Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (22)

„Сафаритата из паметта на наследените животи ме учат на много неща. Ох, тези модели, структури и закономерности. Либералите-фанатици ме безпокоят най-силно. Съмнявам се в крайностите. Огледай по-добре някоя консервативна личност и тя ще се окаже човек, който предпочита миналото пред бъдещето. Направи същото с либерал и ще откриеш готов аристократ. Вярно е! Либералните правителства винаги се превръщат в аристократични кръгове. Бюрократичните прослойки изменят на искрените стремежи на ония, които формират такава власт. Още от самото начало обикновените хора, създаващи правителствата и другите управленчески институции, обещали да урегулират тежестите за обществото, внезапно се оказват в ръцете на бюрократични аристократи. Разбира се, моделът на всички подобни машини е еднакъв, но какво двуличие е присъствието му дори под разветия флаг на установеното комунистическо управление. Да, така е; ако изобщо съм научил нещо от моделите и закономерностите, то е фактът на тяхното непрестанно повторение. Погледнато откровено, моето потисничество не е по-голямо зло от останалите варианти на гнет, но с негова помощ аз поне преподавам нов урок.“

Откраднатите Дневници

Мракът бе вече почти залял деня, отреден за приеми, преди Лито да е успял да се срещне с делегацията на „Бин Джезърит“. Монео бе подготвил светата майка за закъснението, повтаряйки уверенията на Бог-Императора.

След като докладва за състоянието на нещата, икономът бе подметнал:

— Надяват се на богата компенсация.

— Ще видим — бе отговорил Лито. — Ще видим. А сега ми кажи, за какво те питаше Дънкан, когато ти влезе.

— Поиска да узнае дали друг път си нареждал да бичуват някого.

— Какво му отговори?

— Че няма отбелязан подобен случай, нито пък аз съм присъствал на такова наказание.

— А той какво каза?

— Постъпка, нетипична за атреидите.

— Да не мисли, че съм се побъркал?

— Не го е казал.

— Разговорът ви беше по-дълъг. Какво още безпокои нашия нов Дънкан?

— Господарю, имал е среща с иксианската посланичка. Намира Хви Нории за привлекателна личност. Попита за…

— Това трябва да се предотврати! Вярвам, че ще съумееш да поставиш преграда пред всякаква възможна връзка между Дънкан и Хви.

— Както нареди господарят.

— Именно! А сега отивай да подготвиш нашата среща с жените от „Бин Джезърит“. Ще ги приема в Имитативния сийч.

— Господарю, влагаш ли някакъв смисъл в избора на мястото за тази среща?

— Нищо повече от прищявка. Като излизаш, кажи на Дънкан, че може да вземе отряд гвардейки и да огледа Празничния град за евентуални безредици.

Очаквайки делегацията от „Бин Джезърит“ на мястото-имитация на някогашен сийч, Лито се върна към проведения току-що разговор, в който определено имаше нещо забавно. Представи си реакциите на жителите в Празничния град при обиколката на обезпокоения Дънкан Айдахо, повел отряд от Говорещите с риби.

Също като внезапното млъкване на жаби при приближаване на хищник.

След като бе огледал изкуствения сийч, направеният избор му се понрави. Сграда със свободно избрана форма от различни по големина кубета в окрайнините на Онн, Имитативният сийч бе широк почти километър. Това беше първият дом на свободните от Музея, а после се превърна в тяхно училище, из чиито коридори и стаи патрулираха зорки Говорещи с риби.

Приемната зала, където чакаше Лито, имаше елипсовидна форма и беше дълга двеста метра по големия си диаметър; осветяваха я огромни светоглобуси, плаващи в синьо-зеленикавата си аура на около трийсет метра над пода. Светлината компенсираше тъмната жълто-кафява отсенка на имитация на камък, в която бе издържана цялата конструкция. Лито чакаше на нисък перваз в единия край на залата и гледаше навън през полукръга на прозорец, по-дълъг от тялото му. От прозореца, намиращ се на височината на четириетажна сграда, се отваряше гледка, в която бе включена останала част от древната Защитна стена, запазена заради пещерите по зъбообразната скална грамада, из които много отдавна воини на атреидите бяха избити от нападналите ги харкони. Студената светлина на Първата Луна сребрееше по очертанията на скалистия зъбер, обсипан от отблясъци на огньове, чиито пламъци играеха там, където никой истински свободен не би дръзнал да издаде присъствието си. Пламъците сякаш намигаха на Лито при преминаването на хора пред тях — свободните от Музея упражняваха правото си да обитават свещените окрайнини.

Музейни свободни!

Бяха прости и тесногръди хора, с невероятно ограничен хоризонт.

Но защо да ги съдя! Те са това, което направих от тях.

В този момент чу идващата делегация на бин-джезъритките. Приближавайки, те припяваха монотонен звук в ниска октава, преливаща от гласни.

Монео вървеше пред тях със стражеви наряд, който зае предписаната позиция по перваза, където се намираше Бог-Императора. Икономът се изправи с цял ръст на пода на залата точно под лицето на Лито, след което бързо го погледна и се обърна към разтворената врата.

Жените влязоха наредени по две; бяха десет на брой, водени от две свети майки в традиционните им черни роби.

— Антеак е вляво, а Люсейел отдясно — тихо каза Монео.

Имената припомниха на Лито изречените по-рано слова за светите майки от страна на неговия иконом, който сега ги въведе, развълнуван и недоверчив. Явно никак не долюбваше вещиците.

„И двете са Прорицателки — бе му обяснил Монео. — Антеак е много по-възрастна от Люсейел, но за втората се говори, че е най-добрата ясновидка в «Бин Джезърит». Ето белега на челото на Антеак, чийто произход не можахме да установим. Люсейел е с червена коса и е необичайно млада за онова, което се мълви за способностите й…“

Загледан в приближаващите свети майки и тяхната свита, Лито усети в себе си бързата приливна вълна на спомените. Жените бяха провесили напред качулките си, които скриваха лицата им. Прислужничките и новоприетите вървяха на почтително разстояние отзад. Лика-прилика, също като мъниста… Някои модели не подлежат на промени. Сякаш тези жени влизаха в истински сийч, където се бяха събрали истински свободни, за да им отдадат дължимата почит.

В главите им е скрито това, което телата отричат — помисли той.

С прозиращия си поглед видя раболепното внимание в погледите им, докато те преминаваха с широка крачка през дългата зала, подобно на хора, изпитващи доверие в собствената си религиозна мощ.

Почувства удоволствие от мисълта, че „Бин Джезърит“ притежаваше все пак само толкова сила и власт, колкото им бе дал той. Знаеше причината за тази привилегия. От всички хора в Империята светите майки най-много приличаха на него: ограничени до спомените на предшественичките си от женски пол и едновременно с това идентични със своята женска изява на ритуала на наследяването, макар че всяка от тях съществуваше като частица от някаква обща тълпа.

Те спряха точно на мястото на изискваните десет крачки от перваза на Бог-Императора. Свитата зае местата си от двете им страни.

За Лито беше забавно да поздравява такива делегации с гласа и личността на своята баба Джесика. В „Бин Джезърит“ бяха свикнали с тази формалност и я очакваха, така че не биваше да ги разочарова.

— Добре дошли, сестри — каза той.

Мекият контраалтов глас, досущ в стила на овладения женствен тембър на Джесика, беше белязан с едва забележима подигравателна отсенка, също като онзи, записан и често изучаван в Дома на Ордена на Сестринството.

Още с изричането на поздрава Лито долови заплахата. Светите майки всеки път оставаха недоволни от начина, по който биваха поздравявани, но в сегашната им реакция имаше и по-различни нотки. Монео също ги усети. Той вдигна пръст и стражите заобиколиха малко по-отблизо Лито. Антеак заговори първа:

— Господарю, сутринта гледахме онова представление на площада. Какво печелиш с подобни отживелици?

Аха, значи това е избраният от нас тон — помисли той. После каза със собствения си глас:

— Временно се радвате на моето благоволение. Ще промените ли нещата?

— Господарю — продължи Антеак, — безкрайно сме смутени от начина, по който наказа един посланик. Не виждаме каква е изгодата за теб.

— Никаква. А аз съм посрамен.

Обади се Люсейел:

— Това може само да засили идеята за по-голям гнет.

— Питам се защо са малцина тези, които някога са помисляли за „Бин Джезърит“ като за потисници? — отговори с въпрос Лито.

Антеак се обърна към своята спътница:

— Ако на Бог-Императора се нрави да ни уведоми, той ще го направи. Да се върнем към въпросите за нашето посолство.

Лито се усмихна и каза:

— Вие, двете, минете по-напред. Оставете помощничките си и приближете.

Монео отстъпи две крачки вдясно, докато светите майки приближиха с характерното за тях меко, плавно движение, за да застанат на около три стъпки от перваза.

„Сякаш нямат крака!“ — бе коментирал веднъж Монео.

Спомнил си за случая, Лито наблюдаваше колко внимателно икономът му следи двете жени. В тях действително имаше нещо заплашително, но Монео не се осмели да възрази срещу подобна близост. Беше заповядано от Бог-Императора; значи така и трябваше да бъде.

За миг Лито отклони вниманието си към свитата на помощничките, останали там, където делегацията на „Бин Джезърит“ спря отначало. Младшите посветени носеха черни горни дрехи без качулки. Съзря по тях знаци на забранени ритуали, макар и незначителни — амулет, дребно украшение, цветно крайче на носна кърпа, сгъната така, че да изпъкне пъстрото в нея. Знаеше, че светите майки го допускат, понеже вече не бяха тези, които лично разпределяха подправката, както някога.

Ритуални заместители.

През последните десет години бяха настъпили значителни промени. В мисленето на Сестринството очевидно бе заело място ново схващане по отношение на пестеливостта.

Излизат наяве — каза си Лито. — Някогашните стари мистерии са все още тук.

Древните модели бяха се съхранили като сън в спомените на „Бин Джезърит“ през изминалите хилядолетия.

Сега те се появяват отново. Длъжен съм да предупредя моите Говорещи с риби.

Обърна се към светите майки:

— Имате ли да питате нещо?

— Какво е да бъдеш това, което си ти? — обади се Люсейел.

Лито примигна. Интересна атака. Не бяха я използвали повече от поколение. Добре… Защо пък не?

— Понякога сънищата ми сякаш блокират и се пренасочват към странни места — каза той. — Ако паметта за намиращото се в космоса е паяжина, което вие със сигурност знаете, помислете за размерите на моята паяжина, както и къде могат да ме отведат сънищата и безчислените ми памети.

— Споменаваш това, което със сигурност знаем — рече Антеак. — Защо да не можем най-сетне да обединим силите си? Ние сме повече еднакви, отколкото различаващи се.

— По-скоро бих се свързал с онези дегенерирали Големи династии, оплакващи загубените си богатства от подправка!

Антеак запази мълчание, но Люсейел насочи пръст към него с думите:

— Предлагаме общо дело!

— А аз настоявам за сблъсък, така ли?

Антеак се размърда и каза:

— Отдавна е известен принципът на конфликта, тръгнал от отделната клетка, чийто модел е останал непокътнат.

— Някои неща остават несъвместими — съгласи се Лито.

— Тогава как нашето Сестринство да поддържа своята общност? — попита Люсейел.

Той втвърди гласа си:

— Много добре знаете, че тайната на запазването на дадена общност се корена в потискането на несъвместимостта.

— Сътрудничеството може да допринесе твърде много — каза Антеак.

— За вас, но не и за мене. Светата майка смогна да въздъхне:

— Е, господарю, ще благоволиш ли да ни кажеш нещо за физическите изменения на твоята личност?

— Някои тук не могат да не знаят за тези неща и да не ги записват — добави Люсейел.

— В случай, че с мен се случи нещо страшно, нали? — попита Лито.

— Господарю! — протестира Антеак. — Ние не…

— Правите ми дисекция с думи, макар да бихте предпочели по-остър инструментариум. Лицемерието ме обижда.

— Протестираме, господарю — заяви Антеак.

— Така е. Чувам го.

Люсейел припълзя няколко милиметра по-близо до перваза, което стана причина за мигновено трепване от страна на Монео, взрял се веднага след това в Бог-Императора. С изражението си икономът питаше дали да премине към действие, но Лито не му обърна внимание, любопитен да разбере какви са намеренията на Люсейел. Усещането за някаква заплаха се бе съсредоточило в червенокосата.

Какво всъщност представлява! — помисли той. — Въпреки всичко би ли могла да е лицетанцъор?

Не. Не се виждаше нито един от добре известните му сигнални знаци. Не. Люсейел издаваше с вида си само внимателно постигнато отпускане, а дори и най-незначителният трепет на чертите на лицето й не предизвикваха наблюдателните способности на Бог-Императора.

— Господарю, ще ни разкажеш ли сега за твоите промени във физическо отношение? — попита Антеак.

Отвличане на вниманието! — помисли Лито.

— Мозъкът ми силно нараства — каза той. — По-голямата част от човешкия череп е изчезнала. Няма строги граници за растежа на кората на главния ми мозък и съпътстващата го нервна система.

Монео хвърли смаян поглед към него. Защо Бог-Императора предоставяше такава жизненоважна информация? Тези двете непременно щяха да я пуснат в обръщение.

Светите майки очевидно бяха доволни от последното откровение, колебаейки се единствено накъде би било най-добре да се насочи разговорът.

— Мозъкът ти има ли център? — — попита Люсейел.

— Аз съм центърът — каза Лито.

— С какво местоположение? — поинтересува се Антеак, посочвайки с неопределен жест към него.

Люсейел се плъзна с още няколко милиметра по-близо до перваза.

— Що за значение придавате на нещата, които ви разкривам? — попита Лито.

Изразът на лицата на двете жени не се промени с нищо, което достатъчно ясно ги издаде. Мигновена усмивка прелетя по устните му.

— Видяното на пазарния площад е овладяло мислите ви — каза той. — Дори „Бин Джезърит“ не устоя на манталитета на сука.

— Не заслужаваме обвинението ти — рече Антеак.

— Напротив. Сук-манталитетът господства в моята Империя. Пазарният дух се засили и усъвършенства благодарение на потребностите на времето, в което живеем. Всички ние се превърнахме в търговци.

— И ти ли, господарю? — осмели се Люсейел.

— Предизвикваш ме — каза той. — Нали знаете, че вие сте специалисти в тази област?

— В какъв смисъл специалисти, господарю? — прозвуча спокойният, но прекомерно овладян глас на Люсейел.

— А на специалистите не трябва да се вярва — продължи Лито. — Те са майстори на изключването и върховни експерти в търсенето на стеснения смисъл на понятията.

— Ние се надяваме, че сме архитекти на по-добро бъдеще — отбеляза Антеак.

— В какъв смисъл по-добро? — запита на свой ред Лито. Люсейел се премести с още една миниатюрна стъпчица към него.

— Господарю, надяваме се да заложим нашите стандарти със съдействието на твоята преценка — отвърна Антеак.

— Но вие се представихте като архитекти. Какво, по-високи стени ли ще издигате? Сестри, не забравяйте, че аз ви познавам. Вие сте експертни доставчици на слепци.

— Животът продължава, господарю — многозначително за Антеак.

— Именно! А също и вселената.

Люсейел пристъпи още по-близо, без да се съобразява с прикованото в нея внимание на Монео.

В същия миг Лито долови миризмата и едва не се изсмя на глас.

Екстракт от подправката!

Бяха дошли с концентрирана подправка. Разбира се, те знаеха някогашните приказки за пясъчните червеи и дестилата от мелиндж. Носеше я Люсейел. Според нея тя представляваше специфична отрова за червеи. Нямаше място за съмнение. Архивите на „Бин Джезърит“ и Устната История бяха единодушни по въпроса Концентратът раздробяваше червея, ускоряваше неговото разпадане и в краен резултат (по всяка вероятност) се превръщаше в пясъчни твари, от които щяха да се появят нови червеи — и така нататък, и така нататък…

— Има и друго, което трябва да знаете за мен — каза Лито. — Все още не съм червей. Не напълно. Мислете за Бог-Императора като за нещо, което е по-близо до същество-колония със сензорни изменения.

Лявата ръка на Люсейел едва забележимо се насочи към една гънка на горната й дреха. Монео забеляза жеста и погледна към господаря си за указание, но Лито не сваляше поглед от закачулената Люсейел.

— За кратко време миризмите бяха на мода — каза той.

Ръката на светата майка колебливо трепна.

— Парфюми и есенции — продължи. — Помня ги всичките, дори и модните увлечения по отсъствието на миризми. Хората си служеха със спрейове за подмишници, както и за между краката, за да прикриват естествения си мирис. Знаехте ли го? Разбира се, че да.

Погледът на Антеак потърси Люсейел. Нито една от жените не смееше да заговори.

— Хората инстинктивно разбираха, че феромоните издават присъствието им и говорят за тяхното състояние — каза Лито.

Жените не помръдваха. Явно го бяха чули. Сред всички негови приближени светите майки бяха най-добре подготвени да разбират скритите му послания.

— Искахте да ме раздробите като с бомба само заради богатствата на моята памет, събрала неизброими спомени — додаде Лито с осъдителен глас.

— Завиждаме, господарю — призна Люсейел.

— Зле сте прочели пасажа за дестилата от подправката. Пясъчните твари я усещат само като вода.

— Беше просто проба, господарю — рече Антеак. — Нищо друго.

— Значи, ще ме изпитвате, а?

— Господарю, порицай любопитството ни — отвърна Антеак.

— Аз също съм любопитен. Оставете концентрата от мелиндж на перваза до Монео. Ще го задържа.

Съвсем бавно, подчертавайки със спокойствието на движенията си липса на всякакво намерение за нападение, Люсейел бръкна под робата и извади малко флаконче, излъчващо синкави отблясъци. Внимателно го постави на посоченото място, като абсолютно с нищо не издаде, че може да й хрумне нещо отчаяно.

— Наистина си прорицателка, виждаща истината — каза Лито. Тя го удостои с бегла гримаса, която би могла да мине и за усмивка, след което се отдръпна до Антеак.

— Откъде взехте дестилираната подправка? — попита Лито.

— Купихме я от контрабандисти — отговори Антеак.

— Контрабандисти няма от почти две хиляди и петстотин години.

— Пести, за да ти се намира при нужда — каза светата майка.

— Разбирам. Но сега се налага да направите повторна оценка на онова, за което мислите като за свое собствено търпение и упоритост, нали?

— Господарю, следяхме еволюцията на тялото ти — поде Антеак. — Мислехме…

Тя си позволи да присвие леко рамене — жест на нивото, запазено само за разговор с друга света майка, до което рядко се прибягва.

В отговор Лито сви устни.

— Аз пък не мога да направя това с раменете.

— Ще ни накажеш ли? — попита Люсейел.

— Задето ме забавлявахте ли?

Тя погледна към флакона на перваза.

— Дадох дума да ви възнаградя — каза Лито. — И ще го направя.

— Господарю, предпочитаме да те запазим в нашето общество — рече Антеак.

— Не искайте прекалено голяма награда за това.

Антеак кимна.

— Повелителю, ти имаш сделки с иксианците. Разполагаме с информация, че те ще дръзнат да предприемат покушение срещу тебе.

— От тях се страхувам толкова, колкото и от вас.

— Няма как да не си разбрал какво майсторят иксианците — обади се Люсейел.

— От време на време Монео ми донася по някое копие от съобщенията, разменяни между отделни личности или групи в моята Империя. Научавам доста неща.

— Господарю, говорим за нова абоминация! — възкликна Антеак.

— Значи мислите, че иксианците могат да създадат изкуствен интелект? — попита той. — Чието съзнание да бъде като вашето, така ли?

— Боим се, господарю — кимна светата майка.

— И искате от мен да повярвам, че Бътлъровият джихад продължава да живее в Сестринството?

— Не вярваме на непознатото, което може да се появи с помощта на технологията, въоръжена с творческо въображение — почти издекламира Антеак.

Люсейел леко се наведе към него:

— Господарю, иксианците се хвалят, че тяхната машина ще излиза извън обсега на времето по начина, по който го правиш ти.

— А Сдружението говори за големия темпорален хаос при иксианците — подиграй се Лито. — Е, трябва ли да се страхуваме от всяка съзидателна сила?

Антеак сковано изпъна гръб в знак на възмущение.

— Говоря истината и на двете ви — продължи Лито. — Познавам вашите възможности. Няма ли и вие да отдадете дължимото на моите?

Люсейел кимна отривисто, а после каза:

— Тлейлакс и Икс правят съюз със Сдружението; искат и от нас пълно съдействие.

— А вие се боите най-много от Икс, нали?

— Страхуваме се от всичко, над което нямаме контрол — отвърна Антеак.

— Ето, над мен не упражнявате контрол.

— Ако не съществуваш, хората ще имат нужда от нас! — твърдо заяви Антеак.

— Истината, най-сетне истината! — извика Лито. — Идвате при мен като ваш Оракул и ме молите да ви спася от страховете ви.

Антеак попита с бързо овладян апатичен глас:

— Ще успеят ли с механичния мозък на Икс?

— Мозък ли? Не, разбира се!

Люсейел видимо се отпусна, но другата света майка не показа никаква промяна. Явно не бе доволна от отговора на Оракула.

Защо ли глупостта повтаря себе си с такава монотонна точност! — недоумяваше Лито.

В спомените му се тълпяха безброй подобни сцени — гъстонаселени пещери, изпаднали в свещен екстаз жреци и жрици, преливащи от важност гласове, които изричат грозни предсказания посред дима на светени наркотични средства.

Той погледна към флакончето с преливащи отблясъци на перваза до Монео. Каква ли беше текущата цена на тази играчка? Огромна. Защото представляваше извлек. Многократно концентрирано богатство.

— Вече платихте на Оракула — каза той. — Приятно ми е да ви дам в замяна пълната стойност.

С какво внимание го загледаха жените!

— Слушайте — предупреди ги. — Боите се от нещо, което не е опасно.

Казаното от самия него му хареса. Достатъчно знаменателно и изречено с важност, достойна за всеки Прорицател. Антеак и Люсейел го гледаха с вид на истински покорни молителки. Една от новопосветените зад тях се изкашля.

После ще разберат коя е и ще я накажат — помисли Лито.

Старата света майка бе имала достатъчно време, за да обмисли думите му.

— Неясната истина не е истина — каза тя.

— Но аз дадох правилна насока на мислите ви — възрази Лито.

— Дали не ни съветваш да не се боим от машината на иксианците? — запита Люсейел.

— Достатъчно добре можете да разсъждавате. Защо идвате при мен като молителки?

— Защото не притежаваме твоята мощ и способности — рече Антеак.

— Оплаквате се, че не можете да доловите ефирните вълни на Времето. Не можете да почувствате целостта като мен. И се страхувате от една обикновена машина!

— Значи, решил си да не ни кажеш — отбеляза Антеак.

— Не допускайте грешката да мислите за Бог-Императора като за същество, непознаващо похватите на вашето Сестринство. Вие сте пълни с живот. Сетивата ви са идеално настроени. Аз не слагам преграда, а пък вие няма да успеете.

— Иксианците са царе на автоматиката! — възропта Антеак.

— Отделни детайли, части и блокове с ограничени параметри, свързани помежду си — съгласи се той. — Но след като бъдат приведени в движение, кой би могъл да ги спре?

Люсейел за миг забрави всички претенции за самоконтрол на бин-джезъритките — блестящо потвърждение на верността на нейното признание за мощта и способностите на Лито. Тя едва не изпищя:

— Знаеш ли с какво се хвалят иксианците? Че тяхната машина ще предскаже хода на твоите действия!

— От какво да се страхувам? Колкото повече се доближат до мен, толкова по-голяма ще бъде потребността им да са мои съюзници. Защото те не могат да ме победят, докато аз — мога.

Антеак бе готова да каже нещо, но Люсейел я докосна по ръката.

— Нима вече си съюзник на Икс, господарю? — попита тя. — Дочу се, че си разговарял прекалено дълго с новия им посланик, тази Хви Нории.

— Аз нямам съюзници — каза Лито. — Само слуги, ученици и врагове.

— Означава ли това, че не се боиш от машината на иксианците? — продължи да настоява Антеак.

— Автоматиката синоним ли е на съзнателния разум? — контрира с въпрос той.

Очите на светата майка се разшириха и погледът й се замъгли, когато тя се оттегли в спомените си. Лито почувства овладелия го интерес да разбере какви са срещите й със събраната в самата нея тълпа.

Имаме някои общи спомени в себе си — помисли той.

Долови примамливото влечение към общуване и връзка със светите майки. Щеше да бъде толкова познато и непринудено… И толкова непоносимо.

Антеак отново правеше опит да го прикотка. Тя каза:

— Машината не може да предугади всеки значим за хората проблем. Именно тук е разликата между поредицата от отделни части и непрекъснатата цялост. Ние разполагаме с едното; машините са принудени да се задоволят с другото.

— Все така демонстрираш мощта на правилното мислене — кимна той.

— Споделям мнението ти! — веднага се присъедини Люсейел. Това беше команда, предназначена за Антеак, разкриваща с внезапна и пределна яснота коя е старшата на тази двойка свети майки — по-младата от двете, разбира се. Великолепно сторено — възхити се Лито.

— Интелигентният разум се приспособява — каза Антеак.

Не са особено разточителни на думи — помисли той, без да покаже, че истински се забавлява.

— Интелигентният разум твори — меко възрази Лито. — А това означава, че преди отговор винаги трябва да се прибегне до помощта на въображението. Срещата с новото е задължителна.

— Също като възможността да бъде създадена иксианската машина — каза Антеак, без да вложи и намек за въпрос в гласа си.

— Колко странно — замислено рече Лито, — че не е достатъчно да си безукорна света майка…

Изострените му сетива доловиха чувството на страх, рязко обзело и двете жени. Прорицателки, не ще и дума!

— С право се боите от мен — каза той и попита, извисявайки глас: — А откъде знаете, че все още сте живи?

Подобно на Монео, преживял го много пъти, те доловиха в гласа му страховитите последствия от един неправилен отговор. Особено му се понрави, че и двете погледнаха към иконома, преди някоя от тях да отговори.

— Аз представлявам огледало на самата себе си — рече най-сетне Люсейел, но Лито долови обидна дързост в добре заучения бин-джезъритски отговор.

— А на мен не ми трябват предварително подготвени средства, за да се справям с личните си човешки проблеми — каза Антеак.

— Въпросът ти е за начинаещи ученици!

— Ха-ха-ха! — разсмя се Лито. — Имаш ли нещо против да напуснеш „Бин Джезърит“ и да останеш тук?

Успя да проследи как обмисля предложението и отхвърля, не съумявайки да прикрие, че то я бе развеселило. Той погледна към озадачената Люсейел.

— Ако нещата са извън обсега на твоите мерки и критерии, вниманието ти е било привлечено от разума, а не от автоматиката — каза Лито.

И в същия момент помисли:

Люсейел никога вече няма да вземе връх над дъртата Антеак. По-младата света майка не си направи труд да прикрие гнева си.

— Слуховете говорят, че иксианците те снабдяват с машини, наподобяващи с действията си човешкото мислене. Ако мнението ти за тях действително е толкова лошо, защо…

— Тя не бива да излиза от Дома на Ордена без опекун — рече Лито, обръщайки се към Антеак. — Наистина ли се притеснява да се обърне към събраните в нея спомени?

Люсейел побледня, но не отрони нито дума. Лито я огледа хладно.

— Не мислиш ли, че дълготрайното подсъзнателно общуване на нашите предци с машините все пак трябва да ни е научило на нещо?

Светата майка се задоволи само да го стрелне с поглед, все още колебаеща се дали да рискува живота си в открито противопоставяне на Бог-Императора.

— Не би ли потвърдила, че сега ние поне знаем каква е притегателната сила на машините?

Люсейел кимна в знак на съгласие.

— Добре поддържаната машина може да се окаже по-надеждна от служител с човешки образ — продължи Лито. — Редно е да й вярваме, без да си позволяваме лукса на чувствената разсеяност.

Способността на Люсейел да говори се върна:

— Означава ли това, че възнамеряваш да снемеш Бътлъровата запрета от гадните мислещи машини?

— Заклевам се пред теб — изрече Лито с ледено пренебрежителен тон, — че ако възнамеряваш да продължиш по-нататък с подобни глупости, ще наредя да те екзекутират на публично място. Аз не съм Оракул за твое ползване!

Устата на Люсейел се отвори и затвори, без да изрече нищо.

Антеак докосна ръката на своята спътница, при което тялото на другата потръпна. Старата света майка каза меко и с фино поднесено владеене на Гласа:

— Нашият Бог-Император никога няма да се възпротиви открито на забраните, наложени от Бътлъровия джихад.

Лито я възнагради с блага одобрителна усмивка. Наистина бе приятно да се види подобно майсторско изпълнение.

— Това следва да бъде ясно за всеки овладян разум — каза той. — Съществуват граници и на моите възможности да избирам, както и дела, в които не бих се намесил.

Добре съзря как двете жени поемат многозъбия удар на думите му, претегляйки възможните вложени в тях значения и акценти.

Дали Бог-Императора не ги разсейваше, насочвайки вниманието им върху иксианците, за да прикрие маневрите си, визирайки друга цел? Да не би да намекваше, че е дошло време в „Бин Джезърит“ да обявят позициите си спрямо Икс? Можеше ли думите му да не крият нищо повече от изложените на повърхността им подбуди? Независимо от основанията, тези думи не трябваше да бъдат пренебрегвани. Несъмнено, той беше най-неискреното същество, създадено някога в цялата вселена…

Лито се извърна начумерен към Люсейел, съзнавайки, че с това само засилва нейното объркване:

— Маркус Клер Люсейел, насочвам специално вниманието ти върху един урок за отминалите свръхмеханизирани общества, който ти очевидно не си научила. Самите машини и приспособления принуждават потребителите си да се използват един-друг по същия начин, по който си служат с тях.

После се обърна към иконома.

— Монео?

— Виждам го, господарю.

Беше извил назад глава, за да може да погледне над свитата на „Бин Джезърит“. Дънкан Айдахо току-що бе влязъл през портала в другия край на залата и сега приближаваше с широка крачка към Лито. Монео нито за миг не бе намалил бдителността си и своето недоверие към „Бин Джезърит“, както и не пропусна да отбележи характера на лекцията, изнесена от Бог-Императора. Той винаги подлага на тест, винаги изпитва.

Антеак се изкашля:

— Господарю, какво ще кажеш за нашето възнаграждение?

— Смела си — кимна Лито. — Затова си избрана за тази мисия. Е, добре, през следващото десетилетие ще запазя вашия дял на сегашното му равнище. Колкото до другото, оставям без последствия истинското ви намерение и предназначението на концентрираната подправка. Не съм ли великодушен?

— Премного, господарю — отвърна Антеак без никаква следа от огорчение в гласа си.

Дънкан Айдахо рязко зави покрай жените и спря до Монео с поглед, отправен нагоре към Лито.

— Гос’дарю, има… — той се прекъсна по средата на думата и погледна към светите майки.

— Говори открито.

— Слушам, гос’дарю — неохотата в гласа му продължаваше да се чувства. — Бяхме нападнати в югоизточния край на града. Предполагам, че е било направено, за да отвлекат вниманието ни, защото постъпиха сведения за още насилия в Онн и Забранената Гора от разпръснати бандитски групи.

— Устройват лов на моите хищници — замислено каза Лито. — И в града, и в гората изтребват вълците ми.

Озадаченият Айдахо сви вежди и попита:

— Какви вълци в града, гос’дарю?

— Дали са гризачи-убийци — рече Лито, — или са вълци, за мен е все едно, тъй като няма особена разлика.

Монео неволно бе отворил уста.

Лито му се усмихна, мислейки за красотата на момента при осъзнаването на нещо, когато булото пада от очите и разумът сякаш се разпуква.

— Доведох голяма група от гвардията за местна охрана — поде Айдахо. — Разведени са по постове из…

— Знаех, че ще го сториш — прекъсна го Лито. — А сега внимавай за местата, където ще разположиш останалите според моите нареждания.

Светите майки гледаха и слушаха със страхопочитание обясненията, давани от Бог-Императора на Айдахо за точните координати на засадите, подробните описания на всяка група и дори назначенията на нейните членове, хода на операциите във времето, необходимото оръжие и количественото му разпределение по пунктове. Многообхватната памет на Айдахо въвеждаше като в каталог инструкциите; Голата беше прекалено вглъбен в изложението, за да си позволи някакъв въпрос, но когато Лито млъкна, не успя за скрие страха си, примесен с недоумение.

Бог-Императора сякаш бе надникнал директно в най-дълбокото на съзнанието му, защото с лекота прочете течащите там помисли:

Аз бях верен воин на първия господар Лито — мислеше Айдахо. — Онзи Лито, бащата, ме спаси и ме заведе в дома си като собствен син. И макар че оня Лито съществува по някакъв начин в настоящия, все пак не е той…

— Гос’дарю, за какво съм ти потребен именно аз?

— За издръжливостта и предаността ти.

Айдахо поклати глава със съмнение:

— Но…

— Ти се подчиняваш и изпълняваш — каза Бог-Императора, отбелязвайки в същия миг начина, по който думите му бяха попити без остатък от светите майки. Нямаше място за никакво съмнение, че те са Прорицателки — прозиращи истината.

— Защото дължа нещо на атреидите — покорно рече Айдахо.

— Ето, на това залагаме нашето доверие — натърти Лито. — И… Дънкан!

— Кажи, гос’дарю — гласът на голата не оставяше място за никакво съмнение, че е почувствал достатъчно солидна почва под краката си.

— На всяко от местата се погрижи да има поне по един от оцелелите. В противен случай нашите усилия ще са напразни.

Айдахо кимна кратко само веднъж и си тръгна, преминавайки обратно през залата със същата широка крачка, с която бе дошъл. В същото време Лито помисли как единствено изключително чувствително око би могло да забележи, че си тръгва друг Дънкан, много по-различен от оня, който бе влязъл.

— Причината е бичуването на посланика — обади се Антеак.

— Точно така — съгласи се Лито. — Предай внимателно всичко на своята старша, достойната за уважение света майка Сиакса. Кажи й, че предпочитам компанията на хищниците, а не на тяхната плячка.

После погледна към иконома, цял превърнал се в слух.

— Монео, вълците в гората вече ги няма. Трябва да бъдат заменени с хора-вълци. Погрижи се за това.