Дженифър Уайлд
Коварство (18)

Глава осемнадесета

Затворих вратата на мазето зад гърба си. Не беше много вероятно някой да слезе долу и да я намери отворена, но не желаех да поемам излишни рискове. Затворих я внимателно и включих фенерчето. Силният лъч светлина разцепи тъмнината и освети влажното, коварно стълбище и колониите от зелени гъбички по стените. Спуснах се предпазливо по стъпалата. Бях изключително спокойна и целенасочена. Сега, когато вече знаех истината, не ми оставаше друго, освен да намеря последното, неопровержимо доказателство и да приключа завинаги с този кошмарен период от живота си. Сигурно съм била изпаднала в някакъв шок. По-късно щях да се отдам на ужас и скръб, но в този момент се движех като в транс.

Пистолетът бе у мен. Държах го плътно до себе си, притиснала пръсти в хладния черен метал. Беше тежък и неудобен, и за миг се изкуших да го скрия до стълбището. Не знаех дори дали ще намеря сили да натисна спусъка, ако ми се наложи. Съмнявах се, че ще го направя. За миг се поколебах. Питах се дали не е по-добре да го оставя до най-долното стъпало. После реших, че е по-добре да го задържа. Пистолетът внасяше ненужен драматизъм в цялата ситуация, но с него се чувствах значително по-сигурна. Стиснах го отново в ръка.

Вървях покрай прашните рафтове, отрупани с бутилки вино. Минах през първото помещение и се опитах да си припомня накъде вървях вчера сутринта, докато търсех котето. Свърнах по един тесен проход, който ме отведе в малка стаичка с ръждясали земеделски сечива, опрени на стената. Имаше кирка и лопата със засъхнала по острието кал. Помещението нямаше друг изход. Върнах се обратно и тръгнах по друг проход. Отведе ме в стаята с бъчвите.

Тишината в подземието ми се струваше изнервяща. Безмълвието се нарушаваше единствено от монотонното покапване на водата, която се стичаше по стената кой знае от къде. На светлинната струя от фенерчето танцуваха облаци от прах, а на тавана ритмично се полюшваше накъсана паяжина, обезпокоена от неочакваните ми движения. Видях масичката, където вчера бе приседнало котето с такъв ужас в очите. Продължих надолу по коридора, който бях следвала и предния ден.

Спънах се в някаква дървена летвичка. Дървото отскочи от крака ми и изтрака по цимента, а звукът отекна неколкократно в тишината, преди да замре напълно. Тишината, която го последва, бе дори по-напрегната отпреди. Сякаш беше наситена с някакви неразчленени звуци, със същия приглушен шепот, който ме съпровождаше и вчера сутринта. Миризмата на алкохолните изпарения беше болезнено натрапчива. Но този път долових и някаква друга миризма, остра и отблъскваща. Насочих светлинния сноп последователно към всяко ъгълче на стаята — към огромните дървени бъчви, към мокрите стени.

Поех по друг проход. Чувствах се така, сякаш се намирам в недрата на земята. Над главата ми се простираше Блекрест с цялата си непосилна тежест, а таванът като че ли поддаваше — бавно и сигурно, инч подир инч. Споходи ме мисълта, че всеки момент е възможно основите да се пропукат. Мислено видях как тонове земя и отломки се стоварват отгоре ми, за да ме премажат — или още по-лошо, да ме затиснат в подземието, да ме погребат жива. Самата мисъл за това ми се стори ужасяваща. Тялото ми се напрегна от внезапната тръпка на клаустрофобия. Загризах нервно долната си устна, скована от смъртен страх.

Трябваше да продължа, не биваше да мисля. Нямаше време за размисъл. Нямаше път назад. Не можех да позволя съзнанието ми да се отклони от мрачната си цел. Ако изгубех контрол над емоциите си, ако се поддадях на страха, щях да се превърна в безчувствена маса, способна само да крещи до пълна полуда. Съвсем скоро всичко щеше да приключи. Несъмнено щях да открия онова, което търсех. Алекс щеше да дойде. Дерек Хоук щеше да бъде разкрит. А аз щях да се оттегля за известно време.

Тогава можех да скърбя, да преживея целия ужас, който сега умишлено потисках. Засега обаче нямах право да се разколебавам.

Проходът постепенно завиваше и се разширяваше. Вече се намирах в главния коридор. Лъчът на фенерчето ми освети старинната дървена врата насреща ми. Спомних си ръждясалите окови, които видях на стената на една от килиите, и потръпнах при мисълта за тях. Токчетата на обувките ми отекваха в тишината. Само този звук нарушаваше призрачното уединение на това злокобно място. В тази част на подземието беше леденостудено. Лепкавите пръсти на въздуха щипеха бузите ми. Долавях и някакво течение, но не можех да определя откъде идва.

Почти бях стигнала онова подобно на пещера помещение, където вчера открих шала. Вървях покрай вратите на килиите. И тогава спрях. За момент замръзнах на мястото си. Сърцето ми сякаш замря за миг, а после заблъска ожесточено в гърдите ми. Всяка клетчица от тялото ми застана нащрек. Опитвах се да се концентрирам. Като че ли бях дочула някакъв звук, далече зад мен, откъм помещенията, които вече бях подминала. Дали не бяха нечии стъпки? Не можех да съм сигурна.

Само преди миг ми се стори, че съм дочула някакъв шум, но бях толкова погълната от мислите си, че съзнанието ми не го регистрира веднага. Но изведнъж този звук ме бе сепнал и изтласкал всичко друго от ума ми. Стъпки? Дали бях чула шум от стъпки? Едва се осмелявах да дишам. Стоях напрегната, с плътно затворени очи.

Вслушвах се във всеки случаен звук. Не се долавяха ничии стъпки. Просто бях изнервена и нащрек. Въобразявах си. Но този път долових друг звук. Беше нещо подобно на тежко дишане, сякаш някой също като мен бе спрял и се вслушваше усилено в дълбоката тишина. Потръпнах. Студена струя въздух погали лицето и ръцете ми. Колко глупаво от моя страна. Въздъхнах с облекчение. Акустиката на това зловещо място усилваше и умножаваше стократно всеки звук; ехото го повтаряше отново и отново. Отнякъде бе нахлула свежа струя въздух, която звучеше като човешко дихание. Грабнах уверено фенерчето и понечих да продължа напред.

И тогава внезапен тропот експлодира в тишината. Някой се беше спънал в дървената летва, на която преди минути се натъкнах и аз. Този път звукът не беше продукт на болното ми въображение. Беше истински, а ехото му все още отекваше между стените. Вратата на последната килия беше отворена. Лъчът на фенерчето ми освети веригите, които висяха на стената. Изключих светлината.

Нямах представа колко дълго съм стояла в килията. Тук времето сякаш нямаше значение. Имаше само безбрежна тъмнина, аз и онова нечие присъствие в мрака. Последното ехо отдавна бе замряло. Вслушвах се за други звуци в тишината, но сърцето ми биеше толкова шумно, че не можех да съм сигурна дали чувам нещо друго. Не чувах, но долавях. Инстинктивно почувствах чуждото присъствие, усещах го като някакво зло. Злото беше навсякъде около мен. Сякаш самият дявол се спотайваше някъде в мрака, сякаш се приближаваше, дебнеше да ме сграбчи, да ме унищожи. Страхът ми се превръщаше в материално същество.

Времето се проточваше. Нищо не се случваше. Не долавях нови звуци. Тялото ми се скова от дългото стоене в едно положение. По краката ми пробягваха иглички и знаех, че скоро ще изтръпнат, ако не ги раздвижа. Беше студено, адски студено, а лепкавият въздух нахлуваше в килията на ледени тласъци. Не бях доловила течения вчера сутринта. Напротив, тогава въздухът беше потискащо неподвижен.

Отдавна бях изключила фенерчето, но очите ми вече привикваха с призрачния мрак в килията. Помещението беше не по-голямо от осем квадратни метра и не повече от шест фута високо. Главата ми почти опираше в тавана. Вече виждах очертанията на оковите, зловещо черни на фона на тухлената стена. А отстрани висяха и чифт белезници, които ме накараха неволно да се запитам чии китки са били обездвижени в желязната им хватка, кой ли човек е бил затворен в тази килия, вперил невиждащ поглед в стените. Но който и да е бил, със сигурност не е изпитвал повече ужас от мен в този момент, помислих си аз без всякаква утеха.

Бяха изминали векове от построяването на тази подземна тъмница. Нравите и навиците бяха коренно променени, но самият човек не се бе променил. Някога тук бяха управлявали предците на Дерек Хоук — бездушни тирани, способни да оковават жертвите си в подобни клетки и да ги оставят да умрат, докато те се наслаждават на безсмисления си живот. Дерек Хоук не беше по-различен. Двадесети век го бе дарил само с по-цивилизована фасада. Сега не можеше да привежда открито в действие коварните си замисли, нито да се перчи с пороците си, но не беше никак различен от онзи някогашен Хоук. Такива мисли се лутаха в съзнанието ми, докато треперех и чаках в мрака.

Изправих се и потърках нервно ръце. Пистолетът висеше безжизнено в ръката ми като ненужен багаж. Дори бях забравила за съществуването му. Пръстите ми, които стискаха метала, сега бяха сковани и безжизнени. Бяха изминали петнайсет минути, а може би и трийсет. Никой не се задаваше по коридора. Ничии стъпки не отекваха в тъмнината. Включих фенерчето. Светлинният лъч се спря право върху пресния гроб в ъгъла на килията.

Нямаше съмнение — това беше гроб. Пръстта отгоре му бе рохкава, а отстрани — грижливо оформена. Сетих се за лопатата със засъхнала кал, която видях в едно от първите помещения. Втренчих се в струпаната купчинка пръст в краката си.

Не изпитах нищо от онова, което бях очаквала да изпитам. Би трябвало да крещя, помислих си унило. Би трябвало да припадна. Но бях безчувствена. Само се взирах в гроба и си мислех: всичко свърши. Аз изиграх своята роля. Сега мога да си вървя. По-късно ще скърбя.

Прекрачих прага на килията. И се озовах право в ръцете му. Не успях да видя лицето му. Опитах се да извикам, но от гърлото ми не се изтръгна никакъв звук. Изпуснах фенерчето. Светлината премигна и замря. Потънахме в пълна тъмнина. Ръцете му ме притискаха безмилостно към тялото му.

После ме отпусна. Запали клечка кибрит. На оскъдната светлина успях да различа плътните устни, неправилния нос, тъмните очи и веждите с познатата арогантна извивка. Той поднесе клечката над фитила на стара газова лампа. Запитах се къде ли я е намерил, фитилът потрепна и задържа жълтеникавото пламъче. Светлината бавно се стабилизира. Известно време той обгръщаше пламъка с длани, после остави лампата на пода. Трептящото пламъче хвърляше причудливи сенки по стените. Лицето му беше в сянка. Виждах само тъмните очи.

— Дебора — каза той.

— Господи! Алекс, помислих те за Дерек Хоук!

Двамата толкова си приличаха. Чертите им бяха почти еднакви.

— Нима? — Той се засмя приглушено.

— Изплаши ме. Помислих си…

— А сега плаша ли те? — прекъсна ме той.

И в този момент разбрах. Почувствах го. Той не каза нищо повече, но аз разбрах. Винаги преди, когато чуех гласа му, когато надзърнех в тези усмихнати очи, по тялото ми се разливаше приятна топлина. А сега нямаше топлина. Имаше само инстинктивен страх, и то толкова непреодолим, че отстъпих крачка назад. Тъмните очи не се откъсваха от мен. Но този път не се усмихваха. Опрях гръб в стената и останах така, втренчена в това лице, което толкова силно напомняше за Дерек.

— Ти си бил — казах аз.

— Да. Вече се питах кога ще го проумееш.

— Как? Защо? Какво… какво смяташ да правиш сега?

— Всяко нещо с времето си, ако обичаш — отвърна той. Гласът му беше небрежен, бодър, насмешлив глас, който доскоро намирах за толкова приятен.

— Делия… — прошепнах аз.

— Срещнах я на едно парти в Сохо. Беше моя страстна почитателка. Изчела беше всичките ми книги. Беше красива, умна и пълна с живот, заобиколена от тълпа обожатели. Но когато разбра кой съм аз, забрави за всички останали. Дойде при мен. Очите й излъчваха благоговение. Поне трийсетина минути говореше за книгите ми, разпитваше ме откъде черпя сюжети, обичайните въпроси. Веднага разбрах, че точно тя е тази, от която имам нужда. Вече бях обмислил всичко, до последния детайл. Имах нужда от жена, актриса, на която бих могъл да поверя тази роля без всякакво колебание.

— За какво говориш? Не разбирам.

— Скъпа моя Дебора, съсредоточи се. Това е най-добрият ми сюжет, твърде добър, за да го похабя в някоя от книгите си. Интригуваш, заплетен, истинско постижение на моя гений. — В гласа му се долавяше твърда, арогантна нотка, която не бях забелязвала преди. Аз не познавах този човек. Никога не бях познавала Алекс Танер. — Може и да го използвам някой ден — продължи той. — Но не и в някой от онези евтини трилъри. Не, тази история е твърде добра.

— Защо не ми разкажеш? — осмелих се да предложа аз.

— Ще ти направя тази чест, преди… Е, и двамата знаем какво трябва да сторя.

Не му отговорих. Той наклони глава настрани. Устните му се изопнаха в усмивка, която не изчезна от лицето му, докато говореше.

— Когато срещнах Делия, имах два основни проблема. Единият беше жена — малка, евтина барманка, с която допуснах грешка да се забъркам. Тя беше очарователно създание, жива, развратна, сякаш излязла от страниците на „Мъжката повелителка“. Но за беда беше твърдо решена да ме застави да се оженя за нея. Отправи ми ултиматум: брак или затворническа килия. Аз… Хм, как да го кажа, бях й направил аборт. Лично. Знаех процедурата. Не можех да я оставя да продължи да ме заплашва, а нямах намерение и да се женя за нея. Това беше първият ми проблем.

— А вторият?

— Дерек. Себичен, самодоволен, лицемерен. Винаги съм го мразил, още от дете. Дерек винаги беше добрият. Дерек винаги намираше одобрението на околните и получаваше наградите за добро поведение. Мен само ме наказваха. Аз бях черната овца. Това никога не се промени. Аз все още съм черната овца, а Дерек е обявен за наследник на Анди. Само че Блекрест означава много за мен. А никога не съм бил част от него. Винаги съм бил аутсайдер. Искам това имение. След като го наследя, може да го изгоря до основи, но поне веднъж ще стъпя в тази къща с пълното съзнание, че тя ми принадлежи и че никога отново няма да се чувствам отхвърлен. Много простичко от психологическа гледна точка, нали? Комплекси от детинство и други подобни глупости. Но аз искам Блекрест. Не мога просто да стоя и да гледам как Дерек го наследява. Това беше вторият ми проблем.

— И какво общо имаше Делия с всичко това? — попитах аз и едва познах гласа си.

— Тоти възнамеряваше да пристигне в Хоукстаун. Неин приятел й бе осигурил работа в чайната. Искаше да стои близо до мен, за да ме притиска постоянно със заплахи какво ме очаква, ако не се осъзная. Успях да я държа на разстояние — поне за известно време. А междувременно ухажвах братовчедка ти.

— Но тя през цялото време твърдеше, че се вижда с Дерек Хоук.

— Брилянтно! — възкликна той. — Придържала се е стриктно към моите инструкции. Онази първа нощ, на партито, разговаряхме с часове. Казах й, че работя над трудна книга и не съм сигурен каква насока да дам на сюжета. Тя беше възхитена, слушаше ме в захлас, докато й обяснявах. Дали една жена — моята героиня — е в състояние да изгради неопровержими доказателства срещу мъж, когото никога не е виждала? Би ли могла да се престори, че е безумно влюбена в него, да убеди най-близката си приятелка, че заминава да се омъжи за него, а после да изчезне за известно време, така че мъжът неизбежно да бъде обвинен в убийство? Делия беше сигурна, че това е възможно. Обзаложих се с нея. Тя заяви, че е в състояние да го докаже.

— Затова ми е казала, че се среща с Дерек.

— Точно така.

— А през цялото време се е виждала с теб.

— През цялото време — повтори той, сякаш се възхищаваше от собствения си замисъл.

— Тя не е знаела какво прави — извиках аз. — Не е имала представа…

— За нея всичко беше страхотна забава. Смяташе, че помага на един литературен гений. Беше й страшно интересно. Никога не съм виждал друга жена, която да е толкова наивна — очарователна, разбира се, но болезнено наивна. Беше като кукла на конци в ръцете ми.

— Как я убеди да прекъсне ангажимента си към шоуто и да замине? Тя беше много отговорен човек — въпреки вродената си фриволност. Никога не би се отказала от работата си заради някаква шега.

— Просто се влюби, това е. Помолих я да се омъжи за мен. Казах й, че не можем да сключим брак, преди да завърша книгата си — въпрос на артистичен темперамент и я убедих да ми помогне. Тя щеше да „изживее“ сюжета на книгата, да го създаде. Притесняваше се единствено за теб. Не искаше да те разстройва, но аз я убедих, че когато узнаеш истината, несъмнено ще ни разбереш. А после ще те поканим на сватбата — истинската сватба — и всички да живеем дълго и щастливо.

Спомних си колко превъзбудена беше Делия в онези дни, когато се срещаше с „Дерек Хоук“. Как преливаше от жизненост, как не можеше да говори за нищо друго, освен за очарователния мъж, с който искаше да започне нов живот. За нея „Дерек Хоук“ беше единственият мъж на света, приказният рицар, когато е очаквала през целия си живот. Разбира се, Дерек беше Алекс, и този Алекс бе използвал целия си чар, за да я привърже към себе си. Вече бях имала възможност сама да се уверя колко лесно една жена би могла да се поддаде на този чар и знаех колко примамливо трябва да е звучала за детинската наивност на Делия тази „невинна“ шега.

— И така, братовчедка ми е пристигнала в Хоукстаун — пророних аз. — Изпратила е телеграмата. Отишла е да поговори със свещеника…

— О, да. Това беше „част от сюжета“. Тя ми описваше в подробности всичките си срещи. Казах й, че действието се развива прекрасно за книгата. Радваше се като дете. Но по някое време се притесни, че наистина фабрикуваме доказателства срещу Дерек. Казах й, че Дерек е ексцентричен мой братовчед, който е посветен в замисъла и ми позволява да използвам името му. Поиска да се срещне с него. Разбира се, не можех да й позволя това.

— Разбира се, че не си могъл — прошепнах аз.

— Тя правеше всичко, което поисках от нея — до последния детайл.

— А после я уби.

— Грешиш. Убих Тоти.

— Тоти? Но Тоти е жива. Аз я видях…

— Братовчедка ти е страхотна актриса. Хаби си таланта с ония представления.