Дженифър Уайлд
Коварство (7)

Глава седма

Андреа Хоук се кикотеше приглушено, очевидно доволна от себе си. Приличаше ми на пакостливо дете, което току-що е победило другарчетата си. Можех да се обзаложа, че тя печели повечето спорове, в които си прави труда да участва. Е, начинът, по който надвиваше противниците си, може и да беше малко странен, но бях сигурна, че в крайна сметка винаги я изкарва победител. По някакъв свой начин тя бе изключително енергично създание. Никога не бих допуснала грешката да я подценя.

Тя вървеше забързано по коридора, а старото й кожено палто се развяваше зад нея и разкриваше ослепителните цветове на роклята й. Завихме зад един ъгъл и се спуснахме по дълъг коридор. Едната стена бе покрита с масивна дъбова ламперия, а другата бе осеяна с прозорци, които гледаха към градината. Стъклата на прозорците бяха мръсни и нямаше завеси. Няколко от тях даже бяха счупени. Изненадах се да видя големи паяжини по ъглите. В ноздрите ми се набиваше натрапчивата миризма на прах, плесен и застояло.

— Блекрест е толкова огромен — бърбореше оживено Андреа, докато вървяхме по коридора. — Направо е невъзможно да се поддържа такова грамадно жилище. Момичетата са много заети. Разполагаме само с Бети и Агнес — една за долния и една за горния етаж. И Морис, разбира се. Непрекъснато се оплакват, но успяват някак да поддържат спалните и главните стаи долу в що-годе приличен вид. В останалата част от къщата е истински хаос. Паяжини като парцали и цял инч прахоляк по полилеите. Но все някак успяваме да издържим — данъците са непоносими. Онези от правителството са истински крадци. Защо трябва аз да плащам за самолети и ракети? Не е ли нелепо?

— Несъмнено.

— Но още удържаме някак. Това е изумително, в тия времена. Но по-скоро бих умряла, отколкото да отворя това място за туристи. Едни от най-известните фамилии в страната постъпиха точно така — напълниха къщите си с портокалови дръвчета, хартиени чашки и дъвки за балончета. Не и в моя дом, благодаря.

— Пленително място — казах й с половин уста, защото почти се задъхвах от бързото препускане по коридора.

— Естествено. Какви истории могат да ти разкажат тези стени! Разбира се, ти ще научиш доста неща, докато печаташ мемоарите. Имаш изумителна коса, дете мое. С цвета на залез над пустинята. Тук трябва да завием. Гледай си в краката. Харесваш ли кули?

— Никога не съм се качвала в кула.

— Нима! Дори и в Лондон? Нали там се е родила приказката за малкия принц. Гадост! Той не го е направил. Не и с тези очи…

— Обожавам Оливие — прекъснах я аз.

Андреа Хоук внезапно се закова на място — толкова внезапно, че едва не се блъснах в нея. Обърна се назад да ме погледне. Очите й ме изучаваха любопитно. Странна, палава усмивка играеше в ъгълчетата на тъмно розовите й устни.

— Имаш бърза мисъл? — промълви тя накрая. — Малко хора са в състояние да следят мисълта ми. Мислят, че съм изкуфяла…

— Нищо подобно — отвърнах сериозно аз. — Кули, малкия принц и сър Лорънс Оливие като Ричард III. Това е въпрос на мозъчен рефлекс, не мислите ли? Предполагам, че повечето хора мислят бавно…

— Забележително! — възкликна тя. — Направо изумително! Двете с теб ще се разбираме прекрасно. Защо Дерек не искаше да работиш за мен? Мислех, че ще се радва да вижда наоколо жизнерадостно създание като теб.

— Мисля, че ми няма доверие — отвърнах замислено аз.

— Е, той няма доверие на никого. Откакто… Това беше много отдавна, но човек би си помислил…

Зачаках търпеливо да узная какво е накарало Дерек Хоук да стане толкова подозрителен към околните. Андреа Хоук обаче само поклати глава. Очевидно в момента си припомняше случката, но нямаше намерение да я обсъжда с мен, поне засега. Потиснах импулса си да я попитам. Още беше рано да я притискам. Засега оставах в Блекрест и разполагах с достатъчно време, за да науча всичките семейни тайни. Надявах се и Бети да ми помогне.

— За кули ли говорехме? О, да. Щях да ти разказвам за кулата. Тя си е моя. Искам да кажа, че цялото имение е мое, естествено, и така ще си остане, докато Дерек не го наследи, но кулата си е само моя. Заради котките, нали разбираш. Бети и Агнес не могат да ги понасят, а Джеси сигурно ще припадне, ако някое от котетата се озове в кухнята. Затова ги държа на разстояние, а кулата е идеална за целта. Доста е порутена, но е уютна. Надявам се да харесаш твоята стая.

— В кулата? — попитах, внезапно ужасена.

— Да, точно над котешката стая и кабинета. Иначе живея в господарския апартамент. Там е доста мрачно, но се налага да остана в него. Все пак не мога и да спя в кулата. Хората ще ме сметнат за прекалено странна.

Запазих дискретно мълчание по този въпрос.

— Но прекарвам повечето от времето си горе — добави тя. — Ела, ще ти покажа.

Прекосихме тъмно, тясно коридорче и се озовахме през порутено каменно стълбище. Предположих, че води към подземието. Щом се спуснахме надолу, почувствах да се надига струя леден въздух. Сега разбрах защо домакинята ми е облякла старото си кожено палто. Най-после стигнахме до истински под. Едва различавах влажните стени и водопроводните тръби, които се виеха по тях. Изглежда се намирахме в огромна подземна тъмница.

Андреа Хоук намери пипнешком ключа на стената. Гола електрическа крушка пръсна оскъдни лъчи светлина. Видях как нещо голямо и сиво се стрелна по пода и извиках от уплаха.

— Плъхове — каза Андреа и поклати примирено глава. — Котките помагат малко, но гадинките просто са твърде много, за да се преборят с тях. Това не те притеснява, нали?

— Н-не — заекнах аз.

— Те са съвсем безобидни, наистина. Ела. Това е мазето. Коридорът води към избата. Подземието е почти безкрайно, влажно и студено. Котето ще бъде ужасено, ако Морис не го открие. Всичките си отпадъци и боклуци сваляме в мазето, а избата е още по-надолу, под земята. Никой не слиза там, освен Джеси, разбира се. Имаме страхотни запаси от вино, а тя обича да си пийва. Кулата е насам.

Вървяхме по дълъг влажен коридор. Чувствах внушителната тежест на Блекрест над главата си и не преставах да се питам дали таванът няма да поддаде. Мазилката се лющеше, а гредите изглеждаха изгнили. В края на коридора различавах очертанията на овален зид. В центъра на зида имаше тежка дървена врата, а от едната страна се издигаше призрачно стълбище, което се губеше някъде нагоре в тъмнината. Предположих, че води към най-горната стая на кулата.

— Някога тук имаше шест стаи — заобяснява ми Андреа. — Но с времето се разрушиха, нали разбираш. Най-горните три стаи вече ги няма. Остана само външната стена, и от нея всеки ден се отронват тухли. Котките са долу, в подземието. Чуваш ли ги?

Кимнах. Долавях шумното дращене иззад вратата. Андреа наклони глава и се усмихна. Пред вратата имаше цяла камара счупени чинии и два неотворени кашона храна за котки, от най-скъпата. Това поне обясняваше плъховете. Коя нормална котка би се втурнала да преследва плъхове, когато можеше без всякакво усилие да се глези с такава храна? Създанията вътре сякаш чувстваха присъствието на Андреа, защото започнаха да драскат по вратата, а мяукането им звучеше умолително.

— Няма да ги безпокоим сега — каза тя. — Сигурно нямаш търпение да видиш стаята си и кабинета.

Тя се поколеба. По коридора долетя звукът от нечии стъпки. Насочваха се към нас. Стори ми се, че има нещо подчертано зловещо в този звук. В подземието се долавяха какви ли не шумове. Даже да говорехме с нормален глас, думите ни се блъскаха в стените, а те ги връщаха странно променени. Кожата ми настръхваше от този звук. Взирах се в тъмнината към отсрещния край на коридора. Вече различавах смътния силует, който се приближаваше към осветената от електрическата крушка зона.

Беше момчето на име Нейл. Носеше прилепнали дънки и черен пуловер. Гъстата му руса коса приличаше на лъвска грива. Когато ме видя, се закова на място, видимо смутен. За миг ми се стори много млад и много уязвим, и сякаш изпита някакъв порив да се отдръпне обратно в прикритието на сенките. После като че ли се овладя, очите му придобиха непроницаемо изражение, и продължи да крачи към нас с твърде самоуверена походка. В едната си ръка носеше чанта с инструменти. Андреа видимо се радваше да го срещне.

— Ето те и теб! Бедните котенца замръзват, Нейл. Това е мис Лейн, новата ми секретарка. Нейл смята да учи в Оксфорд. Нужно ли е да носиш косата си толкова дълга, дете мое? Предполагам, че е някакъв символ. В наши дни всичко е символ. На мъжественост ли или какво? Нали знаеш Самсон…

— Здравей отново — обадих се тихичко аз.

— Радвам се да ви видя — отвърна момчето. Гласът му бе подчертано любезен и официален. За миг се вгледа в мен с безизразните си очи, после отново насочи вниманието си към Андреа.

— Дойдох за печката — каза той.

— Разбира се. Отново се е повредила. Сигурно е газта. Не знам. Нещо не е наред с тая печка. А бедните създания треперят от студ цяла сутрин. Нейл е толкова сръчен с тези неща — обърна се тя към мен. — Не разбирам защо му е да си губи времето в Оксфорд. Ние имаме нужда от хора, които наистина умеят да вършат нещо. В днешно време всеки може да чете латински, но никой не може да стегне каменна стена или да оправи протекъл кран…

— Донесох си инструментите — прекъсна я той.

— Инструменти?

— За печката — подсети я спокойно Нейл.

— Побързай — оживи се отново лицето й. — Котките ми замръзват, а ти стоиш тук и водиш безсмислени разговори.

Нейл отвори внимателно вратата и видях рояк пухкави създания, преди да я затвори зад гърба си. Андреа ме поведе към каменното стълбище, което заобикаляше стаите на кулата. Стъпалата бяха стръмни и тесни. Дори за сам човек беше трудно да се пъхне в пространството между външната стена и тази на стаята. Беше влажно и тъмно, и нямаше перила. Миришеше на плесен и лишеи. Стигнахме до някаква малка площадка и Андреа отвори вратата на стая, която по форма и размери беше досущ като долната.

— Това е кабинетът — каза тя и ме въведе вътре. — Тук мога да пиша на спокойствие и да се скрия от всички. Доста е разхвърляно — забранила съм на Бети и Агнес да пипат каквото и да било. Но поне всичко си е мое.

Стаичката беше съвсем кръгла и изненадващо просторна, уютна и усамотена. Стените бяха в кафяви тонове, а високо на стената висяха три малки прозорчета, откъдето се прокрадваше оскъдна слънчева светлина. До едната стена се разполагаше стар диван. Пружината му бе хлътнала по средата. Беше покрит със захабено оранжево кадифе и отрупан с вестници и книги. На облегалката за ръката се мъдреше дори кафена чашка, която заплашваше всеки момент да полети към земята. Под едно от миниатюрните прозорчета бе поставено кръгло бюро, отрупано с всевъзможни джунджурии, а в средата стърчеше висока лампа, която хвърляше тъмна сянка върху книжата. Имаше още син стол, табуретка за крака, шивашки манекен, потъмняла от годините позлатена арфа и ниска масичка с грижливо подредени отгоре й безценни дрезденски статуетки. Човек едва ли би могъл да направи и крачка, без да настъпи някое от разпръснатите списания и книги.

Въпреки биещото на очи безредие стаята имаше своя самоличност. Пристъпих по-близо до стената, за да разгледам гравюрата, която според скромните ми познания беше оригинален Хогарт^[1]. Из цялото помещение се носеше аромат на лавандула, смесен с нещо друго, което ми напомняше торфен мъх.

— Това е моето царство — промърмори Андреа, докато вдигаше купчинката разграфени жълти листа от бюрото, върху което се разполагаше и някакъв античен модел пишеща машина. Освен с всичко това, писалището бе отрупано с писма, изрезки от вестници, кремчета, лепило, писалки, шишенца с хапчета и богато инкрустирана със скъпоценни камъни кутийка за енфие. Последното ми напомняше за предметите от колекцията на Фаберже. Андреа размаха листата.

— Моите мемоари — заяви гордо тя. — Когато ги издам, всички в този град ще бъдат шокирани. Не е ли прекрасно! Чака те много писане. Давам ти право сама да разпределяш времето си. Искам само да знам, че в крайна сметка работата ще бъде свършена. Дали ще се справиш за седмица?

— Сигурна съм — отвърнах самоуверено аз.

— Ще ти трябват по няколко часа през деня. Сигурна съм, че имаш и много други неща, с които да се занимаваш, а аз не съм от онези, които вярват в облагородяващата сила на робския труд.

— Всъщност иска ми се да разгледам Хоукстаун.

— За какво? Градчето е ужасно, няма нито един интересен човек, а магазините са направо отблъскващи. Само „Тий Шоп“ беше приятно местенце, докато не наеха онази ужасна сервитьорка. Тоти ли се казваше? Това нормално име ли е според теб?

Измънках нещо в отговор. Името на корицата на една от книгите в краката ми за миг отвлече вниманието ми и загубих нишката на онова, което Андреа бърбореше в момента.

— А собственият ми племенник има връзка с нея. Можеш ли да си представиш нещо толкова скандално?

— Дерек?

— Не, не. Той не би прекарал и един ден с такава отблъскваща жена. Говоря за Алекс.

— Алекс — повторих глуповато аз.

Вдигнах книгата от земята. Наричаше се „Кръвта на Бела“, а авторът й беше Александър Танер. На задната корица имаше снимка на човека, който предната вечер бе сменил спуканата ми гума. Беше облечен в сако от туид и държеше лула в ръка, а косата му се развяваше от вятъра. Плътните му устни бяха извити в иронична усмивка, сякаш считаше собствената си книга за невероятен майтап.

Сега разбрах защо името му ми прозвуча познато. Беше автор на безбройна поредица от популярни трилъри, а Делия ги поглъщаше с дузини. Апартаментът ни в Лондон беше задръстен с неговите книги, и макар че никога не бях чела нещо от него, неведнъж бях слушала възторжените коментари на Делия. Той беше любимият й автор, единственият, когото четеше редовно.

— Самият той е написал всичките тези ужасяващи историйки — информира ме Андреа. — Пълен боклук! Някакъв си вманиачен тип, който убива хора при всяко пълнолуние! Ама че безвкусица!

— Алекс Танер е ваш племенник?

— Не ме ли слушаше, мила? Току-що ти казах…

Какво странно съвпадение, казах си наум.

— Всеки път, когато издаде някоя от долнопробните си книжки, изпраща половин дузина копия в Блекрест. Знам, че го прави само за да ме ядоса. Сякаш някога бих се насилила да прочета нещо подобно — просто така, да видя какви гадости могат да му хрумнат. Ние с Алекс не се разбираме. Никак даже. А сега, след като се е захванал с онази Тоти…

— Тоти?

— Сервитьорката.

— О, да.

— Дерек не може да го понася! Всеки път, когато Алекс дойде в Блекрест, избухва скандал. Джеси, разбира се, го обожава. Посветил й е една от книгите си. Винаги, когато Алекс идва в имението, тя приготвя любимите му ястия. Той дори се опита да я примами в колибата си…

— Джеси? — извиках аз, ужасена.

— За да му готви. Опита се да ми я открадне под носа. Недопустимо поведение!

— И на мен така ми се струва.

— Той е точно като майка си — безотговорен, дързък, непочтителен. Бръмчи из града с противната си червена кола и си пъха носа във всичко. И пише ония книги…

Разгледах снимката по-внимателно. Имаше невероятна прилика между Алекс Танер и братовчед му, Дерек Хоук. И двамата имаха плътни устни, неправилен нос, тъмни очи и непокорна коса. Лицето на Дерек обаче беше твърдо и решително, с изсечени черти, сурово и непреклонно. Алекс Танер, от своя страна, изглеждаше спокоен и сърдечен, с лек и приятен нрав. Косата на Дерек Хоук беше гарвановочерна, а братовчед му, доколкото си спомнях, имаше тъмнокестеняви къдрици. Очите на Хоук бяха студени и пронизващи, а на Алекс — топли и дружелюбни. И все пак изглеждаше очевидно, че двамата произхождат от едно и също семейство.

Споменах нещо по този въпрос, а Андреа Хоук ми обясни роднинските им отношения с присъщата си словоохотливост и лирични отклонения. Съпругът й, Стивън Хоук, имал по-малък брат, Винсент, който бил баща на Дерек, и сестра, Мария, която се омъжила за някакъв неудачник на име Танер и така се родил Алекс. Танер били черните овци на семейството. Живеели предимно в Кан и Ница и безразборно пилеели парите си. Синът им наследил всичките им лоши качества и добавил към тях някои свои. Родителите му вече били починали, но той продължавал да живее както си знае, т.е. скандално. Дерек пристигнал в Блекрест след смъртта на родителите си и щял да наследи всичко.

— Не е ли това несправедливо спрямо Алекс? — попитах аз.

— Несправедливо? Тоя прахосник няма да получи и пукнато пени от мен! Той се надсмива на Блекрест. А сега младият нехранимайко ще пожъне онова, което сам си е посял!

— Което сигурно е забележителна сума — не се сдържах да отбележа. — Хонорарите за книгите му сигурно са изумителни.

— Още едно нещо, което не мога да проумея — отвърна Андреа и поклати тъжно глава. — Няма смисъл да си губим времето, като говорим за него сега. Ела да ти покажа твоята стая.

Отново излязохме на тясното вито стълбище. На няколко пъти едва не се изтърколих по стъпалата, но Андреа препускаше пред мен без всякакви проблеми и неспирно бърбореше за стаята, която предстоеше да видим. Бях настроена доста подозрително, след като видях личния й кабинет, но останах приятно изненадана. Стените бяха боядисани в сини тонове, а на пода беше опънат тъмносин килим. Леглото имаше огромна табла от резбовано дърво и балдахин от оранжев сатен. Имаше също един помпозен стол, тоалетна масичка и грамаден черен гардероб. Отгоре му бе поставена вазичка с прекрасни оранжеви невени.

— Чудна е — прошепнах аз. — Има и вътрешна врата…

Андреа я отвори и ми показа тъмния коридор, който водеше към западното крило на имението. Тази стая бе единствената, която свързваше кулата с останалата част от Блекрест, така че можех да влизам и излизам от къщата, без да ми се налага да се спускам по призрачното стълбище всеки път, когато поискам да отида някъде.

— Нали няма да те е страх? — попита възрастната жена.

— Да ме е страх? Защо?

— Тази стая е толкова усамотена! Ще бъдеш далече от всички. Кулата, стълбището, подземието… Всичко е толкова… — Тя сякаш търсеше най-точната дума. — Толкова зловещо.

— Нищо подобно. Усамотението ми харесва.

— Тук има разни шумове, разбира се. Например вятърът — нахлува през пукнатините на външната стена и понякога ти се струва, че някой се качва по стълбището. Бих могла да ти дам и друга стая.

— Не бих си и помислила за друга.

— Бети вече се съгласи да почиства стаята ти сутрин. Ще се храниш с нас, разбира се.

— Ммм… Не и тази вечер — отвърнах припряно. — Имам една уговорка. Трябва да се видя с един стар приятел в Хоукстаун. — Нямах намерение да казвам на Андреа, че се каня да вечерям с омразния й племенник.

— Това е хубаво, мила. А сега…

Двете обсъдихме предстоящата работа и аз се съгласих да се заловя с мемоарите веднага след обяд. По моя молба Бети донесе поднос с храна в стаята ми. Морис пък качи куфара с нещата ми в кулата. Дадох му ключовете от колата, за да я премести в гаража, зад къщата. Следобед се преоблякох в дънки и удобен пуловер и се присъединих към Андреа, която работеше в кабинета си. Изпърво имах затруднения с почерка й, но с известни усилия от моя страна успях да го дешифрирам. В пет часа вече бях напечатала цялата първа глава, а Андреа просто се разтопи от удоволствие, когато видя думите, прилежно изписани върху белия лист и подвързани в черна папка. Тя излезе от стаята, а аз почистих внимателно бюрото си и подготвих нещата си за следващия работен ден.

Стоях пред вратата на кабинета с намерението да се оттегля в стаята си, когато на площадката пред стълбището пристъпи Дерек Хоук. Все още бе облечен в огромния си кафяв пуловер. Поне минута стоя пред мен, без да промълви и дума. Беше скръстил ръце на гърдите си и ме гледаше с присвити клепачи. Бях доста изморена след дългите часове, прекарани над пишещата машина и нямах настроение за словесни битки. Понечих да го заобиколя. Той мигновено пристъпи встрани и ми препречи пътя. Това, изглежда, му беше навик. Намръщих се.

— Свършихте ли за днес? — попита той.

— Вече съм готова с първата глава.

— Забележително. Значи наистина умеете да пишете на машина.

— Мислехте, че лъжа ли?

— Не знам — отвърна провлачено той, без да откъсва поглед от мен.

— Ако нямате нищо против, мистър Хоук — заявих му неприязнено аз, — чувствам се изморена и нямам търпение да се добера до стаята си.

— Разбира се — отвърна той, след което отстъпи встрани и ми отправи ироничен поклон като галантен джентълмен от осемнадесети век. — Анди е много доволна от работата ви, мис Лейн. Надявам се, че не съжалявате за решението си да останете в Блекрест.

Вече бях стигнала до стълбището. Спрях, обърнах се и го погледнах.

— Да съжалявам? А трябва ли?

Дерек Хоук се усмихна. Съвсем не беше дружелюбна усмивка.

— Има време да разберете — отвърна той и тихичко се засмя. Звукът отекна между влажните стени и ме проследи по целия път до стаята ми.