Дженифър Уайлд
Коварство (14)

Глава четиринадесета

Карах по алеята, засенчена от гъстите брястове и кленове, а после свърнах по тесния път, който се простираше край речното корито. Алекс ми бе дал доста подробни указания и скоро открих неговата къща, скътана в гъстата сянка на старите кленове. Листата шумоляха и хвърляха шарена сянка върху бялата тухлена постройка. На всички прозорци имаше кафяви щори, а покривът беше от червеникави керемиди, с опушен комин, кацнал самотно от едната страна. Атмосферата предразполагаше към уединение. Не бях никак изненадана, че Алекс е избрал това място да пише книгите си. Паркирах колата и слязох. Алекс ме посрещна на входната врата.

— Очаквах те — каза дружелюбно той. — Лесно ли намери мястото?

— Много лесно. Даде ми подробни указания.

— Хубаво. Тъкмо приключих с писането за днес и имам нужда от някакъв стимулатор. Канех се да пийна нещо. Да ти направя ли коктейл?

— Някой друг път — отвърнах аз.

— Забравих, че не пиеш — засмя се той. — Мога ли да ти предложа нещо друго?

— Не, благодаря. Но ти си налей.

— Това и смятам да направя — отвърна усмихнато Алекс.

Въведе ме в просторна стая с бели стени и яркожълт килим. Отворените френски прозорци гледаха към градината. Долавях мириса на земя и веселото чуруликане на птичките. Приседнах на дългия диван до стената, докато Алекс си наливаше питие на подвижния бар. Известно време се чуваше само приглушеното тракане на ледените кубчета в чашата му.

Не откъсвах очи от него, докато си наливаше питието. Носеше кафяв панталон и жълто-кафяво спортно сако.

Яркочервена вратовръзка висеше хлабаво около яката на бялата му риза. Дрехите му бяха леко смачкани, сякаш е работил с тях, а косата му беше разрошена, и въпреки това Алекс излъчваше някаква небрежна елегантност, която ми се струваше по-примамлива от най-изисканите одежди. Никога не бях срещала друг човек, с който да се чувствам толкова уютно.

— Тази сутрин се обадих на Мартин Крег — каза небрежно той и се отпусна в края на дивана. — Той остана доста заинтригуван от случая. Обеща да ми се обади тази вечер, в случай че открие нещо. Сигурна ли си, че не искаш да пийнеш? — посочи той към чашата си.

— Съвсем сигурна.

— Не можеш да отречеш, че се опитвам да бъда гостоприемен домакин — отвърна безгрижно той и отпи от чашата си. — Какво ще кажеш за моята колибка?

— Очарователно местенце.

— Не чак толкова. Но аз си го харесвам. Осигурява всичко, от което би могъл да се нуждае един писател. Не мислиш ли?

— Определено.

— Държа и един апартамент в Лондон, но когато работя, предпочитам да отседна тук.

— Как върви новата ти книга?

— Бавно. В момента съм загрижен повече за тази загадка от истинския живот, в която ме въвлече. Мартин смята, че може и да има нещо гнило в тая работа.

Той пристъпи към бара и остави празната си чаша върху плота. После скръсти ръце на гърдите си и ме погледна, внезапно намръщен. Край на добродушните шеги. Тъмните му очи изглеждаха сериозни.

— Говорихме повече от половин час. Разказах му всичко, което узнах от теб снощи, а после го повторих за касетофона. В момента той няма спешен случай, така че ще посвети цялото си време на усилието да открие братовчедка ти. Смята да стигне до дъното на нещата.

— Надявам се да е така.

Алекс се намръщи.

— Ако трябва да бъда откровен, снощи не обърнах кой знае какво внимание на тази история. Знаех, че си разтревожена и че имаш всички основания да се чувстваш така, но не смятах, че наистина има нещо обезпокоително. Помислих си, че братовчедка ти просто е решила да се скрие от света за известно време, без да казва на никого. И не вярвах, че е възможно братовчед ми Дерек да е замесен. Но вече не съм толкова сигурен.

— И какво промени мнението ти?

— Мартин Крег. Той остана много озадачен именно от тази страна на историята — Дерек, парите, които са му необходими, за да прикрие загубите си и парите, които братовчедка ти е изтеглила от банката. Зададе ми няколко конкретни въпроса. Даде ми ясно да разбера, че съществува опасност подозренията ти да се окажат основателни. И видимо се притесни от факта, че ти живееш в Блекрест.

— Наистина ли?

— Казах му, че ще се погрижа да се изнесеш оттам незабавно. Резервирал съм стая за теб в хотела. Смятам лично да отида в Блекрест, за да се уверя, че багажът ти е изпратен в града.

— Най-добре ще е просто да отмениш резервацията — отвърнах аз.

Алекс поклати бавно глава.

— Не, няма смисъл да спориш с мен, Дебора. Доста мислих по този въпрос. Господ ми е свидетел, че не искам да повярвам, че Дерек е вманиачен убиец — не искам да го приема, отказвам да го допусна — но ако съществува и най-малката вероятност това да е истина, то ти не си в безопасност в Блекрест. Нямаш работа там.

— Няма да напусна имението — отвърнах решително аз.

— Дебора, ти изглежда не осъзнаваш…

— Изглежда, че ти, Алекс, не осъзнаваш какво означава това за мен. Наистина ли вярваш, че бих могла да си седя спокойно в хотела, докато някакъв човек от Лондон се опитва да открие братовчедка ми? Сигурна съм, че твоят приятел е добър детектив и съм ти благодарна, че го помоли за помощ, но не мога просто да чакам със скръстени ръце. Присъствието ми в Блекрест ми дава невероятната възможност да работя по случая сама, и освен това днес свърших превъзходна работа.

— Какво имаш предвид?

— Тази сутрин намерих шала на Делия в подземието.

— Слизала си сама в подземието!

— Едно коте избяга. Аз го последвах. То слезе в мазето, и аз след него. Беше… много рано сутринта. Още никой не беше станал. Боях се, че котето може да се изгуби.

— И си рискувала да си счупиш врата или дори по-лошо. Много глупаво от твоя страна! Това само доказва колко съм прав и колко е наложително да напуснеш Блекрест.

— Но аз открих шала на Делия! Не разбираш ли, най-после намерих доказателство, че братовчедка ми е била в Блекрест!

— Единственото нещо, което разбирам, е колко си твърдоглава — отвърна раздразнено Алекс.

— Алекс — не се предавах аз, — моля те да ме разбереш…

— Опитвам се. Държиш се точно като моите героини. Ако те бях измислил на белия лист хартия, щях да ти позволя да вършиш всички героични неща, които би могла да си представиш. Щях да те оставя да се луташ по тъмни коридори и да надничаш в призрачни стаи късно сред полунощ. После щях да те накарам да поставиш капан за престъпника и смело да се изправиш срещу него с доказателствата, които си събрала. Но, по дяволите, това не е някоя от моите книги! Това е истинският живот, а ти не можеш да правиш подобни неща. Какво щеше да стане, ако си беше счупила врата в подземието? Или ако се беше изгубила? Какво, ако Дерек Хоук наистина е виновен и те бе видял да слизаш там?

— Но нищо такова не се случи — отвърнах сприхаво аз. — И открих истинско доказателство. Шалът на Делия беше на пода, в подземието. Все още пазеше аромата на парфюма й. Не разбираш ли какво означава това?

— Дебора…

— И това не е всичко. Днес следобед…

— Вече ми е ясно, че ще трябва да те изслушам — избухна Алекс. — Изглеждаш твърдо решена да продължиш с безразсъдните си игрички. Какви други подвизи си извършила, Дебора? След като слезе в подземието, сигурно се скри и подслуша някакъв тайнствен разговор? Или пък…

— Стига — извиках гневно аз. — Не се подигравай с мен, Алекс!

— Съжалявам. Просто се тревожа за теб. Готов съм да те изслушам. Продължавай.

Разказах му всичко, което бях научила следобед. Той ме слушаше внимателно, с леко наклонена глава и сключени вежди. На няколко пъти сякаш понечи да ме прекъсне, но се сдържа. Когато свърших с разказа си, той затегна възела на червената си вратовръзка и изправи рамене.

— Невероятно — беше единственият му коментар.

— Вече няма никакво съмнение — добавих аз. — Шалът, дневникът на Джигс, записките на свещеника — всичко сочи в една посока. Братовчед ти е примамил Делия с обещания за сватба и после…

— Достатъчно — прекъсна ме Алекс. — Нека не правим прибързани заключения, Дебора. Така нещата изглеждат логични. Признавам. Свършила си доста работа — биха могли да те наемат от Скотланд Ярд — но доказателствата ти са само косвени. Те потвърждават единствено, че Делия е пристигнала в Хоукстаун, изпратила е телеграмата и е говорила със свещеника за сватбена церемония. И това е всичко. Не си открила никой, който да е видял братовчедка ти в присъствието на Дерек.

— Точно върху тази част смятам да поработя.

— Не. Позволи на Мартин да свърши тази работа. Утре той пристига в Хоукстаун. Ще можеш и сама да разговаряш с него. Ще му разкажеш всичко това, а той знае какво да предприеме по-нататък. И несъмнено ще постигне повече, отколкото ти би могла. Направила си всичко, което е по силите ти.

— Не, не съм.

— Какво си мислиш, че можеш да направиш, което да не е по силите на Мартин? — попита той, видимо разгневен. — Той е професионалист, има средства и начини…

— Аз имам свои собствени средства и начини — не се предавах аз. — Мисля, че попаднах на нещо.

— И какво е то?

— Онора. Мисля… че това момиче знае нещо. Мисля, че е видяла нещо, което я разяжда, нещо, което иска да забрави. Снощи й се искаше да ми разкаже, но… нещо я изплаши. Страх я беше да ми каже.

— Изпитвала е страх?

— Ужас.

Алекс изглеждаше заинтригуван. Разказах му разговора си с момичето от предната вечер. Описах му поведението й, преди да напусне стаята ми. Той прокара пръст по долната си устна. Гледаше ме съсредоточено, докато говорех.

— Може и да излезе нещо от това — каза той, — макар че се съмнявам. Повереницата на леля ми е странно момиче — чувствителна, капризна, фантазьорка. Може и да е видяла нещо, но може просто да е търсила внимание и тези бегли намеци да са опит да си го набави.

— Тя не се преструваше, Алекс. Сигурна съм в това.

— Все едно…

— Мисля, че мога да спечеля доверието й — не му позволих да се изкаже, защото знаех мнението му. — Мисля, че мога да я накарам да ми каже какво е видяла. Може… може да се окаже, че това е всичко, което ни трябва.

— Нека разсъждаваме логично, Дебора. Да предположим, че Дерек наистина е примамил братовчедка ти в Блекрест. Нали не се съмняваш, че щеше да подготви всичко много внимателно? Щеше да е предпазлив, потаен. Не би допуснал някой да го види. Сигурно би го извършил посред нощ…

— Именно — прекъснах го аз. — Сигурно точно тогава го е видяла Онора.

— Нейната стая е близо до кулата, далече от другите. Тя може и да е капризна и малко странна, но няма навика да се шляе нощем из къщата.

— Напротив — възпротивих се аз.

— Какво искаш да кажеш с това „напротив“?

— Не знаеш ли, че има връзка с Нейл?

— Готвачката ми каза, че е хлътнала по това момче. Но какво общо има това с Дерек?

— Всичко. Тя се измъква нощем, за да го види, когато Нейл се връща от работа. Снощи я видях да прибягва през задния двор. Нейл я чакаше, скрит в сянката на дърветата. Останаха заедно повече от час. От дълго време се срещат така. Може да е видяла Дерек някоя нощ, когато се е прибирала в стаята си.

Алекс кимна, сериозен и мрачен.

— Това изцяло променя нещата — прошепна той. — Явно е много по-сериозно, отколкото си мислех.

— Разбираш ли сега защо е наложително да остана? Мартин Крег може да открие какво ли не, но не може да се добере до вътрешността на къщата. А аз съм там и не мога да си тръгна, докато не открия истината.

— Опасно е, Дебора. Твърде опасно.

— Не ме е страх.

— А би трябвало.

— Може би. Но в момента не мога да мисля за нищо друго, освен как да открия братовчедка си — или поне какво й се е случило.

Алекс пристъпи към дивана и ме погледна изпитателно. Свъсените черти на лицето му се поотпуснаха малко, а тъмните му очи бяха пълни с топлота. Той поклати бавно глава и постави топлите си длани върху раменете ми. Плътните му устни се извиха в усмивка — леко насмешлива, но сърдечна.

— Ти си странно създание, Дебора — каза тихичко той. — Никога не съм срещал жена като теб. Ти си независима, твърдоглава и борбена. Винаги съм се възхищавал от тези качества. Изглежда печелиш тази битка. Не мога да ти попреча да се върнеш в Блекрест — би трябвало да те завържа, да ти запуша устата и да те напъхам в някой килер. Е, няма да го направя — засега.

— Радвам се да видя, че мислиш като мен.

— Не мисля така. Но ще ти дам още малко време — колкото и да не ми се иска. Почакай тук. Връщам се след миг.

Той излезе от стаята. Бях озадачена — питах се какво ли си е наумил този път. Излязох на верандата и вперих поглед в неподредените лехи с цветя и избуялата трева. Навсякъде бе осеяно със стари кленове, а небето над тях се озаряваше от последните лъчи на залязващото слънце. Хоризонтът се къпеше в ярките цветове на залеза. Лек вечерен бриз шумолеше в тъмно зелените листа на кленовете — приятен, успокоителен звук. Долавях омайните аромати на градината.

Знаех, че Алекс е искрено загрижен за моята безопасност. Приятна ми беше тази мисъл. Тревогата му ме ласкаеше. Прииска ми се да можех да му отговоря с типичната женска реакция — да оставя всичко на неговите грижи и търпеливо да чакам нещата да се наредят. Но той сам бе забелязал, че съм независима и твърдоглава, и не беше далече от истината. Това беше нещо, което трябваше да свърша сама и аз бях твърдо решена да го доведа до край — решение, в което нямаше място за слабост и страх. Може би ме очакваха невидими опасности, но бях подготвена да се изправя срещу тях.

Потънала в мислите си, не чух кога Алекс се върна. Когато се обърнах, той стоеше на вратата и ме наблюдаваше замислено с тъмните си, напрегнати очи. Пристъпи към мен, а аз бях толкова погълната от очите му, че не забелязах пистолета, докато не ми го подаде.

— Щом си решила да се държиш като някоя от моите героини — каза той, — ще трябва поне да се снабдиш с необходимата екипировка. Вземи това. Дръж го у себе си през цялото време.

— Но това е… пистолет — отбелязах мъдро аз.

— От най-опасните — отвърна мрачно Алекс.

— Но…

— Вземи го — нареди ми той с нетърпящ възражение глас.

Погледнах невярващо пистолета. Всички оръжия са грозни, но това ми се стори направо отблъскващо — късо, черно и смъртоносно. Алекс го напъха в ръцете ми, а аз почувствах ледена тръпка, когато хладният метал се допря до кожата ми. Беше изненадващо тежък. Държах го неохотно, сякаш всеки момент ще избухне в ръцете ми.

— Знаеш ли как да боравиш с него? — попита ме Алекс.

— Мисля… че да.

— Използвала ли си оръжие преди?

— Не и истинско. Веднъж играх една роля в „Писмото“ от Съмърсет Моъм. В началната сцена трябваше да застрелям любовника си. Просто държах оръжието във въздуха и стрелях нагоре, отново и отново. Вдигаше се голяма врява. Обикновено държах очите си затворени. Не бях особено убедителна убийца.

— Това нещо действа точно като пистолета в твоята пиеса, само че изстрелва истински куршуми. Това тук е предпазителят. В момента е обезопасен. Само го дърпаш назад и се прицелваш, точно както по филмите.

— Наистина ли мислиш, че е необходимо? — попитах с глуповато изражение, доста изнервена от мисълта, че държа в ръцете си истинско смъртоносно оръжие.

— Ако бъдеш разумна, няма да ти е необходимо.

Пристъпих към дивана, отворих чантата си и пуснах пистолета вътре. Той издрънча сред гримовете. Затворих чантата си и внимателно избърсах ръцете си. В жеста ми имаше нещо нелепо и неуместно, което накара Алекс да се усмихне замислено. Погледнах го предизвикателно.

— Готово.

— Внимавай да не отнесеш собствената си глава с това нещо — каза насмешливо той.

— Мога да се справя — отвърнах дръзко аз, преодоляла първоначалното смущение. — Все пак стрелях по любовника си вечер след вечер, в продължение на седем седмици.

— Със затворени очи — отвърна закачливо Алекс.

— Отсега натам ще ги държа широко отворени — обещах твърдо аз.

— Надявам се. Говоря сериозно, Дебора. Бъди нащрек. Обещай ми, че ще бъдеш внимателна и няма да правиш нищо прибързано. Това не е игра и не е някоя от твоите роли.

— Знам това, Алекс. Аз… обещавам да бъда внимателна. А сега е по-добре да си вървя. Става късно.

— Мартин пристига утре. Ще се свържа с теб по някакъв начин. Може да ти се обадя или да дойда до Блекрест. Не се притеснявай, ако не те потърся. Мартин може да иска да отхвърли някоя работа, преди да разговаря с теб.

— Добре. Ще очаквам да ми се обадиш утре или вдругиден.

— А междувременно…

— Междувременно ще бъда послушно момиче — отвърнах бодро аз.

Той ме изпрати до входната врата. Оставих вече натежалата си дамска чанта на задната седалка на колата и се настаних удобно зад волана. Алекс се наведе до прозорчето ми, с ръце на стъклото. Очите му се взираха изпитателно в лицето ми.

— Иска ми се да вярвам, че всичко ще бъде наред — каза той. — Иска ми се да вярвам, че няма да предприемеш нищо необмислено.

— Нали ти обещах — отвърнах аз и завъртях ключа.

— Знам. — Той въздъхна тежко. — Ще се радвам, когато всичко това приключи — добави той. — Ще се радвам, когато можем да се срещаме спокойно и да бъдем просто аз и ти, а не двама любители детективи. Тогава ще можем да си говорим за нас, за луната и никога няма да споменаваме Блекрест. Нямам търпение да дойде това време.

— А междувременно ще се забавляваш с Тоти — отвърнах аз доста кисело.

Алекс се засмя, сякаш никак не се бе впечатлил от забележката ми.

— Тя е добро хлапе — отвърна той, — но не е точно онова, за което си мечтая.

— За какво мечтаеш? — не се сдържах.

— Друг път ще поговорим за това.

Той отстъпи назад и пъхна ръце в джобовете на сакото си. Стоеше там с леко наклонена глава, а вятърът си играеше с къдриците му и с червената връзка на врата му. Запалих двигателя и подкарах назад по алеята. Алекс ми помаха, а аз излязох на главния път.

Прибирах се по-късно, отколкото възнамерявах. Портокаловите багри на залеза вече обагряха небето, а във въздуха се настаняваше вечерният сумрак. Тази вечер смятах да вечерям със семейството, а не исках да закъснявам. Шофирах бързо, а колата подскачаше по неравния път към Блекрест, останала без дъх от износените гуми и безбройните дупки по шосето. Последните златисти лъчи на слънцето избледняваха, когато свърнах покрай грамадните каменни стълбове по частния път към имението. Намалих скоростта. Разполагах с достатъчно време. Въпреки че мракът вече се спускаше над земята, още не бях включила фаровете си. Нито пък другата кола. Заблъсках ожесточено клаксона, когато я видях да се носи право срещу мен.

Никой от нас не караше бързо, но и никой не беше забелязал другия. Завъртях припряно волана и излязох извън очертанията на шосето. В следващия момент се наложи да скоча върху спирачките, за да не се ударя в насрещното дърво. Другата кола продължи, сякаш не се е разминала на косъм от катастрофален инцидент. В страничното си огледало зърнах за миг тъмното, възрастно лице на шофьора и мигом осъзнах, че това е бащата на Нейл. Колата беше отрупана с чанти и кутии, а от багажника стърчеше блестящ черен мотоциклет.

Излязох отново на шосето, по-изплашена, отколкото ми се искаше да си призная. Ръцете ми трепереха, докато завъртах лостчето за фаровете. По остатъка от пътя за Блекрест карах със скоростта на охлюв и не преставах да се питам какво би могло да накара бащата на Нейл да се изнесе от имението с целия си багаж и мотора на сина си в багажника.