Дженифър Уайлд
Коварство (12)

Глава дванадесета

Пощенската служба беше на ъгъла на улицата. Бе мъничка сграда с фасада от сиви тухли, избелели от слънцето. На прозорците на втория етаж висяха сини пердета, а на первазчето пред тях зеленееше цъфнало цвете. На долния етаж имаше два грамадни прашни прозореца. На единия със златисти букви бе изписано „ПОЩЕНСКА“, а на другия — „СЛУЖБА“. В долния десен ъгъл на единия прозорец имаше пожълтяла от времето табела, на която някой бе изписал с неравен почерк „Книги под наем“. Вратата бе широко отворена, а вътре беше призрачно тъмно. Постоях още миг на ослепителната слънчева светлина. После прекрачих прага на пощата, стиснала листчето хартия в ръка.

Отляво имаше пощенски кутии със стъклени прозорчета, а отдясно — няколко рафта с книги. Цветните им корици бяха подвързани с найлонови обвивки. В дъното на помещението се издигаше дълъг дървен тезгях, зад който някаква жена сортираше писмата. Беше с гръб към мен. На плота имаше няколко колета, телеграфна машина, моливи и химикалки, дървени табли, стар касов апарат и един цъфнал кактус. Миришеше на прах и лепило. Над плота имаше електрическа крушка, но предната част на помещението се осветяваше само от оскъдната светлина, която проникваше през мръсните прозорци. Дъските под краката ми скърцаха заплашително. Жената дори не се обърна да ме погледне. Продължаваше да сортира пощата с чевръстите си ръце. Поставяше всяко писмо в съответното разделение с поразителна скорост.

Изглеждаше толкова погълната от работата си, че не посмях да я прекъсна. Думите на Тоти ме бяха подготвили да се сблъскам с особнячка, така че ако исках да получа някаква информация, трябваше да подходя много внимателно. Обърнах се към рафтовете с книги и си спомних, че Андреа ме бе помолила да взема няколко книги „за Джеси“. Рафтовете бяха квадратни, на подвижна стойка. Завъртях много бавно един от тях, опитвайки се да вдигам възможно по-малко шум.

Книгите изглеждаха доста употребявани, с нагънати страници, а заемните бележки бяха отрупани с печати. Хрумна ми, че при липсата на по-разнообразни занимания хората в Хоукстаун сигурно четат повече от нормалното. Тук, на рафтовете, присъстваха всички бестселъри и всички нови трилъри. Избрах четири от тях, които ми се сториха подобаващо кървави, с надеждата, че Андреа ще ги одобри. Взех книгите и пристъпих неуверено към плота. Жената продължаваше да сортира писмата, без да ми обръща внимание. Изкашлях се, за да напомня за присъствието си.

— На гърба на всяка книга ще намериш заемна бележка. Попълни името, датата и адреса си. По-късно ще свърша останалото. Плаща се предварително. Остави парите на плота. — Гласът й беше дрезгав и някак мъжествен.

— Колко? — попитах аз.

— Не можеш ли да четеш? Пише го на подвързията на всяка книга. Нямам време да го прочета вместо теб. Девон, Дорсет, Норфолк, Оксфорд, Ню Йорк. Ню Йорк! — Жената хвърляше писмата в разделенията, почти без да ги погледне. Сега обаче спря и се загледа в писмото в ръката си. — Хм. Рей Стантън пише до някаква козметична фирма. Сигурно се надява най-после да намери лек за противното си акне. — Тя хвърли писмото в разделението с надпис „презокеански“ и продължи да бърбори оживено, докато си вършеше работата. — Уорвик, отново Оксфорд, Кент — ти още ли си тук? Нямаш точно пари ли?

За първи път жената се обърна и ме погледна така, сякаш очакваше да се нахвърля върху й с брадва в ръка. Отстъпих стреснато крачка назад. Сините й, решителни очи ме пронизваха. Опитах се да се усмихна приветливо, но съвсем се провалих.

Вътре в себе си бях сигурна, че Джигс е съвсем безобидна, но приличаше на жестока предводителка на гангстерски картел. Беше нисичка и костелива, с посивяла от възрастта, ниско подстригана коса. Лицето й бе осеяно с мрежа от бръчици, а по тъмната й кожа прозираха пурпурни венички. Устните й бяха тънки, със следи от тютюн в ъгълчетата. Носеше изцапан син комбинезон, а най-странното беше, че бе прикрепила огромна розова маргаритка на ревера.

Тя ме разгледа подробно, после бръкна в джоба си и извади ножка и пресован тютюн. Отряза си щедро парче от тютюна и го пъхна в ъгълчето на устата си.

— Май не съм те виждала друг път, сестро — каза накрая Джигс.

Обръщението „сестро“ ми беше напълно достатъчно. Мислено се усмихнах. Бях изчела доста научни трудове по психология, за да преценя, че Джигс е просто една самотна стара жена, която копнее за внимание. За да задоволи копнежа си, си бе изградила такава самоличност, която не можеше да остане незабелязана. Като повечето особняци, възрастната дама умишлено подклаждаше мита за странното си поведение. Тютюнът в устата й бе доказателство за това. Вероятно го мразеше до дъното на душата си.

— Аз съм секретарката на Андреа Хоук. Помоли ме да взема няколко книги от библиотеката.

— Трилъри, доколкото виждам. Старата Анди още ли твърди, че са за готвачката?

— Не са ли за готвачката?

— Не си го и помисляй! Тя си ги чете през нощта. Действат й по-добре от хапчета за сън, сама ми го каза веднъж. Не може да заблуди никого.

Искаше ми се да й кажа, че и тя не може да ме заблуди, но се въздържах. Джигс сложи печати на заемните бележки, отмести книгите настрана и преброи парите ми, преди да отбележи сумата на касовия апарат. После отново ме погледна навъсено. Реших, че ласкателството е най-добрият начин да я спечеля на моя страна. Щом Джигс искаше внимание, аз щях да й го засвидетелствам.

— Ти ли вършиш цялата работа тук? — попитах я с най-невинния си гласец.

— До последната подробност.

— Изумително! — възкликнах аз.

— Какво имаш предвид? — попита тя, готова да се отбранява.

— Мислех, че са нужни поне трима или четирима човека, за да се справят с цялата тази работа — отвърнах аз. — Аз съм в града едва от вчера, но вече забелязах каква прекрасна пощенска служба има в Хоукстаун. В Лондон изобщо не е така. Там само пускаш писмото в кутията и се молиш да пристигне.

Колкото и прозрачна да беше, тактиката ми проработи. Джигс видимо се зарадва на думите ми. Тя се усмихна самодоволно и кимна с глава. Сините й очи излъчваха задоволство.

— Върша тая работа от двайсет години — изпъчи се гордо тя. — Денем и нощем. Живея на горния етаж и ако получа цяла камара писма, вечер се прибирам само да хапна и слизам пак тук да довърша работата си. Сортирам всичките писма с тези две ръце — получени, изпратени. По време на войната сама разнасях писмата — представяш ли си какво ми е било? В сняг, мъгла и вятър — аз обикалях града с шлифер, ботуши и тежката чанта на гърба. Но хората не го оценяват. — Тя поклати замислено глава. — Не, старата Джигс е особнячка, градската откачалка. Малките деца бягат от мен, но получават най-доброто пощенско обслужване в цялата страна. Помня едно време…

В този момент вратата изскърца. Някакъв мъж с костюм в цвят каки влезе в помещението и ме спаси от един, несъмнено, продължителен монолог. Беше преметнал през рамо чанта от грубо конопено платно. Той свали товара от плещите си и го опря на плота. Дишаше тежко. Лицето му беше яркочервено, по челото му проблясваха капчици пот. Джигс го погледна убийствено, взе чантата и я спусна зад плота. Торбата тупна тежко на пода и от нея изскочиха няколко писма.

— Закъсня с цели трийсет минути — изстреля гневно тя. — Да не се е счупил камиона?

— Спрях за един сандвич с бира.

Джигс му хвърли убийствен поглед, който недвусмислено подсказваше мнението й за подобно лентяйство. Мъжът беше едър и силен, но отстъпи смутено назад. Тя му се озъби заплашително, а той побърза да напусне помещението.

— Нехранимайко — промърмори гневно тя. — В днешно време никой не знае как да си заработи честно надницата. Не разбират какво значи думата работа.

— Сигурно знаеш много за хората в Хоукстаун — опитах се аз да сменя темата.

— Да знаеш какви истории мога да разкажа, ако си отворя устата! В тоя град няма много тайни за мен. Нямаш представа какви неща получавам — писма, картички, сметки, списания, които нямат място в една почтена къща. Всичко минава през моите ръце.

— Умееш ли да запомняш лица? — попитах я аз.

— Няма лице в тоя град, което да не знам.

— Виждала ли си някога това момиче? — попитах я внезапно и пъхнах снимката на Делия под носа й.

Тя я взе и я разгледа внимателно. След минута бръкна в джоба си и извади чифт очила. Загледа се отново в снимката, присвила очи зад дебелите стъкла. После свали очилата, поклати глава и ми подаде снимката обратно.

— Не съм сигурна — каза Джигс. — Толкова много хора влизат и излизат, а аз съм толкова заета, че понякога даже не ги и поглеждам.

— Била е облечена в сиво кожено палто, с розов копринен шал на главата. Изпратила е телеграма. Тази телеграма.

Подадох й намачканото листче хартия. Тя прочете думите на глас.

„РАЗВЪЛНУВАНА ВЪОДУШЕВЕНА ВЪЗТОРЖЕНА ТОЧКА ПРАВЯ СВАТБЕНИ ПРИГОТОВЛЕНИЯ ТОЧКА ЩЕ НОСЯ БУКЕТ ОТ БЕЛИ И РОЗОВИ ЦВЕТЯ ТОЧКА ПРЕДСТАВИ СИ САМО ТОЧКА ГРИЖИ СЕ ЗА СЕБЕ СИ ТОЧКА НАДЯВАМ СЕ ДА ТИ ЛИПСВАМ ТОЧКА СКОРО ЩЕ СЕ ВИДИМ ТОЧКА“

Старата Джигс ме погледна и кимна с глава.

— Разбира се, че я помня. Дребничка сладурана с червена коса. Трябва да е било преди около шест седмици — в ъгълчето на телеграмата пише петнадесети април. Да. Горе-долу тогава беше. Трудно може да я забрави човек. Не я познах на снимката отначало.

— Ти изпрати ли телеграмата?

— Естествено, че съм я изпратила.

— Дали случайно не си отбелязала някъде?

— Разбира се. Ето тук, в дневника. Искаш ли да проверя?

— Би ли могла?

Джигс отвори дневника със замах, обърна няколко страници и прокара пръсти по колонката.

— Ето я. Изпратена е на петнайсети април, до Лондон. От мис Делия Лейн до мис Дебора Лейн. Адресът е в Челси. Това ли искаше да знаеш?

— Да — прошепнах едва доловимо.

— Сестри ли сте? — полюбопитства Джигс.

— Братовчедки — отвърнах аз.

— Предполагам, че е избягала с някой нехранимайко и е спряла тук да ти изпрати телеграма. Още тогава ми се стори странно. Влезе тук толкова весела и безгрижна, и не спираше да се усмихва. Изглеждаше отнесена, сякаш е пила нещо, но не беше, защото щях да подуша. Добре я помня. Това момиче имаше много палави очи. Хубавица е, ама е лудетина, с всичките тия усмивки. Всичко й е на майтап. Никога не я видях отново, нито пък мъжа.

— Дошла е тук с някакъв мъж? — попитах аз, опитвайки се да сдържам вълнението си.

— Не, той не влезе с нея. Нямаше дори да го забележа, ако не му беше помахала на излизане. Седеше в голяма черна кола. Не му обърнах особено внимание. Носеше слънчеви очила. С тъмна коса. Тя изтича и седна в колата до него. Потеглиха веднага.

— Ти… не разпозна ли мъжа?

— Колата беше отсреща през улицата, под дървото. Видях само тъмната коса и очилата. Държеше главата си наведена, това поне го забелязах. Може да е бил всеки. Защо… да не би нещо да не е наред? Нали не е бил някой гангстер…

Усмихнах се и опитах да си придам спокойно изражение.

— О, не. Просто исках да знам със сигурност, че Делия е изпратила телеграмата. Тя… обича да си прави шеги…

— Сигурно ти е казала, че отива на почивка и е избягала с оня мъж. Младите момичета са способни на такива работи. Безотговорни са, всичките до една. После ще съжалява, ако това те успокоява.

Очевидно Джигс възнамеряваше да ми разкрие в подробности мнението си за младото поколение, но аз събрах книгите си и й се усмихнах с явното намерение да си вървя. Вече ми бе доставила повече информация, отколкото се бях надявала, а този смачкан дневник така нужното ми доказателство, че именно Делия е изпратила телеграмата. Джигс изглеждаше разочарована, че си тръгвам. Съмнявам се, че друг път е имала възможност да говори толкова много, колкото онзи следобед.

— Казваш, че работиш за старата Анди? — попита тя.

— Да. Печатам мемоарите й.

— Най-после е довършила оная помия?

Кимнах и отстъпил крачка назад.

— Ако някой ги публикува, много народ в тоя град ще остане с отворена уста. Старата Анди беше доста разпусната на времето, а предците на съпруга й някога са основали Хоукстаун. Доста пикантни скандалчета имаше в ония дни, а Анди нямаше навика да изпуска новините. Бяхме съученички едно време. Наистина. Беше хубав човек тогава — и още е.

— Благодаря ти за съдействието — прекъснах я любезно аз, доколкото това беше възможно. — Понеже и бездруго съм в Хоукстаун, реших да проверя телеграмата за всеки случай. От чисто любопитство. Ще кажа на мисис Хоук, че не си я забравила.

— На всяка цена. Кажи й, че и аз мога да напиша някоя книга.

Джигс се обърна към купчината писма, а аз излязох от пощата. Застанах до вратата и погледнах дъбовото дърво, под което е била паркирана колата. Клоните бяха надвиснали ниско над земята и хвърляха плътна сянка над пътя. Несъмнено би било трудно за Джигс да разпознае със сигурност някой, който седи в кола под дървото, особено ако носи слънчеви очила. Аз обаче бях сигурна, че е бил Дерек Хоук. Представях си как Делия му е помахала, пресякла е улицата с безгрижна усмивка на устните и се е качила в колата. А после бяха потеглили и… не исках дори да си помислям какво се е случило след това.

Отворих вратата на колата си, оставих книгите и покупките на задната седалка и отново я заключих. Върнах се в чайната. Възрастният човек си бе отишъл и Тоти беше сама в заведението. Нагласяше цветята във вазичките и весело си тананикаше. Изглеждаше изненадана да ме види толкова скоро.

— Здрасти, душичке. Забрави ли нещо?

— Не, исках още малко информация.

— Дадено, съкровище. Казвай.

— Интересува ме къде се намират църквите в Хоукстаун.

Тоти повдигна многозначително веждите си и присви устни.

— Дошла си на погрешно място за такава информация, душичке. Бих ти помогнала, ако можех, но не съм стъпвала в нито една от двете.

— Само две ли са?

— Аха. Католическа и епископална.

Намръщих се замислено.

Делия споменаваше в телеграмата си, че прави приготовления за сватбата и че ще носи букет от бели и розови цветя, а това предполагаше църковна церемония. Ако приемех това за вярно, несъмнено би трябвало вече да е обсъдила плановете си за сватбата с някой от църквата и може би дори да е запазила някаква дата. Делия никога не би се омъжила в католическа църква, защото не беше от тази вяра, така че оставаше епископалната. Тоти ми каза, че трябва да се обърна към отец Блексток и ме упъти как да стигна дотам.

— Друга гореща следа? — попита тя.

— Поне така си мисля.

— Джигс се е оказала услужлива?

— Доста.

Тоти се усмихна и подръпна една черна къдрица.

— Желая ти късмет — каза ми ведро тя. — И ако искаш да узнаеш нещо друго…

— Благодаря ти отново — отвърнах аз. — Ти си истински ангел.

— За първи път някой ме нарича ангел — засмя се палаво Тоти.