Дженифър Уайлд
Коварство (19)

Глава деветнадесета

Известно време не можех да направя нищо друго, освен да го гледам втрещена. Главата ми се замая, когато постепенно започнах да осъзнавам какво ми е казал току-що. Спомних си дръзкото, жизнено момиче, с което разговарях в чайната. Спомних си пъргавите й движения, предизвикателното поведение и палавите искрици в очите й. Между нас мигновено се бе установила някаква особена връзка. Харесах я от пръв поглед. Спомних си натруфения грим, евтините бижута, задушаващия парфюм и неестествено черната коса. Разбира се, че е била Делия. Сега го виждах толкова ясно. Колко ли доволна трябва да е била — да ме заблуди така успешно с глупавия си маскарад.

— Делия е жива…

— Съвсем. Прелива от жизненост, ако мога така да се изразя. Оставих я у дома преди около час. Тя ми каза, че си се обадила. Предаде ми съобщението ти.

— Как съм могла да не разбера! Аз говорих с нея! Видях се с нея! Как е възможно да не разбера…

— Братовчедка ти доста се е забавлявала с посещението ти в чайната. Разбира се, тя вече знаеше, че си тук. Сигурна беше, че ще дойдеш. Беше само въпрос на време. Щеше да дойдеш и след като не я откриеш в града, да обвиниш Дерек Хоук в нейното убийство. Всичко се разви по плана. Ти също изигра страхотно ролята си, Дебора. Впечатляващо.

— А този гроб… — подхванах аз.

— Тоти пристигна в Хоукстаун. Посрещнах я на гарата. Заблудих я със сладки приказки. Казах й, че съм решил да се оженя за нея. Поисках да я заведа да види фамилното имение. Доведох я в Блекрест. Слязохме в подземието. Останалото го знаеш.

— Онора те е видяла. Помислила те е за Дерек.

— Точно така.

— Ти си убил и нея.

— Първоначално, когато ти ми каза, че е видяла нещо, наистина си помислих, че ще се наложи да я убия. После размислих и реших, че всъщност тя е най-добрият ми свидетел. Онова, което си мислеше, че е видяла, идеално подпомагаше моя план. Онора е видяла Дерек да слиза с жена в подземието, а аз исках той да бъде обвинен за убийството на братовчедка ти. Двамата с Дерек доста си приличаме. Тя си мислеше, че е видяла него да слиза тук с жена и скоро щеше да се разприказва пред целия свят за това. Не съм убил Онора. Смъртта й е точно това, което изглежда на пръв поглед — злополука, много тъжен нещастен случай.

— Не ти вярвам.

— Хайде, Дебора, защо ми е да те лъжа — вече няма смисъл.

— Снощи видях някой на стълбището на прислугата.

— Съмнявам се. Сигурно си си въобразила.

Беше прав, разбира се. Само си бях въобразила. Бях нервна и изплашена, а пердето се развяваше и хвърляше зловещи сенки по стената. Сигурно и стъпките по главното стълбище бяха продукт на собственото ми въображение. Блекрест беше стара къща, изпълнена със странни звуци, а тътенът на бурята отвън правеше атмосферата още по-потискаща. Не, снощи в коридора нямаше нищо друго, освен аз самата и собствения ми страх.

— И така — продължи Алекс, — убих Тоти. Тя беше само една развратна нещастница. Напълно заслужаваше съдбата си. Но знаеш ли кое е гениалното? Тоти наистина пристигна в Хоукстаун. Тоти работи в чайната. Тоти си е жива, но Делия изчезна. Всичко си дойде на мястото. Няма никой излишен.

— Но Дерек…

— Съвсем скоро Дерек ще бъде обвинен за убийство. Твоето убийство. Ти свърши всичко онова, което очаквах от теб. Обикаляше из града, задаваше въпроси, възбуди подозрения. Ти търсеше изчезналата си братовчедка. А когато полицията потърси тялото ти, ще открие не един, а два трупа. Всеки ще приеме, че другото тяло е на братовчедка ти. Както виждаш, планирал съм всичко до последната подробност — дори и твоето участие.

— Смятал си да ме убиеш? От самото начало?

— От самото начало.

— И онази вечер, когато смени спуканата ми гума… Още тогава си знаел…

— Разбира се. Но срещата ни беше съвсем случайна. — Той се засмя приглушено. — Знаех, че все някога ще дойдеш, но започвах да губя търпение. Изминаха шест седмици, а от теб нямаше и следа. И тогава видях колата ти край пътя и моментално разбрах, че това си ти. Почувствах се… превъзбуден. Едва сдържах вълнението си.

Той пристъпи към мен и сниши гласа си.

— Ти беше изключително важна част от моя план. Всичко зависеше от теб. Разбира се, трябваше първо да намеря наивна и убедителна актриса, но тя трябваше също да има близък приятел или роднина, които да се разтревожи, когато тя изчезне. Делия ми спомена за теб още при първата ни среща. Каза ми колко сте близки.

Той погали нежно бузата ми.

— Ти беше обречена — прошепна той. — Дълго преди да те срещна.

Простичката логика на дяволската му схема ме порази. Сякаш беше плод на някакъв сатанински разум. Беше добре замислено. Вече знаех как ще се развият събитията. Дерек щеше да бъде обвинен в убийство, а полицията щеше да открие в подземието на дома му два трупа. Само човек с болно съзнание би могъл да сътвори такава схема. Само безнадеждно побъркан би могъл да доведе зловещия си замисъл докрай с такава хладна пресметливост. Алекс беше луд. Аз бях подмамена от младежкия му чар, привлечена от магнетичното му излъчване, но това беше само маска за прикритие на истинския Алекс, който се разкриваше напълно само на страниците на кървавите си, садистични романи.

Стоеше съвсем близко до мен. Чувствах топлината на тялото му, аромата му. Взирах се към несигурното пламъче на лампата над рамото му, което хвърляше трептяща светлинка върху влажната стена. Причудливи сенки танцуваха наоколо ми, сякаш тъмни демони празнуваха тази победа на всесилното зло. Ледени течения нахлуваха в прохода с приглушен шепот. Скоро щях да умра. Не можех да повярвам. Не исках да повярвам.

Алекс въздъхна. Отстъпи крачка назад и прокара палец по долната си устна. Очите му бяха замислени. Изглежда обмисляше най-добрия начин да ме убие. Облегнах се на стената, неспособна да сторя нищо друго, освен да изучавам чертите на лицето му. Сега нямаше и следа от чаровното присъствие на хлапака. Имаше само зло.

— Ти… не можеш да го направиш — прошепнах аз.

— Разбира се, че мога.

— Не можеш… няма начин да се измъкнеш.

— Дебора, не се заблуждавай. Разбира се, че ще се измъкна — невредим. Няма абсолютно никаква улика, която да ме свърже с това престъпление — освен малобройните ми срещи с теб. Когато всичко излезе наяве, аз ще бъда шокиран. Ще им разкажа истината — или поне част от нея. Ще им кажа, че си подозирала братовчед ми в убийството на Делия и че си се опитвала да откриеш доказателства. Ще забия последния пирон в ковчега на Дерек. Както виждаш, всичко идеално се навързва. Замисълът ми е съвършен. Разреших и двата си проблема. Тоти е мъртва, а Дерек ще прекара остатъка от живота си в затвора. Колко хубаво!

— Ти си луд — прошепнах аз.

— Казват, че гениите винаги са луди. Може и да си права. Но със сигурност ще признаеш, че този план е плод на истински гений. Лишен от всякакви пропуски, разминавалия и случайни грешки.

— Делия…

— Тоти — поправи ме той. — Още утре сутринта двамата с Тоти заминаваме за Италия. Тя все още не знае, но лесно ще я убедя, че творецът има нужда от почивка. А след седмица ще се върна — сам. На кой му пука за една вулгарна малка барманка? Ще кажа, че е избягала с някакъв търговец на вино. Просто ме е изоставила. Сигурно вече ще са започнали да те търсят, когато се завърна. А може дори да са те намерили.

— Смяташ да убиеш и нея, така ли?

— Изглежда разумно, нали?

— Разумно? Ти си луд!

Той въздъхна отегчено. Беше изпитал огромно задоволство, някаква сатанинска гордост, докато ми разкриваше грозния си замисъл в детайли. Това беше рядка възможност да се похвали с изобретателния си „гений“, а собствените му думи подхранваха личното му его. Но времето за сладки приказки беше изтекло. Вече нямаше търпение. На мъждивата светлина от газовата лампа лицето му изглеждаше дяволски привлекателно, сатанински зло. Плътните му устни все още бяха извити в усмивка, в тъмните му очи проблясваха доволни пламъчета.

— Нищо не съм пропуснал — повтори замислено Алекс. — Нищо не съм забравил.

— Забрави това — казах решително аз и насочих пистолета към гърдите му. — Ще стрелям — извиках, а гласът ми потрепна.

Алекс посегна и небрежно изтегли пистолета от ръката ми.

— Не ставай смешна — засмя се доволно той. — Нали не мислиш, че е зареден? Аз не съм глупак.

— Играл си си с мен — през цялото време си се забавлявал. Думите ти, предупрежденията, милата загриженост за живота ми…

— Естествено, че съм си играл с теб. Ти ми достави неповторимо удоволствие. Толкова си предвидима, Дебора. Знаех например, че никога няма и да си помислиш да провериш дали пистолетът е зареден. Знаех, че си смела и изключително твърдоглава. Знаех, че колкото и да те предупреждавам за рисковете, ти ще продължаваш да се държиш като някоя от безмозъчните ми героини.

— Не можеш…

— Никой не ме е видял да идвам насам. Никой не знае, че съм тук, освен Делия. А тя си мисли, че съм дошъл да ти разкрия цялата истина — което вече изпълних. Разбираш ли, никой не подозира, че съм тук. Сигурно си чула за тайния проход. Именно оттам дойдох. — Той ми посочи огромното помещение в дъното на коридора, където бях открила шала. Студеното течение идваше оттам и едва сега осъзнах, че Алекс трябва да е отворил някоя тайна врата. — Отвъд градините на Блекрест има гори. В единия от хълмовете там има пукнатина, която се разширява в тунел и излиза в тази стая. Използвал съм го и преди, когато ти подметнах шала. Ще се върна по същия път. А сега, Дебора, моментът настъпи…

Гледах го втренчено, неспособна да помръдна, да говоря.

— Трябва да е нещо драматично, струва ми се — размишляваше той на глас, сякаш избира подходяща вратовръзка за костюма си. — Нещо ужасяващо — жаждата на обществото за кръв трябва да бъде достойно задоволена. Ще им дам всичко онова, за което копнеят: коварен убиец — Дерек, красива героиня — ти, и убийство, което да е толкова свирепо, че да потръпват при всяка дума, когато четат подробностите в таблоидите. — Той прокара замислено палец по долната си устна. — Трябва да е съвършено…

Ръцете му се вкопчиха в китките ми и ме притеглиха към него. Когато заговори отново, устните му бяха досами ухото ми. Говореше ми тихо и напевно, сякаш разказва забавна история на дете, което трябва да бъде успокоено.

— Подземието — каза той. — Да, идеално. Имаме вериги и белезници. Ще те окова до стената и просто ще си ида. Ще заключа вратата на килията и ще те оставя да умреш сама. Ще стане много бавно. Отначало ще крещиш. Ще се вкопчиш отчаяно в надеждата, че някой ще дойде, че някой ще те спаси. Но никой няма да се появи — защо да идва? Защо му е на някой да идва в тази част от подземието? А след известно време няма да имаш сили дори да крещиш. Трудно ще ти е да дишаш. Ще изпитваш нечовешки глад, ще те раздира жажда, докато накрая ти остане само безгласната молитва да умреш… по-скоро.

Той ме завъртя и ме повлече към вратата на килията. Стори ми се, че се забавлява. Усмивката не слизаше от устните му, очите му проблясваха със зловещо задоволство. Опитах се да се откъсна от ръцете му. Той сякаш не забеляза. Беше силен. Лудостта удвояваше силата му и правеше всичките ми усилия да се откопча от хватката му безплодни и жалки. Бях като обречено животно, боричкащо се безуспешно в желязната хватка на капана. Алекс се засмя приглушено и ме напъха в килията. Блъсна ме безмилостно на пода. Вдигнах очи и огледах панически застрашителния силует на прага, широките му гърди, които се повдигаха на отмерени интервали, стиснатите юмруци, увиснали покрай стегнатото тяло.

— Достатъчно, Алекс — долетя глас иззад гърба му.

Алекс се обърна рязко. Лицето му се сгърчи от ужас.

Нечий юмрук се стовари върху главата му. Тялото му политна назад. Пламъкът на газената лампа потрепна, затанцува неуверено и замята разкривени сенки по стената. Бързо се изправих на крака и се запрепъвах към вратата. Вкопчих се в дървената рамка, вторачена в гротескния балет на фигурите, които се отразяваха на стената. Ръце се вдигаха и отпускаха, тела се приближаваха и олюляваха. До слуха ми долитаха тъпи звуци от разменени юмруци, смазващи удари, тежко дихание. Тъмните сенки по стената подскачаха и политаха към земята, после отново се издигаха, сякаш танцуваха пред очите ми на забавен кадър. Не виждах чертите на лицата им, нито очертанията на телата им. Само тъмни, решително вкопчени силуети, които се отразяваха на стената на жълтеникавия пламък на старинната газена лампа.

Биеха се на живот и смърт. Не откъсвах поглед от сенките. Видях как ръката му се издигна и, набрала инерция, се стовари с тъп звук върху другата сянка. Силуетът отскочи, блъсна се в стената и бавно, болезнено бавно се отпусна на земята. Не виждах мъжете, виждах само сенките им върху стената и всичко ми се струваше призрачно нереално. Дочух сподавен стон, измъчен вопъл. Обърнах се и погледнах мъжа, застанал над сгърчената фигурка на пода. Видях как посегна и със странно нежен жест докосна лицето на неподвижния си противник.

— Удари главата си в стената. Мъртъв е.

Не говореше на мен. Говореше на някой друг, застанал на няколко фута разстояние.

— Толкова по-добре — отвърна другият мъж. — За него е божия благословия.

Опитах се да проговоря, но нито звук не се изтръгна от устата ми. Той пристъпи към мен, а аз се отпуснах с облекчение в прегръдките му. Ръцете му помилваха косите ми, притиснаха ме нежно към гърдите му.

Вдигнах поглед към мрачното му лице и потръпнах.

— Той…

— Чухме всичко. През цялото време стояхме извън обсега на светлината. Това е Мартин Крег, приятелят, на който се обадих сутринта след пристигането ти. Днес пристигна в града. Сега имаме всички доказателства, от които се нуждаехме. Преди няколко минути Алекс сам изясни всички подробности, за които нямаше как да сме сигурни.

— Мартин Крег… — прошепнах аз.

— Той работи по случая, откакто му се обадих. Тази сутрин говорих с него два пъти. Дойде в Блекрест едва следобеда, когато се е уверил напълно в подозренията си. Алекс не е бил чак толкова безпогрешен, колкото си мислеше. Няколко човека са го виждали с братовчедка ти, ухажвал я е тайно, но тя е била твърде известна, за да не я забележат.

— Били сте тук, докато той…

— Трябваше да го оставим да говори. Искахме да узнаем всичко, в подробности.

— Беше…

— Сега не се опитвай да говориш — прекъсна ме Дерек Хоук. Дрезгавият му глас беше все така твърд и решителен, но съдържаше и някаква ласкава нотка, която не бях забелязвала преди. — Хайде — каза той. — Да вървим.

— Не си бил ти…

— Хайде — повтори той. — Всичко свърши. Завинаги. Делия те чака горе.