Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (38)

„Добивам представа за собствената си същност в предвечното осъзнаване, което нито приема или отхвърля, нито импулсира или заблуждава. Създавам пространствено поле без същина и център — поле, където дори смъртта се превръща само в подобие. Не желая никакви резултати. Просто разрешавам на полето да съществува, а то няма цели и желания; не подлежи на усъвършенстване и не притежава дори визуална представа за реализация и постижения. Всичко в това поле е всемогъщото изначално съзнание. То е светлината, която тече през прозорците на моята вселена.“

Откраднатите Дневници

Слънцето изскочи и хвърли яркия си остър блясък през дюните. Лито чувстваше пясъка под себе си като лека милувка. Само ушите му на човешко същество, доловили шума от триенето на тежкото тяло, свидетелстваха за друго. Но отдавна вече беше свикнал да приема този сетивен конфликт.

Чуваше как Сиона го следва; стъпката й беше лека, а когато се качваше при него до върха на някоя дюна, разнасяше се тихото шумолене на сипващия се пясък.

Колкото повече съществувам, толкова по-болезнено чувствителен ставам — помисли той.

През последните дни от времето, прекарано в пустинята, често бе посещаван от тая мисъл. Погледна нагоре. Небето беше безоблачно и наситено синьо — непознато от някогашните дни на Дюн.

Какво беше пустиня без безоблачно небе? И много жалко, че то вече нямаше онази своя специфична сребриста отсенка, привнесена от безкрайните пясъци.

За днешното небе грижа бяха поели иксиански спътници, макар и невинаги с желаната от самия него прецизност. Защото тя беше машинна фантазия, която понякога се използваше неуверено от ръката на човешки същества. Въпреки това спътниците си вършеха работата достатъчно добре, осигурявайки утринното спокойствие на пустинята. Той го вдъхна дълбоко в човешките си бели дробове и се заслуша в приближаващата Сиона. Жената спря. Най-вероятно се възхищаваше на гледката.

Лито чувстваше въображението си като вълшебник, подредил физически сцената за течащия миг. Получи почти материално усещане за метеорологичните спътници — фино изработени уреди, които изпълняваха музиката за танца на стоплящи се и изстиващи въздушни маси и постоянно регулираха мощните отвесни и хоризонтални течения. Забавно му беше да си припомни опасенията на иксианците, че той ще използва сложната техника за нов вид хидравличен деспотизъм — задържайки влагата на онези, които не зачитаха своя владетел, и наказвайки други с бесни бури. Колко изненадани бяха, когато разбраха, че са сбъркали!

Държа нещата в ръцете си с по-фини средства.

Тръгна бавно и спокойно, сякаш плаваше по повърхността на пясъка, докато се спускаше от върховете на дюните, без да погледне нито веднъж назад към почти невидимия вече шип на кулата, защото знаеше, че точно сега той напълно изчезва в омарата на дневната жега.

Сиона го следваше с нетипична за нея хрисимост. Съмнението бе изиграло ролята си. Беше прочела откраднатите Дневници. Вслушвала се бе в съветите и предупрежденията на баща си. Затова не знаеше какво да мисли.

— В какво се състои изпитанието? — бе попитала тя Монео. — Какво ще прави той с мен?

— Всеки път е различно.

— Теб на какво изпитание те подложи?

— Няма значение. Само ще те объркам, ако ти разкажа за своя опит.

Лито тайно бе слушал как Монео подготвя дъщеря си, демонстрирайки й начина на обличане на истински влагосъхраняващ костюм с черна роба отгоре и после сръчно бе регулирал въздушните помпи. Не, Монео не беше забравил.

Когато коленичи, за да прогони ботушите, икономът бе погледнал строго към нея:

— Червея ще дойде. Само толкова мога да ти кажа. Ще трябва да намериш начин за оцеляване в негово присъствие.

После се беше изправил, за да й обясни функциите на влагосъхраняващия костюм, който рециклираше собствената влажност и секретите на тялото. Накара я да извади тръбичката от единия от джобните резервоари и да поеме течност от нея, след което да я върне на място и да уплътни всичко както трябва.

— Ще бъдеш сама с него в пустинята — бе добавил Монео. — Когато си там, Шай-хулуд никога не е далече.

— А ако откажа да отида? — бе попитала тя.

— Ще отидеш… Но може и да не се върнеш.

Разговорът се водеше в централното приземно помещение на малката Цитадела, докато Лито чакаше в своето орлово гнездо. Той слезе едва когато разбра, че Сиона е готова, понесъл се надолу чрез суспенсорното устройство на колата си в предутринния мрак. Царската кола влезе в помещението след появяването на Монео и Сиона. Щом бащата премина разстоянието до топтера и той потегли с шумолящи криле, Лито каза на Сиона да провери уплътнението на портала, след което погледна нагоре към невъобразимата височина на кулата.

— Единственият път за излизане е през Сарийър — каза той. После я поведе встрани от кулата, без дори да й нареди да го следва, разчитайки на здравия разум, любопитството и съмненията й.

Напредвайки, сякаш плаваше, туловището му се спусна по подветрената страна на дюната и издадената част на скалистия масив, след което пое към друго пясъчно лице под малък ъгъл, давайки на Сиона възможност да го следва по нещо като пътека. Свободните наричаха утъпканите по този начин следи „Божи дар за уморения“. Движеше се бавно, за да има жената достатъчно време да осъзнае, че тук е естественото му жилище.

Стигна до върха на друга дюна и се обърна назад, за да види как тя се справя. Следваше оставената от него диря и спря едва когато се изкачи на върха. Погледът й остана за малко върху лицето му, след което тя се обърна, за да огледа хоризонта от край до край. Чу я да поема бързо въздух. Дневната омара и жегата бяха скрили върха на шипа. А основата му можеше да бъде взета за изскочила от пясъка далечна скала.

— Ето, това е — каза той.

В пустинята имаше нещо, което говореше за вечната душа на хората, носещи в себе си кръвта на свободни. Той го познаваше. Беше избрал това място заради въздействието, оказвано от гледката — намираха се върху дюна, малко по-висока от другите.

— Огледай добре всичко — каза той и се плъзна по другата страна, за да не й пречи с огромната си маса.

Сиона още веднъж огледа целия хоризонт, този път малко по-бавно.

Лито познаваше вътрешното усещане от видяното в нея. Освен незначителното замъглено петно на основата на кулата, до хоризонта не се забелязваше абсолютно нищо, нарушаващо непрекъснатата равна линия — нито растения, нито каквото и да е движение. От наблюдателната й позиция до тази линия имаше приблизително осем километра, а закръгленото тяло на планетата скриваше всичко отвъд.

Той заговори от мястото, където бе спрял — непосредствено под гребена на дюната:

— Ето я истинската Сарийър. Може да се опознае само когато дойдеш тук. Това е всичко, останало от бахр бела ма.

— Океанът без вода — прошепна тя.

Обърна се и още веднъж обиколи с поглед целия хоризонт.

Нямаше вятър и Лито добре знаеше, че без шума му тишината гнети човешката душа. Сиона осезателно чувстваше липсата на познати опорни точки. Усещаше се като изоставена в опасно пусто място.

Той погледна към най-близката дюна. В същата посока сега се простираше ниска поредица от хълми, някога истински планини, постепенно разбити на останки от по-едри и по-дребни камънаци и чакъл. Спокойно продължи почивката си, давайки възможност на тишината и мълчанието да довършат своята работа. Беше му приятно да си представя, че дюните продължават безкрайния си ход по цялата планета; както преди. Ала и малкото останали вече се израждаха. Без страховитите кориолни бури Сарийър не познаваше нещо повече от силен вятър и случайни вихрушки, предизвикани от горещината и имащи само незначителен местен ефект.

Един от тези „вятърни дяволи“ танцуваше сега сред пространството, ширнало се в южна посока. Сиона го следеше с поглед. Внезапно тя наруши мълчанието:

— Имаш ли своя лична религия?

За миг Лито се поколеба, обмисляйки отговора си. Винаги го бе учудвал фактът, че пустинята подхранваше подобни мистични мисли.

— Осмеляваш се да ме питаш дали имам лична религия, така ли? — настойчиво прозвуча гласът му.

Без да показва с нищо опасенията, които той знаеше, че я измъчват, жената се обърна и погледна надолу към него с изненадваща твърдост в очите си. Дързостта винаги е била сред характерните черти на атреидите, припомни си Лито.

Понеже тя не отговори нищо, Бог-Императора каза:

— По всичко личи, че си Атреидска.

— Това ли е отговорът ти? — попита Сиона.

— Какво всъщност искаш да разбереш?

— Онова, в което ти вярваш!

— Я виж! Интересува те вярата ми, значи. Е, добре: вярвам, че нещо не може да се появи от нищо без божествена намеса.

Отговорът му я озадачи.

— Като как да…

— Natura non saltus — добави той.

Сиона поклати глава, без да проумее древната сентенция, излетяла от устата му. Лито преведе:

— Природата не прави скокове.

— Какъв е този език? — попита тя.

— Никъде не се говори на него, освен в моя свят.

— Тогава защо го използваш?

— За да пришпоря старите ти спомени.

— Нямам никакви спомени! Просто искам да разбера защо ме доведе тук.

— За да вкусиш от своето минало. Ела и се качи на гърба ми.

В първия момент тя се поколеба, но бързо осъзна безполезността на неподчинението, плъзна се по дюната и пълзешком се покатери отгоре му.

Лито почака да коленичи върху него. Знаеше, че нещата са различни от едно време. Сиона не разполагаше с куки на пясъчен ездач, за да застане права. Той леко вдигна челните дялове от туловището си над повърхността.

— Защо ли го правим? — измърмори тя, а тонът й ясно показваше, че се чувства неуютно на мястото си.

— Искам да усетиш нещо от гордата езда на свободните, които някога кръстосваха тази планета, яхнали гигантски пясъчни червеи.

Пое внимателно по дължината на дюната непосредствено пол гребена й. Сиона бе гледала холографски изображения. Познаваше теоретично явлението, но пулсът на реалното преживяване имаше съвсем друг ритъм; и той знаеше, че то не може да не отекне в нея.

Ех, Сиона — помисли Лито, — дори не предполагаш какво изпитание съм ти подготвил.

И в същия момент безчувствието го вкорави:

Трябва да съм безжалостен. Ако умре, значи е умряла. Смъртта на всеки от тях е необходимо събитие. Нищо повече.

Наложи си да си припомни, че същото важи и за Хви Нории. Основното беше, че всички те в действителност не можеха да умрат за него. Почувства точно мига, в който Сиона започна да се наслаждава от ездата на гърба му. Усети лек натиск, когато амазонката се отпусна назад и вдигна главата си.

Той продължи своя ход по дължината на една сърповидна континентална дюна, присъединявайки към удоволствието на ездачката познатите му стари усещания. Едва успя да зърне останките от някогашните възвишения на хоризонта пред себе си. Бяха като семена, оставени в очакване от миналото, сякаш за да напомнят за самоподдържащата се и растяща сила, оформяла лика на пустинята. За миг можеше да забрави, че само малък участък от повърхността на планетата бе запазен такъв; динамиката и силата на Сарийър съществуваха благодарение на несигурното равновесие в заобикалящата среда.

Но илюзията, скрита в остатъците от миналото, не беше изчезнала. Той я чувстваше, продължавайки да се движи. Разбира се, че е плод на фантазията, казваше си — на постепенно отслабващата сила на фантазията редом с принудително наложеното спокойствие. Дори сърповидната материкова дюна, която сега прекосяваше, не беше голяма като някогашните. А всички останали бяха още по-малки.

Изведнъж осъзна колко смехотворна е тази изкуствено поддържана пустиня. Почти спря на осято с чакъл място, между две дюни, след което продължи, но по-бавно, опитвайки се да извика във въображението си потребностите, които поддържаха в действие цялата система. Представи си въртенето на планетата, създаващо силни въздушни потоци, които преместваха гигантски масиви от студен и топъл въздух; процесът бе следен и направляван от метеорологични спътници с иксиански прибори и топлинонасочващи чинии. Ако височинните монитори виждаха нещо, то беше Сарийър като „извънреден пустинен обект“, опасан едновременно от реално издигнати стени и преградни екрани студен въздух. В окрайнините се образуваха ледени покривки, което пък внасяше допълнителни изисквания към регулирането на климата.

Никак не беше лесно за постигане, поради което Лито оставяше без гневна реакция от своя страна случайните пропуски.

Когато отново пое през дюните, изгуби усещане за деликатното равновесие, отстрани спомените за каменистите безплодни земи отвъд пясъците в централната част и се отдаде без остатък на удоволствието, с което го изпълваше неговият „вкаменен океан“ със своите замръзнали в неподвижност вълни. Обърна се на юг, успоредно на остатъчните възвишения.

Знаеше, че мнозина тайно недоволстваха от пристрастеността му към пустинята. Но се чувстваха неловко да го кажат и не представляваха никакъв проблем. Ала със Сиона нещата изглеждаха твърде различни. Накъдето и да погледнеше тя, пустошта продължаваше да държи в плен въображението й. Яздеше мълчаливо, покачена на гърба му, макар той добре да знаеше, че очите й са препълнени от гледката. И старите, много стари спомени се разбуждаха неспокойни.

За около три часа пристигна в район с тръбообразни, подобни на исполински китове дюни, някои, от които по-дълги от сто и петдесет километра и стоящи под ъгъл към посоката на преобладаващия вятър. Зад тях лежеше скалист коридор, поел към район на звездообразни пясъчни хълми с почти четиристотинметрова височина. Накрая двамата навлязоха в област на преплетени една с друга дюни от централния ерг(*), където преобладаващото по-високо налягане и зареденият с електричество въздух го ободриха. Знаеше, че ще окажат същото въздействие и на Сиона.

— Оттук са тръгнали песните на „Дългото Пътуване“ — каза той. — Великолепно запазени са в Устната История.

Жената не отговори, но Лито беше сигурен, че го е чула.

Намали скоростта и започна да й разказва за отминалите времена на свободните. Почувства как интересът й нараства. Макар и рядко, задаваше въпроси и той усети засилващите се в нея страхове. Вече не се виждаше дори основата на Цитаделата. Погледът на Сиона не срещаше съвършено нищо, създадено от човек. И тя явно долавяше избраната от него посока на разговора им към малки и незначителни неща като временно отлагане на другото — необичайно и със знаменателен характер.

— Равенството между нашите мъже и жени се зароди точно по тези места — каза той.

— Говорещите с риби отричат, че мъжете и жените са равни — репликира го тя.

Гласът й, изпълнен с питащо недоверие, беше значително по-добър локатор в сравнение с усещането от нейното тяло, свито в полулегнало положение. Лито спря на място, където се пресичаха две сливащи се дюни, намалявайки потока на кислород, изхвърлян от него под въздействието на топлината.

— Днес нещата са други — каза той. — Изискванията на еволюцията не са еднакви за мъжете и жените. А при свободните се бе установила взаимна зависимост. Тя благоприятстваше равенството тук, където въпросите за оцеляването придобиват първостепенна важност.

— Защо ме доведе в пустинята? — попита тя.

— Погледни назад — рече той.

Усети я как се обръща. После чу следващия й въпрос:

— Какво трябва да видя?

— Оставили ли сме следи? Можеш ли да прецениш откъде сме минали?

— Духа слаб вятър.

— Заличил ли е дирите ни?

— Да… Предполагам.

— Пустинята ни е сътворила и каквито сме били и каквито сме сега — каза той. — Тя е истинският музей на всички наши традиции. Нито една от тях не е безвъзвратно загубена.

Зърна на южния хоризонт пресичаща го гхибли — малка пясъчна буря. Забеляза тесните ивици прах и пясък, движещи се пред нея. Сиона също я бе видяла.

— Защо не искаш да ми кажеш с каква цел ме доведе тук? — попита тя с неприкрито тревожен глас.

— Вече ти казах.

— Не си!

— Сиона, знаеш ли колко се отдалечихме от Цитаделата?

Тя се замисли и каза:

— Може би трийсет километра? Или двайсет?

— Повече са — отвърна той. — В моята земя мога да се движа много бързо. Не усети ли вятъра в лицето си?

— Да. — Беше сигурен, че се е начумерила: — Защо питаш мен колко сме се отдалечили?

— Слез и застани така, че да те виждам.

— Защо?

Добре — помисли той. — Тя предполага, че ще я оставя сама, като се отдалеча бързо, за да не може да ме последва.

— Ела долу и ще ти обясня — повтори Лито.

Сиона се плъзна от гърба му, заобиколи го и застана така, че да го гледа в лицето.

— Бързо минава времето, когато сетивата ти не могат да поемат всичко наоколо — каза той. — Почти четири часа сме навън. Изминахме около шейсет километра.

— Защо това е толкова важно?

— Монео е сложил суха храна в големия джоб на дрехата ти. Хапни малко и ще ти обясня.

Тя намери в пришитата торбичка кубче изсушена храна и го задъвка, без да сваля погледа си от него. Оказа се оригинална смес на старите свободни с лек привкус на мелиндж.

— Почувства част от миналото си — каза той. — А сега трябва да придобиеш чувствителност и към бъдещето, наречено Златната Пътека.

Тя преглътна и отсече:

— Не вярвам в златната ти пътека.

— Ако е речено да останеш жива, ще повярваш.

— Значи, това бил теста ти, а? Повярвай във Великия Бог Лито или умираш!

— Нищо не те принуждава да вярваш в мен. Искам да имаш вяра в себе си.

— Тогава защо е важно да знам колко път сме изминали?

— За да разбереш колко още ти остава.

Тя отри с ръка бузата си и започна:

— Не намирам…

— Мястото, където си застанала — прекъсна я той, — е самият център на безкрая. Огледай се около себе си, за да вникнеш в смисъла му.

Тя погледна към пустинната пустош — вляво и вдясно.

— Ще си отидем от моята земя заедно — каза Лито. — Само двамата.

— Но ти не можеш да ходиш — засмя се Сиона.

— Да, изразих се метафорично. Виж, ти ще трябва да повървиш Бъди сигурна.

Тя се обърна в посоката, отдето дойдоха, и промърмори:

— Ето защо ме попита за следи.

— Дори да имаше такива, връщането ти е безсмислено. В Цитаделата няма нищо, което би ти послужило за оцеляване.

— И вода ли няма?

— Нищо, както вече казах.

Тя напипа тръбичката от единия джобен резервоар, смукна от нея и я върна на мястото й. Направи му впечатление вниманието, с което уплътни накрайника, а така също и фактът, че не постави лицевата превръзка на устата си, макар Лито да бе чул как баща й я предупреждава настойчиво. Държеше устата й да бъде свободна, за да приказва!

— Разбирам предупреждението ти в смисъл, че не мога да избягам от теб — заяви Сиона.

— Бягай, ако искаш.

Тя описа с очи пълен кръг, оглеждайки пустинния пейзаж.

— Има една пословица за откритите пространства — рече той, — според която всяка възможна посока е добра колкото останалите. В известен смисъл продължава да е вярна, но аз не си позволявам да бъда изцяло в нейна зависимост.

— Наистина ли мога да си тръгна, ако поискам? Вярно ли е, че съм свободна?

— Свободата може да се окаже много самотно състояние — въздъхна той.

Сиона посочи към силно скосената стръмна страна на дюната, където бяха спрели:

— Просто мога да тръгна надолу и…

— Ако бях на твое място, не бих тръгнал натам, накъдето сочиш.

Тя втренчи поглед в него:

— Защо?

— При слизане откъм стръмната страна пясъкът може се свлече надолу и да те затрупа, освен ако не следваш пътя на естествените криви.

Жената погледна към склона, осмисляйки чутото.

— Виждаш ли колко хубаво могат да звучат думите? — попита Лито.

Тя отново го стрелна с очи.

— Ще тръгваме ли?

— Научаваш се да цениш свободата. Също и любезността. Но не бързаме за никъде.

— Нямаме вода, освен…

— Ползван разумно, влагосъхраняващият костюм ще запази живота ти.

— Колко време ще ни трябва…

— Нетърпеливостта ти ме плаши.

— Разполагаме само със сухата храна в торбичката. Какво ще ядем, когато…

— Слушай, Сиона! Забеляза ли, че говориш за нашето положение като за общо. Нямаме какво да ядем. Нямаме вода. Тръгваме ли? Колко време ни трябва?

Едва ли не сетивно долови сухотата в устата й, когато тя се опита да преглътне.

— Да го разбирам ли в смисъл на взаимна зависимост? — попита той.

Жената отговори неохотно:

— Не знам как да запазя живота си на това място.

— Докато аз знам, така ли?

Тя кимна.

— А защо ще трябва да споделям с теб толкова ценно познание?

Сиона сви рамене с жалостив жест, който го трогна. Колко бързо пустинята ликвидираше вече установени форми на поведение!

— Ще ти предоставя моите познания — успокои я. — Но и ти си длъжна да намериш нещо ценно, което да споделиш с мен.

Погледът й премина по цялата дължина на тялото му, спря се за миг на подобията на плавници, които някога бяха краката и ходилата му, после отново се върна към лицето.

— Съгласието, постигнато с цената на заплахи, не е никакво съгласие — процеди през зъби Сиона.

— Не поставям насилието като възможно условие.

— Има много видове насилие…

— Например довеждането ти тук, където можеш да умреш, нали?

— Нима съм имала възможност за избор?

— Никак не е лесно да си родена Атреидска — кимна той. — Знам, повярвай ми.

— Не биваше да го правиш по такъв начин — настоя поомекналият й глас.

— Точно тук грешиш.

После се обърна и се заспуска, оставяйки змиевидна следа по дюната. Чу как тя го последва със смъкване и препъване надолу.

— Ще изчакаме края на деня — каза внезапно той. — Когато пътуваш нощем, се пести от водата.