Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (6)

„Ти, първата личност, която се натъква на моите хроники най-малко от четири хиляди години насам, пази се. Не приемай за чест първенстващото положение на четец на откровенията на туй иксианско хранилище. С много болка ще трябва да заплатиш. С изключение само на няколкото зървания, достатъчни ми да разбера, че Златната Пътека продължава, никога не съм искал да надничам отвъд онези четири хиляди години. Следователно не съм сигурен какво могат да означават дневниците ми за твоето време. Знам обаче, че хрониките потънаха в забрава и бяха пренебрегнати, а събитията, за които разказвам, цели вечности бяха подлагани на исторически изопачавания. Уверявам те, че способността да се взираме в нашето бъдеще може да се превърне в нещо много неприятно. Дори да мислят за мен като за бог, какъвто със сигурност бях, ще е безкрайно скучно. Неведнъж ми е хрумвало, че благочестивата скука е достатъчно добра причина за изнамирането на свободната воля.“

Надпис над входа на хранилището, Дар-ес-Балат

Аз съм Дънкан Айдахо.

Това бе всичко, което със сигурност искаше да знае. Не му се нравеха обясненията на тлейлаксианците и техните истории. Но от тлейлаксианците винаги се страхуваха. Не им вярваха и се страхуваха от тях.

Свалиха го до планетата с малка совалка на Сдружението; стигнаха до линията на тъмнината и зеленото блещукане на слънчевата корона на хоризонта и се спуснаха в сянката. Космодрумът никак не приличаше на онзи, който помнеше. Беше по-голям и заграден с пръстен от странни сгради.

— Сигурни ли сте, че е Дюн? — попита той.

— Аракис е — коригираха го от свитата на тлейлаксианците.

Много бързо го докараха в плътно затворена кола до някаква сграда в града, който назоваваха Онн, придавайки странно повишаваща се носова модулация на звука „н“. Стаята, дето го оставиха, правоъгълна и с дължина на страната три метра, беше истински куб. Нямаше следа от светоглобуси, но мястото бе облято с жълта светлина в топъл нюанс.

Аз съм гола — каза той сам на себе си.

Шокът бе стопроцентов, но трябваше да го преодолее. Да се намира там, където знаеше, че някога е умрял, стигаше напълно. Тлейлаксианците бяха взели клетки от мъртвата му плът и отгледали младеж в един от своите аксолотлови резервоари. Младежът се превърна в мъж с настоящото му тяло посредством процес, който първоначално го бе накарал да се чувства чужденец в собствената си плът.

Поразгледа долната си половина. Беше облечен в тъмнокафяви панталони и куртка от груба материя, дразнеща кожата. На краката си имаше сандали. Изключвайки тялото, това бе всичко, което му бяха дали, и тази крайна пестеливост говореше достатъчно за действителната природа на тлейлаксианците.

В стаята не се виждаха никакви мебели. Бяха го въвели през единствената й врата, която нямаше дръжка откъм вътрешната страна. Погледна към тавана и стените, после и към вратата. До впечатлението от безличната обстановка се прибави и усещането, че го наблюдават. Бяха му казали:

„Ще те потърсят жени от императорската гвардия“.

После си тръгнаха, подсмихвайки се многозначително помежду си.

Жени от императорската гвардия?

Тлейлаксианската свита задоволи почти садистичното си удоволствие, демонстрирайки своите способности за смяна на формите. Нито за миг той не беше сигурен, че знае какво ще се получи след поредната пластична деформация на тяхната плът.

Проклети лицетанцъори(*)!

Разбира се, помнеха всичко за него, включително и силното му отвращение към формосменителите.

Би ли могъл да повярва на нещо, дошло от лицетанцъори? Много малко. Всъщност казваха ли те изобщо нещо вярно?

Името ми. Знам своето име.

Притежаваше и своята памет. Сякаш с трясък му бяха върнали собствената идентичност. Предполагаше се, че гола не може да се върне към първоначалната си същност. Но тлейлаксианците го бяха постигнали и той се оказа принуден да повярва, защото разбра как бе станало всичко.

Знаеше, че в началото е напълно оформен индивид с плът на възрастен човек, но без име и спомени — същински палимпсест^[1], върху който биха могли да запишат почти всичко.

„Ти си гола“ — бяха казали те.

Това остана единственото му име за дълго време. Голата бе създаден като изпълнително малко дете и приучен да убие определен човек — един мъж, така приличен на истинския Муад’Диб, комуто бе служил и когото обожаваше, че Айдахо бе останал с подозрение за наличието и на друго тлейлаксианско творение. Но ако бе вярно, откъде бяха взели оригиналните клетки?

Нещо в собствените му клетки се бе противопоставило на убийството на атреид. Намери се с нож в ръката над свързаната фигура на лъже-Пол, който се взираше в него с ужас и яд.

Спомените нахлуха и заляха съзнанието му. Спомни си за голата, спомни си за Дънкан Айдахо.

Аз съм Дънкан Айдахо, учител по фехтовка на атреидите.

Не се отдели от хода на паметта си, докато стоеше прав в жълтата стая.

Умрях, като защищавах Пол и неговата майка в един пещерен сийч под пясъците на Дюн. Върнаха ме на тази планета, но Дюн я няма. Сега е само Аракис.

Вече беше прочел съкратената версия, предоставена му от тлейлаксианците, но не й повярва. Повече от три хиляди и петстотин години! Кой би могъл да повярва в запазването на тялото му след толкова много време? Освен ако… С тлейлаксианците всичко бе възможно. А той трябваше да се уповава на собствените си сетива.

— Съществуваха мнозина като теб — бяха казали инструкторите.

— Колко?

— Господарят Лито ще ти предостави сведение по въпроса. Господарят Лито!

Съгласно тлейлаксианската версия този Лито беше Лито II — внук на Лито, комуто Айдахо бе служил с фанатична преданост. Но сегашният Лито (пак според историята) се бе превърнал в нещо толкова странно, че голата изгуби всякаква надежда да проумее преобразуването.

Как би могъл човек бавно да се превърне в червей? И как би могло мислещо създание да преживее повече от три хиляди и петстотин години? Дори най-налудничавата реализация на гериатричните възможности на подправката не можеха да предизвикат подобна продължителност на живота.

Лито II, Бог-Императора?

Твърденията на тлейлаксианците наистина не бяха за вярване!

Айдахо си спомни за една странна двойка близнаци — Лито и Ганима — децата на Пол и на Чани, която бе умряла при раждането им. Тлейлаксианската история гласеше, че Ганима е починала след относително нормален живот, но Бог-Императора Лито продължава и продължава да живее…

— Той е тиран — бяха казали инструкторите. — Наредил ни е да те създаваме в нашите аксолотлови резервоари и да те изпращаме, за да му служиш. Не знаем какво се е случило с твоя предшественик.

И ето ме тук.

Още веднъж обходи с поглед безличните стени и тавана.

Долови слаби отзвуци от гласове. Погледна към вратата. Гласовете бяха приглушени, но поне един от тях принадлежеше на Служителките от императорската гвардия!

Вратата рязко и безшумно се отвори навътре. Влязоха две жени. Първото, привлякло вниманието му, беше фактът, че едната от тях носеше маска — качулка с неопределена форма от поглъщаща светлината черна материя. Навярно го виждаше добре през качулката, но собствените й черти оставаха неразпознаваеми дори за най-фините прибори за проникване отвъд прегради. Качулката беше доказателство, че иксианците или техните наследници все още работеха за Империята. И двете жени бяха облечени в униформи, оцветени в наситено синьо и с ястреба на атреидите, извезан от червена сърма на лявата гръд.

Айдахо ги огледа, докато затваряха вратата, обръщайки се с лице към него.

Маскираната имаше масивно, силно тяло. Движеше се с измамливата предпазливост на фанатичен почитател на мускулатурата. Другата жена беше висока и слаба, с бадемовидни очи и остри черти с изпъкнали кости. Имаше усещането, че я е срещал някъде, но паметта му се оказа неуслужлива в случая. Двете служителки носеха остри шиловидни ножове в калъфи на бедрото. Нещо в техните движения подсказа на Айдахо, че са крайно ловки с това оръжие.

Жената с по-финото тяло заговори първа:

— Казвам се Лули. Нека аз да се обърна към теб, командире. Моята спътничка трябва да остане анонимна. Разпореди се господарят Лито. Можеш да я наричаш „Приятелко“.

— Какъв командир? — попита той.

— Господарят Лито пожела ти да командваш неговата императорска гвардия — отвърна Лули.

— Така ли? Да отидем и да поговорим с него за това.

— В никакъв случай! — Служителката бе видимо стресната от подобна възможност. — Господарят ще те повика, когато му дойде времето. Засега той иска от нас да те настаним удобно и да се погрижим за доброто ти настроение.

— И аз съм длъжен да се подчиня?

Лули само недоумяващо поклати глава.

— Роб ли съм? — попита Айдахо.

Гвардейката се отпусна и позасмя:

— В никакъв случай. Но господарят Лито има важни въпроси, които изискват личното му внимание. Трябва да намери време за теб. Изпрати ни, защото мисли за своя Дънкан Айдахо. А ти дълго време си бил в ръцете на мръсните тлейлаксианци.

Мръсни тлейлаксианци. Това поне не се бе променило. Направи му впечатление една странна особеност в обяснението на Лули:

— „Своя Дънкан Айдахо“, така ли?

— Нима не си воин на атреидите? — запита тя.

Почувства се хванат натясно. Кимна утвърдително и леко обърна глава, за да погледне загадъчната маскирана жена.

— Защо си с маска?

— Не бива да се знае, че служа на господаря Лито — отвърна запитаната. Имаше приятен контраалтов глас, но Айдахо подозираше, че и тук маската изпълнява някаква роля.

— Тогава защо си тук?

— Господарят Лито ми се довери да определя дали не си прихванал нещо от гадните тлейлаксианци.

Айдахо внезапно преглътна с труд. Същата мисъл го бе споходила няколко пъти на борда на транспортното средство на Сдружението. Ако тлейлаксианците бяха в състояние да накарат един гола да убие свой близък приятел, какво ли още можеха да вградят в психиката на върната към живота плът?

— Виждам, че вече си го помислил — каза маскираната.

— Ментат(*) ли си? — попита той.

— О, не! — намеси се Лули. — Господарят Лито не разрешава обучението на ментати.

Айдахо погледна към нея, после отново насочи вниманието си към закачулената. Никакви ментати. Обясненията на тлейлаксианците не споменаваха нищо за подобна забрана. Дали наистина Лито бе забранил ментатите? Човешкият ум, трениран да преценява и пресмята като компютър, все още намираше приложение. Тлейлаксианците го бяха уверили, че Великото Споразумение остава в сила, значи механичните компютри продължаваха да са анатема. Разбира се, можеха и да не знаят, че атреидите ползват услугите на ментати.

— Какво е мнението ти? — попита маскираната жена. — Мръсните тлейлаксианци оказали ли са въздействие върху твоята психика?

— Не мисля…

— Но не си сигурен?

— Не съм.

— Не бой се, командир Айдахо — твърдо заяви тя. — Разполагаме с начини да проверим и средства да се справяме с такива проблеми, ако те възникнат. Гаднярите от Тлейлакс се опитаха само веднъж да ни измамят и платиха скъпо за своята грешка.

— Звучи успокояващо. Господарят Лито изпрати ли някакво съобщение за мен?

— Каза ни да те уверим — отговори Лули, — че все още те обича така, както са те обичали всички атреиди.

Очевидно бе впечатлена от собствените си думи. Айдахо се поотпусна. Като стар и високо ценен служител с големи достойнства, превъзходно подготвен от самите атреиди, за него не беше трудно да прецени някои аспекти на сегашната среща. Двете жени бяха много добре обучени за фанатично подчинение. Така че ако маската скриваше самоличността на тази амазонка, със сигурност имаше още много с подобна физика. Всичко това говореше за опасности около Лито, опасности, които продължаваха да изискват фините услуги на шпиони, както и изграден с богато въображение арсенал от оръжия.

Лули погледна към спътницата си и каза:

— Какво ще речеш, Приятелко?

— Може да отиде в Цитаделата — отвърна маскираната. — Това място не е читаво. Тук е имало тлейлаксианци.

— Топла баня и смяна на дрехите би било много приятно нещо — вметна Айдахо.

Лули не бе отместила погледа си от другата жена.

— Сигурна ли си?

— Мъдростта на господаря не се поставя под въпрос — отговори маскираната.

На Айдахо не му допадна фанатичната нотка в гласа на Приятелката, но бе напълно сигурен в честността на атреидите. Можеха да изглеждат цинични и жестоки за външните хора и враговете, но към своите бяха искрени и предани. А над всичко останало атреидите бяха лоялни към самите себе си.

И аз съм един от тях — помисли. — Но какво ли е станало с мен, за да дойда като заместник!

Вече беше напълно уверен, че и двете няма да отговорят на подобен въпрос.

Лито ще го направи.

— Ще тръгваме ли? — попита Айдахо. — Горя от нетърпение да отмия от себе си миризмата на мръсните тлейлаксианци.

Лули му се усмихна широко.

— Ела. Сама ще те изкъпя.