Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (3)

„Аз съм най-запаленият от всички живели досега наблюдатели на хората. Съзерцавам ги както в себе си, така и отвън. Миналото и настоящето могат да се смесват в мен в чудни измамливи съотношения. И редом с продължаващата метаморфоза на моята плът забелязвам странни неща, които стават със сетивата ми. Сякаш долавям всичко в едър план. Имам изключително остри слух и зрение, а обонянието ми различава изумителни нюанси. Мога да откривам и идентифицирам феромони в концентрация три на милион. Знам го. От опит го знам. Не можете да скриете почти нищо от моите сетива. Мисля, че ще се ужасите, ако разберете какво откривам само благодарение на мириса. Вашите феромони ми казват какво правите и дори какво замисляте да сторите. Ами жестовете и положението на тялото! Веднъж наблюдавах половин ден възрастен човек, седнал на една пейка в Аракийн(*). Той беше пето поколение потомък на наиба(*). Стилгар, а дори не го знаеше. Наблюдавах ъгъла на извивката на врата му, припокриващите се гънки на кожата, напуканите устни и влагата около ноздрите, разширените пори зад ушите и кичурчетата сива коса, приплъзнали се под качулката на старомодния му влагосъхраняващ костюм(*). Нито за миг той не забеляза, че е обект на наблюдение. Представяте ли си? Стилгар би разбрал само за секунда-две. А този стар човек просто чакаше някого, който никога не идва. Най-сетне стана и се отдалечи с олюляване. Беше напълно схванат след продължителното седене. Знаех, че повече няма да го видя жив. Намираше се толкова близо до смъртта, а водата му със сигурност щеше да остане несъбрана. Е, и това вече нямаше никакво значение.“

Откраднатите Дневници

 

Според Лито тук бе най-интересното място на вселената, където той очакваше да пристигне неговият сегашен Дънкан Айдахо. Измерено с преобладаващите стандарти, ползвани от хората, помещението беше колосално и представляваше сърцевинната част на сложна поредица от катакомби, разположени под неговата Цитадела. Радиално изтеглените гигантски камери с височина трийсет и ширина двайсет метра бяха като спици от главината на колело. Царската кола, в която той чакаше, бе разположена в центъра на тази главина, представляваща сводесто кръгообразно помещение с диаметър четиристотин метра и височина сто в най-високата си част, която се намираше точно над него. Размерите му даваха увереност. В Цитаделата беше ранен следобед, но тук единствената светлина идваше от няколко хаотично движещи се светоглобуса(*), настроени на бледооранжев цвят. Тя не стигаше далеч в спиците, тръгващи от главината, но паметите, побрани в Лито, му казваха къде е точното място на всяко нещо — водата, костите и прахта на неговите предшественици и на атреидите, които бяха живели и починали още от времената на Дюн. Всичко бе събрано тук заедно с няколко големи съда с мелиндж, които трябваше да създадат илюзията, че това е целият му склад, ако нещата стигнеха до някаква екстремна ситуация.

Лито знаеше причината за приближаването на Дънкан. Айдахо бе научил, че тлейлаксианците подготвят друг — следващ гола(*), сътворен по предварително зададена спецификация на Бог-Императора. Настоящият Дънкан се страхуваше от подмяна след шейсетгодишна служба. Всеки път нещо от този род поставяше началото на подривна дейност у поредицата от Дънкановци. Един пратеник на Сдружението бе посетил наскоро Лито със специална мисия, за да го предупреди, че иксианците са снабдили настоящия с лазестрел(*).

Той се подсмихна. Сдружението бе все така чувствително до крайност по отношение на всичко, което би могло да застраши оскъдното им снабдяване с подправката. Смразяваше ги мисълта, че Лито е последната свързваща брънка с пясъчните червеи, от които бяха събрани първоначалните запаси на Мелиндж.

Ако водата стане причина за моята смърт, никога вече няма да има подправка.

Тази бе причината за страха. Сдруженските историко-счетоводители уверяваха, че Лито е седнал върху най-големия склад на мелиндж във вселената. И това познание превръщаше Сдружението в почти надежден съюзник.

Докато чакаше, Лито изпълняваше упражненията за китката и пръста, които бяха част от наследството на „Бин Джезърит“. Гордееше се с ръцете си. Покрити със сивата ципа на пясъчните твари, техните дълги пръсти и противостоящите им палци му служеха като на нормално човешко същество. Почти безполезните плавници, които някога представляваха неговите крака и стъпала, сега бяха по-скоро неудобство, отколкото повод за срам. Той можеше да пълзи, да се претъркаля и да отхвърля тялото си с изненадваща бързина, но ако паднеше на плавниците, изпитваше силна болка.

Какво ли бавеше Дънкан?

Лито видя в представите си колебаещия се мъж, вперил поглед през прозореца към променливия хоризонт на Сарийър. Днес въздухът сякаш бе оживял от горещината. Преди да слезе в подземието, зърна мираж на югоизток. Огледалото от топлина сякаш се наклони и отрази над пясъчното пространство образа на група свободни от Музея, които бавно се клатушкаха покрай разкрития за демонстрация сийч(*), предназначен за туристите.

В криптата беше хладно, винаги хладно и със слабо осветление. Тунелните спици приличаха на тъмни дупки с постепенен низходящ и възходящ наклон, приспособени за движението на Царската кола. Някои се простираха отвъд фалшиви стени на цели километри; с иксиански инструменти бяха прокопани дълги галерии, предназначени единствено за него, представляващи и тайни пътища, и снабдителни тунели.

Докато размишляваше над предстоящия разговор, Лито почувства нарастваща нервност. Прецени я като интересно усещане, което би трябвало да го забавлява. Знаеше, че от известно време бе започнало да се засилва чувството му на привързаност към сегашния Дънкан. Все едно в главата му имаше голям съд, пълен с надежда, че мъжът ще оцелее след предстоящия разговор. Понякога и това се случваше. Вероятността Дънкан да се окаже смъртоносна заплаха бе наистина малка, но трябваше да бъде отчетена, след като съществуваше. Веднъж се бе опитал да обясни това състояние на нещата на един от по-раншните Дънкановци точно тук, в същата зала…

— Ще ти се стори странно, че аз, с притежаваната от мен мощ, мога да говоря за щастлива случайност — бе казал Лито.

Оня Дънкан гневно отговори:

— Ти никога не оставяш нищо на случая! Познавам те!

— Колко си наивен. Шансът е самото естество на нашия свят.

— Никакъв шанс! А зло. И ти си творецът на злото!

— Превъзходно, Дънкан! Злото доставя върховно удоволствие. От естеството на начините, чрез които се борим с него, съумяваме да заточим резеца на нашата съзидателна сила.

— Ти вече не си човешко същество! — бяха ядните до крайност думи на Дънкан.

Това обвинение раздразни Лито; бе го почувствал като песъчинка в окото. Но се задържа при останките от своята някогашна същност на човек с непреклонност, която в никакъв случай не би могла да бъде отречена, макар раздразнението да бе възможно най-логичното за момента състояние.

— Животът ти е заприличал на изтъркана, стереотипна фраза — обвини го на свой ред Лито.

При тези думи Дънкан извади от гънките на своята униформена роба малък по обем експлозив. Ама че изненада!

Обичаше изненадите, дори и лошите.

Ето нещо, което не бях предвидил! Каза същото и на Дънкан, който продължаваше да стои странно нерешителен на мястото си, макар че в този миг от него се искаше преди всичко да вземе решение.

— Това би могло да те убие — предупредително заяви голата.

— Съжалявам, Дънкан. Може само да ме понарани и нищо повече.

— Но ти сам каза, че не си го предвидил! — отекна пискливият вече глас на Айдахо.

— Ех, Дънкан, абсолютно сигурното предвиждане за мен е равнозначно на смърт. А колко неизразимо скучно нещо е смъртта.

В последния миг голата бе опитал да хвърли експлозива встрани, но взривното вещество се оказа доста нестабилно и избухна предварително. Оня Дънкан умря.

Е, тлейлаксианците винаги имаха готов следващия в аксолотловите си резервоари(*).

Един от бавно носещите се светоглобуси над Лито започна да примигва. Обхвана го възбуда. Сигнал от Монео! Верният иконом тревожно предупреждаваше своя Бог-Император, че Дънкан е тръгнал надолу в криптата.

Вратата на асансьора за хора, разположена между два входа на тунелите-спици в североизточната дъга на главината зейна. Дънкан пристъпи напред с бърза крачка; далечината смаляваше фигурата му, но очите на Лито съзряха и най-малките подробности — гънка на униформата в лакътя например, която беше свидетелство, че мъжът се е облягал някъде, прихванал брадичката си с ръка. Да, на бузата му още имаше отпечатък от пръстите на ръката. А миризмата на плътта му го изпреварваше с ясното послание, че концентрацията на адреналина му се е повишила.

Докато Дънкан приближаваше, Лито запази мълчание, зает с огледа на всички подробности. Походката на голата бе все още по младежки пружинираща въпреки продължителната му служба. Затова трябваше да бъде благодарен на минимално поглъщания от него мелиндж. Мъжът носеше старата униформа на атреидите — черна, със златен ястреб на лявата гръд. Интересно беше съдържащото се в нея послание: „Служа в името на честта на старите атреиди!“ Косата му все още приличаше на черна шапка от каракул, а чертите на лицето с остри скули бяха като изрязани от камък.

Тлейлаксианцитпе добре изпипват своите гола — отбеляза мислено Лито.

Дънкан носеше тънката чанта-куфарче за документи, изработена от тъмнокафявите нишки на подправката, която му беше служила дълги години. Обикновено вътре се намираха материалите, потребни за обосновка на неговите отчети, но днес тя беше издута от някакъв предмет с по-голяма тежест.

Иксиански лазестрел.

Приближаващият Айдахо не отклони и за миг вниманието си от лицето на Лито. То чак объркващо приличаше на лицето на един от атреидите — изпито и с наситеносини очи, чийто поглед човек с по-нестабилни нерви усещаше като физически натиск. Това лице сякаш се спотайваше в сивата качулка от кожата на пясъчните твари; Айдахо добре знаеше, че тя мигновено, подобно на клепач, спуска напред защитната си преграда. Самата кожа бе розова и оградена от Сивата рамка на качулката. Наистина, трудно беше да се избегне мисълта, че лицето на Лито представлява нещо безкрайно противно — късче човешка плът, хваната в капана на жизнена среда от друг свят.

Спрял само на шест разкрача от Царската кола, Айдахо дори не направи опит да скрие, че е изпълнен с гневна решителност. Не се замисли дали Лито знае за лазестрела. Сегашната Империя се бе отклонила прекалено много от стария морал на атреидите, заприличала на безличната непреодолима сила на огромно превозно средство, което прегазва всичко по пътя си. На това трябваше да се сложи край!

— Дойдох да поговорим за Сиона и за някои други неща — каза Айдахо и намести куфарчето така, че с лекота да извади лазестрела.

— Много добре — отговори Лито с изпълнен с досада глас.

— Спаси се само тя, но зад нея стои цяла шайка заговорници.

— Мислиш ли, че не го зная?

— Известна ми е опасната ти търпимост към размирниците! Това, което не знам, е съдържанието на пакета, който Сиона отмъкна.

— А, то ли те интересува? Сега тя разполага с подробните планове на Цитаделата.

За миг Айдахо се върна в ролята си на командир на императорската гвардия, стъписан от немислимото нарушаване на правилата на сигурността.

— И я остави да избяга с тях?

— Не, ти го стори.

Голата буквално подскочи при това обвинение. Макар и постепенно, взетото съвсем отскоро решение да стане убиец отново добиваше надмощие в него.

— Само това ли е взела? — попита той.

— При картите имаше и два тома копия на моите дневници. Откраднала е и тях.

Айдахо внимателно огледа безстрашното лице на Лито.

— Какво съдържат тези дневници? Понякога казваш, че са лични записки, а друг път ги обявяваш за история.

— По малко и от двете. Могат да се приемат и за учебник.

— Притеснява ли те фактът на задигнатите от нея томове?

Вместо думи, си позволи лека усмивка, схваната от Айдахо като отрицателен отговор. Тялото му моментално се напрегна, когато голата бръкна в чантата. Оръжието ли ще извади или отчетите? Въпреки че плътта му се отличаваше с огромна топлоустойчивост, той знаеше, че част от нея — и особено лицето — е уязвима за лазестрел. Айдахо извади някакъв доклад и още преди да започне да го чете, първите получени сигнали бяха достатъчни за Лито. Не подаваше информация, а търсеше отговори. Искаше да намери оправдание за извършването на действие, решението за което бе вече взел.

— На Гайъди Прайм(*) установихме възникването на култ към Алая — започна Дънкан.

Лито запази мълчание, докато той навлизаше в подробностите. Каква скука. Отклони вниманието си от доклада. В днешно време поклонниците на култа към отдавна умрялата сестра на баща му бяха само повод за мимолетно забавление и шеги. А Дънкановците вещаеха, че подобна дейност представлява скрита заплаха.

Айдахо свърши доклада си. Агентите му бяха за пример, не можеше да се отрече. Смущаващо съвършени.

— Нищо повече от съживяване на култа към Изида — рече Лито. — Моите жреци и жрици ще се позабавляват, сподавяйки този култ и неговите последователи.

Айдахо леко завъртя глава, сякаш отговори на някакъв вътрешен глас.

— В „Бин Джезърит“ знаят за култа — каза той. Това вече будеше интерес.

— Сестринството не е и помисляло да ми прости за отнетата програма за целенасочено размножаване — отбеляза Лито.

— Въпросът няма нищо общо с размножаването.

Не се издаде, че последното го бе поразвеселило. Всеки Дънкан винаги се показваше прекалено чувствителен към въпроса за размножаването, въпреки че някои от тях от време на време бяха ползвани и за разплод.

— Разбирам — кимна Лито. — Бин-джезъритките до една са повече от леко мръднали, но лудостта сама по себе си представлява резервоар на хаотично появяващи се изненади. А някои изненади могат да се окажат със стойност.

— В тази не виждам никаква стойност.

— Мислиш ли, че Сестринството стои зад този култ?

— Да.

— Обясни ми.

— Разполагат с капище. Наричат го „Светилището на Кристалния нож“.

— Сериозно?

— А главната им жрица се именува „Пазителка на Светлината на Джесика“. Това нищо ли не ти говори?

— Превъзходно! — Лито вече дори не се опита да скрие обзелата го веселост.

— Кое му е превъзходното?

— Съвместяват баба ми и леля ми в една богиня.

Айдахо отново бавно завъртя главата си вляво и вдясно, неуспял да вникне в нещата.

Лито си позволи почти незабележима вътрешна пауза, само за миг. Намиращата се в него баба не обръщаше особено внимание на този култ. Бе помолен да изолира нейната памет и идентичност.

— Какво е предположението ти за целта на култа? — попита той.

— Съвсем очевидна. Конкурентна религия, поставила си задача да подкопае твоя авторитет и власт.

— Прекалено просто е. Каквито и да са, в „Бин Джезърит“ няма тъпачки.

Айдахо продължи да чака обяснение.

— Искат още подправка! — каза Лито. — И повече свети майки.

— Затова ти досаждат, докато постигнат своето, така ли?

— Дънкан, направо ме разочароваш.

Айдахо продължи да се взира в Лито, който едва-едва въздъхна, макар че този жест бе престанал да е свойствен за новата му форма. Дънкановците обикновено бяха умници, така че отдаде принизената пъргавина на мисълта у стоящия пред него на скрития му план.

— Избрали са Гайъди Прайм за свой дом — повтори той. — Каква мисъл ти навява подобен факт?

— Там е имало крепост на харконите, но това е стара история.

— Мястото, където умря сестра ти, Дънкан, жертва на харконите. Правилно е да свързваш тях и Гайъди Прайм в едно. Защо не го направи по-рано?

— Не мислех, че е важно.

Лито сви устни. Споменаването на сестра му обезпокои Айдахо. По умствен път той си даваше сметка, че е само последният в една дълга редица от еднакви личности със съживена плът, всички те продукт на аксолотловите резервоари върху базата на оригиналните клетки. И този Дънкан не можеше да избяга от своите оживели спомени.

Знаеше, че атреидите го бяха спасили от робството на харконите.

Каквото и друго да бъда — помисли Лито, — аз все още съм атреид.

— Опитваш се да кажеш нещо, но какво е то? — запита Айдахо.

Лито реши, че е дошъл моментът за един крясък. И се погрижи да бъде силен:

— Харконите се презапасяваха с подправка!

Айдахо отстъпи цяла крачка назад.

Той продължи с по-тих глас:

— На Гайъди Прайм се намира скрито хранилище на подправка. Сестринството се опитва да го ликвидира, използвайки за прикритие религиозните си номера.

Голата се сконфузи. Веднъж изречен, отговорът беше очевидно прост.

А аз не се досетих — помисли той. Викът внезапно го бе върнал към ролята му на командир на императорската гвардия. Поназнайваше нещо за икономиката на Империята, макар и опростено до възможния минимум, а именно: не се разрешаваха лихвени надбавки и се плащаше в брой на барел стока. На единственото платежно средство беше изобразено подобие на закачуленото лице на Лито — Бог-Императора. В действителност всичко бе изградено върху основата на мелинджа — вещество, чиято стойност, макар и огромна, продължаваше да расте. Човек спокойно можеше да носи цената на цяла планета в ръчен багаж.

„Поддържай контрол върху монетарната система и съдилищата. Остави останалото на простолюдието“ — помисли Лито. Беше го казал старият Якоб Бруум и той дочу в себе си хихикането на възрастния човек. „Якоб, нещата не са се променили особено много.“

Айдахо дълбоко пое дъх и изрече:

— Дирекцията по вероизповеданията трябва да бъде незабавно уведомена.

Лито не се обади.

Приел го като знак да продължи, Айдахо премина към останалите отчети, но Лито го слушаше разсеяно. Съзнанието му приличаше на мониторна система, която просто отразява думите и действията на голата, единствено със спорадично усилване за вътрешен коментар:

А сега иска да говори за Тлейлакс(*).

Дънкан, тази почва е опасна за теб.

Но така се отвори нова широка магистрала за собствените му размишления.

Лукавите тлейлаксианци все още произвеждат моите Дънкановци от оригинални клетки. Вършат нещо забранено от религията и двете страни го знаем. Аз не разрешавам изкуствена обработка на хуманен генетичен материал. Но тлейлаксианците разбраха колко ценя Дънкановците като капитани на моята гвардия. Не мисля, че изпитват подозрения за евентуални забавления с тази материя. А на мен наистина ми е забавен фактът, че една река сега носи името Айдахо, както впрочем някога се наричаше една планина. Тази планина вече не съществува. Разрушихме я, за да вземем материал за високите стени, които днес ограждат Сарийър.

Разбира се, тлейлаксианците добре знаят, че от време на време използвам за размножаване Дънкановци в своята лична програма. Тези Дънкановци притежават потенциала на хибрида, както и още нещо… За всеки огън е необходим регулатор на тягата.

Възнамерявах да съеша този тук със Сиона, но това вече може да се окаже невъзможно.

Виж го ти! Казва, че иска от мен да „взема решителни мерки“ на Тлейлакс. Защо ли не ме запита направо: „Готвиш ли се да ме смениш?“ Изкушавам се да му го кажа.

Ръката на Айдахо отново бръкна в чантата. Самонаблюдаващата се мониторна система на Лито не пропусна да отбележи този факт.

Лазестрела или още доклади? Още доклади.

Дънкан остана нащрек. Той се нуждае не само от увереност за моето незнание по отношение на неговите намерения, но и от нови „доказателства“, че не заслужавам предаността му. Твърде дълго се колебае. Винаги го е правел. Многократно съм му обяснявал, че няма да си послужа със своето ясновидство, за да определя момента, когато ще напусна тази овехтяла вече форма. Но той се съмнява. Продължава да таи подозрения.

Това помещение с множество пещери поглъща гласа му и ако моята сетивност не беше от важно значение, тукашният мрак щеше да прикрие химическото потвърждение на собствения му страх. Аз приглушавам неговото незабавно осъзнаване и усещане на нещата. Каква скука е станал този Дънкан! Ето, преразказва цялата история за протеста и заговора на Сиона и несъмнено подготвя почвата за лично смъмряне във връзка с последните й изпълнения.

„Не може да се каже, че е обикновен бунт“ — твърди той.

Добре, че ми напомни! Глупак такъв. Всички протести и размирици са една и съща досада и скука. Всички са копирани по един и същи модел. Движещата им сила е пристрастяването към адреналина и желанието да придобиеш лична власт. А размирниците са кабинетни аристократи. Ето защо ги сменям с такава лекота.

Защо ли Дънкановците никога не ме чуват истински, когато им го казвам? И на този съм го казвал, докато все още спорехме. Беше при един от ранните сблъсъци тук, в криптата.

„Изкуството на управлението изисква никога да не се предава инициативата в ръцете на радикални елементи“ — настояваше той.

Какъв педантизъм. С всяко поколение се раждат радикали и това не трябва да се възпира. Ето смисъла на думите „предава инициативата“. Той иска да ги унищожи, да ги смаже и контролира. Той е същинското доказателство, че разликата между мисленето на полицая и на военния е незначителна.

Казах му: „Трябва да се боиш от радикалите само когато се опитваш да ги потискаш. Длъжен си да покажеш, че ще използваш най-доброто от техните предложения.“

„Но те са опасни. Опасни са!“

Мисли, че повтарянето на нещо сътворява истинността му.

Бавно, стъпка по стъпка, го въвеждам в моя метод и той дори дава вид, че слуша.

— Дънкан, точно там е слабото им място. Радикалите винаги разглеждат нещата с прекалено прости категории — бяло и черно, добро и зло, вие и ние. Залавяйки се по този начин със сложни обстоятелства и процеси, те проправят път на хаоса. Докато изкуството на управлението, както сам каза, е в овладяването на хаоса,

— Никой не може да се справи с всички възможни изненади.

— Изненади ли? Кой говори за изненади? Хаосът не е изненада. Той има предсказуема характеристика. Но преди всичко унищожава реда и заздравява силите на екстремистите.

— А не се ли опитват и радикалите да вършат именно това? Нима не целят максимално сътресение на установеното, за да наложат свой контрол?

— Точно това мислят, че правят. А всъщност създават нови екстремисти, нови радикали, които продължават същия процес.

— Какво ще кажеш обаче за радикал, който осъзнава сложността на явленията и процесите и отстоява пред теб своята теза?

— Той не е радикал. Това е съперничество за, мястото на водача.

— И все пак, какво трябва да се направи?

— Присъединяваш го към себе си или го убиваш. Ето как на фона на мърморенето и недоволството се е появила прастарата борба за мястото на вожда.

— Добре, но какво ще кажеш тогава за месиите?

— Като моя баща ли?

Дънкан не харесва въпроса. Знае, че макар и по специален начин аз съм своя баща. Още — знае, че мога да говоря с гласа и личността на баща си, че спомените от събраните в мен памети са точни, никога не подлежат на преиначаване и от тях не може да се избяга.

Макар и неохотно, той промърморва:

— Ами… Ако приемаш…

— Дънкан, аз съм ги събрал в себе си и добре ги познавам. Никога не е съществувал наистина самопожертвувателен бунтар, а само лицемери — съзнателни или несъзнателни, което е едно и също.

Това разбунтува малко гнезденце на стършели в паметите на моите предшественици. Някои от тях за нищо на света не биха се отказали от убедеността, че те и единствено те държат ключа за разрешаване на всички проблеми на човечеството. Е, по това си приличаме. Съчувствам им и ги разбирам дори когато им обяснявам, че и провалът е проява сам по себе си.

Обаче съм принуден да ги изключа. Не си струва винаги да мисля за тях. Сега те не са повече от спомени за отминали горчивини, също като този Дънкан, застанал пред мен с лазестрела си… О, богове! Изненадал ме е в дрямка. Извадил е лазестрела и го е насочил в лицето ми.

— И ти ли, Дънкан? И ти ли ме предаде? Et tu, Brute?

Всяка клетка в съзнанието на Лито беше напрегната до краен предел. Чувстваше как тялото му потръпва. Плътта на червея разполагаше със собствена воля. Айдахо заговори подигравателно:

— Кажи ми, колко пъти трябва да плащам дълга на предаността?

Долови скрития въпрос: „Колцина като мен са били тук?“ Дънкановците винаги искаха да го знаят. Всеки от тях го бе питал и нито един не бе останал доволен от отговора. Те вечно се съмняваха.

Лито заговори с възможно най-тъжния глас на Муад’Диб:

— Дънкан, не се ли гордееш с моето възхищение и уважение? Никога ли не си се запитвал каква е причината за желанието ми да те имам до себе си като постоянен другар и събеседник през вековете?

— За теб аз съм бездънен глупец, нали?

— Дънкан!

Винаги можеше да разчита, че гневният глас на Муад’Диб ще изведе голата от равновесие. И въпреки че Айдахо добре познаваше майсторството на Лито с мощта на Гласа(*), недостигнато от никого в „Бин Джезърит“, явно нямаше как да му устои. Лазестрелът заподскача в ръката му.

Това се оказа напълно достатъчно. Със светкавично претъркаляне Лито се озова извън колата, голата никога не бе го виждал да слиза от нея по този начин, а и не бе подозирал, че това е възможно. На Лито му бяха достатъчни само две предпоставки — реална заплаха, доловима за тялото на червея, и пълно освобождаване на силите на това тяло. Останалото се извършваше автоматично и ставаше толкова бързо, че дори той самият винаги бе изненадан.

Лазестрелът беше най-голямата заплаха. Можеше да го нарани сериозно, макар само малцина да си даваха сметка за способността на предчервейната форма на тялото да се справя с топлината.

Претъркаляйки се, той удари с туловището си Айдахо, така че лазестрелът бе отклонен точно в мига на изстрела. Единият от безполезните плавници, които някога бяха краката и стъпалата му, изпрати по нервите експлозия от болезнено жестоки усещания. За миг съществуваше само болката. Но примитивното съзнание на червея бе свободно да действа и рефлексите му причиниха стихиен пристъп на енергия, съпроводен с изхвърляне и сгромолясване на огромното тяло. Чу се изпращяване на кости. Спазъм в ръката на Айдахо го накара да изпусне лазестрела, който се плъзна далече по пода на криптата.

След като се претърколи отвъд голата, Лито спря, готов да повтори атаката, но това се оказа ненужно. Прогореният плавник продължаваше да изпраща болезнени сигнали и той почувства, че горната му част е засегната. Кожата на пясъчните твари вече бе покрила раната. Болката беше отстъпила на силно, неприятно пулсиране.

Айдахо помръдна. Нямаше никакво съмнение, че е ранен смъртоносно. Гръдният му кош бе видимо премазан. Опитите да диша бяха мъчителни; в предсмъртната си агония той отвори очи и се взря нагоре към Лито.

Колко упорито държат умиращите на това, което считат за свое притежание!

— Сиона — пошепна Айдахо.

Лито видя как в същия миг животът го напусна.

Интересно — помисли той. — Възможно ли е този Дънкан и Сиона… Не! Голата никога не бе крил подигравателното си презрение към нейните глупотевини.

Покачи се обратно на Царската кола със сподавен стон. Да, ударът беше попаднал близо до целта. Нямаше място за съмнение, че Дънкан се бе целил в мозъка. Без да знае, разбира се, че отдавна не притежаваше размерите на нормалния си човешки предшественик, а бе прераснал в отрупани на купчинки възли, разпръснати из цялото тяло. Лито не го беше казвал на никого, изключвайки дневниците.