Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (24)

„Когато реших и се заех да водя човешкия род по моята Златна Пътека, обещах на всички урок, дето и костите им щяха да запомнят. Познавам един дълбоко вкоренен модел на поведение, който хората отричат с думите си, същевременно потвърждавайки го със своите дела. Те говорят, че търсят сигурност и спокойствие — състоянието, наричано от самите тях мир. И още неизрекли това, подготвят семената на безредието и насилието. Ако открият спокойната сигурност, те се чувстват неловко и се измъчват от нея. Колко досадна им се струва тя! Погледнете ги сега по-внимателно. Вижте какво правят, докато записвам настоящите думи. Ха-ха! Давам им продължаващо цели вечности наложено спокойствие, което не спира въпреки затрудненията и упорито действащото им усилие да избягат отново в хаоса. Повярвайте ми, споменът за Мира на Лито ще остане завинаги в тях. Така че ще продължат да търсят жадуваното, макар и след обстойна и продължителна подготовка.“

Откраднатите Дневници

До голяма степен против волята си, на разсъмване Айдахо се озова близо до Сиона, за да бъде прехвърлен на „безопасно място“ с един от имперските орнитоптери. Машината се носеше бързо на изток към златната дъга на слънчевата светлина, издигнала се над ландшафта, насечен от правоъгълните отрязъци на огъналите в зеленина плантации.

Топтерът беше от големите, тъй като трябваше да побере бойна група от Говорещите с риби заедно с двамата гости. Пилотът капитан на взвода — много яка жена с лице, за което Айдахо бе готов да се закълне, че никога не се е усмихвало, се представи като Инмеир. Беше заела своето място непосредствено пред него. Две мускулести гвардейки от Говорещите с риби седнаха от двете й страни. Още петима стражи се намираха зад Айдахо и Сиона.

„Бог-Императора Лито нареди да те изведем от града — бе му съобщила Инмеир, когато пристигна в командния пункт под централния площад. — Необходимо е за твоята безопасност. Утре заран ще се върнем за Сайънок.“

Айдахо, уморен от нощните тревоги, почувства безполезността на всякакви аргументи, противоречащи на заповедите на „Самия Бог“. Външността на Инмеир говореше, че тя спокойно може да го помъкне, притиснала го дори само с една от силните си ръце. Поведе го в мразовитата нощ, покрита с балдахин от звезди, проблясващи като разхвърляни брилянти с ъгловатите си стенички на току-що разчупени кристали. Чак когато стигнаха до топтера и Айдахо разпозна очакващата го Сиона, той започна да се пита за целта на нощната разходка.

През нощта си бе дал сметка, че не всички насилия в Онн са по вина на организираната група на бунтовниците. А когато беше поискал да научи нещо за Сиона, Монео му съобщи: „Моята дъщеря се намира в безопасност на едно забутано място“, добавяйки в края на посланието: „Поверявам я на грижите ти.“

В топтера тя не се отзова на въпросите му. И в момента седеше мълчалива и навъсена до него. Напомни му за собствената му персона през онези ужасни първи дни, когато бе дал тържествен обет да отмъсти на харконите. Не преставаше да се пита каква беше причината за нейната рязкост и горчивина. Каква сила я движеше?

Без да знае защо, той се улови, че сравнява Сиона с Хви Нории. Оказа се доста трудно да се срещне с посланичката, но все пак съумя да го направи, независимо от настойчивите искания на Говорещите с риби да се посвети на други свои задължения.

Блага и деликатна, това беше първото, което помисли за Хви. Същността на действията и поведението й говореше за неизменна кротост и благоразумие — само по себе си огромна сила. Ясно долови тази сила, както и факта, че тя го привличаше.

Трябва по-често да я виждам.

Засега обаче бе принуден да се задоволи с навъсеното безмълвие на Сиона, седнала до него. Е, добре… На мълчанието може да се отговори с мълчание.

Той се загледа в променящия се под него пейзаж. Тук-там се забелязваха отрупаните светлини на села, постепенно угасващи с приближаването на слънчевата светлина. Пустинята Сарийър се простираше далече оттук, а видът на земята долу беше такъв, сякаш тя никога не бе изсъхвала.

Някои неща не се променят особено много. ’Те просто се вземат от едно място и се създават отново на друго.

Ландшафтът му напомни за пищните градини на Каладън и Айдахо се запита какво ли бе станало със зелената планета, на която атреидите бяха живели дълги поколения, преди да дойдат на Дюн. Под себе си различаваше както тесни пътища, така и по-широки артерии, свързващи пазарищни центрове, по които се движеха коли, теглени от шесткраки животни, подобни на коне. Монео му беше казал, че тези същества, създадени специално за потребностите на подобен релеф, са основният работен добитък не само тук, но и из цялата Империя.

„Население, което се движи, по-лесно подлежи на контрол.“ Думите на иконома отзвъннаха в паметта му, докато гледаше надолу. Пред топтера се появиха пасища и меко преливащи един в друг зелени хълми, насечени на неравномерни късове от черни каменни стени. Разпозна стада овце и няколко вида едър рогат добитък. Топтерът премина над тясна долина, все още потънала в мрак, и дълбочината на която едва се забелязваше тясна водна нишчица. Самотна светлинка и синята струйка на дим, издигащ се от сенките на долината, бяха единственото свидетелство за човешко присъствие.

Сиона внезапно се размърда и потупа пилотиращата по рамото, сочейки вдясно пред тях.

— Това там не е ли Гойгоа? — попита тя.

— Да.

Инмеир отговори, без да се обърне, а в издадения от нея неясен, почти размазан звук имаше някакво чувство, което Айдахо не можа веднага да определи.

— Мястото не е ли безопасно? — запита отново Сиона.

— Такова е.

Тя погледна към Айдахо и рече:

— Нареди й да ни остави в Гойгоа.

Без да знае защо се подчинява, голата каза:

— Остави ни там, Инмеир.

Когато амазонката се обърна, за да го погледне, чертите на лицето й, което той бе оприличил на безизразен правоъгълен блок, вече очевидно разкриваха присъствието на потискана емоция. Беше смръщила изтеглената си надолу уста. Една жилчица пулсираше в ъгъла на дясното й око.

— Нека не бъде Гойгоа, командире — изрече Говорещата с риби. — Има други, по-хубави…

— Посочи ли Бог-Императора къде да ни заведеш? — прекъсна я Сиона.

Инмеир не скри гнева си от нейната намеса и отговори, без да я погледне:

— Не, но той…

— Тогава ни свали в Гойгоа — нареди Айдахо.

Амазонката отново прехвърли вниманието си върху контролните прибори на топтера, а голата бе рязко запратен към Сиона, когато машината се наклони встрани при виража и пое към окръглена падинка посред зелените хълми.

Айдахо огледа над рамото на Инмеир мястото, където се насочваха. В самия център на падината се намираше село, построено от същите черни камъни, от които бяха и оградните стени. По склоновете над селото се виждаха овощни градини, както и други терасирани участъци, издигащи се стъпаловидно към малка седловина на билото, над която летяха ястреби, понесени сякаш от първите за деня въздушни течения.

Айдахо погледна Сиона и попита:

— Какво е това Гойгоа?

— Ще видиш.

Инмеир плавно, но настойчиво поведе машината надолу и след няколко кратки докосвания до повърхността я спря на равно тревно пространство в края на селото. Една от Говорещите с риби отвори вратата откъм командирската страна. Ноздрите на Айдахо веднага доловиха букет от остри миризми — смачкана трева, животински изпражнения и парлив пушек от огньове, върху които се приготвя храна. Той леко се плъзна извън топтера и погледна нагоре към селската улица, където излизащите от къщите хора вече се зазяпваха в посетителите. Видя как възрастна жена в дълга зелена дреха пошепна нещо на ухото на дете, а то веднага се обърна и хукна нагоре по улицата.

— Харесва ли ти мястото? — попита Сиона, след като скочи до него.

— Изглежда приятно.

Тя погледна към Инмеир, когато пилотиращата и останалите гвардейки се присъединиха към тях на тревата.

— Кога се връщаме в Онн?

— Ти няма да дойдеш — отговори хладно Инмеир. — Наредено ми е да те заведа в Цитаделата. А командирът ще се върне обратно.

— Разбирам — кимна Сиона. — Кога ще тръгнем?

— Утре на разсъмване. Ще поговоря с вожда на селото за някакви квартири. — Амазонката им обърна гръб и се отправи с енергична крачка нататък.

— Гойгоа — повтори Айдахо. — Странно име. Какво ли е било тук по времето на Дюн?

— Представи си, че знам — заяви Сиона. — На старите карти е отбелязано като Шулок, което ще рече „място, обитавано от духове“. Устната История твърди, че са били извършвани жестоки престъпления, преди да бъдат унищожени всички негови обитатели.

— Джакуруту — пошепна Айдахо, спомняйки си старите легенди за крадците на вода. Огледа се наоколо, търсейки дюни с техните гребени; нямаше нищо, освен двама възрастни мъже с миролюбиви лица, идващи с Инмеир. Носеха избелели сини панталони и дрипави ризи. И двамата бяха боси.

— Познавал ли си преди мястото? — попита го Сиона.

— Само като име в една легенда.

— Някои казват, че тук още бродят духове — добави тя, — но аз не го вярвам.

Инмеир спря до Айдахо и даде знак на двамата боси мъже да почакат зад нея.

— Жилищата са бедни, но подходящи за целта — каза тя, — освен, ако някой не поиска да остане в една от частните резиденции.

Довърши фразата си, обръщайки се към Сиона.

— Ще решим по-късно — рече Сиона и хвана ръката на голата.

— Командирът и аз искаме да се разходим из Гойгоа.

Инмеир се накани да каже нещо, но замълча. Айдахо пусна Сиона пред себе си, минавайки покрай втренчените лица на двамата местни жители.

— Ще пратя две от стражата с вас — извика Инмеир.

Сиона спря и се обърна:

— Нима има някаква опасност в Гойгоа?

— Тук е много спокойно — обади се единият от мъжете.

— Тогава не ни трябват стражи — заяви тя. — По-добре ги прати да пазят топтера.

И отново пое към селото, хванала Айдахо за ръка.

— Добре — каза той, освобождавайки дланта си от нейната. — И все пак какво е това място?

— По всяка вероятност ще го оцениш като тихо и кротко. Не прилича по нищо на някогашния Шулок. Много е спокойно…

— Май кроиш някакъв план — процеди Айдахо, крачейки редом с нея.

— Винаги са ми казвали, че голите бълват въпрос след въпрос — отбеляза Сиона. — Аз обаче също имам какво да питам.

— Така ли?

— Как изглеждаше Лито като мъж по твое време?

— Кой от тях?

— Да, забравих, че е имало двама. Разбира се, говоря за нашия Лито.

— Беше още дете, само това знам.

— Устната История твърди, че една от по-ранните му годеници е дошла от това село.

— Годеници ли? Мислех…

— Когато все още е бил мъж. Станало е след смъртта на сестра му, но преди да започне да се изменя в червей. Историята казва, че невестите на Лито изчезвали в лабиринта на императорската Цитадела, без някой да ги види по-нататък; оставали само изображения и гласове, предавани по холографски път. От хиляди години не е имал годеница.

Стигнаха до малък площад в центъра на селото — пространство с около петдесет метра в диаметър и басейн с чиста вода и ниски стени в средата. Сиона прекрачи стената и седна на каменния перваз, после потупа с ръка мястото до себе си, давайки знак на Айдахо да я последва. Той се огледа внимателно наоколо, отбелязвайки как любопитни очи надничат иззад запердените прозорци и как децата сочат към тях и си шепнат. После се обърна и погледна надолу към Сиона.

— Все пак, що за място е това?

— Вече ти казах. А сега пък искам да науча от теб що за човек беше Муад’Диб.

— Най-добрият приятел, когото можеш да имаш.

— Значи Устната История казва истината, но в нея халифатът на наследниците му е назован Деспозини^[1], което в определен смисъл звучи зловещо.

Провокира ме — помисли Айдахо.

Усмихна се едва-едва, правейки догадки за мотивите на нейното любопитство. Видът на Сиона беше на очакваш важно събитие човек — обезпокоена, дори уплашена… макар и с известна отсенка на въодушевление и някаква особена гордост. Изглежда нищо от казаното досега не беше повече от маловажни дреболии, от начин за запълване на времето, докато… Докато какво?

Тих звук от бягащи крака го откъсна от краткия размисъл. Той се обърна и видя дете на около осем години, тичащо към него от една от страничните улици. Босите му стъпала вдигаха малки гейзерчета прах, а отнякъде се разнесе вик на жена — глас, изпълнен с отчаяние, нейде нагоре по улицата. Малчуганът спря на около десет крачки и се вгледа в Айдахо с израз на гладно дете, ала в погледа му имаше сила, обезпокоителна сила. Макар и неясно, в детето присъстваше нещо добре познато — дръзка момчешка фигура с черна къдрава коса и с все още неоформени черти от лицето на мъжа, който то един ден щеше да бъде — високо разположени скули и вежди, изтеглени в права линия. Беше облечено в избеляла синя дреха, очевидно претърпяла въздействието на многобройни пранета, ала все пак бегло намекваща за облекло, изработено от превъзходна материя. Навярно — от памучна кордова тъкан, която не бе позволила никакво разнищване дори на протритите краища.

— Ти не си ми баща — изрече детето.

После рязко се завъртя обратно и побягна нагоре по улицата, за да се скрие зад ъгъла.

Айдахо се обърна и смръщено се загледа в Сиона, почти страхуващ се да зададе въпроса, който внезапно се бе появил в съзнанието му.

Това дете на предшественика ми ли беше!

Знаеше отговора, без да пита: познатите черти на лицето и генотипните белези казваха истината. Самият аз като дете. Осъзнаването на този факт го накара да изпита празнота, безизходица и безсилие. Каква всъщност е отговорността, която нося!

Сиона покри с две ръце лицето си и сведе рамене. Току-що случилото се не стана така, както тя си го бе представяла. Почувства се предадена от собствените си желания за отмъщение. Айдахо не беше просто гола — нещо далечно, незаслужаващо особено внимание. Бе усетила тялото му, отхвърлено към нея в топтера, а видя и белезите на чувства, изписани върху лицето му. Пък и това дете…

— Какво е станало с предшественика ми? — попита Айдахо. Гласът му беше глух, звучеше някак осъдително.

Тя свали ръце от лицето си. Видът на Дънкан изразяваше трудно прикриван гняв.

— Не знаем със сигурност — каза Сиона, — но един ден той влезе в Цитаделата и повече никой не го видя.

— Момчето беше негово дете, нали?

Тя кимна в знак на съгласие.

— Сигурна ли си, че сама не си го убила?

— Как… — неволно поклати глава, поразена от съмнението му и от стаената в него присъда.

— Заради това дете ли дойдохме тук?

Сиона неловко преглътна:

— Да.

— Какво се очаква да сторя заради него?

Тя сви рамене, усещайки се опетнена и виновна.

— Какво стана с майка му? — продължаваше с въпросите Айдахо.

— Живее с останалите малко по-нагоре на тази същата улица — Сиона посочи с глава в посоката, накъдето побягна момчето.

— Какви останали?

— Има по-голям син, а също и дъщеря… Би ли желал… Защото аз мога да уредя!

— Не! Момчето беше право. Не съм неговият баща.

— Прости ми, грешката е моя — прошепна Сиона. — Не биваше да го правя.

— Защо той е избрал точно това място? — попита Айдахо.

— Бащата? Твоят…

— Моят предшественик?

— Защото тук беше домът на Ирти и тя нямало как да си тръгне. Така казват хората.

— Ирти?… Тя ли е майката?

— Тя е съпругата според стария обичай, за който се говори в Устната История.

Айдахо огледа каменните фасади на сградите, ограждащи площада, прозорците със спуснати пердета, тесните врати.

— Значи, той е живял тук?

— Когато е могъл.

— Сиона, а как умря моят предшественик?

— Наистина не ми е известно… Червеят е убивал и други. Това поне знаем със сигурност!

— Защо си толкова сигурна?

Айдахо остро прикова поглед в лицето й. Не устоя на силата на този поглед и отмести очи.

— Нямам основания да се съмнявам в разказите на своите прадеди. Те са разхвърляни: тук някаква бележчица, там записка за нещо дочуто… Но аз им вярвам. Баща ми също им вярва!

— Монео не ми е казвал нищо по въпроса.

— Ето факт, който със сигурност може да се свърже с атреидите — кимна тя. — Ние сме предани и никой не е в състояние да го отрече. Държим на думата си.

Айдахо отвори уста, за да изрече нещо, но не издаде и звук. Разбира се! Сиона също бе атреидка. Самата мисъл го разтърси. Знаеше, но досега изглежда не го бе приел. Тя беше размирница, бунтарка, за чиито действия Лито явно предвиждаше наказателна мярка. Естествено границите на позволеното от него бяха доста размити, но Айдахо инстинктивно ги долавяше.

„Не трябва да й причиняваш никакво зло — бе наредил Бог-Императора. — Тя трябва да мине през изпитанието.“

Обърна се с гръб към Сиона.

— Не знаеш нищо със сигурност — недоволно рече той. — Оттук едно, оттам друго… Само слухове!

Сиона не възрази.

— И той е Атреидски! — добави Айдахо.

— Той е Червея! — почти извика Сиона, а отровата в гласа й едва ли не беше осезаема.

— Глупавата ти Устна История е само сбирщина стари слухове! — обвини я Айдахо. — Единствено глупец може да й повярва.

— Ти все още му имаш доверие — контрира тя. — Но това дълго няма да остане без промяна.

Айдахо се обърна и я погледна.

— Никога не си разговаряла с него!

— Правила съм го. Когато бях дете.

— Ти още си дете. А той е всички атреиди, които са били. Всички до един. Наистина е страшно, но аз познавах тези хора. Те бяха и мои приятели.

Сиона само поклати глава в знак на несъгласие.

Айдахо отново я загърби. Чувствата сякаш се бяха изцедили от него. Не долавяше никаква вътрешна опора. Без да иска, прекоси площада и тръгна нагоре по улицата, по която си бе отишло момчето. Сиона се затича и влезе в ритъма на стъпките му, но той не й обърна внимание.

Улицата беше тясна и оградена от каменни стени с едноетажна височина, а вратите на къщите, плътно затворени, бяха издърпани навътре под сводести рамки. Прозорците представляваха техен умален вариант. Дори пердетата се спускаха при преминаването му.

Айдахо спря на първата пресечка и погледна вдясно, накъдето бе продължило момчето. Две сивокоси жени с дълги черни поли и тъмнозелени блузи стояха на няколко крачки от него и шушукаха, доближили главите си. Млъкнаха, щом го забелязаха и го загледаха с нескрито любопитство. Той спокойно пресрещна настойчивия им поглед, след което се загледа в страничната улица. Беше празна.

Обърна се към жените и уверено мина покрай тях. Те се притиснаха още по-плътно една до друга, без да престанат да го наблюдават. Само за миг прехвърлиха вниманието си към спътничката му и сетне отново го насочиха върху голата. Сиона бързо ги отмина с леден израз на лицето си.

Това тъга ли е? — недоумяваше той. — А може би съжаление? Или любопитство?

Трудно му беше да отговори. По-голям интерес у него събуждаха вратите и прозорците, покрай които минаваха.

— Идвала ли си вече в Гойгоа? — попита Айдахо.

— Не — сподавено отвърна Сиона, сякаш се страхуваше от нещо.

Защо вървя по тази улица? — внезапно се запита той.

Но още докато си задаваше този въпрос, знаеше отговора.

Ирти… Що за жена би могла да доведе мен в Гойгоа?

Ъгълчето на едно перде вдясно се повдигна и Айдахо зърна лицето на хлапето от площада. Пердето бе отново спуснато, след което някой го дръпна широко встрани, за да се види стояща до прозореца жена. Айдахо спря своя ход и безмълвно се загледа в лицето й. Беше лице, познато на най-съкровените му въжделения — нежен овал с пронизителен поглед на черни очи, плътно очертана чувствена уста…

— Джесика — прошепна той.

— Какво казваш? — недочу Сиона.

Все още не беше в състояние да й отговори. Да, това бе лицето на Джесика, възкръснало от миналото, макар да мислеше, че е завинаги изчезнало; може би най-доброто обяснение щеше да даде някаква генетична лудория — майката на Муад’Диб, преоблечена в нова плът.

Жената дръпна отново пердето, оставяйки спомена за чертите на лицето си в паметта му, също като телевизионен послеобраз, за който обаче той бе сигурен, че нищо не може да отстрани. Беше по-възрастна от Джесика, споделила тогава с тях опасностите на Дюн — бръчици около устата и очите, малко по-пълно тяло…

С по-майчински вид — каза си Айдахо. И мислено добави: — Дали съм й споменавал някога на кого прилича?…

Сиона го дръпна за ръкава:

— Искаш ли да влезеш вътре и да се срещнеш с нея?

— Не. Сторих грешка.

Той се обърна, за да се върне обратно, когато вратата на къщата на Ирти внезапно се отвори широко. Отвътре излезе младеж и я хлопна след себе си, обръщайки се право към него.

Според Айдахо младежът бе на около шестнайсет и нищо не можеше да оспори бащинството — коса като каракулова вълна, твърдо очертан контур на лицето…

— Ти си новият — каза младокът с глас, започнал да навлиза в мъжката си тоналност.

— Да — кимна Айдахо, откривайки, че му е трудно да говори.

— Защо дойде?

— Идеята не беше моя — отвърна той и в същия миг разбра, че говори с по-голяма лекота, тъй като думите му бяха изпълнени с гняв към Сиона.

Младежът погледна към нея и рече:

— Съобщиха ни, че баща ми е мъртъв.

Тя потвърди с кимване.

Младият човек отново насочи вниманието си към Айдахо:

— Моля, вървете си и не се връщайте. Причиняваш болка на майка ми.

— Разбира се — отговори Дънкан. — Умолявам те да ме извиниш пред уважаемата госпожа Ирти за нечаканото посещение. Доведоха ме тук против волята ми.

— Кой те е довел?

— Говорещите с риби.

Младежът кимна с отсечено движение на главата си. После пак погледна към Сиона и рече:

— Винаги съм мислил, че вие, Говорещите с риби, сте подготвени да се отнасяте по-любезно със своите хора.

След това се обърна и влезе в къщата, затваряйки плътно вратата след себе си.

Айдахо пое обратно по изминатия вече път, като сграбчи ръката на Сиона, докато минаваше покрай нея. Тя залитна, но почти веднага влезе в ритъма на неговата бърза и широка крачка, без да забрави да освободи ръката си.

— Момчето помисли, че и аз съм от Говорещите с риби — каза тя.

— Разбира се. Приличаш на тях. — Той ядно я погледна. — Защо не ми каза, че и Ирти е била от Говорещите с риби?

— Приех го за незначителен факт.

— Аха.

— Така са се срещнали.

Стигнаха до пресечката с улицата, идваща от площада. Айдахо се обърна, оставяйки откритото празно пространство зад себе си, и пое с енергичен ход към края на селото, където то преливаше в зеленчукови и овощни градини. Току-що преживяното сътресение го бе извадило от действителността, а мислите му отскачаха ужасени от съвсем пресния спомен за него, сякаш то се бе оказало невъзможно за асимилиране.

Ниска стена препречваше пътя. Той я прекрачи и чу как Сиона стори същото. Дърветата около тях бяха потънали в цвят — бели цветове с оранжева средна част, където се трудеха тъмнокафяви насекоми. Въздухът бе изпълнен с жужене и цветен аромат, извикващ в съзнанието му джунглата от растящи на воля цветя на Каладън.

Той спря, когато стигна до билото на един от хълмите, обърна се и погледна надолу към правоъгълната подредба на Гойгоа. Покривите бяха плоски и черни.

Сиона седна на плътно избуялата трева и обгърна с ръце коленете си.

— Не стана така, както мислеше, нали? — попита Айдахо.

Жената поклати глава в знак на отрицание и той видя, че малко я дели от сълзите.

— Защо го мразиш толкова? — попита я.

— Не можем да се грижим сами за собствения си живот! Айдахо отново погледна към къщите под тях.

— Има ли много села като това?

— Пред теб е лицето на Империята на Червея!

— Какво му е лошото?

— Нищо, ако това искаш да чуеш.

— Да разбирам ли, че е единственото, позволено от него?

— Именно, още няколко града с пазарища… И Онн. Казвали са ми, че дори столиците на планетите не са повече от големи села.

— Питам отново: кое му е лошото?

— Един огромен затвор — нищо повече!

— Тогава го напусни.

— Къде? Как? Да не мислиш, че можем ей-така да се качим на някой кораб на Сдружението и да отидем другаде… където и да е?

Тя посочи надолу към Гойгоа, където малко встрани се виждаха топтера и Говорещите с риби, насядали на тревата недалече от него. И добави: — Нашите тъмничари няма да ни оставят да си тръгнем!

— Но те пътуват — възрази Айдахо. — Навсякъде, където пожелаят.

— Да, навсякъде, където ги изпрати Червея!

Сиона притисна лице към коленете си и попита приглушено:

— Как е било в по-старите времена?

— Различно, а нерядко и много опасно.

Той погледна към стените, ограждащи пасищата и градините, и продължи:

— Тук, на Дюн, не съществуваха дори въображаеми линии, определящи границите на собственост върху земята. Всичко беше във владение на атреидите.

— С изключение на свободните.

— Да. Но те знаеха докъде да се разпростират — от тази страна на някой укрепен склон или отвъд, където панът(*) белееше на фона на пясъка…

— И можеха да ходят, където поискат!

— С известни ограничения.

— Някои от нас бленуват за пустинята — каза тя.

— Имате си Сарийър.

Тя вдигна глава и го загледа втренчено:

— Това мъничко… нещо!

— Хиляда и петстотин на петстотин километра не е чак толкова малко.

Сиона се изправи с думите:

— Питал ли си Червея защо ни държи като в затвор?

— Мирът на Лито и Златната Пътека осигуряват нашето оцеляване. Това е, което той казва.

— А знаеш ли какво рече на баща ми? Дебнех ги, когато бях дете. И го чух.

— Какви бяха думите му?

— Че ни спестява повечето кризисни ситуации, за да ни ограничи в евентуалното придобиване на сила. Буквално отсече: „Хората са свикнали да бъдат държани дълго време в дадено състояние, дори ако то е много тежко, но сега истинското бедствие съм аз. Боговете също могат да се превръщат в бедствие и страдание.“ Дънкан, точно това каза тогава. Червея е като зла болест!

Айдахо не се усъмни във верността на цитираното, но самите думи го оставиха безучастен. Вместо това си помисли кой знае защо за Корино и получената заповед за унищожението му. Бедствие. Корино, наследник на род, който някога беше господар на цялата Империя, се оказа мекушав шишко на средна възраст, жаден само за власт и готов да съзаклятничи срещу подправка. Айдахо се бе разпоредил да бъде убит от една от Говорещите с риби, което стана повод за интензивна размяна на въпроси и отговори между него и Монео:

— Защо лично ти не го уби?

— Исках да видя как се справят амазонките ми.

— И какво мислиш за изпълнението?

— Много добро.

Но смъртта на Корино доведе до появата на усещане за нереалност у самия Айдахо. Някакво малко тлъсто човече, лежащо в локва от собствената си кръв — същинска сянка, неразличима от останалите сенки на нощта в улицата от пластокамък. Беше нещо, изтръгнато от действителността. Той си припомни думите на Муад’Диб: „Умът полага тази граница, наречена от самия него «реалност». А случайната условна рамка се отличава с тенденцията да бъде независима от доносите на вашите сетива.“ Каква ли реалност е привеждала в движение господаря Лито?

Погледна към Сиона, стояща на фона на овощните градини и зелените хълми на Гойгоа. После каза:

— Да слизаме към селото и да намерим квартирите си. Искам да съм сам.

— Говорещите с риби ще ни настанят на едно и също място.

— С тях ли?

— Не, само нас двамата. Причината е достатъчно прозрачна. Червея иска от мен да се размножавам с великия Дънкан Айдахо.

— Сам си избирам партньорките — изръмжа той.

— Сигурна съм, че някоя от Говорещите с риби ще бъде очарована от това — просъска Сиона.

После рязко му обърна гръб и заслиза по хълма. Айдахо се загледа в нея — стройно младо тяло, полюшващо се като клоните на овощните дървета, които играеха с вятъра.

— Не съм му жребец — тихо каза той. — Това е нещо, което Лито трябва да разбере.