Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (21)

„От бъркотията на спомените в събраните в мен памети, от които черпя колкото пожелая, изкристализират модели и закономерности. Те са като друг език, в който прозирам без ограничения. Сигналите за обществена тревога, привеждащи тълпите в положение на отбрана или нападение, за мен не са нищо повече от извикани думи. В качеството си на хора вие реагирате на застрашената невинност и на заплахата, грозяща безпомощния младенец. От необясними звуци, видения и миризми у вас настръхва всичко, което сте забравили, че притежавате. При тревога се придържате здраво към родния си език, тъй като думите, структурирани по друг начин, са странни и непонятни за вас. Търсите познатата вече дреха, защото неизвестният досега костюм ви плаши. Това е обратната връзка със системата на възможно най-примитивно равнище. Клетките ви помнят.“

Откраднатите Дневници

Новопросветените от Говорещите с риби, които служеха и като разсилни на входа на приемната зала на Лито, въведоха Дуро Нунепи — посланика на Тлейлакс. Беше още рано за официален прием и Нунепи бе призован извън обявения вече ред, но видимо той бе спокоен, едва-едва загатвайки за приетата без ропот принуда.

Лито мълчаливо чакаше, протегнал тялото си на колата, която се намираше на подиума в края на залата. Наблюдавайки приближаващия посланик, от спомените му изплува подходящо за случая сравнение — подобна на кобра глава на перископ, който оставя почти невидима следа, порейки водата. Споменът извика усмивка на устните му. Да, такъв беше Нунепи — горделив мъж с лице, изсечено като от камък, издигнал се доста високо сред управляващите на Тлейлакс. Самият той не беше лицетанцьор, но всички такива смяташе за лични слуги; те бяха водата, в чиято среда се движеше. Наистина, човек трябваше да е достатъчно опитен, за да съзре пътечката, прокарвана от него. Макар и определено противен, беше твърде вещ в заниманията, оставили диря след нападението на царския път.

Въпреки ранния час, мъжът бе облечен в скъпи одежди, отговарящи на ранга му на посланик — издути черни панталони и черни сандали, гарнирани със златни нишки, осеян с цветни изображения жакет, разтворен на косматите му гърди, едва прикрити от тлейлаксианския герб, изработен от злато и скъпоценни камъни.

Нунепи спря на посоченото в правилника разстояние от десет крачки и хвърли бърз поглед на въоръжените пазачи от Говорещите с риби, извити в дъга около и зад Лито. В сивите му очи просветна едва прикрито любопитство, когато вдигна поглед към своя император и леко се поклони.

В същия миг влезе Айдахо с лазестрел в кобура, провиснал до бедрото, и зае мястото си до закачуленото лице на Бог-Императора.

Нунепи внимателно огледа появилия се, чийто вид явно никак не му хареса.

— Намирам формосменителите за крайно противни — поде Лито.

— Господарю, не съм от тези, които променят формата си — отговори посланика с нисък и овладян глас, в който все пак имаше и едва доловима следа на несигурност.

— Но си техен представител и това те превръща в обезпокоително явление — настоя Лито.

Нунепи бе очаквал открито заявена враждебност, макар такива думи да не присъстваха в езика на дипломацията и го объркваха; въпреки това той си придаде изражение, което според него беше открит и явен изблик на вяра в тлейлаксианската сила.

— Господарю, съхранявайки плътта на оригиналния Дънкан Айдахо и снабдявайки ви с възстановени голи по негов образ и подобие, ние винаги сме предполагали…

— Дънкан! — Лито погледна към Айдахо. — Ако ти заповядам, ще оглавиш ли експедиция за пълното унищожаване на Тлейлакс?

— С удоволствие, гос’дарю.

— Дори ако това означава загуба на оригиналните ти клетки и на всички аксолотлови резервоари?

— Гос’дарю, нямам приятен спомен от резервоарите, а и тези клетки не са моето аз.

— С какво сме ви обидили, повелителю? — попита Нунепи.

Лито се намръщи. Този неловък глупчо изглежда очакваше от Бог-Императора дружеска беседа за скорошното нападение на лицетанцьорите.

— До мен достигна, че ти и твоите хора сте разпространявали лъжи за онова, което наричате мои „отвратителни сексуални навици“.

Нунепи буквално зяпна. Обвинението беше нагла лъжа, но абсолютно неочаквана. В същия момент той съобрази, че дори да я отрече, никой няма да му повярва. Беше изречено от Бог-Императора. Подобна атака придобиваше неподозирани размери. Посланикът заговори, без да сваля поглед от Айдахо:

— Господарю, ако ние…

— Гледай в мен! — заповяда Лито.

Нунепи рязко закова поглед в лицето на Бог-Императора.

— Ще те уведомя само веднъж — каза Лито. — Нямам никакви сексуални навици. Абсолютно никакви.

По лицето на тлейлаксианеца се застича пот. Продължаваше да гледа неотстъпно и напрегнато към Лито като животно, попаднало в капан. Когато способността му да говори се върна, неговият глас вече не беше тихият и овладян до съвършенство инструмент на истински дипломат, а нещо треперливо и Изпълнено със страх.

— Господарю… Трябва да има някаква грешка…

— Замълчи, тлейлаксиански подлец! — изкрещя Лито. — Аз съм вектор-преносител в метаморфозата на свещения пясъчен червей — Шай-хулуд! И съм твоят Бог!

— Простете ни, господарю — прошепна Нунепи.

— Да ви простя ли? — Гласът на Лито внезапно се изпълни с благост. — Разбира се, че ще ти простя. Такава е работата на твоя Бог. Прегрешението ти е простено. Но глупостта ви не може да остане без последствия.

— Господарю, само да можех…

— Не се обаждай! Делът от подправката, полягащ се на Тлейлакс за това десетилетие, се отлага. Няма да получите нищо. Колкото лично до теб, моите Говорещи с риби сега ще те отведат на площада.

Две плещести пазителки пристъпиха и хванаха ръцете на Нунепи. После вдигнаха поглед към Лито в очакване на указания.

— Да се свалят дрехите му и да се бичува публично — петдесет удара с камшик.

Посланикът направи опит да се изтръгне от хватката на стражите, а на лицето му смайването се смеси с гняв.

— Господарю, напомням ви, че съм пратеник на…

— Не си нищо повече от обикновен престъпник и ще получиш това, което заслужаваш. — Лито кимна към стражата, която повлече Нунепи.

— Жалко, че не те убиха! — разбесня се тлейлаксианецът. — Искам…

— Кой? — извика Лито. — Кой трябваше да ме убие? Не знаеш ли, че не мога да бъда убит?

Стражите измъкнаха от залата немлъкващия посланик.

— Невинен съм! Невинен съм! — отекваха протестните му викове.

Айдахо се наведе близо до Бог-Императора.

— Кажи какво има, Дънкан? — попита той.

— Гос’дарю, това ще наплаши всички дипломатически представители.

— Точно така. Давам им урок по поемане на отговорност.

— Не те разбирам, гос’дарю.

— Участието в съзаклятие, също като службата в армията, освобождава хората от чувството за лична отговорност.

— Гос’дарю, това ще причини вълнение. Най-добре е да увелича броя на стражите.

— Нито една в повече!

— Но така предизвикваш…

— Малко предизвикателство към купчинката военни скапаняци.

— Това е, което…

— Дънкан, аз съм учител. Не го забравяй. С повтаряне затвърдявам урока.

— Какъв урок?

— Безгранично самоубийствената природа на военната глупотевина.

— Гос’дарю, пак не те разбирам…

— Помисли за смотания Нунепи. Той е същността на моя урок.

— Прости глупостта ми, гос’дарю, но нищо не схващам от думите ти за военните…

— Те вярват, че рискувайки живота си, вече са платили цената на насилническото поведение към всички врагове по собствен избор. Техният манталитет е на нашественици. Нунепи не смята себе си отговорен за онова, което може да направи срещу чуждите.

Айдахо погледна към портала, през който стражата бе измъкнала посланика.

— Гос’дарю, той опита и изгуби.

— Но се чувства освободен от ограничителните юзди на отминалото и отказва да плати цената.

— Той е патриот в очите на своите.

— Дънкан, как мислиш, че се възприема самият Нунепи? Като оръдие на историята!

Айдахо снижи глас и се наведе по-близо до Лито.

— Защо си толкова различен, гос’дарю?

Лито се разсмя.

— Ох, Дънкан, колко ми харесва твоята схватливост. Вече отбелязах, че съм най-чуждият от чуждите. А не си ли се замислял, че и аз мога да губя?

— Минавало ми е през ума.

— Стари приятелю, дори вечно губещите се загръщат с горделивата мантия на „миналото“.

— Ти и Нунепи приличате ли си по това?

— Войнстващите мисионерски религии винаги споделят илюзията на „гордото минало“, но малцина проумяват крайната опасност, грозяща човечеството — фалшивото чувство за освободеност от отговорността, която всеки трябва да поеме за собствените си действия.

— Гос’дарю, колко странни думи. Какъв е смисълът им?

— Смисълът им е в това, което казват. Не можеш ли да го чуеш?

— Имам уши, гос’дарю!

— Така ли? Не ги виждам.

— Ето ги — тук и тук! — Айдахо посочи двете си уши, докато отговаряше.

— Но не чуваш с тях. Следователно нямаш уши — нито тук, нито тук.

— Подиграваш ли ми се, гос’дарю?

— Да чуваш означава именно да чуваш. Това, което съществува, не може да бъде направено в себе си, тъй като вече го има. Да бъдеш означава да си.

— Отново странните думи…

— Да само думи. Изговарям ги. И те си отиват. Никой не ги е чул, следователно вече не съществуват. А след като вече не съществуват, може би трябва да се появят отново и навярно тогава някой ще ги чуе.

— Гос’дарю, защо ми се присмиваш?

— Не ти се присмивам, а просто те муша с думи. Правя го без да ме е страх, че може да те обидя, тъй като вече научих, че нямаш уши.

— Съвсем не те разбирам, гос’дарю.

— Това е началото на познанието: откриване на нещо, което не разбираме.

Преди Айдахо да се обади, Лито направи знак на най-близката от стражата, която пък махна с ръка към кварцово контролно табло на стената зад подиума, на който се намираше Лито — Бог-Императора. В средата на залата се появи сцената на наказанието на Нунепи в триизмерно изображение.

Айдахо слезе на пода и се вгледа отблизо в картината, предавана от невисока платформа с изглед към площада, който беше изпълнен със звуците на набъбващата тълпа — втурнала се още с първите белези на обхваналата я възбуда.

Двата крака на Нунепи бяха вързани поотделно на тринога, а ръцете му — опънати над тялото и пристегнати в горната й част. Дрехите му бяха смъкнати и лежаха разхвърляни наоколо. Едра маскирана от Говорещите с риби стоеше наблизо с импровизиран камшик от елаково въже, разръфано в единия край на по-тънки, подобни на жици нишки. На Айдахо му се стори, че разпозна в маскираната жена Приятелката от първата им среща.

По сигнал, даден от гвардейски офицер, маскираната пристъпи напред и стовари върху голия гръб на Нунепи влаковия бич, описал преди това стремителна дъга.

Айдахо примигна. Тълпата изпъшка.

На удареното място се появиха следи, но Мъжът запази мълчание.

Бичът отново се спусна. На мястото на втория удар се появи кръв.

И следващият удар опаса гърба на Нунепи. Отново изби кръв.

Нещо далечно натъжи Лито.

Найла влага много жар — помисли той. — Ще го убие, а това ще предизвика проблеми.

— Дънкан! — призова голата.

Айдахо се извърна от гледката, в която бе приковал цялото си внимание, точно когато над тълпата се разнесе гръмък рев, прозвучат след особено силен замах и бликнала кръв.

— Прати някой да спре бичуването след двайсетия удар — каза Лито. — Разпореди се да известят, че великодушният Бог-Император намалява наказанието.

Айдахо вдигна ръка към една от гвардейките, която кимна и тичешком излезе от залата.

— Дънкан, ела тук.

Все още огорчен от мисълта, че господарят му си прави шеги с него, Айдахо се върна на предишното си място.

— Каквото и да сторя — тихо изрече Лито, — то е все преподаване на урок.

Айдахо твърдо си заповяда да не гледа повече към сцената на наказанието на Нунепи. Последният звук не беше ли всъщност стенание? Крясъците на тълпата сякаш пронизваха черепа му. Той вдигна поглед към плътно сините очи над него.

— Наумил си си някакъв въпрос — каза Бог-Императора.

— Не само един, гос’дарю.

— Задай ги.

— Каква е поуката от наказанието на този нещастник? Какво да обясним, когато ни попитат?

— Казваме, че никой няма право да богохулства и ругае Бог-Императора.

— Един кървав урок, гос’дарю.

— Не по-кървав от този, който сам научих.

Айдахо поклати глава в знак на несъгласие и очевиден душевен смут, изричайки:

— Нищо добро няма да излезе от станалото.

— Дори не подозираш колко си прав!