Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (40)

„Знаете ли кое е едно от често използваните твърдения на партизаните? Казват, че възприетата от тях форма на борба с нищо не вреди на икономическото благополучие, защото те нямат свое стопанство и по същество са паразити спрямо онези, които ще свалят от власт. Всъщност тези политически слепи хора пропускат да определят стойността на монетата, с която задължително ще трябва да платят. Погрешният подход към модела безмилостно води до израждане с поредица от сривове. Виждате го да се повтаря в различни социални системи: в робовладелческия строй, в държавите, които се опитват да осигурят всеобща социална защита, в очистените от касти религиозни общества, в страните с повсеместна и всесилна бюрокрация; т.е. във всяка система, която създава и поддържа положение на зависимост. Следователно паразитът може да съществува през по-продължителен период от време единствено при наличието на гостоприемник.“

Откраднатите Дневници

Лито и Сиона лежаха в сенките на дюната, като от време на време се преместваха, следвайки хода на слънцето. Той я научи как да си служи с пясъчно одеяло в жестоката жега по пладне, макар че скалната основа оставаше поносимо топла.

Същия следобед Сиона се сгуши до Лито, чиято топлина през последните дни винаги беше в излишък.

От време на време разговаряха. Разказваше й за милосърдието; и за други добродетели на свободните, възцарили се някога по тукашните места. А тя с пълни шепи черпеше от тайните на познанието, скрито у него.

По едно време й каза:

— Сигурно ти изглежда странно, че точно тук мога да изразя най-силно човещината у мен.

Думите му не я накараха да осъзнае в пълна степен уязвимостта си като човешко същество, както и факта, че спокойно може да умре в пустинята. Дори когато не говореше, тя забравяше да използва лицевото покривало на влагосъхраняващия си костюм.

Лито си даде сметка за подсъзнателните подбуди, станали причина за този сериозен пропуск от нейна страна, но едновременно осъзна и безполезността на евентуалната си намеса.

В късния следобед, когато нощната хладина полека запълзя по пясъка, той реши да я позабавлява с песни от „Дългото Пътуване“, които не бяха запазени в Устната История. Зарадва се, когато тя хареса една от предпочитаните и от него — „Преходът на Лайът“.

— Мелодията е автентична — каза той. — Реликва, останала още от времето на Старата Земя.

— Би ли я изпял отново?

Лито избра гласа на един от любимите си певци-баритони — умрял много отдавна, пълнил някога огромни концертни зали:

Отвъд забравени стени извечният валеж звъни и цялата вода се срива! А долу капките дълбаят през глини — пещери те ваят под луд поток с гърмяща грива.

Когато свърши, Сиона замълча за миг и каза:

— Странна песен за поход.

— Харесваха я, защото се поддава на дисекция и анализ.

— Дисекция ли? — попита учудено тя.

— Преди да дойдат на тази планета, нощта на предшествениците на свободните е била отредена за приказки, песни и поезия. Но на Дюн времето за подобни занимания се изместило преди мръкване — в дрезгавата дневна светлина на сийча. Защото само нощем те можели да излизат и да обикалят… Също като нас.

— Ти каза дисекция…

— За какво говори тази песен? Какъв е смисълът й? — попита той.

— Ами… Просто песен.

— Сиона!

Долови гняв в гласа му и замълча.

— Тая планета е дете на червея — предупреди я Лито. — А червеят съм аз.

Тя реагира с изненадваща безгрижност:

— Обясни ми тогава, какво иска да каже!

— Свободата на насекомото се определя от кошера точно толкова, колкото е и нашата свобода по отношение на миналото. Пещерите са все още там, както и всичко, записано с пръските на потоците.

— Предпочитам танцови песни — заяви Сиона.

Реакцията й беше несериозна, но Лито реши да я приеме просто като смяна на темата. Разказа й за сватбения танц на жените на свободните, чиито стъпки оприличи на пустинни вихрушки. С гордост помисли, че бе избрал нещо хубаво. От възхитата й ставаше ясно, че и тя вижда лудеещите пред неговия вътрешен поглед жени — може би дори дългите им черни коси, виещи се около лица, които отдавна бяха мъртви.

Когато свърши, мракът бе хвърлил покривалото си.

— Хайде — каза той. — Утрото и вечерта са времето на силуетите. Да видим дали има още някой из нашата пустиня.

Сиона го последва до гребена на дюната, където отново огледаха хоризонта. Само една птица се рееше над тях, привлечена от движението им. По формата на скосените й криле той разбра, че е от лешоядните. Показа я на спътничката си.

— С какво се хранят? — попита тя.

— С всичко мъртво или почти умряло.

Думите му я сепнаха и младата жена се загледа отново нагоре, където последните зари на слънчевата светлина сякаш позлатяваха крилата на самотната птица.

Лито подхвана колкото се може по-убедително:

— Малцина дръзват да тръгнат из Сарийър. От време на време някой от свободните в Музея се осмелява и повече никой не чува за него. Тях ги бива само за изпълнение на обредите. Така че в окрайнините на пустинята няма нищо, освен изоставеното от моите вълци.

Сиона рязко се извърна, но той успя да зърне изблика на силни чувства, които продължаваха да я терзаят. Да, изпитанието й наистина беше мъчително.

— През деня в пустинята също няма почти нищо приятно за сетивата — продължи разказа си. — Още една причина за пътуването ни нощем. Свободните си представят дните просто като носен от вятъра пясък, който заличава следите зад тях.

Когато тя отново се обърна към него, в очите й блестяха неизплакани сълзи, но чертите на лицето говореха, че вече се е успокоила.

— Какво живее сега тук?

— Лешояди, няколко вида нощни обитатели, жалки останки от някогашния растителен свят и дребни животинки, зарити в дупките си.

— И това е всичко?

— Да.

— Защо?

— Защото са се родили в пустинята и аз не им позволявам да видят друго.

В тъмнината не се забелязваше почти нищо с изключение на внезапно просветващите тук-там светлинки. Той внимателно наблюдаваше Сиона; очевидно още не беше разбрала смисъла на последното му внушение. Знаеше обаче, че то щеше да остане у нея и ще продължава да я измъчва.

— Силуетите — припомни му тя. — Какво очакваше да видиш, когато се изкачихме дотук?

— Може би хора в далечината. Никой не е сигурен.

— Какви хора?

— Вече ти казах.

— Какво щеше да направиш, ако бе видял някого?

— Свободните имат обичай да приемат хората на разстояние за враждебно настроени, докато те не хвърлят пясък във въздуха.

Едновременно с последните му думи мракът сякаш метна върху тях плътната си завеса.

Движенията на Сиона добиха призрачни очертания на внезапно появилата се звездна светлина.

— Защо пясък? — попита тя.

— Подхвърлянето на пясък е жест с дълбок смисъл. Той казва: „Еднакво ни е трудно. Пясъкът е единственият ни неприятел. Ето, това пием. Ръката, държаща пясък, не държи оръжие.“ Разбираш ли?

— Не! — подразни го тя с предизвикателна неискреност.

— Ще го разбереш — кимна Лито.

Без да каже дума, жената тръгна сама по дъгата на дюната, отдалечавайки се бързо с очевидно преливаща ядна решителност. Лито си позволи да остане доста далеч зад нея, заинтересуван от факта, че инстинктивно бе налучкала правилната посока. Дали не й помагаха спомените, останали от свободните и тлеещи сега у дъщерята на Монео?

Тя спря и го почака на мястото, където дюната се снижаваше, пресичайки друга. Видя, че лицевото покривало на влагосъхраняващия й костюм беше увиснало надолу. Но още бе рано да я кори. Някои подсъзнателни жестове трябваше да изминат естествения си ход.

Когато стигна до нея, тя попита:

— Добра ли е посоката като всяка друга?

— Ако продължиш да я следваш — отвърна той.

Сиона погледна към звездите — онези двете, стоящи на една линия с Полярната. Наричаха ги Стрелките на свободните, защото бяха водили нейните предшественици по същата тази земя. Лито не пропусна да отбележи, че успехът й се дължеше почти изцяло на разума. Все още не бе достигнала до необходимото състояние, когато намиращото се в нея друго щеше да работи в нейна полза, а самата тя да го приеме.

Вдигна челните дялове на тялото си към звездната светлина. Движеха се малко по на северозапад от пътеката, водеща някога през хребета Хабания и Пещерата на птиците към ерга под западната Изкуствена Стена и Пътя на ветровете. От тези ориентири не бе останало нищо. Сетивата му поеха хладния бриз с мирис на кремък и повече влага, отколкото би му било приятно.

Сиона отново тръгна, този път по-бавно, следвайки курса, като поглеждаше от време на време към звездите. В началото бе поискала от Лито да потвърди правилността на избраната посока, но вече се справяше и сама. Той долови бдително прикриваното й вълнение и току-що започналите да се оформят мисли. В нея се зараждаше онази силна и искрена преданост към спътниците, на която хората от пустинята безрезервно вярваха.

Добре го знаем — помисли той. — Ако се отделиш от спътниците си, изгубваш се сред дюните и скалите. Самотният пустинник е мъртъв. Само червеят живее сам из тукашните места.

Остави я да се движи доста напред пред себе си, за да не чува прекалено силния стържещ звук от тялото му по пясъка. Тя трябваше да мисли за човешката част от него. Разчиташе на предаността й в своя полза. Ала Сиона явно беше прекалено чувствителна и почти преливаше от трудно сдържан гняв — бе по-силно изразена бунтарка от всички, подлагани на изпитанието досега.

Плъзгаше се зад нея, оглеждайки отново програмата за целенасочено размножаване и същевременно набелязваше решенията, свързани със замяната на Монеовата дъщеря в случай на несправяне с теста.

С напредването на нощта тя се движеше все по-бавно. Първата Луна се бе вдигнала високо, а Втората доста отдавна светеше над хоризонта, когато жената спря, за да хапне.

Почивката му дойде много добре. Триенето засилваше присъствието на червея, а въздухът наоколо бе изпълнен с отделяните при регулирането на телесната му температура химически вещества. Системата, за която мислеше като за свой кислороден свръх-компресор, бързо изхвърляше ненужното, принуждавайки го отчетливо да осъзнава капацитета на белтъчното производство и запасите от аминокиселини, които червеят в него бе придобил с цел да се нагоди към плаценталната взаимовръзка с клетките на човешкото му тяло. Пустинята ускоряваше хода към крайния стадий на метаморфозата, която бе приел.

Сиона спря близо до гребена на една звездообразна дюна.

— Вярно ли е, че ядеш пясък? — запита тя, когато се изкачи до нея.

— Вярно е.

Амазонката огледа хоризонта, осипан с лунен скреж, и отново попита:

— Защо не взехме сигнално приспособление?

— Исках да разбереш сама смисъла на притежаването му.

Тя се обърна към него. Усети дъха й близо до лицето си. Губеше твърде много от собствената си телесна влага в сухия въздух, й продължаваше да не си спомня за предупреждението на Монео. Без съмнение й предстоеше горчив урок.

— Не разбирам нищо от думите ти.

— И въпреки всичко правиш необходимото.

— Наистина ли?

— Как иначе можеш да ми дадеш нещо ценно в замяна на предложеното от мен?

— А какво ми даваш ти? — огорчението в гласа й сякаш го заля с лека отсенка на мирис на мелиндж, идеш от сухата храна.

— Дадох ти възможност да бъдеш сама с мен и да споделиш част от себе си, но ти оставяш времето да изтича. Просто го пилееш.

— Как да разбирам споменатото от теб притежаване?

Той долови умората в гласа й, както и зовящата вече потребност за вода.

— Някогашните свободни бяха пълни с живот — каза Лито. — И усетът им към красивото бе ограничен само до действителната полза. Никога не видях лаком свободен.

— Какво би трябвало да означава това?

— По онова време преди излизане в пустинята се взимаше единствено необходимото за запазване на живота. Днес вашият живот не е освободен от жаждата да притежавате. Сиона, не попита ли преди малко за средство за сигнализация?

— Защо то да не се приеме като необходимо?

— Защото не можеш да научиш нищо от него.

Той се отправи, заобикаляйки я, в сочената от двете звезди посока и мимоходом каза:

— Ела. Да извлечем полза от нощта.

Сиона тръгна с бърза крачка, за да не изостава от закачуленото му лице.

— А какво ще стане, ако не науча скапания ти урок?

— По всяка вероятност ще умреш — отвърна Лито.

За известно време думите му я умълчаха. Упорито продължи да крачи редом с него, без да обръща внимание на тялото на червея, съсредоточила се върху видимите остатъци от някогашната му същност на човешко създание.

— Говорещите с риби не скриха от мен — обади се най-сетне младата жена, — че именно ти си наредил да бъде осъществена връзката, от която съм се родила.

— Вярно е.

— Казват, че водиш документация и се разпореждаш с чифтосването на атреидите за свои собствени цели.

— И това е вярно.

— Следователно Устната История говори истината.

— Мислех, че вярваш безусловно в нея.

Сиона продължи в посоката на собствените си мисли:

— Какво може да се случи, ако някой от нас възрази на нареждането ти за чифтосване?

— Предоставям широка свобода на действие, при условие че се появят децата, които съм поръчал.

— Поръчал ли? — оскърбено възкликна тя.

— Именно затова се разпореждам.

— Все пак не можеш да припълзиш в спалнята на всеки от нас и да следиш минута по минута живота ни! Как разбираш, че поръчките ти са точно изпълнени?

— Просто знам.

— Е, тогава знаеш също, че няма да изпълня поръчаното от теб.

— Сиона, не си ли жадна?

Тя се сепна:

— Какво?

— Жадните говорят за вода, а не за секс.

Още не си беше сложила лицевата маска и той помисли: Страстите на атреидите винаги са буйни, макар и за сметка на здравия разум.

След около два часа излязоха от дюните и се озоваха на равно място, ерозирало от шибащ вятър и застлано с дребни камъни. Лито продължи; Сиона го следваше отблизо и малко встрани. Тя често поглеждаше към двете водещи звезди-ориентири. Луните бяха полегнали ниско над хоризонта, а светлината им хвърляше дълги сенки зад всеки по-голям скален блок.

Понякога Лито предпочиташе такива участъци пред пясъка. Твърдата скала беше по-добър проводник на топлината. Можеше да се снижи върху повърхността й и да облекчи натоварването на химическите си инсталации. Дребните и дори по-големите камъни не му пречеха.

Ала за Сиона тук беше по-трудно и на няколко пъти тя едва не си изкълчи глезена.

Той помисли, че равнинните участъци могат да се окажат голямо изпитание за непривикналите. Близо до земята, те виждаха само огромно празно пространство, загадъчно и тайнствено, особено пък на лунната светлина — дюни в далечината, която сякаш не помръдваше и не се променяше с придвижването на пътника — и нищо друго, освен вечния вятър, няколкото скали и безмилостните звезди отгоре. Да, това беше сърцето на пустинята.

— Точно тук музиката на свободните е придобила странната си самотност — каза той, — а не по гребените на дюните. В тези места наистина разбираш, че небето трябва да е звук от лееща се вода и нещо по-различно — каквото и да е то — от безконечния вятър.

Дори последните му думи не й напомниха да си сложи лицевото покривало. Лито започваше да се отчайва.

Утрото ги завари далеч напред по равнината.

Той спря до три грамадни скални къса, взаимно подпрели се, всеки, от които беше по-висок от гърба му. За миг Сиона се облегна на него, което възстанови донякъде надеждите му. После жената се отблъсна от топлото тяло и се покатери върху най-високия камък. Наблюдаваше я как се оглежда, за да обхване околния пейзаж.

Лито знаеше какво вижда тя — носен като мъгла пясък до хоризонта, затъмнил изгряващото слънце. Другото беше само ширналото се равно място и вятърът.

Скалата излъчваше последните остатъци от хладината на пустинното утро. Студът изсушаваше допълнително въздуха, правейки го по-приятен за него. Ако я нямаше Сиона, той щеше да продължи, но спътничката му очевидно бе изтощена. Облегна се още веднъж на него, когато слезе от големия камък; измина почти минута, преди да си даде сметка, че е допряла ухо до тялото му и слуша.

— Какво чуваш? — попита той.

— Отвътре бучи — отговори тя сънено.

— Огънят никога не угасва докрай.

Думите му изглежда я заинтересуваха. Сиона се отблъсна от неговото тяло, заобиколи го и застана пред лицето му, преди да запита:

— Какъв огън?

— Във всяка живинка има огън — у някои той е бавен, при други бърз. Моят е от най-буйните.

Младата жена потръпна от утринния хлад.

— Значи, сега не ти е студено, така ли?

— Не, но виждам, че на теб ти е студено.

Той отдръпна назад лицето си в качулката; в една от дъгите на челния дял от туловището му се появи малка вдлъбнатина.

— Почти като хамак — каза Лито, сочейки я с поглед. — Ако се сгушиш там, ще ти бъде по-топло.

Тя прие поканата без никакво колебание.

Въпреки че очакваше подобна реакция, той се трогна от доверието й. Наложи се да се пребори с чувството на състрадание, много по-силно от всичко, познато му преди срещата с Хви. И въпреки това си каза, че няма никакво място за състрадание и жал. Поведението на Сиона говореше, че тя по всяка вероятност ще умре тук.

Трябваше да се подготви за това разочарование.

Жената покри с ръка лицето си, затвори очи и заспа.

Никой никога не е имал толкова много вчерашни дни, колкото имам аз — припомни си Лито.

Знаеше, че от общоприетата гледна точка извършеното тук от него щеше да бъде преценено като безчувствено и дори жестоко. Беше принуден да намери в себе си сили за завръщане при отрупаните памети и подбере съзнателно грешките на общото минало. Най-голямата му сила сега беше възможността за непосредствен контакт с тези грешки. Опознаването им предполагаше корекции в дългосрочен план. Непрекъснато трябваше да внимава за последствията. Тоест, ако резултатите оставаха скрити или — още по-лошо — се изгубваха, пропадаше целият урок.

Ала с приближаването на червея за него се оказваше все по-трудно взимането на решения, определяни от останалите като нечовешки. Някога това му се удаваше с лекота. А сега, колкото по-далече се озоваваше от хората, учуден разбираше, че се отнася към тях и проблемите им с непрекъснато растяща загриженост.