Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (36)

„Известен ли ви е митът за Голямото Хранилище на подправка? Да, аз също знам тази история. Един мой иконом дойде с нея веднъж, за да ме забавлява. Разказа ми за гигантски склад на мелиндж — голям като планина, скрит в дълбините на далечна планета. Не е Аракис тази планета. Не е и Дюн. Подправката е складирана много отдавна, още преди Първата империя и Космическото сдружение. Историята казва, че Пол Муад’Диб също е там, навърта се около хранилището, поддържа живота си благодарение на него и чака. Икономът така и не разбра, защо легендата ме разтревожи и обърка.“

Откраднатите Дневници

Айдахо беше бесен от ярост, минавайки с бърза крачка през сивите, покрити с металопласт зали на път за жилището си в Цитаделата. На всеки пост жената-часови заставаше мирно. Той не отговаряше. Знаеше, че с реакцията си всява безпокойство. Гвардейките веднага долавяха настроението на своя командир. Но нито за миг не намали скоростта на решителната си крачка. Тежкият тътен на ботушите му кънтеше в стените.

Още чувстваше в устата си вкуса на обяда — странното, ала добре познато ястие на атреидите за консумация с пръчици, състоящо се от зърнени продукти с пикантни подправки и къс опечена и подлютена имитация на месо; почти всяка хапка от блюдото трябваше да бъде обилно поливана с чист ябълков сок. Монео го намери седнал на маса в гвардейската столова, усамотен в ъгъла с програмата за операции в региона, която бе подпрял до чинията си.

Без да чака покана, майордомът седна срещу Айдахо и премести встрани оперативните планове.

— Нося съобщение от Бог-Императора — каза той. Отчетливо сдържаният му тон предупреди голата, че срещата им няма да е от обичайните. Доловиха го и другите. Жените на съседните маси се смълчаха с наострен слух, последвани от останалите в помещението. Айдахо остави пръчиците.

— Какво има? — попита той.

— Предавам ти думите на Бог-Императора — повтори Монео. — „За мен е много жалко, че Дънкан Айдахо се е влюбил в Хви Нории, или пък е успял да я очарова. Каквото и да е, то не може да продължи.“

Устните на голата гневно се свиха, но той запази мълчание.

— Подобна безразсъдна постъпка заплашва всинца ни — добави Монео. — Хви Нории е определена за Бог-Императора.

Айдахо се опита да сдържи гнева си, но изречените думи го издадоха:

— Не може да се ожени за нея!

— Защо не?

— Слушай, какви ги разиграва той?

— Изпълнявам ролята на вестоносец с еднозначно послание. Нищо повече.

Гласът на голата стана нисък и заплашителен:

— Но господарят ти се доверява и споделя с тебе.

— Бог-Императора ти съчувства — излъга Монео.

— Аха, съчувства ми! — викна Айдахо, при което тишината в помещението стана още по-плътна.

— Нории очевидно е много привлекателна жена — отбеляза икономът. — Но не е за тебе.

— Бог-Императора вече се е произнесъл по въпроса — усмихна се презрително Айдахо — и това не подлежи на обжалване.

— Виждам, че разбираш смисъла на посланието — кимна Монео.

Дънкан понечи да се отмести от масата.

— Къде отиваш? — настойчиво попита икономът.

— При него, за да изясним веднага нещата!

— Равносилно е на самоубийство — предупреди Монео.

Айдахо впери поглед в очите му, внезапно доловил с какво внимание слушат жените, останали до една по масите. На лицето на командира им се появи изражение, което Муад’Диб веднага би разпознал. „Да играеш по вкуса на дявола“ — бе казал някога самият Муад’Диб.

— Знаеш ли каква беше неизменната приказка на дуковете Атреидски в подобни случаи? — попита Айдахо с подчертано подигравателна нотка в гласа си.

— Уместно ли е да се припомня?

— Казваха, че всичките ти права отиват на вятъра, когато вдигнеш поглед към който и да е абсолютен властник.

Скован от страх, икономът се наклони към него. Устните му едва помръднаха, а гласът му бе почти шепот:

— Никога не говори подобни неща.

— Защото някоя от жените ще го докладва, така ли?

Монео тръсна глава, сякаш не можеше да повярва на онова, което чуваше.

— Не познавам друг с твоето безразсъдство.

— Наистина ли?

— Моля те! Поведението ти е крайно опасно.

Айдахо долови нервно размърдване из помещението.

— Може само да ни убие — отсече той.

Монео продължи да шепне:

— Глупак! И при най-малката провокация Червея в него ще надделее!

— Червея, казваш? — ненужно високо отекна гласът на голата.

— Длъжен си да му вярваш — натърти Монео.

Айдахо се огледа вляво и вдясно, преди да заяви:

— Да, мисля, че всички те чуха.

— В неговото единствено тяло са сбрани милиарди и милиарди човешки същества — рече икономът.

— И на мен са ми казвали същото.

— Той е Бог, а ние сме смъртни…

— Как може един бог да върши зли дела?

Монео отмести назад стола си с рязко движение и се изправи.

— Измивам си ръцете от теб! — той се завъртя и излетя от столовата.

Айдахо се огледа наоколо и разбра, че се намира в центъра на вниманието на своите гвардейки.

— Майордомът не желае да преценява и отсъжда, но аз го правя.

Изненада се, когато забеляза как неколцина жени иронично се усмихнаха. Сетне всички се върнаха към прекъснатото си хранене.

Докато прекосяваше бързо голямото помещение на Цитаделата, Айдахо си припомни целия разговор, маркирайки особеностите в поведението на Монео. Набиваше се в очи най-вече силният му страх и това можеше да се разбере, но този страх приличаше на нещо много по-силно от смъртна уплаха… И много, много по-различно.

Червея в него ще надделее!

Явно думите се бяха откъснали неволно от устата на иконома и издаваха определено състояние на нещата. Какво ли бе то?

Не познавал друг с моето безразсъдство.

Почувства се огорчен от сравнението, засягащо личността му, сякаш тя бе неизвестна на останалите. Колко ли внимателни тогава са другите?

Айдахо стигна до вратата на жилището си, хвана топката за отваряне и внезапно се поколеба. Чувстваше се като подгонено животно, бързащо за бърлогата си. Гвардейките от столовата със сигурност вече бяха докладвали на Лито за думите му. Как щеше да постъпи Бог-Императора? Натисна топката. Портата се отвори със завъртане навътре. Той влезе в преддверието на апартамента си и плътно затвори вратата, оглеждайки я внимателно.

Ще изпрати ли няколко от Говорещите с риби да ме вземат?

Огледа и входното помещение. Беше удобно подредено, но не се отличаваше с нищо особено — рафтове за дрехи и обуща, огледало на едната от стените и пирамидален шкаф за оръжие. Погледна затворената врата на шкафа. Нито едно от оръжията зад нея не представляваше реална заплаха за Бог-Императора. Нямаше дори лазестрел, въпреки че и те бяха безполезни срещу Червея, както гласяха наличните сведения…

Знае, че ще му се противопоставя.

Айдахо въздъхна и се обърна към сводестия портал, през който се влизаше във всекидневните помещения. Монео бе подменил леките мебели с по-стабилни, някои, от които бяха принадлежали на свободните, преди да бъдат подбрани от складовите помещения на Музея.

Музей на свободните!

Той плюна и с ядна стъпка мина през портала. Но само след две крачки в стаята спря, смаян от видяното. Меката светлина от северните прозорци очертаваше Хви Нории, седнала на ниския чаталообразен диван. Беше облечена в искряща синя рокля, чиито дипли открояваха тялото й. Тревожно погледна към него при влизането му.

— Благодаря на боговете, че си невредим!

Айдахо се озърна назад към вратата с топковата дръжка, отваряща се чрез специално подбран натиск. После изпитателно се взря в Нории. Само неколцина опитни и верни гвардейки знаеха как да действат с ключалката.

Хви се усмихна на стъписването му.

— Ние, иксианците, изработихме механизма — каза тя.

Внезапно усети страх заради нея.

— Какво правиш тук?

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— Дънкан… — тя поклати глава. — За нас.

— Значи, предупредили са те.

— Казаха ми да те отблъсна.

— Монео те е пратил!

— Две гвардейки са те чули в столовата. Те ме доведоха. Мислят, че те грози голяма опасност.

— Затова ли си тук?

Хви грациозно се изправи, което му напомни за Литовата баба лейди Джесика — същото плавно движение на мускулите и красота във всеки жест. Осъзнатото го стъписа:

— Ти си бин-джезъритка…

— Не! Имах учители и оттам, но не съм от „Бин Джезърит“. Съмненията продължаваха да терзаят съзнанието му. Докъде се простираше предаността към владетеля в Империята на Лито? И какво би могъл да знае един гола за подобни неща? Промените, настъпили след последния ми живот…

— Предполагам, че все още си обикновена иксианка — каза той.

— Дънкан, моля те да не ми се подиграваш.

— Какво си всъщност?

— Аз съм невестата, определена за Бог-Императора.

— И ще му служиш вярно!

— Безусловно.

— Тогава няма за какво да разговаряме.

— С изключение на нещото между нас.

Той се окашля и попита:

— Какво нещо?

— Привличането — тя вдигна ръка, за да пресече думите му — Искам да ме вземеш в обятията си, за да намеря там любов и подслон, защото знам, че ги има. И ти искаш същото.

Айдахо не показа с нищо чувствата си.

— Бог-Императора го забранява!

— Но аз съм тук — тя направи две крачки към него, роклята й се разсипа на вълни около тялото.

— Хви… — опита да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало. — По-добре си върви.

— Благоразумно е, но не е най-доброто — отвърна тя.

— Ако разбере, че си била тук…

— Не мога да те оставя ей-така — младата жена отново спря с вдигната ръка думите му. — Създадена съм само с едно предназначение.

Това събуди вниманието му:

— Какво предназначение?

— Да направя всичко възможно, за да спечеля Бог-Императора. О, той добре го знае. И няма да промени нищо заради мен.

— Също както и аз.

Тя направи още една стъпка към него. Долови млечната топлина на дъха й.

— Много, много добре са ме сътворили — каза Хви. — Програмирана съм да се понравя на един Атреидски. А Лито твърди, че Дънкан е повече Атреидски от мнозина, които носят това име.

— Как… така Лито?

— Мога ли да наричам другояче този, за когото ще се омъжа?

Недовършила последните си думи, иксианката се наклони към Айдахо. Те се устремиха мигновено един към друг, сякаш бяха противоположни полюси на магнит. Хви притисна буза към униформата му и го обгърна с ръцете си, почувствала твърдостта на неговите мускули. Айдахо застина за миг, сетне докосна с брадата си косите й и остави мускусната миризма да залее сетивата му.

— Това е лудост — пошепна той. — Да.

Повдигна брадичката й и я целуна.

Тя се притисна в него.

И за двамата нямаше никакво съмнение накъде вървят. Хви не се противопостави с никакъв жест, когато той я вдигна и отнесе в спалнята.

Айдахо проговори само веднъж:

— Не си девствена.

— Както и ти, скъпи.

— Обич моя — прошепна той. — Обич, обич…

— Да… Да!

В покоя, след като всичко свърши, Хви кръстоса ръце зад тила и се протегна, извивайки тялото си в разхвърляното легло. Айдахо беше се обърнал с гръб към нея и гледаше през прозореца.

— Кои са били любовниците ти? — попита той.

Тя се подпря на лакът.

— Не съм имала други любовници.

— Но как… — обърна се и я погледна.

— Бях още тийнейджърка, когато един млад мъж ме желаеше прекалено силно — Хви се усмихна. — После много ме беше срам. Колко доверчива съм била! Мислех, че съм подвела хората, които разчитаха на мен. А те научиха за станалото и буквално ликуваха. Разбираш ли, предполагам, че се е оказало нещо като тест.

Айдахо се намръщи и попита:

— И с мен ли беше така? Понеже съм те желал прекалено силно?

— Не, Дънкан — сериозно, почти тържествено отговори тя. — Доставихме си взаимно радост и удоволствие. С любовта е именно така.

— Любов, значи! — повтори той с горчива нотка в гласа си.

— Моят вуйчо Малки обичаше да остроумничи, че любовта е калпава сделка, защото липсват каквито и да са гаранции.

— Вуйчо ти Малки е бил мъдър човек.

— Не, глупав беше! Любовта не се нуждае от гаранции.

Усмивка докосна ъгълчетата на устата му.

Тя също се усмихна и каза:

— Знаеш, че е любов, когато искаш да дариш радост, а всички възможни последствия пращаш по дяволите.

Той потвърди с кимване.

— Питам се само дали нещо не те заплашва.

— Ще стане, каквото трябва — каза тя.

— А ние… какво ще правим?

— Ще скъпим случилото се, докато сме живи.

— Звучи ми, сякаш нещо свършва…

— Така е.

— Но нали ще се виждаме…

— Никога вече като сега.

— Хви! — Айдахо се пресегна през леглото и зарови лице в гърдите й.

Тя погали твърдата му коса. Гласът му прозвуча приглушено:

— Ами ако си забре…

— Тихо! Ако е речено да има дете, ще го има.

Дънкан вдигна глава и внимателно я погледна.

— Но той неминуемо ще разбере.

— Ще го научи, така или иначе.

— Мислиш ли, че наистина знае всичко?

— Не всичко, но за това ще научи.

— Как?

— Като му кажа.

Айдахо рязко се дръпна от нея и седна на леглото. Гняв и объркване се бореха в гънките на лицето му.

— Длъжна съм — рече тя.

— Ами ако се обърне срещу теб? Хви, какво ли не се говори за него. Възможно е да се окажеш в ужасна опасност!

— Не се бой. Има неща, които ми се полагат. Той го знае. Няма да стори нищо лошо и на двама ни.

— Но…

— Няма да посегне на мен. Защото, ако ти навреди с нещо, ще извърши най-голямото зло спрямо самата мен.

— Как можеш да се омъжиш за него?

— Скъпи Дънкан, не си ли забелязал, че Лито има нужда от жена повече, отколкото ти?

— Но той не може… Искам да кажа, просто не е възможно…

— Прав си. Радостта, която си дарихме двамата с теб, няма да я получа от Лито. За него е невъзможно. Сам ми го каза.

— Тогава защо… Ако те обича…

— Плановете му са по-големи, както и потребностите — тя се пресегна и хвана ръката на Айдахо с двете си длани. — Осъзнах го, още, когато започнах да се запознавам с онова, което се говори за него. Потребности, несравними с нашите.

— За какви планове говориш? За какви потребности?

— Попитай го.

— Ти разбра ли какви са?

— Да.

— Искаш да кажеш, че вярваш на всички истории за…

— В него има честност и доброта. Чувствам ги от начина, по който сама реагирам на думите му. Когато моите иксиански господари се постараха да сътворят нещо ново у мен, оказа се, че то е своеобразен реактив, дето ми открива повече, отколкото те са искали да знам.

— Значи му вярваш! — обвинително натърти Айдахо, а после се опита да изтегли ръката си.

— Дънкан, ако отидеш при него и…

— Повече няма да ме види!

— Ще те види.

Тя отново притегли дланта му до устните си и целуна неговите пръсти.

— Чувствам се заложник — объркано каза Айдахо. — Караш ме да се страхувам и за двама ни…

— Никога не съм мислила, че ще бъде лесно да се служи на Бога — отвърна Хви. — Но и не съм предполагала, че ще е толкова трудно.