Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (47)

„Не можете да вникнете в историята и да я разберете, освен ако не се запознаете с нейния ход, с теченията и, както и с пътищата, по които се движат лидиращите личности. Водачът се опитва да увековечи условията, наложили то на първото място. Следователно вождът има нужда от аутсайдер. Призовавам вида проучите внимателно моята политическа кариера. Аз съм едновременно вожд и аутсайдер. И не правете погрешното предположение, че просто съм създал Църквата-Държава. В това се заключаваше дейността ми на лидер, а разполагах и с множество модели от историята, които ползвах, за да изградя цялостната картина. За да уловите нишката към ролята ми на аутсайдер, вгледайте се в изкуствата от моето време. Те са примитивни. Любима поетична форма? Епичната драма. Широко почитан драматичен идеал? Героизмът. Танци? Изоставени, поголовно при това. Монео е прав с гледната си точка, че такова положение на нещата е опасно. То стимулира въображението. И кара хората да чувстват липсата на онова, което им отнех. А какво им отнех все пак? Правото на участие в историята.“

Откраднатите Дневници

Айдахо, опънал се на походното легло със затворени очи, чу падането на нещо тежко на другото. Надигна се в следобедната светлина, която струеше косо под остър ъгъл от единствения прозорец на стаята, отразявайки се от белите плочки на пода и светложълтите стени. Видя, че влязлата е Сиона. Дори вече бе успяла да се зачете в една от книгите, които носеше със себе си в зелената войнишка торба.

Защо пък книги? — запита се той.

После спусна крака на пода и огледа стаята. Как би могла просторната и с висок таван кутия да има нещо общо с жилищата на свободните! Широка маса-писалище от някакъв местен тъмнокафяв пластмасов материал делеше двете походни легла. Имаше две врати. Едната излизаше в градината. А другата водеше към луксозна баня, бледосините плочки на която блестяха на силната дневна светлина. Банята беше многофункционална, с вградена в пода вана и с душ, за които бяха предвидени най-малко два квадратни метра пространство. Вратата към разкошно обзаведеното помещение бе полуотворена и Айдахо чуваше как водата прелива от ваната. Странно, Сиона обичаше да се къпе в много вода.

Стилгар, наибът на Айдахо от някогашните времена на Дюн, щеше да погледне на всичко туй с унищожително презрение. „Срамота! — сякаш го чуваше да казва. — Упадък! Слабоволие!“ Да, би си послужил с най-ужасни думи за цялото село, което се осмеляваше да се сравнява с истински сийч от времето на свободните.

Прошумоля хартия, когато Сиона обърна страницата. Тя лежеше с подпряна на две възглавници глава; тънка бяла рокля покриваше тялото й. Дрехата прилепваше тук-там, влажна след банята.

Айдахо замислено сви устни. Какво ли имаше по изписаните редове, привлекли вниманието й без остатък? От пристигането им в Туоно тя само четеше и препрочиташе. Тънките, ала много на брой томове бяха номерирани върху черните им подвързии. Току-що бе видял номер девет.

Той стъпи на пода, изправи се и отиде до прозореца. В далечината се забелязваше възрастен мъж, окопаващ цветята. Сгради ограждаха трите страни на градината. Растенията имаха едри цветове — червени отвън и с бяло откъм вътрешната част и средата на чашката. Непокритата сива коса на възрастния човек също приличаше на цвят, полюшващ се между пъпките — бели или с багрите на различни скъпоценни камъни. Вдъхна мириса на гниещи листа и прясно обърната почва, по-слаб на фона на острото благоухание на цветята.

Свободен окопава цветя на открито!

Сиона не казваше нищо за странните неща, които четеше. Предизвиква ме. Иска да я попитам.

Стараеше се да не мисли за Хви. Чувстваше опасност да бъде погълнат от неудържим бяс, когато го правеше. Спомни си думата на някогашните свободни за прекалено силно чувство: канауа — железният пръстен на ревността. Къде ли е Хви? Какво прави сега?

Вратата откъм градината се отвори без почукване; влезе Тейшар — един от помощниците на Гарун. Лицето му, осято с тъмни бръчки, имаше мъртвешки цвят. Очите бяха хлътнали и с бледо-жълто около зениците. Беше облечен в кафява роба, а косата му приличаше на запусната трева, оставена да гние. Изглеждаше излишно грозен и вероятно бе човек с прост и стихийно действащ дух. Тейшар затвори вратата и остана на място, като не сваляше погледа си от двамата. Сиона се обади иззад Айдахо:

— Е, какво има?

Голата забеляза, че влезлият е необикновено възбуден и дори леко трепери.

— Бог-Императора… — мъжът се окашля и започна отново: — Бог-Императора ще дойде в Туоно!

Сиона се изправи и седна в леглото, като подпъхна бялата си рокля под коленете. Айдахо я погледна, а после пак се обърна към помощника.

— Ще се жени тук, в Туоно! — екстатично изрече Тейшар. — Ще бъде сторено по древния канон на свободните! Бог-Императора и невестата му ще бъдат гости на Туоно!

Безсилен в хватката на канауа, Айдахо го гледаше втренчено и със стиснати юмруци. Тейшар отсечено наведе глава, обърна се и излезе, като силно захлопна вратата.

— Дънкан, нека ти прочета нещо — каза Сиона.

Айдахо сякаш не чу веднага думите й. С все още стиснати юмруци, той се обърна и я погледна. Седеше в края на леглото, с книга в скута. Явно прие мълчанието му за съгласие.

— „Някои вярват — зачете тя, — че е необходим компромис с почтеността от ваша страна, за да свършите определен обем нечисти дела, преди да можете да пуснете в действие добрия дух. Те твърдят, че компромисът започва, когато напуснете святото място, за да осъществите идеалите си. А Монео ми пошепва, че мога да разреша своя проблем, като остана в святото място и пратя други да свършат моите нечисти дела.“ Тя погледна към Айдахо и добави:

— Казано лично от Бог-Императора.

Голата полека отпусна юмруци. Знаеше, че нещо странично трябва да го извади от сегашното му състояние. Направи му обаче впечатление фактът, че Сиона сама наруши мълчанието си.

— Каква е тази книга? — попита той.

Дъщерята на Монео му разказа накратко как заедно с приятелите си бе откраднала плановете на Цитаделата и копията от Литовите дневници.

— Разбира се, че знаеше всичко — завърши тя. — Баща ми ясно заяви, че набегът ни е бил предаден от шпиони.

Видя сълзите, скрити в очите й, и попита:

— Нали деветима от вашите бяха разкъсани от У-вълци?

Тя потвърди с кимване.

— Лош командир си — каза той.

Сиона настръхна, но преди да му отговори, Айдахо попита:

— Кой ги преведе?

— Иксианци. Обявиха, че Сдружението е открило шифъра.

— Вече разбрахме, че нашият Бог-Император познава добре удоволствието от личната изгода. Това ли е всичко, което е казал?

— Другото си го прочети сам.

Жената порови в торбата до леглото си и извади първия том, захвърляйки го през стаята към неговата постеля. Когато Дънкан се върна на мястото си, тя твърдо попита:

— Какво имаш предвид, като повтаряш, че съм лош командир?

— Изгубила си деветима свои приятели.

— Глупак! — Сиона тръсна глава. — Явно никога не си виждал онези вълци!

Той взе книгата, която се оказа доста тежка; съобрази, че е отпечатана на кристална хартия.

— Трябвало е да бъдете въоръжени — отбеляза спокойно и отвори тома.

— С какво? Всяко леко оръжие щеше да е безполезно!

— А лазестрели? — той обърна една страница.

— Само се покажи с лазестрел на Аракис и Червея вече го знае!

Айдахо обърна още една страница.

— И все пак приятелите ти са си послужили с лазестрели.

— Нали виждаш докъде я докараха!

Той прочете един ред и продължи:

— Има и отрови.

Сиона преглътна конвулсивно. Айдахо я погледна:

— В края на краищата ги отрови, нали?

Тя пошепна едва чуто:

— Да.

— Тогава защо не го направихте в началото?

— Не знаехме… Не знаехме, че ще успеем.

— Но самата ти не си опитала — Айдахо поклати глава и се върна към отворения том, след като допълни: — Лош командир.

— Той е дяволски непочтен! — почти извика Сиона.

— Айдахо прочете цял пасаж от книгата, преди да се обърне към нея:

— Започва да се разбира по-добре какво представлява. Прочела ли си всичко?

— До последната дума! Някои места по няколко пъти.

Айдахо погледна отворената страница и зачете на глас:

— „Създадох това, което исках; то е мощно духовно напрежение из цялата ми Империя. Малцина долавят силата му. А какви енергии впрегнах, за да предизвикам съществуващото положение? Дори аз не съм толкова силен. Единствената мощ, с която разполагам, е контролът върху личното благоденствие и добруване. Всичко, което правя, се събира в този общ израз. Защо тогава хората преследват особата ми с други цели и намерения? Не разбират ли, че са обречени на сигурна смърт, посягайки на това мое превъплъщение? Да не би да искат да станат светци? А може би мислят, че по този начин ще могат да се сдобият с Божественото проникновение?“

— Безкрайно циничен е — каза Сиона и сълзите почти задавиха гласа й.

— С какво те изпита? — попита Айдахо.

— Показа ми… Показа ми своята Златна Пътека.

— Това е подходящо за…

— Съществува реално, Дънкан — тя вдигна към него очи, в които блестяха непролети сълзи. — Но ако някога е била достатъчно основание за присъствието на нашия Бог-Император, сега не оправдава създанието, в което той се е превърнал!

Айдахо пое дълбоко дъх.

— С атреидите е така!

— Червея трябва да се маха! — категорично настоя Сиона.

— Чудя се защо изобщо пристига? — ловко смени темата Дънкан.

— Доносникът-приятел на Гарун не ни обясни.

— Трябва да питаме.

— Но нямаме оръжия — с лека ирония отбеляза Сиона.

— Найла има лазестрел — невъзмутимо каза той. — А ние разполагаме с ножове… Видях и въже в един от Гаруновите складове.

— Срещу Червея ли? — попита тя. — Дори да вземем лазестрела на Найла, знаеш добре, че за него не е страшен.

— Но колата му е уязвима, нали?

— Не вярвам на Найла — каза Сиона.

— Доколкото знам, тя ти се подчинява.

— Да, но…

— Ще действаме стъпка по стъпка — рече Айдахо. — Питай я дали ще употреби лазестрела си срещу колата на Червея.

— А ако откаже?

— Ще я убиеш.

Сиона се изправи и хвърли встрани четената досега книга.

— Как ще пристигне той до Туоно? — замислено поде Айдахо. — Прекалено едър и тежък е за обикновен топтер.

— Гарун ще ни каже — рече тя. — Мисля, че ще дойде така, както обичайно пътува. — Погледна нагоре към тавана, скриващ обиколната стена на Сарийър, и продължи: — Струва ми се, че ще пристигне с цялата си свита, както става винаги при ритуалните му посещения. Ще дойде по царския път и ще се спусне тук чрез суспенсорното приспособление на колата си. — Тя отново погледна към Айдахо. — Какво ще кажеш за Гарун?

— Странен човек. Отчаяно се стреми да прилича на истински свободен. А добре знае, че няма нищо общо с тях, каквито бяха по мое време.

— Дънкан, какви бяха те тогава?

— Има една пословица, която обяснява всичко — кимна той. — „Никога не оставай заедно с този, с когото не си съгласен да умреш.“

— Каза ли я на Гарун? — попита Сиона.

— Да.

— И какво ти отговори?

— Че не е срещал досега човек като мен.

— Сигурно Гарун е по-мъдър от всички ни — отнесено каза тя.