Сандра Браун
Димна завеса (4)

Втора глава

— Не ми вярват, нали?

Брит се обърна към непознатия, когото бе наела за свой адвокат. Бяха минали двайсет и четири часа, откакто бе открила, че Джей е мъртъв, и все още се надяваше, че това е просто кошмар, от който най-после ще се събуди.

Но кошмарът бе ужасяващо реален.

Малко след трескавото й обаждане на телефон 911 в къщата на Джей пристигнаха линейка и двама полицаи. След тях се появиха съдебен лекар и двама детективи, които се представиха като Кларк и Хавиер. Разпитваха я в дневната на Джей, докато лекарят правеше оглед на трупа, преди да го откарат в моргата. После отиде в участъка с двамата детективи, за да даде официални показания. След като всичко бе записано до последната подробност, тя сметна, че това е краят и че сега й остава да се отдаде на тъгата.

Но тази сутрин Кларк се обади в дома й. Извини се за безпокойството и съобщи, че трябва да изяснят някои детайли, поради което се налага отново да отиде в полицията.

Молбата бе отправена с приятелски и непринуден тон, но Брит се почувства достатъчно притеснена, за да реши, че има нужда от адвокат. Досега беше общувала с адвокати единствено по данъчни или имуществени въпроси и при уточняване на договорите си. Не й се вярваше, че някой от познатите й адвокати е имал работа с полицията.

И тъй като се нуждаеше от препоръка, тя се обади на генералния директор на телевизионния канал, в който работеше.

Водещата новина на всички телевизии беше шокиращата смърт на Джей Бърджис. Колегите й журналисти бяха проявили дискретност относно нейното участие в историята, но все пак го споменаваха, това беше гореща новина. Журналистката с най-висок рейтинг в новините — Брит Шели, сега сама беше новина.

От обективната позиция на телевизионен журналист тя не можеше да не признае, че това е сензационна история. Освен това съзнаваше очевидната ирония в ситуацията.

Генералният директор изказа съчувствието си:

— Сигурно е било ужасно изпитание за теб, Брит.

— Да, така е. Всъщност продължава. Затова се осмелявам да ви звъня вкъщи.

— Ще ти помогна с всичко възможно — увери я той.

Брит го помоли да й препоръча адвокат.

— Адвокат по криминални дела?

Тя побърза да го увери, че го прави просто като презастраховка. Всъщност даването на показания — не го нарече разпит, си бе чиста формалност.

— И все пак мисля, че трябва да имам адвокат — заключи Брит.

Той се съгласи веднага и обеща да се обади на няколко човека.

Когато Бил Алигзандър пристигна в участъка, бе останал без дъх и не спря да се извинява за десетминутното си закъснение:

— Попаднах в задръстване.

Брит се беше надявала да дойде някой внушителен мъж с харизматично, властно излъчване и едва прикри разочарованието си при вида на дребния, скромен и смутен човечец, който извади визитката си и й се представи секунди преди двамата детективи да се присъединят към тях.

За разлика от адвоката, Кларк и Хавиер бяха като извадени от телевизионен сериал за детективи.

Предишния ден, когато пристигнаха в къщата на Джей и осъзнаха, че разговарят с Брит Шели от новините на Седми канал, двамата бяха доста смутени, както повечето хора при среща с телевизионна знаменитост.

Детективите се бяха извинили, че я занимават с полицейски формалности след такова мъчително преживяване, но за съжаление работата им била да научат точно какво се е случило. Тя отговори на въпросите им възможно най-изчерпателно и те изглеждаха доволни от разказа й.

Тази сутрин обаче тонът, с който задаваха въпросите, се бе променил. Разликата бе осезаема. Вече не бяха впечатлени, че разговарят с телевизионна звезда. В думите им се долавяха нюанси, които липсваха предния ден.

Брит бе готова да им сътрудничи. Тя знаеше, че всяко друго поведение щеше да говори за вина в една или друга степен. А тя беше виновна единствено за това, че се бе озовала в леглото с мъж, който по някаква зловеща ирония бе умрял същата нощ в съня си. Доста шеги щеше да отнесе по-късно за сексуалните изпълнения на Джей, както и за своите собствени.

От едни обятия попадна в други. Намигване.

Сигурно е умрял усмихнат. Намигване.

Свършил е веднъж и веднага след това още веднъж. Намигване.

Ако детективите се надяваха да научат подробности за сексуалните й преживявания от предната нощ, нямаха късмет. Брит помнеше само как се събуди и откри Джей в леглото до себе си. Не си спомняше нищо от случилото се в онова легло. Но дори и след час оживен диалог детективите сякаш не й вярваха.

Преди няколко минути бяха предложили да направят малка почивка, оставяйки я насаме с новопридобития й адвокат. Това й даваше възможност да се запознае с него и по-важното — да чуе неговото впечатление от разговора с детективите.

— Не ми вярват, нали? — повтори тя, тъй като адвокатът не отговори на въпроса й.

Този път той се усмихна смутено.

— Струва ми се, че не, госпожице Шели. — Тонът му бе боязлив, сякаш галеше несговорчива котка. — Подходът им е много задълбочен, какъвто би трябвало да бъде, когато някой е умрял при необичайни обстоятелства.

— Ракът на Джей Бърджис е бил в последна фаза.

— Да, но…

— Пи доста. Алкохолът не би трябвало да се смесва със силните лекарства, които е вземал за рака.

— Несъмнено.

— Хората твърде често смесват лекарства с алкохол и това ги убива. Джей е умрял от сърдечен удар. Или нещо такова.

— Сигурен съм, че сте права.

— Тогава ми обяснете защо ме разпитват толкова продължително.

— Това е естествена реакция при смъртта на техен колега — каза той. — Джей Бърджис е истински герой за хората от местната полиция, а и не само за тях. Нормално е колегите му да искат да знаят какво се е случило в часовете преди смъртта му.

Беше й се случвало да отразява погребения на загинали полицаи и винаги се впечатляваше от единството на хората от правоохранителните органи в такива моменти. Братството сплотяваше редиците си, когато губеше някой от своите.

Тя разтри челото си и прие довода му с уморена въздишка.

— Предполагам, че е така. Но това е всичко, което знам. Казах им, че не помня какво е станало. Не ми вярват, но се кълна, че това е истината.

— Придържайте се към това — рече той, одобрявайки настойчивия й тон. — Може и да не казвате нищо повече.

Тя го изгледа възмутено и закрачи напред-назад в тясната стаичка.

— Адвокатите твърдят, че е най-добре да не се казва нищо. Но като репортер знам, че хората, които отказват да говорят, изглеждат така, сякаш крият нещо.

— Тогава не се отклонявайте от историята си.

Тя се обърна, готова да възрази срещу това, че нарича обясненията й за случилото се „история“, но в този момент детективите се върнаха.

— Имате ли нужда да отидете до тоалетната, госпожице Шели? — попита Кларк.

— Засега не.

— Да ви донеса кафе или нещо безалкохолно?

— Не, благодаря.

Той бе едър мъж с редееща рижа коса. Хавиер беше нисък, мургав и тъмнокос. Физически не можеха да бъдат по-различни, но Брит се държеше еднакво предпазливо и с двамата. Тя не се доверяваше на любезността на Кларк, защото смяташе, че е престорена. Сипаничавото лице на Хавиер пък й навяваше асоциации за боеве с ножове и фатални рани. Очите на Кларк бяха сини, а на Хавиер толкова тъмни, че зениците му не се забелязваха, но и двамата я гледаха напрегнато и втренчено.

След като приключиха с любезностите, Хавиер поднови въпросите:

— Стигнахме до това, че имате доста мъгляв спомен за случилото се, след като сте изпили чаша вино в бара.

— Точно така. — Всичко, което се бе случило, след като изпи онази чаша шардоне, беше накъсано и замъглено в паметта й. До един момент. После спомените й за станалото липсваха напълно. Как бе възможно една безобидна чаша вино да предизвика такова бяло петно в паметта й? Не беше възможно. Освен ако… Освен ако… — „Хапчето на изнасилвачите“.

Чак когато видя как и тримата мъже застинаха като вцепенени, Брит осъзна, че е изрекла думите на глас. Тя опита да се погледне отстрани, оцени онова, което бе казала току-що, и беше поразена от това колко вероятно, не — сигурно бе, че е права.

— Трябва да са ми дали някое от веществата, известни под общото име „хапчета на изнасилвачите“. — Двамата детективи и адвокатът стояха и я гледаха така, сякаш говореше на чужд език. — Те предизвикват временна амнезия — продължи тя нетърпеливо. — Правих репортаж на тази тема. Един случай в Клемсън предизвика загриженост заради зачестилата употреба на хапчетата на партита и в барове, посещавани от младежи. Тези вещества предизвикват краткотрайна загуба на паметта. Понякога паметта изобщо не се възстановява. Но това няма значение, защото, когато ефектът от хапчето отмине, лошото вече е сторено.

Тя изгледа мъжете един по един, очаквайки да се заразят от въодушевлението й при това обяснение за необичайната загуба на паметта. Но те продължаваха да я гледат, без да реагират по какъвто и да е начин. В отчаянието си тя им извика:

— Мигнете, ако ме чувате.

— Чуваме ви, госпожице Шели — каза Кларк.

— Тогава? Не разбирате ли? Във виното ми е било сложено такова хапче. То действа бързо. Това обяснява защо не си спомням нищо след момента, в който стигнахме до къщата на Джей.

— Празната бутилка уиски дали не е друго възможно обяснение? — попита Хавиер.

— Аз не обичам уиски. Никога не пия уиски. Ако Джей ми е предложил да пийна, бих му отказала, особено, при положение че не се чувствам добре.

— По една от чашите имаше ваши отпечатъци. А по ръба й — следи от червилото ви — изтъкна Хавиер.

— Вече сте проверили отпечатъците по чашите? Защо?

Двамата детективи си размениха погледи.

Кларк каза:

— Нека започнем отначало и да проследим случилото се отново. Разкажете ни всичко, което стана.

— Аз не знам всичко, което се е случило. Мога да ви кажа само това, което помня.

— Добре тогава, какво помните? Нали нямате нищо против този път да запишем показанията ви с видеокамера?

Небрежният тон на детектива веднага настрои Брит подозрително.

— Но защо ви е това?

— За да разполагаме с него. Ако се наложи, можем да направим справка в записа, да уточним някоя подробност и така нататък.

Брит не повярва нито на обяснението, нито на змийската усмивка на Кларк, така че се обърна към Алигзандър, който поясни:

— Това е стандартна процедура, госпожице Шели. Разбира се, не сте длъжна да отговаряте, ако не желаете.

— Но аз искам да отговоря на въпросите. Аз самата искам да науча отговорите. Сигурно повече и от вас самите.

Откакто бе позвънила на 911, тя бе пометена от неприятните формалности, следващи неочакваната кончина на някого: обявяването на смъртта от съдебния лекар, показанията пред полицаите, бумащината. Не й беше останало време за емоции. Още не бе успяла да се отдаде на скръбта си от загубата на приятеля си.

И сега не можеше да го направи. Първо трябваше да свърши с неприятната процедура. За да подчертае позицията си, тя повтори:

— Искам да разбера какво се е случило с Джей.

— Тогава нямаме проблем. — Хавиер седна на малката маса и й направи знак да седне срещу камерата. — Не очаквам да се смущавате от камерата естествено.

Усмивката му я прониза като нож. Тя отмести поглед от лицето му и седна. Кларк провери дали камерата е на фокус, съобщи часа, датата и имената на присъстващите, после приседна на ръба на масата и започна да поклаща напред-назад кльощавия си крак.

— Кой на кого се обади?

— В какъв смисъл?

— Кой предложи да се срещнете?

— Джей. Вече ви го казах.

— Можем да проверим разпечатките от телефонната компания. — Не беше просто споменаване на факт. Думите на Хавиер прозвучаха като завоалирана заплаха.

Брит го погледна право в очите и каза:

— Джей ми се обади през деня и помоли да се срещнем и да пийнем по нещо в бара „Уийлхаус“. Каза, че иска да говори с мен.

— Кога беше предишната ви среща?

— Не съм сигурна за датата. Преди няколко месеца. Когато арестуваха мъжа, обвинен в педофилия, край онова училище в северната част на града. Джей беше на пресконференцията и отговаряше на въпросите за полицейското разследване. Аз бях изпратена да отразя историята. Двамата си махнахме, но не сме говорили. Не интервюирах Джей, а един от полицаите, участвали в ареста.

— Но двамата с Бърджис сте били приятели.

— Да.

— Повече от приятели?

— Не.

Двамата детективи си размениха поредните красноречиви погледи. Алигзандър се наведе леко напред на стола си, сякаш искаше да я предупреди да внимава в отговора.

— И никога не сте били? — попита Кларк.

— Бяхме преди години — отвърна невъзмутимо тя. Кратката й връзка с Джей не беше тайна. — Дойдох да живея в Чарлстън, за да работя в Седми канал. Джей беше един от първите хора, с които се запознах. Излязохме няколко пъти, но връзката ни си остана почти платонична.

— Почти? — повдигна многозначително вежди Хавиер.

— Не сме били нищо повече от приятели през последните няколко години.

— До предната нощ, когато отново сте станали любовници.

— Аз… — Брит се поколеба. Адвокатът вдигна показалеца си, сякаш да я накара да замълчи. Тя сведе поглед към скута си. — Не знам дали помежду ни е имало интимност онази нощ. Не съм сигурна. Не помня.

Кларк въздъхна, сякаш не можеше да повярва на това, после продължи:

— Значи сте се срещнали в „Уийлхаус“?

— Аз пристигнах в седем, уговорения час. Джей вече бе там. Беше изпил няколко питиета.

— Откъде разбрахте?

— От празните чаши на масата. Разпитахте ли сервитьорката в бара?

Кларк не обърна внимание на въпроса й.

— Вие си поръчахте чаша бяло вино?

— Да. Не беше особено добро. — Вперила поглед в камерата, тя добави: — Според мен във виното ми е имало нещо.

— Джей ли го е сложил?

Всъщност в този момент и Брит споделяше очевидно скептичното отношение на Хавиер.

— Не се сещам как би могъл да го направи, без да забележа. Не мисля, че е докосвал чашата ми. А и защо да ме упоява?

Кларк прехапа долната си устна. Хавиер не помръдна. И двамата продължиха да я гледат втренчено. Тя си даваше сметка, че видеокамерата записва всяко нейно мигване, всеки дъх. Дали щеше да изглежда виновна на хората, които щяха да гледат записа по-късно? Знаеше, че щяха да търсят издайнически белези, че лъже. Опита да остане напълно неподвижна и със спокойно изражение.

— За какво си говорихте? — попита Хавиер.

— Вече ви казах — отвърна тя уморено. — Нищо особено. Как е работата? Чудесно. А при теб? Правиш ли планове за отпуската? Такива неща.

— И нищо лично?

— Той ме попита дали се виждам с някого. Отговорих му, че няма с какво да се похваля. Той каза: „Добре. Не бих искал да напусна тази земя и да те оставя на някое копеле, което не те заслужава“. Смееше се, държеше се както обичайно — флиртуваше, задяваше се, типично за Джей. Аз се засмях. После осъзнах какво каза и го попитах какво означава това за напускането на земята. Той ми отговори: „Умирам, Брит“.

При спомена за този момент и сериозното изражение на Джей гласът й стана по-дрезгав.

— После ми обясни, че е болен от рак.

На панкреаса. В напреднала фаза. Без шанс да го излекуват, така че няма да се подлагам на химиотерапия и други глупости. Поне няма да съм с опадала коса, когато ме погребват.

След малко Хавиер обясни:

— Според лекуващия онколог, оставали са му само няколко седмици живот. Най-много месец-два. Всички в полицията бяхме ужасно шокирани, когато той ни съобщи. Някои хора плакаха дни наред. Джей предложи да напусне, но шефът каза, че може да работи до самия… ъъъ… край.

Брит кимна, потвърждавайки, че бе чула същото от Джей.

— Той беше толкова жизнен. Изпълнен с енергия. Когато ми каза, не можах да повярвам.

Кларк се прокашля.

— Дали не е използвал болестта си като възможност да спи за последно с всички жени, които е харесвал, преди да…

— Не — възрази тя уверено. — Когато ме покани да се видим, каза, че трябва да говори за нещо с мен. Останах с впечатлението, че е нещо много сериозно.

Хавиер изсумтя.

— По-сериозно от рак в последна фаза?

Брит почти избухна:

— Много важна част от работата ми е умението да преценявам хората, детектив Хавиер. Усещам дали някой премълчава ключовата част от историята си, защото не иска да попадне в новините, или просто преувеличава ролята си, за да се представи за по-важен, отколкото е. Джей не обърна внимание на съчувствието ми и обясни, че има нещо по-важно, за което иска да говорим. Каза, че ми предоставя информацията ексклузивно и че това ще бъде големият удар в кариерата ми. Нито флиртуваше, нито се опитваше да ме сваля. Щях да усетя, ако беше другояче. Джей беше съвсем сериозен. Онова, което е искал да ми каже, е било много важно за него.

Тя замълча. Кларк се наведе напред, нетърпелив да чуе продължението.

— И? Каква беше сензационната история?

— Не знам. Точно тогава Джей предложи да си тръгнем от бара, за да говорим насаме. — Не искаше да им казва, че точно в този момент Джей видимо се бе притеснил. И бездруго подлагаха на съмнение истинността на думите й. Кой би повярвал, че Джей Бърджис би се притеснил от нещо?

Очевидно детективите доловиха, че тя премълчава нещо.

Кларк отново се наведе към нея.

— И в бара сте могли да говорите необезпокоявани, госпожице Шели. Двамата с Джей сте били в ъгъла. Видели са ви. Според свидетели, дори сте допрели главите си, сякаш не е имало никой, освен вас двамата.

Свидетели? Думата прозвуча обвинително.

— Това е крайно преувеличено. Двамата с Джей бяхме доближили глави, за да се чуваме, защото в бара бе ужасно шумно.

— Или за да си шепнете сладко?

Брит изгледа навъсено Хавиер.

— Дори няма да удостоя с коментар това.

— Добре, добре. Да го забравим.

Хавиер остави Кларк да продължи с въпросите.

— Джей е предложил да отидете у тях?

— За да продължим разговора си, да.

— И вие сте се съгласили?

— Разбира се. Мислех, че той ще ми съобщи някаква сензационна история.

— Значи бихте отишли в апартамента на всеки мъж, който ви обещае ексклузивна новина?

— Господин Хавиер! — намеси се Алигзандър. — Няма да допусна да отправяте обиди към клиентката ми.

— Това бе заключение, основаващо се на нейните собствени думи.

— Оставете ги — каза тя на адвоката си. Всъщност реакцията му я зарадва, защото й показа, че той все още е буден, след като от доста време не бе издал и звук. Забележката на Хавиер бе много подла, но Брит беше стигнала почти до края на разказа си и нямаше търпение да приключи. — Когато си тръгнахме от бара, се почувствах замаяна.

— Бяхте ли пили нещо, преди да се срещнете с Джей?

— Вече ви казах. Не.

— Да сте вземали някакви лекарства? Хапчета за простуда, антихистамини?

— Не.

— И главата ви се е замаяла от една чаша вино?

— Очевидно да, детектив Кларк. Това не ви ли се струва странно?

— Не особено. Не и за дама, която не пие уиски. Възможно е да се напиете и от една чаша вино.

— Никога преди не ми се е случвало.

— За всяко нещо си има първи път. — Хавиер се намести по-удобно на пластмасовия си стол.

Без да му обръща внимание, Брит се извърна към камерата.

— Още когато излязохме от бара, не се чувствах добре.

— В какъв смисъл?

— Бях замаяна, като пияна. Повдигаше ми се. Не можех да се съсредоточа.

— Случи ли се нещо необичайно по пътя от бара до къщата на Джей?

— Пак ви казвам, много смътно си спомням как вървяхме към къщата, но не мисля, че се е случило нещо необичайно.

— Срещнахте ли някой познат по пътя?

— Не.

— Джей ли ви покани да останете да спите при него?

Тя погледна Хавиер право в очите.

— Не помня да го е правил.

— Джей знаеше ли, че не се чувствате добре?

Това беше добър въпрос, но за съжаление, Брит не знаеше отговора.

— Не съм сигурна. Не мисля, че съм го споменала. А може и да съм го направила. Може да ме е питал зле ли се чувствам. Честно ви казвам, не помня изобщо да сме говорили нещо. Отидохме пеш до къщата му и влязохме вътре.

— После какво? Кое беше първото нещо, което направихте, като влязохте вътре?

— Помня, че се чувствах притеснена заради състоянието си.

— Това, че сте били пияна?

— Или дрогирана — натърти тя. — Помня, че отидох до канапето.

— Значи сте знаели къде се намира канапето му?

— Не. Никога преди не бях ходила в тази къща. Просто видях канапето и си казах, че трябва веднага да седна.

— Събухте ли си обувките преди това?

— Не.

— Свалихте ли роклята си?

— Не.

— Кога се съблякохте — преди или след като Джей наля уискито?

— Не съм се събличала.

— Значи Джей ви е съблякъл.

— Не!

Кларк веднага се залови за това.

— Откъде знаете, след като не помните нищо?

Преди тя да отговори, Хавиер се включи:

— Ако вие не сте се съблекли и Джей не ви е съблякъл, как така сте се събудили гола в леглото с него, както сама признахте, че е станало? Искате ли да ви прочета тази част от показанията, които дадохте вчера сутринта, докато чакахме да откарат трупа на Джей в моргата?

— Не, не. Помня какво казах в показанията си, защото то е истината. Това, което не помня, е как сме се съблекли и как сме се озовали в леглото.

— Не помните, че сте пили доста уиски?

— Не.

— Нито че сте се съблекли?

— Не.

— Нито че сте правили секс?

— Не знам дали сме правили.

Хавиер бръкна в джоба на спортното си сако и извади малък прозрачен плик. В него имаше опаковка от презерватив. Празна.

— Намерихме това между възглавниците на канапето.

Брит впери поглед в плика, опитвайки да си спомни нещо, но спомените бяха заличени в паметта й.

— Имате ли навик да носите презервативи в чантата си, госпожице Шели?

Брит срещна невъзмутимо погледа му и отговори спокойно:

— Трябва да е бил на Джей. Може да го е използвал в някой от предните дни.

Кларк поклати глава с почти тъжно изражение.

— Чистачката му е идвала сутринта преди срещата ви. Каза, че изчистила основно цялата къща, дори свалила възглавниците на дивана, за да почисти с прахосмукачката под тях. Беше готова да се закълне, че опаковката не е била там.

Брит попита:

— Намерихте ли самия презерватив?

— Не. Предполага се, че Джей го е изхвърлил в тоалетната.

— А може и да е използвал презерватива през деня. След като чистачката е идвала, но преди нашата среща.

Кларк поклати глава.

— Джей беше тук, в полицията, през целия ден. Дори не излезе да обядва. Тръгна си в шест. Надали е успял да си отиде до вкъщи, да прави секс с друга жена на канапето и после да се появи в бара и да изпие няколко питиета, преди вие да пристигнете в седем. — Той намигна, а Хавиер се ухили в очакване на следващата реплика на колегата си. — Дори и Джей не беше толкова бърз.