Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (29)

„Необикновената множественост на разнообразието във вселената привлича цялото ми внимание. То представлява явление с върховна красота.“

Откраднатите Дневници

Лито чу влизането на Монео в преддверието, миг преди Хви да се появи в малкото помещение за аудиенции. Беше облечена във великолепни бледозелени панталони, плътно привързани в глезените с панделки в тъмнозелено и в тон със сандалите. Под черното й наметало се виждаше широка блуза в същата отсенка.

Изглеждаше спокойна, приближавайки към него; седна без покана, като избра златиста възглавница вместо червената, на която се бе настанила предишния път. Монео я доведе за по-малко от час. Острият слух на Лито долови неспокойното тъпчене на иконома в преддверието и той даде сигнал за плътно затваряне на сводестата врата.

— Нещо го притеснява — рече Хви. — Положи много усилия да го скрие от мен, но колкото повече се стараеше, толкова по-бързо нарастваше любопитството ми.

— Да не те е уплашил?

— В никакъв случай. Но ми каза твърде интересна подробност. Обясни ми, че непрекъснато трябва да помня колко различна е личността на Бог-Императора от всички останали.

— Кое му е интересното? — попита Лито.

— Горе-долу същото попитах и аз след направения увод. Отговори, че често и дълго мисли за ролята, която всички ние играем за създаването на тази разлика.

— Наистина е интересно.

— Мисля, че е правдиво прозрение — кимна Хви. — Защо ме повикахте?

— По едно време твоите господари от Икс…

— Повелителю, те вече не са мои господари.

— Прощавай. Ще ги наричам просто иксианците.

Тя кимна мрачно.

— По едно време…

— Иксианците замисляха създаването на оръжие — прекъсна я той, — подобно на ловец-преследвач(*), или по-точно — на самодвижеща се смърт с машинен разум. Трябваше да бъде конструирана като самоусъвършенстваща се единица, която издирва живата материя и я превръща в неорганична субстанция.

— Господарю, не съм чувала нищо по въпроса.

— Знам. До съзнанието им така и не стигна фактът, че създателите на машини винаги рискуват сами да се превърнат в механизирани създания. Машините безусловно се провалят… Нужно е само време. А когато окончателно се сринат, няма да остане нищо — никакъв живот.

— Понякога ми се струва, че са луди — каза тихо тя.

— Антеак е на същото мнение по въпроса. Но този проблем изисква незабавното му разрешаване. Сега иксианците полагат усилия да създадат нещо, което крият.

— Дори от Вас?

— Дори от мен. Затова пращам светата майка Антеак да поогледа. За да й помогна, искам от теб да й разкажеш всичко, което си спомняш за мястото на своето детство. Не пропускай и най-дребната подробност. Антеак ще ти помогне да си опресниш паметта. Трябва да научим за всеки звук, за всяка миризма, за формата и имената на посетителите, за цвета и дори за отсенките на твоята кожа. И най-незначителното може да се окаже от жизнена важност.

— Мислите ли, че точно там е мястото на тайното убежище?

— Знам го.

— И смятате, че изработват оръжието в…

— Не, но така ще обясним разследванията си на мястото, къде то си била родена.

Тя отвори устни, полека ги разтегли в усмивка, и каза:

— Господарят ми хитрува. Веднага ще говоря със светата майка.

Започна да се изправя, но той я спря с жест.

— Не бива да показваме, че бързаме.

Хви отново седна на възглавницата.

— Всеки от нас е различен в съответствие с начина, по който Монео гледа на нещата. Генезисът не спира(*). Вашият бог продължава да ви твори.

— Какво ще намери Антеак? Знаете, нали?

— Да речем, че съм дълбоко убеден. Но ти нито веднъж не спомена нищо по темата, която преди малко повдигнах. Нямаш ли въпроси?

— Вие ще ми отговорите, когато попитам.

Думите й бяха изречени с такава увереност, че Лито не можа да каже нищо. Просто продължи да я гледа, осъзнавайки необикновеността на това иксианско творение — човешкото същество, седящо пред него. Хви оставаше вярна на повелите на избраните от нея морални императиви. Беше приветлива, чувствителна и искрена и той не можеше да не усети силно изразеното чувство, че споделя болките на тези, на които предоставя личността си. Представи си смайването на бин-джезъритските учителки, изправени пред неподатливата й същина на честност към себе си. Наставниците й очевидно са били принудени да добавят по някой нюанс тук-там, да изострят някоя и друга нейна способност, усилвайки по този начин силата, благодарение на която тя не бе станала последователка на „Бин Джезърит“. Колко ли ги е измъчвало това обстоятелство!

— Господарю, ще ми се да знам мотивите, заставили ви да направите подобен избор на вашия живот.

— Преди всичко трябва да разбереш, че все едно виждаш бъдещето.

— Ще опитам, с ваша помощ.

— Никога нищо не остава разделено от своя източник. Погледът в бъдещето представлява вглеждане в целостта, в която обстоятелствата се оформят подобно на въздушните мехурчета пол някой водопад. Зърваш ги, а после те изчезват в потока, устремен надолу. И ако потокът спре, мехурчетата сякаш никога не са съществували. Именно този поток е моята Златна Пътека и аз я видях как свършва.

— Вашият избор ли… — тя посочи тялото му — …го промени?

— Промяната продължава. Обусловена е не само от начина на живота ми, но и от моята смърт.

— Знаете ли как ще умрете?

— Не как. Познавам само Златната Пътека, в която това ще се случи.

— Господарю, не…

— Знам, че е трудно да се проумее. Моята смърт ще бъде четирикратна — смърт на плътта, смърт на душата, смърт на мита и смърт на разума. И всяка от тези смърти носи в себе си семената на възкресението.

— Значи, ще се върнете от…

— Семената ще се върнат.

— А когато вече ви няма, какво ще стане с религията ви?

— Всички религии представляват своеобразно общение. Спектърът се запазва без промяна в Златната Пътека. Само че хората виждат първо една част от него, после друга. Заблудите могат да бъдат определени като излизане от скрижалите на разума.

— Хората продължават да ви боготворят — каза тя.

— Така е.

— Но когато това завинаги свърши, ще бликне гневът. Ще се ширне пълно отричане. И някои ще заявят, че сте били само обикновен тиранин.

— Заблуда — съгласи се той.

В гърлото й заседна буца, лишила я за кратко време от способността да говори. После тя поде:

— Но как животът и смъртта ви ще променят… — и сама прекъсна думите си, тръсвайки глава.

— Животът ще продължи.

— Вярвам го, но как, господарю?

— Всеки следващ цикъл е реакция на предходния. Ако мислиш за състоянието на моята Империя, ти вече знаеш как ще бъде оформен следващият цикъл.

Хви отклони погледа си от Лито и каза:

— Всичко, което научих за вашия род, ми говори, че ще го направите… — тя посочи с неопределен жест към него, без да го погледне — …принасяйки се безкористно в жертва. Но наистина не знам състоянието на Империята.

— За Златния мир на Лито ли мислиш?

— Мирът е по-малко, отколкото някои искат да повярваме — отвърна Хви, поглеждайки към него.

Каква безкрайна честност! — помисли той. — Нищо не би я възпряло.

— Това е времето, познато като разделно — каза с тих глас. — Времето, когато правим същото, което прави и разпукващата се клетка.

— И все пак нещо не достига — настоя иксианката.

Също като Дънкановците. Те, както и тя, веднага го долавят.

— Плътта нараства, но душата не — промълви Лито.

— Душата ли?

— Отразяващото съзнание, което ни казва колко много наистина живи можем да станем. Хви, ти добре го знаеш. Същото: чувство, което ти внушава как да бъдеш вярна на себе си.

— Вашата религия не стига — повтори тя.

— Никоя религия не може да бъде достатъчна. Става дума за избора, за единствения самотен избор. Сега разбираш ли колко ценя приятелството ти и твоята компания?

Тя примигна, за да скрие сълзите си, кимна и изрече:

— Защо хората не научат повече за този избор?

— Условията не позволяват.

— Тези, които вие поставяте ли?

— Съвсем точно. Огледай цялата ми Империя. Виждаш ли формата при сегашното й състояние?

Тя затвори очите си, потънала в мисли.

— Някой желае ли да бъде цял ден край реката и да лови риба? — продължи Лито. — Чудесно. Това е животът му. Може би ти самата искаш да отплаваш с малка лодка през затворено море и да се срещнеш с непознати хора? Великолепно! Какво още трябва да се направи?

— Пътуване в космоса? — попита тя с предизвикателен глас, отваряйки очи.

— Забелязала си, че Сдружението и аз не го позволяваме.

— Само вие.

— Вярно е. Ако Сдружението не се подчини, няма да получи подправка.

— Задържането на хората на планетата им сигурно ги предпазва от беди и разочарования.

— Допринася с още нещо, което е по-важно. Изпълва ги с копнеж да пътуват. Създава потребността от далечни пътувания и срещи с непознатото. В края на краищата пътуването става символ на свободата.

— Но подправката се стопява — каза тя.

— А цената на свободата нараства с всеки следващ ден.

— Което може да доведе само до отчаяние и насилие…

— Имаше един мъдър мъж и мой предшественик — впрочем част от мен самия сега — чувала ли си за него? Нали разбираш, че в моето минало няма непознати случайни хора?

Тя потвърди с уплашено кимване, изпълнено със страхопочитание.

— Та този мъдър мъж бе казал, че богатството е оръдие на свободата. Но гонитбата на същото това богатство е път към робството.

— Както сами се заробват Сдружението и Сестринството!

— Подобно на иксианците, тлейлаксианците и всички останали. От време на време измъкват по малко скрит мелиндж, което поддържа изострено вниманието им. Твърде интересна игра, как смяташ?

— Но когато дойде ред на насилието…

— Ще има глад и черни мисли.

— И на Аракис ли?

— Тук, там, навсякъде. Хората ще си спомнят за моята тирания като за доброто старо време. Аз ще бъда огледалото на тяхното бъдеще.

— Това е ужасно! — протестира тя.

Не би могла да реагира по друг начин — помисли Лито. И продължи:

— Когато планетата откаже да поддържа живота на хората, оцелелите ще се тълпят във все по-малки спасителни кътчета. На множество светове ще се повтаря жестокият процес на подбор — експлозивно нарастване на раждаемостта и постепенно изчезваща храна.

— Но Сдружението…

— Сдружението като цяло ще се окаже безпомощно без достатъчни количества подправка за отговарящ на изискванията транспорт.

— Богатите няма ли да избягат?

— Да, някои.

— Следователно вие нищо не сте променили. Просто ще продължаваме да се борим и да умираме.

— Докато пясъчният червей не зацарува отново на Аракис. Дотогава всички ще сме преминали през изпитанието и заедно ще разполагаме с богат опит. Вече ще знаем, че ако нещо е станало на една планета, то може да се случи и на всяка друга.

— Но с толкова много мъки и смърт — прошепна тя.

— Не разбираш ли как стоят нещата със смъртта? Длъжна си да го направиш. Всички същества трябва да го разберат. Целият живот трябва…

— Помогнете ми, господарю — все така тихо помоли тя.

— Това е най-важният опит за всяко създание. Близо до него са нещата, които го отразяват. Застрашаващите живота болести, например, нараняванията и нещастните случаи, раждането за жената, а някога и битките между мъжкарите…

— Но вашите Говорещи с риби…

— Те учат другите да оцеляват.

Явно успяла да вникне в думите му, с разширени от удивление очи Хви промълви:

— Оцелелите! Да, разбира се!

— Какво съкровище си ти — рече Лито. — Колко рядко и скъпоценно. Благословени да са иксианците!

— И проклети, нали?

— И това.

— Не мислех, че някога ще мога да схвана как стоят нещата е вашите Говорещи с риби — каза тя.

— Дори Монео не ги приема — кимна той. — А от Дънкановците съм направо разочарован.

— Животът първо трябва да се оцени, после ще се появи и желанието за неговото опазване…

— Оцелелите са тези, които държат в най-лесната, но най-мъчителна хватка насладата от живота. Жените по-често го разбират, защото раждането е отражение на смъртта.

— Моят вуйчо Малки казваше, че с пълно право забранявате боевете и обичайното насилие, типични за поведението на мъжете. Но колко горчив е урокът!

— Лишени от възможността да се отдават по всяко време на насилие, мъжете нямат много възможности да проверят ще могат ли да се справят. Нещо липсва. Душата не расте. Какво разправят хората за Мира на Лито?

— Че ни принуждавате да се въргаляме в безцелен упадък, като свини в собствените си нечистотии.

— Винаги трябва да се признава точността на народната мъдрост — разсеяно отвърна той. — Значи, упадък.

— Повечето мъже нямат принципи. Жените от Икс не спират да се оплакват на тази тема.

— Когато се налага да удостоверя самоличността на размирници, търся мъже с принципи — възрази Лито.

Тя мълчаливо се вгледа в него, докато той мислено отбелязваше колко красноречиво говори за интелигентността й нейната реакция.

— Знаеш ли къде намирам най-добрите си ръководители? — запита Лито.

Младата жена само тихо въздъхна.

— Принципите — продължи той — са това, за което си струва да се води борба. Повечето мъже преминават през целия си живот без никакво предизвикателство пред самите себе си, освен може би в последния миг. За да се подложат на изпитание, те разполагат с толкова малко враждебни арени.

— Но разполагат с вас — каза Хви.

— Аз съм прекалено могъщ за тях. Защото съм равнозначен на самоубийство. Кой би дръзнал да предизвиква сигурната си смърт?

— Лудите или отчаяните… Може би и бунтарите?

— За тях аз съм еквивалент на войната — додаде той.

— Върховният хищник. Както и свързващата сила, която ги сразява.

— Никога не съм мислила за себе си като за бунтар — промълви иксианката.

— Ти си нещо много по-важно и по-добро.

— Ще ме използвате ли по някакъв начин?

— Ще го направя.

— Но не и като административен ръководител?

— Винаги съм имал достатъчно добри администратори — неподкупни, прозорливи, спокойни и съзиращи грешките си, както и бързи при взимането на необходимите решения.

— Те бяха ли бунтари?

— Повечето от тях.

— Как са избирани?

— Бих казал, че сами се избират.

— По пътя на оцеляването ли?

— И по него. Но има нещо повече. Разликата между добрия и слабия ръководител се измерва с пет удара на сърцето. Добрият администратор незабавно взима правилното решение.

— По пътя на приемливия избор ли?

— Не знам. За мен е важно, че така взетите решения са пригодни за работа. От друга страна, слабият административен ръководител се колебае, пилее време, иска комисии, изследвания и отчети. И в крайна сметка действа по начин, който създава сериозни проблеми.

— Но няма ли понякога нужда от допълнителна информация, за да…

— Слабият ръководител съсредоточава вниманието си върху отчети и доклади, а не върху взимане на решения. Той иска всичко да бъде записано и потвърдено, за да може след това да го използва като извинение на допуснатите от него грешки.

— А добрите администратори?

— Те разчитат на устните заповеди. Никога не лъжат за свършеното от тях, ако собствените им разпореждания са причинили проблеми, и се заобикалят с хора, способни да действат умно на базата именно на устни нареждания. Нерядко най-ценната информация са данните за нещо, завършило неуспешно. Обратно, лошите администратори крият своите грешки, докато стане прекалено късно за внасяне на корекции.

Докато говореше, Лито я наблюдаваше как мисли за хората, които му служат — особено за Монео.

— Значи, всичко се свежда до личности, способни да взимат решения — каза тя.

— Едно от най-трудните неща за тиранина — потвърди той — е да намери хора, които действително могат да го правят.

— Съкровеното познание на миналото не ви ли дава…

— Възможност да се позабавлявам? О, да! Повечето бюрократични системи преди мен са търсили и издигали хора, избягващи бързото взимане на решения.

— Разбирам. Господарю, как бихте ме използвали?

— Ще се омъжиш ли за мен?

Лека усмивка се появи на устните й:

— Жените също могат да взимат незабавни решения. Да, ще се омъжа за вас.

— Тогава отивай при светата майка и й предай нужното. Погрижи се тя да знае добре какво да търси.

— Нещата около моя произход — кимна Хви. — Вие и аз вече сме наясно за целта.

— Която не стои отделно от източника.

Иксианката се изправи и попита:

— Господарю, възможно ли е да бъркате с нещо за Златната Пътека? Има ли някаква вероятност за провал или…

— Всеки може да сбърка — отвърна той, — но тогава смелите и добри приятели помагат.