Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (45)

„Почти всяка цивилизация е изградена върху основите на страха и малодушието. Уроците по малодушие отварят най-лекия път към нея. Размивате нормите и критериите, стимулиращи смелостта. Ограничавате волята. Регулирате стремежите. Ограждате хоризонтите. Изготвяте закон за всяко движение. Отричате съществуването на хаоса. Дори учите децата да дишат бавно. С една дума — дресирате.“

Откраднатите Дневници

Първото впечатление от Туоно буквално втрещи Айдахо. Нима това бе домът на свободните?

Взводът на Говорещите с риби ги взе от Цитаделата на разсъмване. Той и Сиона бяха буквално напъхани в голям орнитоптер, придружен от две по-малки охранителни машини. Пътуваха бавно в продължение на почти три часа. Приземиха се на равната окръглена площадка на хангар от пластокамък, отстоящ на около километър от селото; помежду им имаше няколко от някогашните дюни, задържани на място и покрити с тревисти насаждения и шубраци. Когато тръгнаха към Туоно, ограждащата го стена сякаш започна да се издига, а то на свой ред да се смалява от нейната импозантност.

— По правило свободните са лишавани от възможности за контакт с чуждопланетни технологии — обясни му Найла, докато ескортът прибираше топтерите на сигурно място в хангара.

Една от гвардейките вече се отдалечаваше подтичвайки, изпратена със съобщение за тяхното пристигане.

Сиона мълча почти през цялото време на полета, но не спря да наблюдава Найла с внимателен поглед и прикрито напрежение.

Докато вървяха през осветените от утрото дюни, Айдахо направи опит да се върне с помощта на въображението си в отдавна отминалите дни. Из залесените и затревени участъци се виждаше пясък, а в сниженията между дюните имаше прегоряла земя, жълти треви и храсти с дълги, подходящи за тояги клони без разклонения. Три лешояда с широко разперени криле, скосени откъм вътрешната страна, кръжаха в небесния свод — „реещи се претърсвачи“, както ги наричаха свободните. Айдахо се опита да успокои крачещата до него Сиона.

Лешоядите се превръщаха в проблем едва когато започнеха да се спускат надолу.

— Разказвали са ми за подобни птици — отвърна хладно тя.

Голата забеляза пот на горната й устна. От плътно заобиколилата ги група гвардейки се разнасяше остра миризма.

Въображението му не можа да се справи с обособяването на различията между миналото и настоящето. Носените от тях служебни влагосъхраняващи костюми бяха по-скоро театрален реквизит, а не пригодени да събират телесната влага. Никой истински свободен не би поверил живота си на тия костюми дори тук, където във въздуха се долавяше мирис на близо намираща се вода. И още нещо. Говорещите с риби от взвода на Найла не се движеха мълчаливо като свободните. През цялото време те бъбреха помежду си като същински деца.

Сиона с усилие вървеше редом с него, без да изостава; от време на време вниманието й се насочваше към широкия мускулест гръб на Найла, която също крачеше енергично на няколко стъпки пред взвода.

Какво има между двете жени? — недоумяваше Айдахо. Найла не криеше предаността си към дъщерята на Монео, вслушвайки се във всяка нейна дума и изпълнявайки всяка нейна прищявка, макар единствено невъзможно беше да не изпълни заповедта, съгласно, която двамата трябваше да бъдат придружени до Туоно. Ала тя не само се подчиняваше на Сиона, но и се обръщаше към нея с „командире“. Явно двете бяха свързани с нещо много важно, което събуждаше едновременно страх и уважение у Найла.

Най-после стигнаха до склон, спускащ се към селото и стената зад него. Гледано от въздуха, то представляваше куп от блестящи правоъгълници, струпани непосредствено извън сянката на стената. Но се виждаха и полусрутени колиби, чийто жалък вид се засилваше от опити за намеса с декоративна цел. По стените на сградите бяха очертани спираловидни орнаменти от лъскави материали и метални отпадъци. На железен прът, забит на покрива на най-високата постройка, се вееше дрипав зелен байрак. Лек ветрец на пориви донасяше до ноздрите на Айдахо миризмата на боклуци и открити помийни ями. Централната улица, по която вървеше отрядът, преминаваше покрай рядко насадени с растения пясъчни пространства и свършваше с неравната повърхност на отдавна разбит паваж.

Официално облечена делегация чакаше близо до сградата със зеления байрак; с нея беше и пратеничката Найла. Айдахо преброи осемчленна група от мъже, облечени в автентични на вид тъмнокафяви роби на свободните. Под качулката на единия от делегацията — наиб без съмнение — се мяркаше зелена панделка. Встрани чакаха деца с цветя. Забулени в черно жени надничаха от страничните улички в дъното. Според Дънкан цялата сцена беше белязана с недвусмисления знак на упадъка.

— Да приключваме с церемонията! — тихо каза Сиона.

Найла кимна и ги поведе надолу по склона и главната улица.

Двамата с Айдахо я следваха на няколко крачки. Останалата част от взвода вървеше след тях; всички мълчаха и се оглеждаха около себе си с нескривано любопитство.

Когато Найла наближи делегацията, човекът със зелената панделка излезе напред и се поклони. Движенията му говореха едва ли не за напреднала старост, но Айдахо забеляза, че съвсем не е стар, а току-що навлязъл в средната възраст: бузите му бяха гладки и без бръчки, по късия и дебел нос нямаше следи от дихателни тръбички, но най-силно беше впечатлението от очите! Зениците им бяха ясно очертани, а самите те не подсказваха за пристрастяване към подправката, напротив — изглеждаха почти черни. Свободен с черни очи!

— Казвам се Гарун — изрече мъжът, когато Найла застана пред него — и съм тукашният наиб. Добре дошли при свободните в Туоно.

Амазонката посочи през рамо зад себе си, където Сиона и Айдахо току-що бяха спрели.

— Приготвени ли са квартири за гостите?

— Ние, свободните, сме добре известни с гостоприемството си — отвърна Гарун. — Всичко е готово.

Айдахо изсумтя от острите миризми и звуците, преливащи отвсякъде. Погледна през отворените прозорци на сградата със знамето вдясно. Как може флагът на атреидите да се развява на такова място? Един прозорец, отворен навътре към салон с нисък таван, даваше възможност да се види малка платформа в другия край с място за оркестър. Мяркаха се редици от пейки и светлокафяви килими по пода. Цялата подредба говореше за място, подготвено за забавление на туристи.

Звукът от влачещи се крака накара Айдахо да насочи отново вниманието си към Гарун. Около делегацията се тълпяха деца, които протягаха с неособено чисти ръце китки яркочервени цветя. Забеляза, че са доста повехнали.

Гарун се обърна към Сиона, ориентиран правилно от златния ширит на командирската й униформа.

— Ще пожелаете ли да видите изпълнение на нашите ритуали? — попита той. — Музика, например? Или танц?

Найла пое китка цветя от едно от децата, помириса ги и кихна.

Друго хлапе протегна своите на Сиона, вдигайки към нея широко отворените си очи. Тя прие букетчето, без дори да го удостои с поглед. Айдахо само махна с ръка към малчуганите, които го приближиха. Те се поколебаха, смутено вторачени в него, след което бързо го заобиколиха и се втурнаха към останалата част от взвода.

Гарун му прошепна:

— Ако им дадете няколко монети, няма да ви безпокоят.

Айдахо потръпна. Така ли се възпитаваха деца на свободни? Наибът се обърна към Сиона. Найла внимателно слушаше, докато той започна да обяснява разположението на селото.

Айдахо се отдалечи от тях и тръгна по улицата, забелязвайки хвърляните към него погледи, които неизменно отбягваха очите му. Особено неприятно впечатление му направиха претенциите за декоративно изкуство по външните стени на сградите, които сякаш подчертаваха разрухата. Загледа се през една отворена врата в салона. Тук, в Туоно, се чувстваше нещо напрегнато и отблъскващо, не — по-скоро мъчително, едва прикривано от повехналите цветя и раболепния глас на Гарун. По друго време и на друга планета подобна обстановка би била характерна за селце на магаретари — онези препасани с въже селяни, тълпящи се от всички страни с вечните си жалби. В ушите му още звучеше умолителният хленч на наиба. Това не бяха свободни! Жалки създания, живеещи на границата на бедността, които правеха несръчни опити да запазят част от някогашната си идентичност на човешки същества. А през цялото време отдавна отминалата действителност продължаваше да се отдалечава от тях. Какво бе създал Лито на това място? Музейните свободни бяха изгубили всичко с изключение на оскъдния си живот и механичното мънкане на слова от древността, дето те нито разбираха, нито дори можеха да произнасят правилно!

Айдахо се върна при Сиона и се зае да оглежда кройката на кафявата роба на Гарун; дрехата очевидно му бе тясна, защото се е налагало да се пести платът. Под нея се виждаше лъщящ в сиво влагосъхраняващ костюм, изложен на слънцето по начин, недопустим за истински свободен. Огледа и останалите от делегацията. Кроячът на облеклото им явно е бил свидливец и към тях. То достатъчно красноречиво говореше и за емоционалната им същност. Не позволяваше изразителни жестове и свобода на движенията. Тесните дрехи бяха като затвор за обитателите на селото — както в пряк, така и в преносен смисъл!

Подтикнат от обзелото го отвращение, голата пристъпи напред и разтвори робата на Гарун, за да огледа влагосъхраняващия му костюм. Точно както бе очаквал! Костюмът се оказа поредният фалшификат — без приспособления и крачни помпи!

Наибът се отдръпна встрани и сложи ръка върху дръжката на ножа, затъкнат в пояса му, показал се след неочакваната постъпка на Айдахо.

— Хей! Какво правиш? — попита той с хленчещия си глас. — Не може да се отнасяш така със свободен!

— Ти ли се мислиш за свободен? — изсумтя Дънкан. — Живял съм със свободни! Били сме се заедно срещу харконите! Умирал съм със свободни… Ти ли? Ти си фалшификат!

Кокалчетата на пръстите на Гарун побеляха, стиснали дръжката на ножа. Той рязко се обърна към Сиона:

— Кой е този човек?

— Дънкан Айдахо — обади се Найла.

— Голата ли? — Гарун се вгледа в лицето му. — Никога не сме знаели как изглеждаш.

Айдахо се почувства почти обсебен от внезапното желание да разчисти всичко тук без остатък, дори с цената на живота си; и жестоко унижен от възможността да бъде претворяван до безкрайност от хора, за които беше никой. Да, от по-старите модели! Но и този пред него не беше никакъв свободен.

— Изтегли ножа или махни ръката си — каза той.

Гарун рязко дръпна дланта си от оръжието.

— Не е истински нож — оправда се, — а само украшение. — И продължи, преливащ от желание да се хареса: — Но имаме и истински, дори кристални! За да ги запазим, държим ги заключени в кутии, които показваме на посетителите.

Този път Айдахо не съумя да се овладее. Отметна главата си назад и високо се разсмя. Сиона също се усмихна, но Найла продължи да гледа замислено; останалите от взвода на Говорещите с риби затвориха тесен кръг около тях.

Смехът оказа странно въздействие върху Гарун. Той наведе глава и силно притисна ръцете си една в друга, но голата успя да забележи, че те треперят. Когато наибът погледна отново към него, веждите на Айдахо бяха смръщени. Внезапно бе станал сериозен, сякаш смазвайки с някакъв ужасно тежък ботуш егото на другия. В очите на музейния свободен се появи внимателно очакване. Без да може да си обясни причината за него, Айдахо си спомни фраза от Оранжевата Католическа Библия и я произнесе наум като въпрос към самия себе си:

Покорните ли са онези, които ще останат след нас и ще наследят вселената?

Гарун се окашля и попита:

— Може би голата Дънкан Айдахо ще поиска да види нашите обичаи и ритуали и да каже мнението си за тях?

Айдахо се почувства неудобно от жалостиво поднесената молба. Отговори, без да се замисли:

— Ще ви науча на всичко, което знам от свободните.

После погледна към Найла и видя смръщената й физиономия, но продължи:

— Така дните ще минат по-бързо. Пък кой знае? Възможно е по тукашните земи да се върне нещо от времето на истинските свободни.

— Не ни интересуват старите игри и култове — обади се Сиона.

— Нека ни отведат по квартирите.

Найла смутено наведе глава и се обърна към нея, без да я гледа в очите.

— Командире, има нещо, което не посмях да ти кажа.

— Че си длъжна да бъдеш сигурна за присъствието и престоя ни на това скапано място?

— О, не! Не става дума за туй къде можете да отидете. По стената няма как да се изкатерите, а отвъд нея е само реката. В другата посока пък е Сарийър. Не, не… Друго имах предвид — поклати глава Найла.

— Хайде, казвай веднага! — сопна й се Сиона.

— Командире, изпълнявам заповеди, на които не мога да не се подчиня — плещестата амазонка погледна и към другите от взвода, за да насочи почти веднага вниманието си отново към Сиона:

— Ти и този… Дънкан Айдахо трябва да бъдете настанени на едно и също място.

— Заповедта на баща ми ли е?

— Госпожо командир, предадоха ми го като нареждане на самия Бог-Император, така че не мога да не го изпълня.

Сиона се втренчи в лицето на голата.

— Дънкан, нали не си забравил предупреждението ми от последния ни разговор в Цитаделата?

— Ръцете ми са мои и ще правя с тях онова, което искам — озъби се Айдахо. — Не си струва изобщо да се съмняваш.

Тя кимна кратко, за да потвърди, че го е разбрала, обърна се към Гарун и каза:

— Има ли значение къде точно ще дремем в това отвратително място? Води ни по квартирите.

Реакцията на музейния наиб буквално очарова Айдахо — бърз поглед към голата и прикриване на лицето зад качулката на дрехата, последвано от загадъчното намигване на изпечен заговорник. Едва тогава Гарун ги поведе по мръсната улица.