата, но достъпен за моята интуиция — който ме предупреждаваше да се върна обратно.

Проходът излизаше в огромно помещение с размерите на бална зала. Приличаше на пещера, със стени от масивна скала, обвити в паяжини, които се поклащаха като живи същества във въздуха. Беше пълно с високи рафтове с тесни коридорчета между тях, които се издигаха почти до тавана. Половината от тях бяха отрупани с бутилки вино, посипани с прах, а другите тънеха в паяжини и ръжда. Беше странна гледка, извадена сякаш от някой страховит кошмар. Трептящата светлина от фенерчето ми се движеше колебливо из помещението. Струйката ставаше все по-слаба. Скоро щеше съвсем да замре.

Извиках котето. Чух го да скимти надолу по една от тесните пътечки между рафтовете. Последвах звука. Завих зад ъгъла и се озовах до друг рафт. Зърнах котето само за миг, преди отново да се понесе по пътеката. Спрях неуверено. По някаква странна причина не исках да завия зад ъгъла и да се озова на другата пътечка. Предупредителният шепот сякаш раздвижваше пластовете застоял въздух наоколо ми. Кръвта замръзна във вените ми, всяка клетчица по тялото ми се скова от напрежение. Котето мъркаше тихичко от другата страна на рафта.

За миг бях напълно обладана от странните усещания. Не можех да помръдна. Ужасът ме връхлиташе на вълни. Ръката ми, стиснала здраво фенерчето, трепереше от уплаха, а светлината танцуваше нагоре-надолу по стената. Котето измяука — приглушен звук, който ми се стори по-ужасяващ от всичко друго в момента. Не исках да завивам зад ъгъла. Не исках да намирам онова, което инстинктивно чувствах, че ще намеря от другата страна на рафта.

Най-после успях да се овладея. Човек просто не се натъква на трупове, докато си върви в мазето. Освен това, напомних си мрачно аз, в такъв случаи би трябвало да мирише… Изхвърлих болезнената мисъл от съзнанието си. Надянах си маска на решителност и си наложих да продължа.

Завих зад ъгъла и се озовах в съседното коридорче. Рафтовете бяха отрупани с грижливо подредени бутилки, затворени с древни коркови тапи. Едно шише бе паднало на пода. Едва не се спънах в него. Насочих отслабващата светлина пред себе си.

Котето бе в края на пътеката и обикаляше игриво някакъв ярък предмет на пода. Дори не понечи да избяга, когато ме видя. Втурна се закачливо към мен, а после побягна назад, сякаш искаше да ме отведе при онова нещо на земята. Сърцето ми замря. Ръката ми трепереше, а светлината подскачаше нервно напред-назад като в сцена от стар ням филм. Внезапно котето спря и ме погледна с огромните си очи. Измърка галено в краката ми.

Вдигнах яркорозовия шал от земята. Ефирната коприна бе осеяна с малки, почти прозрачни патейки. Делия си го бе купила от един моден магазин в Лондон. На жените с червени коси обикновено не им отива розово, но по някакъв любопитен начин този шал си пасваше идеално с палавите й къдрици. Беше й любимият. Носеше го почти непрекъснато. Сложила си го беше и когато замина от Лондон за Хоукстаун. Леката материя все още пазеше лекия аромат на скъпия й парфюм.

Нямаше да заплача. Сълзите заплашваха да рукнат от очите ми, но си наложих да ги преглътна. Не биваше да се оставям да ме сломят. Така само щях да проваля всичко, което бях постигнала до момента. Чувствах се на ръба на истеричен пристъп и почти се оставих да ме надвие. Изпуснах фенерчето. То тупна шумно на земята. Котето измяука. Светлината премигна за момент, после се стабилизира. Облегнах се на мръсния рафт със затворени очи. Пред погледа ми притъмня, но успях да се задържа изправена.

Изминаха няколко минути. Дишах тежко и неравномерно. Вдигнах фенерчето от пода. Движех се като човек, изпаднал в транс. Пъхнах шала под пуловера си и вдигнах котето на ръце. Наместих главичката му на рамото си, а то замърка доволно. Излязох от голямата стая и се спуснах по прохода с килиите. Някак успях да намеря пътя към стълбището, фенерчето премигна за последно и изгасна.

Изкачих стръмните стъпала в пълна тъмнина. Придържах се към стената. Намерих кривата кука, където висеше фенерчето и го поставих на мястото му. Вратата изскърца, когато я отворих и излязох в коридора. Затворих я след себе си и спуснах котето на земята. То се втурна пред мен към кулата. Облегнах се на стената, опитвайки се да надвия слабостта, която внезапно ме бе завладяла.

Потиснах емоциите си. Опитах се да разсъждавам трезво и логично и след известно време го постигнах. Отправих се по коридора към стаята си. Котето ме последва. Беше едва седем и половина. Само един час беше изминал, откакто ме събуди онова драскане по вратата. Струваше ми се, че съм прекарала цяла вечност в подземията. Но вече се бях овладяла.

Сгънах внимателно шала и го прибрах в гардероба си. Сега разполагах поне с едно материално доказателство, че Делия е била тук, но то не ми беше достатъчно. Дерек Хоук би могъл да заяви, че сама съм го оставила в мазето, а аз нямах с какво да докажа, че не съм излъгала. Нуждаех се от още доказателства. И бях по-твърдо решена от всякога да ги открия.

Когато влезе в стаята, Бети се изненада да види, че вече съм будна. Носеше поднос с горещо кафе и някакъв сладкиш. Ароматът на кафето беше божествен дар за сетивата ми. Бети бърбореше оживено, докато оправяше леглото ми и подреждаше стаята. Установих, че съм в състояние да разговарям нормално. Кафето и неангажиращият разговор ми помогнаха да възстановя вътрешното си равновесие. Преди Бети да си тръгне, успях дори да се засмея на една от нейните забележки.

В девет часа се присъединих към Андреа Хоук в кабинета й. Тя беше донесла цяла камара вестници и една ножица. Изрязваше разни статии и внимателно ги подреждаше в някаква папка. После се зае с кръстословиците, а от време на време небрежно ме молеше да й помогна с някоя по-трудна дума. Печатах на машината страница след страница, благодарна, че мога да се заема с някаква работа. Скоро стана дванадесет и половина — време за обяд.

Казах на Андреа, че смятам да прекарам следобеда в града и ще обядвам там. Трябваше ни още индиго и нова лента за пишещата машина, но това беше само извинение за пътуването ми до Хоукстаун. Андреа разгледа внимателно новите страници и каза, че съм свършила достатъчно работа за днес. Помоли ме да й купя и ново бурканче с лепило.

— И вземи няколко трилъра от библиотеката — извика тя след мен и припряно ми заобяснява, че са за Джеси. На мен обаче ми беше ясно, че ги иска за себе си. Това ме накара да се усмихна.

Прибрах се в стаята си, за да се преоблека. Радвах се, че имам възможност да се измъкна от семейния обяд. Не мислех, че бих могла да се изправя срещу Дерек Хоук след всичко, което бях научила до момента. Палавото коте все още беше в моята стая, дълбоко заспало в огромното кресло. Като че ли се бе привързало към мен. Погалих замислено рижата му козинка, а то измърка насън. Приседнах в крайчето на леглото си. Чувствах се изтощена, и все пак изпълнена с нетърпение да продължа разследването си. Вече бях постигнала значителен напредък. Сега със сигурност знаех, че Делия е дошла в Блекрест с Дерек Хоук. Трябваше само да открия неоспорими доказателства и да принудя господаря на това имение да разкрие какво е сторил с братовчедка ми.