Метаданни
Данни
- Серия
- Дюн (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- God Emperor of Dune, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Бояджиев, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 38 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Mat (2007)
Издание:
Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн
Американска
ИК „Бард“ ООД, 2004 г.
GOD EMPEROR OF DUNE
© 1981 by The Herbert Limited Partnership
История
- — Добавяне на анотация
„Не създавай герои“ — казваше баща ми.
От широката крачка, с която Айдахо влезе стремително в малката стая, след като шумните му настоявания за прием бяха уважени, Лито съумя да забележи важна промяна в голата. Същото се бе повтаряло многократно, така че го познаваше достатъчно добре. Дънкан дори не размени приветствени слова с излизащия Монео. Всичко съвпадаше с установения модел. Но каква досада вече предизвикваше той, моделът!
Бе измислил дори наименование на трансформацията, протичаща в Дънкановците. Наричаше я „синдромът Откакто“.
Голите нерядко питаеха съмнения във връзка с потайните неща, които са могли да се случат през вековете на забрава, откакто те за последен път са осъзнавали събитията. Какво са правили хората през цялото време оттогава насам? Каква би могла да е причината за желанието им да ме връщат обратно, след като съм реликва от тяхното минало? Ничие его не може да преодолее завинаги подобни съмнения — особено пък на човек, който е създаден с тях.
Един от голите бе упрекнал Лито по следния начин:
„Погрижил си се да заложат в тялото ми неща, за които не знам. Така то ти казва всичко. Навсякъде ме шпионираш!“
Друг го беше обвинил, че разполага с „машина за манипулиране, която ни кара да вършим исканото от теб“.
Веднъж влязъл в действие, синдромът Откакто не можеше никога да бъде напълно отстранен. Възможен беше контрол, дори отклоняване, но хвърленото вече зърно можеше да се разбуди внезапно и при най-незначителния повод.
Айдахо спря точно където бе стоял Монео; в погледа и в положението на раменете му бяха стаени подозрения, макар и не съвсем ясно определени. Лито даде възможност за сгъстяване на напрежението и довеждането му до критично положение. Дънкан размени с него няколко втренчени погледа, след което очите му заскачаха из стаята. Знаеше добре какво е стаено в тях.
Дънкановците никога не забравят!
Докато оглеждаше стаята, служейки си със страничното полезрение, на което преди векове го бяха учили лейди Джесика и Туфир Хауът, Айдахо усети замайване, което го обърка. Помисли, че стаята и всяка вещ в нея го отблъскват. Меките възглавници — високи тумбести вещи в златисто, зелено и почти виолетовочервено; килимите на свободните — всеки с музейна стойност, струпани един върху друг на плътни камари около Бог-Императора; фалшивата слънчева светлина на иксианските светоглобуси, заливаща лицето на Лито с някаква студенина, задълбочаваща сенките наоколо и изпълваща ги с допълнителна загадъчност; идващата някъде отблизо миризма на чай с подправка, както и наситеният мирис на мелиндж, който излъчваше тялото на Червея.
Чувстваше, че с него се бяха случили твърде много неща за прекалено краткото време, след като тлейлаксианците го бяха изоставили на благодеянията на Лули и Приятелката в онази безлична стая-затворническа килия.
Прекалено много… Прекалено много…
Наистина ли съм тук? — питаше се той. — Това аз ли съм? Какви са тия мисли в главата ми?
Втренчи се в неподвижното тяло на Лито — скритата в сянка огромна маса, която кротко лежеше в колата си на определеното и специално подготвено място. Самото спокойствие на масата от плът внушаваше наличието на тайнствени енергийни сили, на страховита мощ, която може внезапно да бъде освободена по начини, неподозирани от никого.
Айдахо бе чул разказите за битката пред иксианското посолство, но отчетите на Говорещите с риби създаваха някаква особена атмосфера на чудодейно посещение, замъгляващи реалната физическа характеристика на събитието.
„Той се спусна отгоре им и извърши страшна касапница над грешниците.“
„Как го направи?“ — бе попитал Айдахо.
„Като разгневен Бог“ — бе отвърнала докладващата.
Разгневен — помисли голата. — Дали не е било заради заплахата, надвиснала над Хви?
Какви неща бе чул! Никое от тях не беше за вярване. Хви, омъжена за тази грамада. Не можеше да е истина! Не и прекрасната, деликатна Хви! Играе някаква жестока игра, подлагайки ни на изпитание… Едно след друго… Нямаше правдива реалност и спокойствие, с изключение на присъствието на Хви. Всичко останало бе се оказало безумно.
Когато отново насочи вниманието си върху Литовото лице — мълчаливото очакващо лице на един Атреидски, Айдахо почувства как объркването в него се засилва. Започна да се пита дали с леко усилване на ментатските си възможности по протежението на нова, непозната досега писта ще може да преодолее призрачните прегради, които не му даваха възможност да си припомни опита, събран от другите голи преди него.
Какво ли са мислили, влизайки в тази стая? Усещали ли са същото объркване, същото… отблъскване? Още малко усилие бе нужно.
— Дънкан, нещо нередно ли има? — разнесе се успокоителният и разумен глас на Лито.
— Просто нереално — отвърна Айдахо. — Не съм оттук.
Лито реши да се престори, че не го разбира:
— Но гвардейките ми казаха, че си дошъл по своя воля, прелетял си от Цитаделата и си поискал незабавен прием.
— Искам да кажа тук и сега! Понастоящем!
— Ти си ми нужен.
— За какво?
— Дънкан, я се огледай. Пътищата, по които можеш да ми помогнеш са толкова много, че сам не би могъл да ги изброиш.
— Твоите жени не ме оставят да се бия! Всеки път, когато искам да отида там, където…
— Възразяваш ли на твърдението, че си по-ценен жив, отколкото мъртъв? — Лито издаде звук, сякаш клопна кокошка, и добави: — Ползвай способностите и ума си, Дънкан! Те са, което ценя в тебе.
— Както и семето ми. И него цениш.
— Семето ти е твоя собственост и можеш да го хвърлиш там, където пожелаеш.
— Няма да оставя ей така след себе си вдовица и сираци…
— Дънкан! Казах, че сам можеш да направиш избора си.
Айдахо преглътна.
— Извършил си престъпление към нас, към всички нас — голите, когато си поискал да ни върнат към живот, без нито веднъж да се запиташ какво е нашето желание.
Да, ето нещо ново! Вгледа се в Айдахо с възобновен интерес.
— Какво престъпление?
— О, чувал съм те много пъти да декламираш задълбочените си мисли — ядно просъска Айдахо. После посочи с палец зад гърба си: — Знаеш ли, че могат да ги чуят и в преддверието?
— Да, но само, когато аз поискам. — Единствено моите Дневници чуват всичко — Все пак бих желал да разбера в какво се състои престъплението ми.
— Лито, съществува време за един живот. Времето, през което се предполага, че ще живееш. Трябва да има някаква светла магия в него, докато го изживяваш. И знаеш, че повече никога не ще се върне.
Лито примигна, трогнат от страданието на Дънкан. Думите му предизвикваха съчувствие.
Айдахо вдигна и двете си ръце с дланите нагоре на височината на гърдите — като бедняк, който моли за нещо, знаейки, че не може да го получи.
— После… Един ден се пробуждаш и си спомняш, че си умрял… Спомняш си за аксолотловия резервоар… и за радостите на тлейлаксианците, които са те събудили… Предполага се, че всичко ще започне отново… Но не започва. Никога, Лито. Ето, това е престъплението!
— И аз съм унищожил светлата магия, така ли?
— Да!
Айдахо отпусна ръцете си покрай тялото и сви юмруци. Почувства, че стои сам в някакъв воденичен улей, в който ще бъде пометен и при най-малкото невнимание.
А какво да кажа за моето време? — помисли Лито. — И то никога няма да се върне. Но Дънкан не ще може да схване разликата.
— Кое те накара да побегнеш насам от Цитаделата? — запита той.
Айдахо пое дълбоко дъх и отвърна с въпрос:
— Кажи, вярно ли е? Щял си да се жениш?
— Точно така.
— За онази Хви Нории, иксианската посланичка?
— Вярно е.
Голата огледа крадешком легналия по гръб Лито. Винаги търсят полови органи. Може би ще трябва да приспособя нещо огромно и стърчащо, което да ги слисва. — Сподави мъничкия взрив на веселие, заплашващо да изригне от гърлото му. — Още едно чувство, надлежно подсилено. Благодаря ти, Хви. Благодаря ви, иксианци.
Айдахо тръсна глава.
— Но ти…
— Бракът съдържа стойности, не по-малко силни от секса — каза Лито. — Дали ще имаме деца от нашата плът? Не. Ала следствието от брачния ни съюз ще остави дълбоки следи.
— Чух, когато разговаряше с Монео — вметна Айдахо. — Помислих го за някаква шега, нещо…
— Внимавай, Дънкан!
— Обичаш ли я?
— По-силно от всеки мъж, обичал жена.
— Ами тя? Дали…
— Хви изпитва непреодолимо съчувствие, потребност да сподели нещата с мен, да ми даде всичко, на което е способна. Такава е природата й.
Голата сподави в себе си чувството на отвращение.
— Монео е прав. Ще повярват на тлейлаксианските приказки.
— Да. Това ще е едно от дълбоките последствия.
— Все още ли искаш да легна с… Да бъда със Сиона?
— Знаеш какво е моето желание. Но изборът остава за теб.
— Какво представлява тази жена Найла?
— Видял си Найла? Добре.
— Тя и Сиона са като сестри. Ама че каяна! Лито, какво става там?
— А ти какво искаш да става? И има ли значение?
— Досега не съм срещал подобно добиче! Напомня ми за звяра Рабан. Човек никога не би помислил, че е жена, ако…
— Срещал си я и преди — каза Лито. — Познаваш я като Приятелката.
Айдахо бързо го погледна и притихна подобно на криещо се в дупката си животинче, усетило ястреб.
— Значи, имаш й доверие? — смутолеви той.
— Доверие ли? Какво е доверие?
Моментът наближава — помисли Лито, доловил хода на мислите му.
— Доверието е нещо, което съпътства тържествения обет за вярност — отвърна Айдахо.
— Като тази между нас ли?
Горчива усмивка се появи на устните на голата:
— Ето как постъпваш с Хви Нории. Брак, обет…
— Хви и аз просто вярваме един на друг.
— Лито, а в мен вярваш ли?
— Ако не мога да вярвам на Дънкан Айдахо, на кого друг да се доверя?
— А ако аз не мога да ти вярвам?
— Бих те съжалил.
Голата възприе думите му почти като физически шок. Очите му бяха широко отворени и пълни с неизречени въпроси. Искаше да вярва. Желаеше онази магия, която никога не би могла да се върне.
Внезапно той намекна с поведението си, че мислите му поемат по друг път.
— Могат ли да ни чуят в преддверието?
— Не.
Но Дневниците ми чуват!
— Монео беше бесен. Всеки би го забелязал, макар да си тръгна като кротко агне.
— Монео е аристократ. Той е кръвно свързан с дълга, с нещата, за които отговаря. Когато му се напомнят, гневът му изчезва.
— Ето значи как го държиш под контрол…
— Не, той сам се контролира — Лито си припомни как икономът му бе погледнал нагоре, когато записваше на устройството си — не за да потърси увереност, а да му внуши чувството си за дълг.
— Не казваш истината — възрази Айдахо. — Ти го правиш такъв.
— Монео се е самозаключил в миналото. И не аз го накарах.
— Но той е аристократ… Един от атреидите.
Лито си припомни как изглеждаше икономът му, белязан от старостта, мислейки колко трудно е за аристократа да се откаже от последното си задължение: да отстъпи и се стопи в историята. Трябваше да бъде подсетен и дръпнат; и щеше да го изтърпи. Защото никой аристократ досега не е съумявал да преодолее изискванията на промяната.
— А ти, Лито, благородник ли си? — Айдахо явно не беше свършил с въпросите.
Той се усмихна:
— С мен умира най-големият благородник.
И помисли:
Привилегията, се превръща в арогантност. Арогантността подтиква към неправда. И тогава семената на разрухата и унищожението покълват и разцъфтяват.
— Може би няма да присъствам на сватбата ти — каза Айдахо. — Никога не съм мислил за себе си като за аристократ.
— Но си бил. Бил си благородникът на меча.
— Пол беше по-добър — прошепна голата.
Лито заговори с гласа на Муад’Диб.
— Защото ти ме научи! — После се върна към нормалния си тон: — Това е неизричаният дълг на благородника: да учи, макар понякога и с ужасен пример.
Гордостта от произхода постепенно се губи в дебрите на сиромашията и недостатъците на смесеното чифтосване. Открит е пътят на гордостта от богатството и реализацията. На сцената излиза noveau riche[1], издигащ се към властта също като харконите — върху плещите на ancien regime[2].
Цикълът се затваря и преповтаря с такава неизменност, че би следвало всеки да види как той трябва да бъде вграден в отдавна забравени модели и схеми за оцеляване, които видът е надживял, но запазил.
Не, все още носим оня остатък от миналото, който съм длъжен да изкореня.
— Има ли някаква граница? — попита Айдахо. — Има ли предел, през който трябва да премина, за да не бъда никога вече част от настоящето тук?
— Ако е необходимо да съществува предел, длъжен си да ми помогнеш за неговото създаване — отговори Лито.
— Сега няма място, където можеш да отидеш, без да те последват и открият останалите от нас.
— Следователно няма да ми позволиш да се оттегля.
— Опитай, ако желаеш. Други като теб също искаха да го направят. Казвам ти, че няма граница, няма къде да се скриеш. Засега, и както е било от много, много време насам, човешкият род прилича на едноклетъчно създание, удържано от разпад с помощта на опасно лепило.
— Няма ли нови планети? Някакви непознати…
— О, растем, но не се делим.
— Защото ти ни спираш!
— Дънкан, не знам дали можеш да го проумееш, но ако наистина съществува граница, някакъв предел, оставащото зад теб не може да бъде по-значимо от онова, което предстои.
— Ти си изминалото!
— Не, миналото е Монео. Той бързо вдига традиционните аристократични прегради срещу всички възможни граници. Трябва да разбереш колко стабилни са те, тези прегради! Не само ограждат планетите и повърхността им, но затварят и идеите. Именно те пречат на промените, като ги задържат.
— Ти пречиш на промяната!
Няма да свърне встрани — помисли Лито. — Е, само още един опит.
— Най-сигурният признак, че благородничеството съществува, е изнамирането на бариери срещу новото — железни, стоманени, каменни или всякакви други завеси, тотално препречващи пътя към различното…
— Знам, че някъде има предел — прекъсна го Айдахо. — Но ти го криеш.
— Не скривам никакви предели. Аз искам граници! Искам и обичам да има изненади!
Достигат до него — помисли Лито. — И после отказват да влязат.
Потвърждавайки прозрението му, мисълта на голата полетя в нова посока:
— Наистина ли е имало представление на лицетанцьори на годежа ти?
Лито почувства в себе си вълна от гняв, издигнала се и веднага последвана от прилив на шеговита забава, причинена от факта, че е станал обект на подобни силни емоции. Поиска му се да кресне на Дънкан, но нямаше да постигне нищо…
— Лицетанцьорите действително дадоха представление — каза той.
— Защо?
— Искам всички да споделят с мен щастието ми.
Айдахо се загледа в него, сякаш съзираше някакво противно насекомо в питието си, а после процеди:
— Чух най-големия цинизъм, изричан някога от атреид.
— Но един атреид го казва.
— Умишлено се опитваш да ме отвратиш, пращайки ме в поредната задънена улица! Отбягваш да отговориш на въпроса ми.
Не, в поредната крамола — помисли Лито.
— Лицетанцьорите на „Бин Тлейлакс“ — рече той — представляват организъм-колония. Взети поотделно, те са хибриди и тъпаци. Изборът си беше техен, а и добре се погрижиха.
Продължавайки да чака, мислено си повтаряше: Трябва да бъда търпелив. Сами да го открият. Ако им го кажа, няма да повярват. Мисли, Дънкан. Мисли! След дълго мълчание Айдахо изрече:
— Дал съм ти обет. За мен това е важно. Все още е важно. Не знам какво вършиш и защо. Мога само да ти кажа, че ставащото не ми харесва. Толкоз! Казах ти го.
— Тази ли е причината да долетиш от Цитаделата?
— Да!
— Ще се върнеш ли пак там?
— Има ли и друга граница?
— Много добре, Дънкан! Гневът ти постъпва правилно, дори когато разумът не го прави. Хви отива довечера в Цитаделата. Ще бъда при нея утре.
— Искам да я опозная по-добре — отнесено каза Айдахо.
— Ще стоиш настрана. Приеми го като заповед. Хви не е, за тебе.
— Винаги съм знаел, че има вещици — тръсна глава голата. — Баба ти беше една от тях.
Той се завъртя на пети и си тръгна с енергична стъпка, забравил да поиска разрешение.
Същинско малко момче — помисли Лито, наблюдавайки вдървения му гръб. — Най-възрастният човек във вселената ни… и най-младият все от същата плът.