Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (39)

„Една от най-ужасните думи във всеки език е войник. В историята ни маршируват нейните синоними: йога-войн, солдат, хусар, аскер, казак, легионер, сардукар(*), Говореща с риби… Всички ги знам! Наредени са един до друг из събраните в мен памети, за да ми напомнят: Бъди сигурен, че войската е с теб.“

Откраднатите Дневници

Най-после Айдахо откри Монео в дългия подземен коридор, свързващ източния и западния комплекси на Цитаделата. Откакто съмна преди около два часа, голата я кръстосваше нашир и надлъж, търсейки майордома; накрая го зърна далеч надолу по коридора да разговаря с някого, полускрит във входа, но въпреки разстоянието не му беше трудно да го разпознае по стойката и бялата униформа.

На петдесет метра под повърхността стените от пластокамък бяха с цвят на кехлибар, подчертан от регулираните на дневен режим светоленти. Независимо от дълбочината хладният въздушен поток стигаше дотук с помощта на несложни конструкции от обръщаеми свободно въртящи се крила; приличаха на гигантски фигури, облечени в дълги горни дрехи, а в действителност бяха кули, наредени по граничните очертания на комплексите. И тъй като слънцето бе вече затоплило пясъка, всички крила биваха насочвани в северна посока и привеждани в действие от студения въздух, който се носеше от вътрешността на Сарийър. Докато крачеше, Айдахо долови мириса на стоплен кремък.

Добре бе запознат с предназначението на тукашния коридор. Неговите размери и подредба трябваше да напомнят за древния сийч на свободните. Беше голям и достатъчно широк, за да поеме Лито и колата му. Сводестият таван приличаше на скала. Но двойните светоленти бяха в дисонанс с общия тон. Айдахо никога не бе виждал светоленти, преди да дойде в Цитаделата; по негово време те се смятаха за непрактични, защото консумираха премного енергия и поддържането им струваше скъпо. Светоглобусите имаха по-проста конструкция и лесно се подменяха. Ала вече бе успял да забележи, че според Лито твърде малко неща бяха неподходящи и без практическа стойност.

Поиска ли нещо Бог-Императора, някой го осигурява.

Докато крачеше по коридора към Монео, мисълта събуди в него почти злокобно чувство.

По дължина бяха разположени стаи, наподобяващи подредбата на сийча — без врати, само с тънки завески от груба червеникавокафява материя, полюшвани от лекия въздушен поток. Айдахо знаеше, че в тукашния участък са разположени предимно квартири на по-младите Говорещи с риби. Разпозна сборно помещение с помощни стаи за складиране на оръжия, кухня, столова и работилници за поддържане на снаряжението. Видя и други неща зад неподходящите за уединение завески, които го вбесиха.

Монео се обърна едва когато Айдахо приближи. Жената, с която той разговаряше, се отдръпна и пусна завеската, но Дънкан успя да зърне сериозното овладяно лице на човек, свикнал да се разпорежда. Не я познаваше като някоя от командирите.

Икономът го поздрави с кимване, когато спря на две крачки от него.

— Гвардейките ми казаха, че си ме търсил…

— Монео, къде е той?

— За кого питаш?

Бързо огледа фигурата на голата от горе до долу, като отбеляза старомодната униформа на атреидите (черна, с червеното изображение на ястреба на гърдите), както и високите, лъснати до блясък ботуши. Айдахо имаше вид на човек, готов за някакъв ритуал.

Той бързо пое дъх и заговори през стиснати зъби:

— Не ми завъртай тази игра!

Монео отмести поглед от ножа в калъф на кръста му. Приличаше на вещ от Музея с ръкохватката си, покрита със скъпоценни камъни. Откъде ли я бе намерил?

— Ако имаш предвид Бог-Императора… — подхвана той.

— Къде е?

Продължи с по-мек глас:

— Защо си се разбързал да умреш?

— Казаха ми, че си бил при него.

— Оттогава мина време.

— Монео, ще го намеря!

— Не точно сега.

Айдахо сложи ръка на ножа:

— Ще трябва ли да си послужа със сила, за да проговориш?

— Не бих те посъветвал.

— Къде… е… той?

— Тъй като настояваш, казвам ти, че излезе в пустинята със Сиона.

— С дъщеря ти?

— Има ли друга Сиона?

— Какво правят?

— Подлага я на изпитание.

— Кога ще се върнат?

Икономът сви рамене и попита:

— Дънкан, защо си толкова гневен по никое време?

— Какво ще е изпитанието на твоята…

— Не знам. Е, ама ти наистина не си на себе си.

— Повръща ми се, като гледам какво става тук! Говорещи с риби! — той се обърна и плюна.

Монео погледна по коридора, откъдето беше дошъл Айдахо, припомняйки си приближаването му. Познаваше добре Дънкановците, така че не беше особено трудно да разбере причината за сегашния му гняв.

— Виж какво, Дънкан — внимателно каза той, — съвсем нормално е възрастни жени, както и мъже, да изпитват физическо влечение към представители на собствения си пол. За повечето от тях е дори благотворно от гледна точка на израстването им.

— Това трябва да се ликвидира!

— Но е част от нашето наследство.

— Да се премахне! Тук не е…

— Успокой се. Ако се опиташ да го забраниш, само ще налеел масло в огъня.

Айдахо го изгледа в упор и отсече:

— И ми разправяш, че не знаеш какво става там със собствената ти дъщеря!

— Казах ти, че Сиона е подложена на изпитание.

— А какво би могло да означава това?

Монео покри очите си с ръка и въздъхна. После свали дланта си, недоумявайки защо безропотно понася глупашкото поведение на застаналата пред него опасна антика на човешкия род.

— Означава, че може да намери и смъртта си.

Слисването на Айдахо поохлади гнева му.

— Как си допуснал…

— Да допусна ли? Мислиш, че съм имал избор?

— Всеки човек има право на избор!

Горчива усмивка прелетя по устните на иконома:

— Май си много по-безразсъден от другите Дънкановци…

— Да, другите Дънкановци! Монео, те как умряха?

— Както умираме всички. Времето им свърши.

— Лъжеш — изрече през стиснати зъби Айдахо и кокалчетата на пръстите му побеляха върху дръжката на ножа.

Все още спазващ спокойния тон, майордомът каза:

— Внимавай. Дори за мен има граници на търпимостта, особено пък точно сега.

— Всичко тук смърди! — извика Айдахо, сочейки със свободната си ръка коридора. — Има неща, които никога не ще приема!

Монео се вгледа в посочения празен коридор, без всъщност да вижда нещо.

— Дънкан, трябва да пораснеш. Длъжен си.

Ръката на голата потръпна върху ножа.

— Какво означават думите ти? — попита той.

— Тече прекалено важен момент. Всичко, което го безпокои, каквото и да е то… трябва да бъде предотвратено.

Айдахо чувстваше, че съвсем скоро ще използва насилие, сдържайки яростта си единствено поради някаква странност в поведението на другия. Изречени бяха думи, които не можеха да останат без последствие.

— Не съм невръстно дете, та…

— Дънкан!

Беше най-силният звук, чут от устата на винаги сдържания Монео. Изненадата възпря ръката му, докато икономът продължи:

— Ако плътта ти иска да премине в зрелост, а нещо я дърпа към късния пубертет, възможно е много гадно поведение. Но стига толкова по въпроса.

— Ей, ти… Да не би да ме обвиняваш в…

— Не! — Монео също посочи към коридора. — Знам какво си видял.

— Две жени в страстна прегръдка! И твърдиш, че не е…

— Не е важно. Младежта иска да разбере възможностите си в най-различни области.

Айдахо все още успяваше да запази равновесие на самия праг на избухването, полюшвайки се напред-назад на върховете на стъпалата си.

— Слушай, приятно ми е да науча нещо ново за тебе!

— Е, и аз успях да понауча туй-онуй за теб, и то доста пъти.

Следеше за въздействието на думите си върху Айдахо и забеляза, че те го объркаха. Голите никога не успяваха да скрият интереса си към другите, съществували преди тях.

— Какво си научил? — дрезгаво пошепна Дънкан.

— От теб усвоих твърде ценни неща — рече Монео. — Всички правим опити да продължим развитието си, но ако нещо прегради пътя ни, можем да превърнем своя потенциал в болка, която или търсим да изпитаме, или причиняваме. Младите хора са особено уязвими в този смисъл.

Айдахо се наклони към него и изсъска:

— Говоря за пол и секс!

— Разбира се.

— Обвиняваш ме още в незрялост?

— Точно така.

— Трябва да ти прережа…

— Я млъквай!

Реакцията на Монео не притежаваше оттренираните нюанси, характерни за бин-джезъритското умение на Гласа, но зад гърба си той имаше цял един живот, през който се бе разпореждал. А и знаеше, че дълбоко в Айдахо е заложено подчинението.

— Съжалявам — каза с внезапно спокойствие икономът. — Малко съм разсеян и объркан от факта, че моята единствена дъщеря…

Той спря и сви рамене.

Айдахо пое дълбоко дъх няколко пъти и заяви:

— Всички сте луди, до един! Сам казваш, че дъщеря ти може да умре и въпреки всичко…

— Ей, глупецо! — рязко го прекъсна Монео. — Съмнявам се дали имаш и най-бегла представа колко ясно виждам ситните ти проблеми! Тъпите ти въпросчета и егоистичното… — той отново прекъсна думите си и поклати глава.

— Позволих ти някои неща, понеже разбирам, че имаш лични затруднения — каза Айдахо. — Но ако ти…

— Позволил си ми? Ти позволяваш? — Монео накъсано пое дъх. Дойде му прекалено много!

Айдахо заговори сковано и хладно:

— Мога да ти простя за…

— Бръщолевиш ми за секс, прошка и болка, а… ти и Хви Нории.

— Не я намесвай!

— О, да! Ще я оставя на мира. Да не се говори за тази болка! Двамата се любите и изобщо не мислите, за раздяла. Кажи ми, глупецо, какво даваш от себе си, изправен пред случилото се!

Смаяният Айдахо въздъхна дълбоко. Не бе подозирал, че в спокойния майордом може да тлее подобна страст. И все пак, неговата атака не трябваше да бъде…

— Мислиш, че съм жесток, нали? — настойчиво продължи Монео. — Не, аз те принуждавам да се вгледаш в неща, които би отминал. Да, да! Господарят Лито е бивал обект на още по-жестоко отношение, и то единствено в името на самата жестокост!

— Защитаваш ли го? Ти…

— Познавам го най-добре!

— А той те използва!

— Според теб с каква цел?

— Може би самият ти ще ми кажеш!

— Най-добрата ни надежда да се запазим завинаги…

— Полово извратените не са за опазване!

Монео отново заговори с успокоителен тон, но думите му разтърсиха Айдахо:

— Само веднъж ще ти го напомня. Хомосексуалните са били сред най-изкусните воини в нашата история — свирепите бойци на последната надежда. От тях са и най-първите ни жреци и жрици. Задължителното безбрачие в религиозния кодекс не е случайно. Също както не е случайно и че младите мъже са най-добрите войници.

— Пълна перверзия!

— Съвършено вярно. Военните командири винаги са знаели за порочното изместване и замяната на секса с болката. От много хиляди векове.

— Е, с това ли се занимава великият господар Лито?

Все още сдържайки се, Монео каза:

— Насилието предполага да причиниш болка и да я изпиташ върху себе си. Военната сила е много по-управляема, когато е водена от собствените си най-интимни импулси.

— И теб е превърнал в чудовище!

— Твърдиш, че ме използва. Оставям го без последствие, защото знам, че плащаната от Бог-Императора цена е много по-висока в сравнение с онова, което той иска.

— И дъщеря си ли слагаш в цената?

— Господарят Лито не задържа нищо за себе си. Защо да го правя аз? Аха, спомних си, че добре познаващ особеностите на атреидите. Дънкановците винаги са се представяли както трябва в този смисъл.

— Дънкановците! Дявол да те вземе, няма да…

— Просто ти липсва кураж да платиш исканото — вметна майордомът.

Без да подчертава рязко движенията си, Айдахо изтегли ножа от калъфката и замахна към него. Реакцията му беше светкавична, но не и за Монео, който отстъпи встрани и го препъна, просвайки го по лице на пода. Айдахо полази около метър и тръгна да се изправя; в същия миг го обзе колебание, защото съобрази, че се бе опитал да нападне един атреид. Монео беше такъв! Шокът закова голата на място.

Икономът не се помръдна, само гледаше надолу към него. Лицето му беше необяснимо тъжно.

— Дънкан, ако ще ме убиваш, най-добре е да го сториш откъм гърба — каза той. — Може и да успееш.

Айдахо стъпи с единия си крак на пода, сгъвайки другия в коляното, но продължи да стиска ножа. Монео се беше отместил с неподозирана бързина и финес, почти небрежно…!

Той се окашля.

— Как успя…

— Дънкан, Бог-Императора ни е подготвял дълго време, усъвършенствайки много неща у нас. Наблягаше на бързината, интелигентността, самоограничението, чувствителността. Ти… просто си от по-старите модели.