Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (20)

„Толкова скоро ли е следващият Празник?“ — попита господарят Лито.

„Изминаха десет години“ — отвърна майордомът. Мислите ли, че от този разговор може да се съди за непознаване на хода на времето от страна на Бог-Императора?

Устната История

В отрязъка от време за частни приеми, предшестващ самия Празник, мнозина обсъждаха факта, че Бог-Императора е посветил много повече от протоколно допустимите минути на новия иксиански посланик — млада жена, именувана Хви Нории.

Тя бе доведена в средата на предиобеда от две от Говорещите с риби, все още подвластни на възбудата от първия ден. Помещението за частни приеми, намиращо се под площада, беше ярко осветено. Светлината бе заляла зала с дължина петдесет и широчина трийсет и пет метра. Стените бяха декорирани с антични килими на свободните, чийто ярък рисунък бе изработен от драгоценни камъни и благородни метали с втъкани нишки от умопомрачително скъпата подправка. Преобладаваше тъмночервеният цвят, толкова обичан от старите свободни. Подът на помещението беше почти прозрачен и художествено оформен с екзотични риби от хвърлящи лъчи кристали. Отдолу струеше поток от светлосиня вода, чиято влажност беше напълно изолирана от залата за приеми, ала все пак се намираше необичайно близо до Лито, който стоеше на покрита с мека материя платформа, издигната в самия край на залата срещу вратата.

Още първият му поглед към Хви Нории разкри забележителната прилика с нейния вуйчо Малки, но пък сериозната тържественост на движенията и спокойствието на широката й крачка твърде много я различаваха от него. Имаше обаче същата тъмна кожа, както и овалното му лице с правилни черти. Кафявите меки очи устояха на погледа на Лито. Да, за разлика от сивата коса на Малки нейната беше искрящо черна.

Хви Нории излъчваше вътрешно спокойствие, което Лито долови веднага с нейното приближаване. Тя спря на шест крачки под и пред него. От фигурата й струеше класическа уравновесеност, която никак не бе случайна.

Лито почувства с нарастващо вълнение присъствието на типичните за иксианците интриги в новия посланик. Това бе напълно в съгласие със собствената им програма за създаване и подготовка на подбрани индивиди, предназначени за специфични функции. А функцията на Хви Нории беше печално очевидна: да очарова Бог-Императора, търсейки пролука в защитната му броня.

Въпреки това той долови в себе си нарастващо наслаждение от нейната компания в набиращата ход среща. Посланичката бе застанала в неголямо петно от дневна светлина, въведена в залата от система иксиански призми. Светлина изпълваше и отдалечения край, където се намираше Лито, като силата й беше концентрирана върху посетителя, за да загасва постепенно отвъд Бог-Императора, зад когото се различаваше къса редица от Говорещите с риби — стража от дванайсет жени, подбрани специално заради пълната им неспособност да чуват или говорят.

Хви Нории носеше семпла горна дреха в пурпурен цвят, а единственото й украшение беше сребърна огърлица-медальон, с отпечатан символ на Икс. Меки сандали с цвета на дрехата надничаха изпод подгъва, достигащ до самия под.

— Нали знаеш — попита я Лито, — че съм убил един от предшествениците ти?

Тя леко се усмихна и каза:

— Господарю, вуйчо Малки не пропусна да ми го съобщи още при ранната ми подготовка.

Щом заговори, Лито прозря, че част от нейното образование е било дело на „Бин Джезърит“. Бе овладяла техния начин за контрол над реакциите и отговорите, на усет за полутоновете и премълчаването. Въпреки това той разбра, че привнесеният от „Бин Джезърит“ пласт е фин и не е проникнал в естествената ласкавост на нейната природа.

— Освен това са ти казали, че не ще пропусна да спомена за случая — рече той.

— Да, господарю. Знам още, че моят прародител е имал безразсъдството да влезе тук с оръжие и да се опита да ви навреди.

— Както постъпи и непосредственият ти предшественик. Уведомиха ли те вече за случая?

— Господарю, научих веднага, след като пристигнах. Неспасяем глупак. Защо пощадихте живота му?

— Както не постъпих с твоя роднина, нали?

— Да, господарю.

— Предшественикът ти Кобат беше по-ценен за мен като пратеник с послание.

— Значи, казали са ми истината — кимна тя. И пак се усмихна: — Никой не може да разчита сто процента на чутото от своите помощници и началници.

Изводът беше толкова открит, че на Лито не му се удаде да скрие усмивката си. Дори се разсмя с глас, докато си даваше сметка, че младата жена наистина притежава Мисловността на Първоначалното Разбуждане или първичния разум, който идва още с шока на осъзнаване при раждането. Тя бе жива в буквалния смисъл на думата!

— Следователно не ме виниш, че съм премахнал твоя роднина-предшественик? — попита той.

— Но нали се е опитал да ви убие! Господарю, казаха ми, че сте го смазали със собственото си тяло.

— Вярно е.

— А после сте обърнали оръжието към вашата свещена личност, за да покажете, че то не може да ви навреди… Бил е най-добрият лазестрел, който могат да изработят иксианците.

— Свидетелите са докладвали истината — кимна Лито. А в себе си помисли: Което показва доколко може да се разчита на свидетели!

В името на историческата точност той самият знаеше, че бе обърнал лазестрела към оребреното си с пръстени туловище, а не към ръцете, лицето или перките. Тялото му, намиращо се в предчервейна форма, се отличаваше със забележителната си способност да поема силна топлина. Химическата инсталация вътре в него превръщаше тази топлина в кислород.

— Никога не съм се съмнявала в истинността на казаното — рече тя.

— Защо Икс повтори този глупав случай? — попита Лито.

— Не са ми обяснили, господарю. Може би Кобат сам е взел решение да постъпи по такъв начин.

— Не го вярвам. Стигнах до извода, че твоите хора искат само смъртта на подбрания от тях убиец.

— Смъртта на Кобат?

— Не. Смъртта на оня, когото са избрали да си послужи с оръжието.

— Кой е той, господарю? Нищо не са ми казали.

— Не е важно. Спомняш ли си, какво съм изрекъл по времето, когато твоят роднина постъпи като глупак?

— Заплашил си ни с ужасно наказание, ако идеята за насилие влезе в умовете ни.

Тя сведе глава, но не преди Лито да зърне твърдата непоколебимост в очите й. Бе си послужила с най-доброто в себе си, за да притъпи своята ярост.

— Обещавам ти, че нито един от твоите хора няма да избегне гнева ми — каза Лито.

Тя рязко насочи погледа си в лицето му.

— Да, господарю.

Този път нищо не можа да прикрие собствения й страх.

— Никой няма да се изплъзне от моя контрол, дори и онази безполезна колонийка, която наскоро създадохте на… — и той изреди на един дъх стандартните координати на новата колония, която иксианците бяха организирали в пълна тайна, далеко отвъд границите на онова, което те смятаха за крайни предели на неговата Империя.

Хви Нории с нищо не показа, че е била изненадана.

— Господарю, мисля, че бях избрана за посланик тъкмо поради моето предупреждение, че вие не можете да не знаете за случилото се.

Лито се загледа в нея с повишено внимание.

С какво ли сме се сдобили! — запита се той.

Казаното говореше за наблюдателност и прозорливост. Знаеше как иксианците бяха решили, че голямото разстояние и още по-големите транспортни разходи ще осигурят надеждна изолация за новата колония. Хви Нории смяташе, че нещата не стоят по този начин и го бе казала. Но тя вярваше, че нейните началници са я избрали за посланик именно заради предупреждението й, което бе красноречиво свидетелство за тяхното внимание и предпазливост. Иксианците разчитаха, че имат приятел в тукашния двор, който едновременно може да бъде смятан и като приятел на Лито. Кимна утвърдително след подреждането на мозайката в главата си. Малко след като се възкачи на трона, той бе разкрил на хитреците от Икс точното местоположение на предполагаемия им секретен Център — средищната област на технологичната федерация, намираща се под тяхно управление. Според иксианците дотогава тайната им е била запазена, тъй като бяха заплатили гигантски подкупи на Космическото Сдружение. Лито бе успял да ги постави на място с помощта на далновидното наблюдение и последвалите го умозаключения, както и с включване в действие на спомените за местата, където са събрани повече техни жители.

В миналото той ги бе предупредил, че ще ги накаже, ако се осмелят да действат срещу него. Те останаха смаяни и обвиниха Сдружението в предателство. Забавлението за Бог-Императора бе пълно и той избухна в такива залпове от смях, че иксианците ужасно се сконфузиха. А после ги уведоми с хладен и осъдителен тон, че не му се налага да си служи с доносници или шпиони, както и с обичайните приспособления на правителствената власт.

Не повярваха ли, че е Бог?

През определен последващ период от време те зачитаха поставените изисквания. А Лито не злоупотреби нито веднъж със създадените взаимоотношения. Желанията му бяха скромни — някаква машинка или приспособление. Обявяваше своите потребности и иксианците доставяха поредната технологична играчка. Само веднъж се опитаха да пробутат смъртоносен инструмент в една от поръчаните машини. Той унищожи цялата делегация, още преди да успеят да свалят опаковката на вещта.

Хви Нории изчакваше спокойно някакъв знак от размишляващия Лито. С нищо не показваше нетърпение.

Красива е — помисли той.

Свикнал на обичайното продължително общуване с иксианците, сега усещаше как новото развитие на нещата раздвижва енергията в тялото му. Обикновено кризите, страстите и потребностите, които го подтикваха и довеждаха до определено състояние, постепенно отминаваха. Нерядко дори чувстваше, че е надживял отреденото му време. Но сега присъствието на Хви Нории беше свидетелство, че е потребен. Този факт бе приятен за него. Допусна, че иксианците може да са постигнали частичен успех с машината за усилване на линейното прозрение, необходимо за щурманите на Сдружението. Някакво слабо пиукане в потока на протичащите големи събития сигурно е останало извън обсега на вниманието му. Дали наистина биха могли да създадат подобна машина? Какво чудо щеше да е тя! Умишлено се отказа да използва способностите си и за най-незначителното търсене на възможност за нейната реализация.

Искам да ме изненадват!

А сега любезно се усмихна на Хви.

— С какво са те подготвили да ме ухажваш, за да спечелиш благоволението ми?

Тя дори не мигна.

— Предоставиха ми комплект от запаметени отговори за особени случаи. Научих ги и въпреки изискването да си служа с тях, не съм склонна да го сторя.

Точно това, което те искат — помисли Лито.

— Кажи на шефовете си — рече той, — че ти си нужната примамка за мен.

Тя сведе глава с думите:

— Ако това се нрави на моя господар.

— Да, нрави ми се.

После Лито с удоволствие се зае с кратко проучване във времето—с цел да разбере какво ще бъде непосредственото бъдеще на Хви, преплитайки в него нишките от собственото й минало. Бъдещето се оказа с променлив характер — поток, чиито движения бяха подвластни на множество отклонения. Познанството й със Сиона бе следвало да бъде строго официално, освен ако… Разнообразни въпроси заляха съзнанието му. Един щурман от Сдружението бе съветник на иксианците и очевидно бе открил съществуващото във времето смущение около Сиона. Дали щурманът наистина вярваше, че би могъл да си осигури защита срещу способността на Бог-Императора да предвижда нещата?

Темпоралното проучване отне няколко минути, но Хви Нории никак не изглеждаше притеснена. Лито я изучаваше внимателно. Приличаше на човек, неподвластен на времето — извън него по дълбоко миролюбив начин. Никога не бе срещал обикновен смъртен, способен да чака така без каквато и да е проява на нервност.

— Хви, къде си родена? — попита той.

— На самата Икс, господарю.

— Искам да знам подробно за сградата, местоположението й, родителите ти, съседите, приятелите и семейството, училищните години. За всичко.

— Не си спомням моите родители, господарю. Казаха ми, че са умрели, когато съм била съвсем малка.

— Ти повярва ли?

— Разбира се, но само в началото. После започнах да си фантазирам разни неща. Дори си представях, че Малки е баща ми, ала по-късно… — Тя поклати глава с отрицаващ жест.

— Не обичаше ли вуйчо си Малки?

— Напротив. О, аз го обожавах.

— Както и аз — кимна Лито. — Кажи ми сега нещо за приятелите си и за училището.

— Учителите ми бяха специалисти, дори доведоха неколцина бин-джезъритки, за да ме подготвят в овладяването на чувствата ми и способността да наблюдавам както трябва. Малки казваше, че ме очакват велики дела.

— А приятелите ти?

— Не мисля, че съм имала истински приятели, а просто хора, доведени специално, за да общуват с мен поради специфични страни и цели на моето образование.

— Някой говорил ли е с теб за онези велики дела, за които си била предназначена?

— Господарю, Малки казваше, че ме подготвят с цел да ви очаровам.

— На колко години си, Хви?

— Не знам точната си възраст. Предполагам, че съм на около двайсет и шест. Никога не съм празнувала рожден ден. Случайно научих, че има рождени дни от моя учителка, която извини с него отсъствието си. Повече не я видях.

Отговорът й действително го очарова. Наблюденията му го убеждаваха напълно, че тлейлаксианците не са посягали на иксианската й плът. Тя не идваше от техните аксолотлови резервоари. Тогава каква беше причината за цялата тази потайност?

— Вуйчо ти Малки знае ли на колко си години?

— Навярно. Но не съм го виждала от много години насам.

— Никой ли не ти е казвал някога на колко години си?

— Не.

— Предполагаш ли защо е така?

— Може би, защото са мислили, че ще попитам, ако то ме интересува.

— А интересуваше ли те?

— Да.

— Тогава защо не си попитала?

— Отначало мислех, че някъде е било записано. Потърсих. Не открих нищо. И разбрах, че никой няма да отговори на моя въпрос.

— Хви, твърде много ме зарадва отговорът ти и онова, което той казва за тебе. Аз също не знам нищо за твоето минало и произход, но мога да направя осветяващо предположение за родното ти място.

Очите й се приковаха в лицето му с осезаема настойчивост, в която нямаше нищо престорено.

— Родена си в същата машина, която шефовете ти се опитват да усъвършенстват за потребностите на Сдружението. Там си била и зачената. Малки може наистина да е баща ти. Но това няма никакво значение. Хви, знаеш ли нещо за тази машина?

— Господарю, предполага се, че не би трябвало да зная за нея, но…

— Още една липса на дискретност от друга учителка, така ли?

— Този път от самия ми вуйчо.

Лито избухна в гръмогласен смях:

— Какъв мошеник! Какъв очарователен мошеник!

— В смисъл, господарю?

— Така си е отмъстил на твоите наставници. Не му се нравеше идеята за напускането на моя двор. По онова време ми каза, че неговият заместник е неспасяем глупец.

Хви Нории сви рамене.

— Сложна личност е моят вуйчо — отбеляза тя.

— Слушай ме внимателно. Някои от връзките ти тук, на Аракис, могат да се окажат опасни за тебе. Ето защо аз ще те пазя, доколкото ми стигат силите. Разбираш ли ме?

— Така мисля, повелителю. — Тя го гледаше със сериозен израз.

— А ето и посланието към твоите господари. За мен е ясно, че се вслушват в думите на някакъв щурман от Сдружението, както и че по опасен начин са се присъединили към тлейлаксианците. Кажи им от мое име, че целите им са доста прозрачни.

— Господарю, не знам нищо за…

— Хви, известен ми е начинът, по който те използват. Поради тази причина можеш още да кажеш на шефовете си, че ти ще бъдеш постоянен посланик при моя двор. Няма да посрещам други иксианци. И ако господарите ти не обърнат внимание на тези предупреждения и продължат опитите си да оказват влияние върху желанията ми, аз ще ги смажа.

Сълзи наляха очите й и потекоха по бузите, но Лито остана доволен, че тя не си позволи друга форма на проява на чувствата си, като падане на колене например.

— Вече ги предупредих — каза тя. — Наистина го направих. Заявих им, че са длъжни да те слушат.

Видя, че говори истината.

Какво чудесно създание е тази Хви Нории — помисли.

Изглеждаше като същинско въплъщение на добротата, очевидно отгледана и възпитана в притежание на това качество от иксианските си господари, които внимателно бяха пресметнали неговия ефект върху Бог-Императора.

Изхождайки от огромната тълпа на събраните в него спомени, Лито можа да я види като идеализиран образ на монахиня, любезна и самопожертвувателна, образец на самата преданост. Такъв беше изначалният характер на нейната природа и на обитаваното от нея място. Най-лесното за Хви Нории беше да е правдива и открита, но същевременно способна да прикрие дори главното, само и само за да не причини болка на другите. Той определи това й качество като най-дълбоката промяна, която „Бин Джезърит“ е бил в състояние да извърши. Реалният почерк на поведението на Хви бе дружелюбен, чувствителен и изначално благ. Лито почти не съзря манипулативна пресметливост във всичко това. Посланичката се прояви с незабавната си отзивчивост и благоразумие, както и с превъзходната си дарба на слушател (още един успех за „Бин Джезърит“). В нея нямаше нищо открито съблазняващо и този факт също дълбоко го привличаше.

Както веднъж бе обърнал внимание на един от по-ранните Дънкановци при подобна ситуация:

— Трябва да проумееш тази особеност, за която мнозина очевидно подозират! Понякога непреодолимо ме държат в плен въображаеми прояви на чувството, че нейде в моята непрекъснато променяща се външна форма се намира тяло на възрастен човек с всички необходими функции.

— Всички ли, господарю? — бе попитал Дънкан.

— Всички! Чувствам изчезналите си части. Мога да усетя краката си, съвсем обикновени и действителни поне за сетивата ми. Мога да усетя функционирането на своите човешки жлези, някои от които вече не съществуват. Дори мога да почувствам половите си органи, за които по мисловен път знам, че изчезнаха преди векове.

— Разбира се, ако знаеш…

— Познанието не потиска подобни чувства. Изчезналите части все още се намират в личните ми спомени и в многочислената идентичност на всички мои предшественици.

Докато Лито гледаше стоящата пред него Хви, за миг си даде сметка, че той фактически няма череп, а онова, което някога бе негов мозък, сега представляваше масивна плетеница от ганглии, плъзнали из цялата плът на предчервейната форма. Но все още чувстваше болка в мозъка на някогашното му място, все още усещаше кънтящия си череп.

Изправилата се пред него Хви сякаш оплакваше неговото загубено завинаги човешко същество. Мъката се оказа прекомерна и той отчаяно изстена:

— „Защо ме измъчват твоите господари?“

— Не ви разбирам, повелителю.

— Като те изпращат!

— Няма да ви сторя никакво зло, господарю.

— Най-много ме боли от това, че ти съществуваш!

— Не знаех. — Сълзите й не спираха да се стичат от очите. — Никога не са ми обяснявали целта на действията си.

Той си наложи да се успокои и каза тихо:

— А сега си върви, Хви. Заеми се със собствените си дела, но се върни веднага, когато те повикам!

Тя тихомълком си тръгна. Лито видя, че мъката давеше и нея.

Нищо не можеше да скрие силната й болка за лично пожертваната човешка същност. И двамата с Лито знаеха, че при други обстоятелства щяха да бъдат приятели, любовници, както и партньори, споделящи върховните радости на сексуалното общуване. Нейните шефове се бяха погрижили болката на това познание да стигне и до нея.

Жестоки иксианци! — помисли той. — Разбирали са колко болезнено ще бъде и за двамата.

Оттеглянето на Хви събуди в него спомените за вуйчо й Малки. Малки беше жесток човек, но Лито бе по-скоро доволен от неговата компания. Притежаваше всички прилежни добродетели на своя народ, както и достатъчно от пороците, за да бъде пълноценен. В присъствието на Лито той с наслаждение бе назовал Говорещите с риби „твоите хурии“ и от този момент Бог-Императора почти никога не помисляше за тях, без да си послужи с квалификацията, дадена им от иксианеца.

Защо мисля за него точно сега? Не е ли заради Хви? Ще трябва да я попитам с каква задача са я изпратили господарите й.

Едва се удържа да не я повика обратно.

Ако я попитам, тя ще ми каже.

Посланиците на Икс неизменно получаваха нареждане да разберат защо Бог-Императора се отнася благосклонно към тяхната планета. Знаеха още, че не могат да скрият нищо от него. Тогава що за глупост беше опитът им да основат колония отвъд въображаемите — според тях — предели на неговия взор! Дали пък не искаха да проверят докъде стигат възможностите му? Не бяха ли започнали да подозират, че в действителност Лито не се нуждае от техните умения?

Никога не съм скривал мнението си за тях. Казах го и на Малки:

— Създатели на технически иновации? Не! Вие сте престъпниците в науката на моята Империя!

Малки се бе изсмял.

Тогава ядосаният Лито направо го обвини:

— Защо се опитвате да криете секретни лаборатории и производствени предприятия извън пределите на Империята? Нима не знаете, че не можете да ми се изплъзнете?

— Така е, господарю.

И отново смях.

— Разбирам добре какви са намеренията ви: да прецеждате обратно туй-онуй през границите на моята Империя. Да подривате властта ми! Да давате път на съмнения и въпроси!

— Господарю, самият ти си, един от най-добрите ни клиенти!

— Не искам да кажа това и ти много добре го знаеш, ужасно човече!

— А ти, господарю, имаш слабост към мен тъкмо защото съм ужасно човече. И защото ти разказвам нещата, които правим там.

— Известни са ми и без твоите приказки!

— Но някои приказки са за вярване, а други не. Така че аз разсейвам съмненията ти.

— В нищо не се съмнявам!

Отново смехът на Малки.

Ще трябва да продължа да ги толерирам — каза си Лито.

Защото иксианците действаха в неизвестната област на творческата иновация и изобретенията, забранени от Бътлъровия джихад. Те изработваха своите приспособления по подобие на човешкия мозък — обстоятелство, което развихри ужасите и кланетата на джихада. Точно туй правеха на Икс, а на Лито не му оставаше нищо друго, освен да им позволи да продължават.

Нали купувам от тях! Не мога дори да пиша Дневниците си без техните диктатели, които реагират на неизречените мисли. Без Икс няма как да скривам своите Дневници и принтери.

Но трябва да им се напомня за опасните дела, в които се забъркват.

А и на Сдружението не бива да се позволява да забрави. Впрочем това беше по-лесно. Дори когато сдруженците си сътрудничеха с планетата Икс, те страшно се бояха от обитателите й.

Ако новата иксианска машина е сработила, Сдружението губи монопола си върху космическите пътувания!