Дженифър Уайлд
Коварство (13)

Глава тринадесета

Църквата се намираше съвсем наблизо. Реших да повървя пеша, за да овладея нарастващото вълнение, което ме обземаше. Подминах градския площад и свърнах по една сенчеста алея с просторни къщи и видимо поддържани градини. Прекосих малкия каменен мост и поех по неасфалтираната пътека през парка. По зеления склон вирееха на свобода ярко жълти нарциси и бели маргаритки. Птичките прелитаха от клон на клон и чуруликаха възбудено, очевидно притеснени от грубата ми намеса в техния мирен свят. От другата страна на парка се виеше прашно шосе, а отвъд него, зад ниска ограда от сив камък, се намираше епископалната църква. Отворих външната порта и влязох в двора.

Чувствах се несигурна какво точно трябва да кажа, как да опиша проблема си пред непознат човек. Във всеки случай нямах намерение да му доверявам цялата история и се питах как да изкопча от свещеника нужната ми информация, без да му разкривам подозренията си. Вече бях преодоляла шока от намирането на розовия шал, но не изпитвах увереност, че бих могла да запазя присъствие на духа, ако божият служител започнеше да задава твърде много въпроси. Потиснах мрачните си мисли и огледах къщата.

Църквата бе построена от същия груб сив камък, от който бе изградена и оградата. Очевидно беше стара постройка, с кепенци на прозорците и стегнат сламен покрив. Дворът беше доста занемарен, обрасъл с трева, само покрай оградата растяха на воля ярки червени и лилави ружи. Беше приятно, идилично място, което вдъхваше смирение, и докато вървях по пътеката към входната врата част от притесненията ми се изпариха. Почуках на вратата. Свещеникът очевидно имаше твърде малко време за градинарство и това ми се стори добър знак. Дочух забързани стъпки от вътрешността на къщата и след миг вратата се отвори. На прага застана пълничка жена на средна възраст, която бършеше припряно ръце в бялата си престилка. Тя се усмихна сърдечно и кимна радушно.

— Влизай, мило дете — каза ми, сякаш ме е очаквала предварително.

Лицето й беше пухкаво и румено, а сините й очи изразяваха съчувствие. Закръгленото й тяло бе облечено в безлична сивкава рокля, но излъчването й беше приятно.

— Вие ли сте мисис Блексток? — попитах аз.

— Да, мила. Хайде, ела.

Въведе ме в преддверие с бели стени и тъмнозелен килим. На малка бяла масичка бе поставена ваза с пъстри ружи, а на закачалката до вратата висяха две палта, черна пелерина и червена шапка. Жената се усмихна отново и отстъпи назад да ме огледа. Все още бършеше ръцете си в бялата престилка. От задната част на къщата долиташе примамлив аромат на нещо вкусно.

— Нали ще ме извиниш, мила моя — каза мисис Блексток. — Варя сладко от ягоди и всичко е в пълен безпорядък. А и камериерката ни напусна — замина за Ливърпул, за съжаление. В къщата е пълен хаос. Защо се захванах с това сладко точно сега — не мога да ти отговоря. — Тя поклати глава и отново ме погледна с онази странна искрица съчувствие в очите си, която ме караше да се чувствам някак виновна. — Нали виждаш, мила, всички имаме проблеми. Робърт е в библиотеката. Сега ще го известя, че си дошла. Почакай тук.

Тя се забърза надолу по коридора и след миг чух някъде да се отваря врата.

— Една млада дама иска да те види, Робърт — извика жената. — Сега ще я доведа.

Мисис Блексток се върна, хвана ме за ръка и ме поведе по коридора. Спряхме през една тъмна врата, а тя стисна окуражително ръката ми.

— Всичко ще се нареди — прошепна тя. — Няма за какво да се притесняваш.

Прекрачих прага на библиотеката, озадачена от странното посрещане. Чувствах се като грешница, дошла да се изповяда, а намеренията ми бяха съвсем различни. Човекът, който мигом се приближи към мен, съвсем не разсея притесненията ми.

Беше висок и широкоплещест, със златисти коси и едър череп. Върху руменото му лице се открояваше грамаден нос, който някога е бил счупен, а сега му придаваше свирепо изражение. Носеше тежки очила с рогова рамка, а зад стъклата решително проблясваха тъмнокафявите му очи. Облечен беше в кафяв спортен панталон и тъмно ловджийско яке с тъмни кожени парчета на лактите. От джоба му стърчеше лула, а старомодната му зелена вратовръзка бе осеяна с петна. Ръцете му бяха големи и кокалести и мигом ме притеглиха към него.

— Браво, браво — каза той, без дори да ме попита за името ми. — Изглеждаш добре. Само се отпусни! Не бързаме за никъде.

Гласът му беше груб, но любезен. Отец Блексток създаваше впечатление за невероятна сила и жизненост. С едрия си нос и червендалесто лице сигурно би изглеждал далеч по на място след стадо мулета, отколкото зад амвона. Неделните му проповеди сигурно сипеха огън и жулел срещу злините на сатаната. Отец Блексток стисна ръцете ми между дланите си и ме дръпна към средата на стаята.

— Почакайте… — възпротивих се аз.

— Не се притеснявай, дете мое!

— Изглежда е станала някаква грешка…

— Всички правим грешки понякога — отвърна решително свещеникът. — Нали сме човешки същества. Успокоително е да знаеш, че всички около теб са съгрешили някога в живота си. А сега се настани удобно. Ще трябва да си поприказваме и да се опознаем по-добре, преди да обсъждаме каквото и да било. Напълно разбирам…

— Не мисля, че разбирате — прекъснах го аз. — Вижте…

Той ми направи знак да замълча, свъсил предупредително вежди. В жеста му се съдържаше такава твърда решимост, че правеше всякакъв спор излишен. Въздъхнах с примирено изражение и реших да се подчиня на нарежданията му.

— Така е по-добре — прошепна той, сякаш се намирах в санаториум за психичноболни, а не в църковна сграда. — А сега, нека довършим този пъзел. Това ще те отпусне. Нещата изглеждат по-прости, когато човек е спокоен.

Той ме настани до ниска масичка, на която бе частично подреден някакъв огромен пъзел. Отец Блексток беше съединил крайните елементи и единия горен ъгъл. Встрани то пъзела ни очакваше внушителна камара от елементи.

— Това е Матерхорн — каза отецът и седна насреща ми. — Прекарах над него почти цялата сутрин. Пъзелите са изключително стимулиращи за мисълта. Някои от най-ценните ми проповеди са ми хрумвали, докато се боря с елементите на труден пъзел. Имам поне дузина, но Матерхорн ми е любимият. Толкова е величествен! Хайде, ти ще подбереш белите елементи, а аз — сините. Първо ще ги сортираме, а после ще се опитаме да ги подредим. Търся парченце със заоблен край. В едното му ъгълче трябва да има зелено петънце.

Това вече съвсем ме изуми, но все пак се подчиних. Подбрах всичките бели елементи и междувременно намерих парченцето, което свещеникът търсеше. Той извика триумфално, грабна елемента от ръката му и го постави на мястото му с такова ожесточение, сякаш е въпрос на лична вендета. Този човек излъчваше такава поразителна виталност, че дори нещо толкова простичко като съединяване елементите на един пъзел се превръщаше в битка на живот и смърт.

Работехме съсредоточено над задачата. Свещеникът сякаш беше очарован, че може да разчита на нечия помощ. Съвсем скоро пъзелът беше почти готов. Облегнах се на стола си и огледах критично стаята. Две от стените бяха покрити с дъбови рафтове, отрупани с книги, списания и вестници. На пъстрото килимче пред камината с доволно изражение се беше излегнал един кокер шпаньол със загладен косъм. Бюрото беше затрупано с книги и документи. До стената имаше неугледен стар диван с дрипава кафява тапицерия. Личеше си мъжкото присъствие в стаята, сякаш и стените бяха попили част от индивидуалността на своя собственик.

— Готово! — извика тържествуващо отец Блексток и постави последното парченце на мястото му. — Успяхме! О, Луси. Идваш точно навреме. Остави го на края на масата.

Мисис Блексток току-що бе влязла в стаята с поднос на ръце, отрупан с потъмнели сребърни чинийки с черешов сладкиш и две сини порцеланови чашки. Приветливата женица ми се усмихна и погледна с любов съпруга си. Той се държеше към нея доста грубо, господарски, и ми се стори, че това й харесва. Тя наля чай в двете порцеланови чашки и зачака следващата му команда. Свещеникът разгъна своята салфетка и кимна с глава да я отпрати. Луси Блексток се оттегли мълчаливо и тихичко затвори вратата зад гърба си.

— А сега — обади се внезапно свещеникът, — кажи ми кой е мъжът? Разбирам твоята лоялност към него, но трябва да знаем името му, ако искаме да въдворим справедливост. Няма нужда да го прикриваш повече.

Втренчих се безмълвно в него, загубила ума и дума.

— Хайде, хайде — добави навъсено той. — Малко е късно да отричаш. Елън ми се обади тази сутрин. Жената ридаеше на глас. Разказа ми за сънотворните таблетки и ме помоли да поговоря с теб днес следобед.

— Елън? — повторих аз, неспособна да пророня и дума повече.

— Елън Роджърс! Братовчедка ти. Хайде, дете мое. — В гласа му вече се долавяше досада. — Всичко ми е известно.

— Не познавам никаква Елън Роджърс — отвърнах аз.

— Какво! — изръмжа свещеникът. Стори ми се, че всеки момент ще прескочи масата и ще ме нападне. — Не си ли бременна?

Поклатих глава.

— Съжалявам, че ви разочаровах — отвърнах с най-спокойния си глас.

— Това е непростимо! — извика гневно отец Блексток. Той отблъсна стола си назад и с няколко крачки стигна до вратата. Отвори я със замах и изкрещя името на жена си. Тя мигом долетя, запъхтяна и видимо притеснена от неочакваното повикване.

— Какво означава това, жено? Защо не ми каза, че тази млада жена не е братовчедката на Елън от Девън? Аз се суетя като някакъв шантав идиот, а тя изобщо не е бременна! Как ще ми го обясниш?

— Елън се обади и каза, че ще изпрати братовчедка си. Помислих си…

— Помислила си!

— Успокой се, Робърт… — прошепна тихичко жена му.

— Проклети жени! — Той стовари юмрук в дланта на другата си ръка и изправи рамене, видимо опитвайки се да овладее страховития си гняв. Мисис Блексток му шепнеше успокоителни думи, които не дочувах, и накрая свещеникът въздъхна примиренчески. Обърна се и ме погледна с глуповато изражение.

— Дължа ви обяснение — изръмжа той.

— Няма нужда — отвърнах благосклонно аз. — Очевидно сте ме взели за някоя друга. Напълно ви разбирам.

— Братовчедката на Елън пристигнала снощи в града и веднага се опитала да нагълта половин шишенце приспивателни. Елън ми каза, че веднага ще изпрати момичето, а аз никога не съм го виждал, така че ви взех за нея. Приемете моите извинения, а също и на Луси, предполагам…

— Ужасно съжалявам… — подхвана мисис Блексток.

— Връщай се при своя мармалад, Луси — изръмжа свещеникът. — Достатъчно се провини за днес. А сега, млада жено, кажи защо искаше да ме видиш.

— Заради братовчедка ми — отвърнах аз.

— И тя ли е бременна?

— Искрено се надявам да не е.

Свещеникът изглеждаше малко разочарован.

— Продължавай — каза нетърпеливо той.

Обясних му накратко в какво се състои проблемът ми. Казах му, само че Делия е изчезнала и че имам основания да смятам, че е дошла да обсъди с него приготовленията за бъдещата си сватба. Показах му снимката и му описах как трябва да е била облечена. Свещеникът кимна енергично, отиде до бюрото и извади от чекмеджето някакъв тефтер. Обърна няколко страници, докато намери онова, което търсеше.

— Идвала ли е при вас? — попитах обнадеждена.

— Поне така си мисля. — Той се намръщи и обърна още няколко страници. — Кога каза, че е била тук?

— Към средата на април.

— На петнадесети април! — извика внезапно отец Блексток. — Отбелязвам си по ред-два за всеки, който идва тук. Иначе толкова лесно се забравя. Ето я! Делия Лейн — така съм записал. Това ли е братовчедка ти?

Кимнах с разтуптяно сърце.

— Да, помня я. Мъничка чаровница — с червени къдрици. Жизнено момиче — непрекъснато се усмихваше. Каза, че иска църковната церемония да се състои идната седмица. Не беше готова да обсъжда подробностите, но обеща да дойде след ден-два да се уговорим. Записал съм петък. Трябваше да дойде в петък, за да уговорим подробностите. Но не се върна. Странно. Често се питах какво й се е случило. Да не се е скарала с годеника си?

— Ами… не съм сигурна.

— Семейни проблеми, вероятно. Каза ми, че семейството още не знаело за сватбата — щяло да бъде изненада. Тези работи рядко свършват добре. Семейството на момчето сигурно е разбрало и са вдигнали голяма врява. Може да са си помислили, че преследва парите му или нещо такова.

— Тя спомена ли нещо за годеника си?

— Не пожела да ми каже името му. Беше много упорита в това отношение. Каза, че не искала още да се разчува. Но от начина, по който говореше, се досетих, че е състоятелен, от едно от най-добрите семейства. Значи е изчезнала?

— Да. Аз… малко се притеснявам за нея.

— Сигурно се е скрила да си ближе раните. Наранено самолюбие… знаеш как е. Трябва й време да го преживее. Мога ли да помогна с нещо?

— Не засега — отвърнах аз. — По-късно може да се наложи да повторите онова, което ми разказахте, но засега… не искам да притеснявам никого. Делия сигурно ще се върне.

— Разбира се, че ще се върне! Не се притеснявай.

— Ще се опитам да запазя спокойствие — отвърнах аз.

Чувствах се замаяна от напредъка си. Свещеникът не само си спомняше Делия, но си бе отбелязал посещението й. Това бе доказателството, от което се нуждаех. Отец Блексток не ме притисна за повече подробности. Изглеждаше доволен от онова, което му бях казала.

— Много ми помогнахте — казах му признателно.

— Това ми е работата — отвърна той.

— Много ви благодаря — казах му и се приготвих да си вървя.

Той настоя да остана и да си довърша чая и сладкиша. Седнахме отново на ниската масичка, а свещеникът многословно ми описваше работата си, към която очевидно беше привързан. Когато спомена, че покривът на църквата протекъл, настоях да направя малко дарение, за да го постегнат. Той прие парите с готовност и ги напъха в джоба на ловджийското си яке. Когато си тръгнах, съпругата му ме очакваше в преддверието. Тя напъха в ръцете ми бурканче с още неизстинало сладко и ми се усмихна с приятните си сини очи. Отново ми се извини за грешката.

Излязох от църквата и се озовах на ослепителната слънчева светлина.

Тъкмо отварях входната порта, когато видях тромава млада жена с подпухнали от плач очи и разрошена кестенява коса, която се тътреше по прашната пътека към църквата. Момичето подсмърчаше звучно и влачеше краката си. Досетих се, че това трябва да е злощастната братовчедка на Елън Роджърс. Надявах се бедното създание да се окаже по-податливо на нарежданията на отец Блексток, отколкото бях аз.

Забързах по прашната пътека през парка. Чувствах се като съвременна Алиса, която току-що се връща от Страната на чудесата.