Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (14)

„Каква е най-голямата разлика между вас и мен? Вече я знаете. Това са събраните наследени спомени. Моето съзнание се залива от тяхната ярка светлина. Докато вашето работи слепешката. Някои го наричат инстинкт или пък съдба. Спомените оказват своето силно влияние върху всеки от нас и върху всичко, което мислим и вършим. Вие си представяте, че не сте подвластни на тяхното влияние, така ли? Аз съм Галилей. Изправям се тук и ви казвам: «И все пак тя се върти.» Това, което се движи, може да упражни сила по начин, на който не би дръзнало да се противопостави нищо смъртно. А аз съм тук, за да го сторя.“

Откраднатите Дневници

— Когато беше дете, тя ме наблюдаваше, спомняш ли си? Щом мислеше, че не я забелязвам, следеше ме като пустинен ястреб, кръжащ над леговището на набелязаната жертва. Сам си ми го казвал.

Докато говореше, Лито полуизвръщаше тялото си. Така закачуленото му лице се доближаваше до Монео, който леко подтичваше край колата.

Наскоро бе съмнало над пустинния път, който следваше извивките на високия изкуствен хребет от Цитаделата в Сарийър до Празничния град. Пътят беше изтеглен като лазерен лъч през пустинята, докато достигнеше това място, където описваше широки дъги и се спускаше по терасираните каньони, преди да пресече река Айдахо. Въздухът беше изпълнен с плътна мъглявинна влага, рееща се на парцали край далечната река. Лито бе отворил кълбообразното покривало, което инак обхващаше плътно челната част на колата му. Влагата караше неговото тяло да тръпне от смътно осъзната опасност, макар да долавяше още мириса на ласкавата пустиня в мъглата и човешките му ноздри й се наслаждаваха. Нареди на тържественото шествие да спре.

— Защо спираме, господарю? — запита Монео.

Той не отговори. Колата изскърца, когато вдигна огромната си маса, подобно на дъга, при което главата му остана на високо, така че да може да погледне над Забранената Гора до Морето на Кайнс, блестящо далече вдясно. Обърна се и на другата страна, за да види останките от Защитната стена(*), които се виеха като сянка в утринната светлина. Хребетът беше издигнат на височина от почти две хиляди метра, за да затвори Сарийър и прегради пътя на влагата. От наблюдателната си позиция Лито успя да забележи отдалечената клисура, където по негово нареждане бе построен Празничният град Онн.

— Нещо ми хрумна и то ме спря — каза той.

— Няма ли да прекосим моста, преди да си отпочинем? — попита икономът.

— Аз не почивам.

Отново погледна напред. След поредица от остри завои, които оттук приличаха на виещ се червей, главният път пресичаше реката по плетеницата на моста, изкачваше се до буферен превал и след това се спускаше към града, напомнящ наниз от блестящи върхове в далечината.

— Дънкан ми се струва потиснат — каза Лито. — Проведе ли с него дългия си разговор?

— Точно както поиска ти, господарю.

— Добре, минали са само четири дни. Обикновено им трябва повечко време, за да се съвземат.

— Господарю, той беше зает с твоята гвардия. Отново излязоха навън през последната нощ.

— Дънкановците не обичат да вървят по открити пространства. Те мислят за всичко, което може да бъде използвано за евентуалнана атака срещу мен.

— Знам, господарю. Лито се обърна и погледна иконома си в упор. Монео носеше зелено наметало върху бялата униформа. Бе застанал до отвореното кълбообразно покривало, точно както го изискваха правилата на службата му при подобни пътувания.

— Ти си много изпълнителен, Монео — каза Бог-Императора.

— Благодаря, господарю.

Стражите и царедворците стояха на почтително разстояние зад колата. Повечето от тях се стараеха да бъде избягнато дори и най-слабото подозрение за подслушване на разговора между иконома и господаря Лито. Но не и Айдахо. Той бе разставил на равни разстояния част от гвардията на Говорещите с риби от двете страни на царския път. Сега стоеше наблизо и гледаше към колата.

Носеше черна униформа с бял кант, подарена от Говорещите с риби, както му бе обяснил Монео.

— Този много го харесват. Бива го за това, което върши.

— А какво върши?

— Пази личността ти, господарю.

Всички гвардейки имаха плътно опънати по тялото зелени униформи, с по един червен ястреб на атреидите на лявата гръд.

— Много внимателно го наблюдават — отбеляза Лито.

— Да, обучава ги на разговора с ръцете. Казва, че е способ на атреидите.

— Съвършено точно. Чудно, защо предишният Айдахо не го правеше.

— Господарю, ако не знаеш…

— Шегувам се, Монео. Предишният Дънкан не се чувстваше застрашен, докато не стана прекалено късно. Този възприе ли нашите обяснения?

— Така ми беше съобщено, господарю. Добре започва службата си при теб.

— Защо носи само нож на колана?

— Жените го убедиха, че единствено специално подготвените измежду тях трябва да носят лазестрели.

— Монео, предпазливостта ти е безпочвена. Кажи им, че е прекалено рано да се боим от него.

— Както нареди господарят.

Лито много добре виждаше, че новият командир на гвардията му недолюбва присъствието на царедворците. Стоеше твърде далече от тях. Повечето, както му бяха казали, изпълнявали цивилни функции. За днешния ден, когато можеха да демонстрират цялата си сила в присъствието на Бог-Императора, те се бяха нагиздили и окичили с най-фините си и лъскави труфила. Разбираше колко смехотворни изглеждаха на Айдахо. Но същевременно можеше да си припомни далеч по-глуповати лъскавотии и затова реши, че този ден би могъл да се приеме за стъпчица към доброто.

— Представи ли го на Сиона?

При споменаването на нейното име веждите на Монео замръзнаха и цялото му лице се смръщи.

— Успокой се — рече Лито. — Дори когато ме шпионира, аз високо я ценя и се грижа за нея.

— Господарю, подушвам опасността, стаена в дъщеря ми. Понякога ми се струва, че тя се взира и в най-потайните ми планове.

— Умното дете познава баща си.

— Не се шегувам, господарю.

— Да, виждам го. А ти забелязваш ли, че Дънкан става все по-нетърпелив?

— Те обходиха предварително пътя до самия мост…

— И какво откриха?

— Същото, което намерих и аз — неколцина от музейните свободни.

— Следващата петиция, така ли?

— Не се гневи, господарю.

Лито отново се взря напред. Задължителният показ на открито, дългото и тържествено пътуване с ритуалните изисквания за осигуряване на безопасността, за която бдяха Говорещите с риби — всичко това го безпокоеше. А сега — още една делегация с прошение!

Айдахо приближи с широка крачка и застана зад Монео.

В движенията на голата се долавяше заплаха. Нима толкова скоро — помисли Лито.

— Защо спираме, гос’дарю? — попита Айдахо.

— Често спирам тук — отвърна той.

Беше самата истина. Обърна се и погледна отвъд приказната плетеница на моста. Пътят се извиваше надолу извън висините на каньона към Забранената Гора, след което продължаваше през полетата покрай реката. Неведнъж бе стоял на това място, за да наблюдава изгрева. Ала в днешното утро, когато слънцето заливаше със светлина познатия пейзаж, имаше нещо, което раздвижи спомените от миналото…

Полята на царските плантации се простираха далеко зад гората, а когато слънцето се вдигна над далечната криволица на хоризонта, меките вълни на нивите сякаш, пламнаха в искрящо злато. Зърното им напомни на Лито за пясъка и за бързо движещите се дюни, които някога напредваха неуморно по същата тази земя.

И отново ще напредват.

Житното зърно не приличаше напълно на светлокехлибарените песъчинки от извиканата в спомените му пустиня. Лито обърна погледа си назад към заключените със скални грамади далечни пространства на неговата Сарийър — светилището на минатото му. Цветовете видимо се различаваха. Въпреки всичко, когато отново върна погледа си към Празничния град, заболя го заради множеството от души, което още веднъж преобразуваше себе си в бавния преход към нещо, дълбоко разминаващо се с познатото и по-скоро враждебно.

Какво толкова има в утрото, та ме кара да мисля за своята изгубена човешка същност! — удиви се той.

Знаеше, че е единственият от цялата царствена свита, загледана в познатата сцена на хлебните нивя и гората, който все още мисли за пейзажа на бахр бела ма — океана без вода.

— Дънкан, виждаш ли онова място в края, близо до града? — рече Лито. — Там беше Танзеруф.

— Земята на Ужаса, така ли? — не можа да преглътне изненадата си Айдахо, след бързия поглед към Онн. После отново се взря в Бог-Императора.

— Бахр бела ма — каза Лито. — Беше скрит под тучна растителност в течение на повече от три хиляди години. От всички днешни обитатели на Аракис само ние двамата сме виждали истинското лице на пустинята.

Айдахо отново се загледа към Онн и попита:

— Къде е Защитната стена?

— Проходът на Муад’Диб е точно там, където вдигнахме града.

— Онази поредица от ниски хълми, това ли…? Какво е станало с нея?

— Стъпил си отгоре й.

Голата спря погледа си на Лито, след това отново го сведе към пътя и всичко наоколо.

— Господарю, ще тръгваме ли? — попита Монео.

Този човек с неспирно цъкащия часовник в гърдите си е истински камшик на дълга — помисли Лито. Трябваше да се срещне с именити посетители, а го очакваха и други въпроси от първостепенна важност. Времето го притискаше. Пък и не му се нравеха разговорите на Бог-Императора с Дънкановците за отдавна отминати епохи.

Изведнъж си даде сметка, че стои на същото място много повече от всеки друг път. Царедворците и стражата почти зъзнеха в утринния въздух след бързото им придвижване насам. Дрехите на някои подхождаха повече за парад, отколкото да ги пазят от студа.

Значи отново — помисли Лито — маскарадът може би е форма на защита.

— Имаше дюни — обади се Айдахо.

— Разтеглени на хиляди километри — съгласи се той.

Мислите на, Монео не спираха своя бяг. Познаваше много добре начина на говорене на Бог-Императора, ала днес в него се долавяше отсенка на тъга. Може би заради неотдавнашната смърт на предишния Дънкан. Понякога, бидейки тъжен, Лито не обръщаше внимание на важни обстоятелства. Естествено, не трябваше да се обсъждат настроенията или прищевките на Бог-Императора, но и те можеха да бъдат използвани.

Ще трябва да предупредя Сиона — помисли Монео. — Ако младото глупаче реши да ме послуша!

Тя се бе оказала много по-непокорна от него. Много по-голям бунтар. Явно Лито го беше опитомил, настройвайки чувствителността му към Златната Пътека и към изискванията на дълга, за които и бе подготвян, но използваните методи нямаше да дадат същия резултат в случая със Сиона. В своите наблюдения на стореното дотук икономът бе научил неща за собствената си подготовка и обучение, за които не бе и подозирал.

— По нищо не може да се познае — бе казал Айдахо.

— Ето там — посочи Лито, — където свършва гората. Там беше пътят към Разделената скала.

Монео изключи гласовете им. Безкрайно удивително е как Бог-Императора съумя в крайна сметка да ме подчини. Може би, защото винаги внасяше изненада и удивление. Действията му не подлежаха на сигурна прогноза. Внимателно, почти крадешком той се вгледа в профила на Бог-Императора. Какво ли ще излезе накрая!

По време на част от по-раншните си занимания бе чел подробно тайните архиви на Цитаделата, които щяха да останат в историята като описание на процеса около трансформацията на Лито. Но симбиозата с пясъчните твари оставаше загадка, дето не успяваха да разкрият дори думите на самия Бог-Император. Ако можеше да се вярва на събраните отчети, ципата на пясъчните твари бе направила тялото му почти неподвластно на времето и физическото насилие. Огромната опръстенена сърцевина можеше да поеме дори пораженията, нанесени с лазестрела!

Отначало пясъчните твари, а след тях и червеят бяха част от гигантския цикъл, от който идваше мелинджът. И този цикъл сега бе стаен в Бог-Императора и отмерваше своето време…

— Продължаваме — рече Лито.

Монео прецени, че е пропуснал нещо. Излезе от обзелата го унесеност и видя усмихнатия Дънкан Айдахо.

— Някога на това му викахме витаене в облаците — строго каза Лито.

— Продължавай, господарю — сконфузи се икономът. — Аз бях…

— Беше тръгнал да събираш вълната на небето, но всичко е наред.

Настроението му се подобри — реши Монео. — Струва ми се, че мога да благодаря на Дънкан.

Лито зае обичайната си позиция в колата и затвори част от кълбообразното покривало, оставяйки само главата си на показ. Царската кола изскриптя по ситните камъчета върху платното на пътя, когато бе приведена в движение.

Айдахо застана рамо до рамо с Монео и пое в бавен бяг до него.

— Има приспособления за движение над повърхността, а той използва колелата — прошепна новият гола. — Защо го прави?

— Господарят Лито ги предпочита пред антигравитацията.

— Какво тогава движи колата? Как я управлява?

— Не си ли го питал?

— Нямаше удобен случай.

— Царската кола е иксианска направа.

— Какво значи това?

— Говори се, че господарят Лито я задвижва и управлява с мисъл, насочена по подходящ начин.

— А ти не знаеш ли как точно?

— Подобни въпроси не му харесват.

Дори за най-приближените до него Бог-Императора си остава загадка.

— Монео! — извика Лито.

— По-добре се върни при стражата — бързо каза икономът, давайки знак на голата да изостане.

— Предпочитам да мина с тях по-напред — отговори също тъй бързо Айдахо.

— Господарят Лито не го иска! А сега се върни.

Монео побърза да заеме мястото си встрани и надалече от лицето на Лито, след като видя, че Айдахо изостана, премина през групата на царедворците и спря при задната редица-пръстен на стражата. Лито погледна към него:

— Е, Монео, струва ми се, че се справи много добре.

— Благодаря, господарю.

— Знаеш ли защо Дънкан иска да бъде пред всички?

— Разбира се, господарю. Там следва да е твоята гвардия.

— А нашият закрилник подушва опасност.

— Господарю, не те разбирам. Не мога да проумея защо постъпваш по този начин.

— Прав си, Монео.