Сандра Браун
Димна завеса (6)

Четвърта глава

След пресконференцията Брит прекара остатъка от деня в дома си.

Отговаряше с неохота на телефонните обаждания. Някои бяха от приятели, други — от репортери. Всички искаха да научат подробности за нощта, която бе прекарала с Джей Бърджис. Приятелите й не бяха по-тактични от репортерите. Казваха колко са шокирани от случилото се и колко са възмутени от отношението на полицаите, които я принуждават да се защитава. Но зад съчувствието им тя долавяше огромното любопитство да научат какво всъщност е станало. Накрая се умори да повтаря едно и също и престана да вдига телефона.

Единственият човек, чието обаждане очакваше с нетърпение, беше Бил Алигзандър. Надяваше се да чуе, че в урината й са открити следи от рохипнол — един от най-ефективните медикаменти от този род, който не се изчистваше напълно от организма за по-малко от седемдесет и два часа.

Когато дългоочакваното обаждане най-после дойде, адвокатът й съобщи друго.

— Съжалявам — каза той направо. — Тестът е отрицателен за всички вещества от този род.

Брит се сви на кълбо на канапето, стиснала телефона в ръка, и пое дълбоко дъх.

— Всъщност не съм и очаквала друго. Те действат бързо, удрят силно и изчезват веднага. Това им е хубавото според негодниците, които ги пускат в питиетата на жените.

— Ами да… предполагам.

Той й съобщи, че е имал доста неприятни разговори с шефа на полицията и с областния прокурор заради проведената пресконференция.

— Повтаряха, че е трябвало първо да получа съгласието им. Напомних им, че ти не си заподозряна и че няма данни за извършено престъпление. Обясних, че си упражнявала законните си права според Първата поправка на Конституцията.

— О, това сигурно много ги е изплашило.

Очевидно очакваше реакцията й.

— Работата е там — продължи той спокойно, — че в момента не си любимка на детективите от чарлстънската полиция, най-вече на Кларк и Хавиер. Намекнаха, че умишлено си възпрепятствала разследването.

Свикването на пресконференцията беше пресметнат риск. Брит си даваше сметка, че детективите няма да се зарадват. Но тя искаше да направи публично достояние предположението, че загубата на памет се дължи на поглъщането на упойващо вещество. Сега, след отрицателния резултат от изследването, се радваше още повече, че е споделила с широката публика своите подозрения.

— Ако трябва, ще се подложа на ядрено-магнитен резонанс, за да докажа, че нямам мозъчен тумор или някакво друго увреждане, което да причини бялото петно в паметта ми.

Сега бе ред на адвоката да бъде духовит.

— Да не забравяме уискито.

Искаше й се да го попита на чия страна е, но нямаше желание да хаби енергията си в заяждания.

— Джей беше мой приятел и аз скърбя за загубата му. Той беше неизлечимо болен от рак и умря в съня си, което мнозина биха сметнали за истинска благословия. Но тъй като аз работя в телевизията, а той бе смятан за герой, и тъй като очевидно сме прекарали последната нощ заедно, смъртта му се превърна в медийно събитие. Това ми е ужасно неприятно, особено заради него. То лишава смъртта му от достойнство.

— Но нали разбираш, че е дълг на полицията да открие какво точно се е случило с него?

— Разбира се. Това, което не мога да проумея, е защо този дълг не се простира и дотам да открият какво се е случило с мен.

— Има една съществена разлика. Ти си жива.

Разговорът събуди у нея гняв и отчаяние. Щом собственият й адвокат не я възприемаше като жертва, как можеше да убеди полицията в това? Дали не бе преценила прибързано мотивите на приятелите, които й се бяха обадили днес? Може би са били искрено загрижени. Може би погрешно бе възприела обажданията им като зле прикрито любопитство и желание да научат пикантни подробности.

Тя отчаяно се нуждаеше от солидни съюзници, които не поставяха под съмнение загубата на паметта и което бе по-важно — честността й. Брит нямаше близки, които да я поддържат — родители, братя и сестри, съпруг. Нямаше и познат свещеник, който да я съветва и подкрепя.

Но имаше дълъг списък от влиятелни хора, които й дължаха услуги. Освен сензационните репортажи, Брит правеше предавания за известни личности, които според нея заслужаваха признание за добре свършена работа. Никога досега не се бе възползвала от услугите им. Но едва ли щеше да настъпи по-подходящ момент от сегашния.

Обади се на първото име в списъка си.

— Кабинетът на съдия Мелърс.

— Ало? Мога ли да говоря със съдията?

— Кой се обажда, моля?

Тя се представи и й казаха да изчака. После се обади секретарката на съдията и я заля с поток от извинения. Нямало никаква пролука в натоварената програма на съдия Мелърс през остатъка от деня предвид предстоящото й назначение от президента.

— Разбирам — процеди Брит, макар да усещаше, че се опитват да я разкарат. Когато президентът номинира съдия Мелърс за Областния съд, Брит отрази новината, включително и с едно пространно интервю. Беше завършила материала си с думите: „Гласуването на номинацията е само въпрос на протокол“.

Очевидно съдията желаеше назначението да си остане въпрос на протокол и избягваше каквито и да било контакти със замесената в скандал Брит.

След това тя се опита да говори със собственика на една застрахователна компания, който бе разобличил умишлените грешки и пропуски на гигантите в застрахователния бизнес. Обвиненията му бяха довели до съдебни процеси и скъпи контрапроцеси. Когато в крайна сметка излезе победител, Брит пусна репортаж по този повод, описвайки го като Давид, изправил се срещу Голиат. Той беше казал: „Ако мога да направя нещо за теб…“.

Но когато му се обади, се оказа, че той също е прекалено зает, за да говори с нея. Или поне така й отговориха.

После потърси хирурга, който посвещаваше половината от времето си на крайно бедни пациенти. Семейството, основало след смъртта на детето си фондация за лечение на детския диабет. Пилотът, който бе приземил благополучно авариралия самолет и бе спасил живота на всички на борда.

Брит напредваше по списъка си, без какъвто и да е резултат. Или всички в Чарлстън бяха невероятно заети този следобед, или тя се бе превърнала от суперзвезда в персона нон грата в мига, в който се бе събудила до мъртвия Джей Бърджис.

Накрая се обади на генералния директор на телевизията, за да му благодари, че бе откликнал толкова бързо на молбата й сутринта.

— Господин Алигзандър е истински дар от бога. — Това бе силно преувеличено, но тя вложи всичката искреност, на която беше способна.

— Това е голяма каша, Брит.

— Така е. Изобщо не се забавлявам с тази история.

— Дадох съгласие нашият канал да отрази пресконференцията. Но сега се питам дали съм постъпил правилно.

Това я изненада.

— Така ли? Защо?

— Могат да ни обвинят в пристрастие.

— Въпросите на нашите репортери бяха директни и остри като на всички останали.

— Някои хора не го възприемат по този начин.

— Кои например?

— Служителите на полицията. Хората от щатската администрация. Джей Бърджис беше герой. Хората не се радват на обвиненията, че е дрогирал някоя жена, за да я вкара в леглото си.

— Изрично настоях, че Джей не е замесен в това.

— Така беше, но хората не са глупави. Могат да четат и между редовете.

— Никога не съм…

— Както и да е, радвам се, че се обади. И бездруго щях да ти звъня по-късно тази вечер.

— Оценявам загрижеността ви.

Последва кратка, но многозначителна пауза.

— Всъщност, Брит, смятах да се обадя, за да ти кажа, че не е нужно да идваш на работа утре.

Сравнението с издърпаното изпод краката килимче бе извънредно подходящо в случая. Допреди миг бе просто разтревожена. В следващия вече пропадаше и осъзнаваше, че се носи стремглаво към сблъсъка с твърдата земя някъде долу.

Беше толкова поразена, че остана без думи, без дъх, без мисъл в главата. От всичко, което той можеше да й каже, това бе най-неочакваното. Сигурно не го беше чула правилно. Наистина ли искаше — не, нареждаше й — да не отива на работа?

Накрая успя да промълви:

— Трогната съм от загрижеността ви, но няма нужда, добре съм. Наистина. Искам да работя. Нуждая се от това.

Беше вярно. Ако не продължеше да работи, хората щяха да помислят, че не иска да я виждат, че има нещо, което крие. А тя не криеше нищо и не искаше да изглежда по този начин. Освен това щеше да се побърка, ако прекараше още един ден, затворена в дома си в очакване нещо да се случи.

— Вземи си отпуск, Брит. Почини си. До второ нареждане.

Устата й се отвори и затвори няколко пъти, преди да успее да изрече:

— Уволнявате ли ме?

— Не! За бога! Чула ли си ме да казвам такова нещо?

Не съм глупачка. Мога да чета между редовете.

— Колко ще продължи този отпуск?

— Колкото време е необходимо да се справиш с тази бъркотия. Ще изчакаме, за да видим какво ще стане в следващите няколко дни. После ще се прегрупираме.

Вратичката за бягство, която той си оставяше, беше по-широка от Големия каньон. После заговори бащински и я увери, че телевизията ще й помогне с всичко, което може.

— По време на отпуска ще получаваш пълната си заплата — увери я той. Точно преди да се сбогуват, й напомни да се храни добре и да си почива. Ако беше при нея, сигурно щеше да я потупа покровителствено, преди да си тръгне.

Брит затвори, вбесена от лицемерието му. Беше попаднала в скандална ситуация. В местен мащаб това бе голяма новина. Нейният телевизионен канал имаше предимство, можеше да изпревари конкурентите си и рейтингът им веднага щеше да скочи.

Генералният директор смяташе да се възползва от фурора, който тя бе предизвикала, но в същото време се дистанцираше от нея. Ако станеше нещо наистина неприятно, неговите репортери първи щяха да отразят събитията, но той нямаше да позволи сянката на Брит да хвърли петно върху телевизията.

Когато гневът й се уталожи, тя се почувства изоставена. Лишена от работата си, Брит оставаше без последния бастион, на който можеше да разчита. Изгледа съкратения вариант на пресконференцията във вечерните новини и заключи, че не би могла да изглежда по-искрена в скръбта си по Джей и по-убедителна в твърденията, че не помни нищо, защото е била дрогирана.

Но Брит не беше наивна. Хората бяха склонни да подозират най-лошото, вместо да повярват на най-доброто.

Стъмни се и духът й падна още повече. Каза си, че е гладна, и си стопли нискокалорична готова вечеря, но не изяде и половината. Дълго лежа във ваната, но не можа да се отпусне. Мислите й се връщаха отново и отново към онази нощ. Вече бе премислила всичко хиляди пъти — от момента, в който влезе в бара, до събуждането си на следващата сутрин.

Цели часове липсваха в паметта й, часове, през които би могло да се случи всичко. Не помнеше да е правила секс с Джей, но не помнеше и да е пила уиски, а очевидно го бе направила.

Ако Джей не й беше дал хапчето, тогава кой? И с каква цел? Възможните обяснения я накараха да потрепери от отвращение. Дали искаше да си спомни? Или беше по-добре, че не помни нищо от това, което са правили с нея, докато е била гола и беззащитна?

Беше ходила при гинеколог. Брит настоя за всеки случай да й направят всички изследвания като след изнасилване. Лекарката изпълни желанието й, взе проби от устата, вагината и ануса й, но през цялото време обясняваше, че резултатите надали щяха да представят безспорни доказателства. В нейния случай шансът бе минимален.

Брит се беше изкъпала. Беше минало прекалено много време.

Поне научи с облекчение, че няма следи от сексуално насилие. Не бе получила някакви видими физически наранявания.

Въпреки това, тя се чувстваше емоционално и душевно насилена. И тъй като не помнеше станалото, не можеше да намери начин да се справи с него и терзанията й продължаваха. Седнала във ваната, свила крака до гърдите си и опряла глава на тях, тя се разплака толкова силно, че риданията й отекнаха в банята. Плака, докато сълзите й не пресъхнаха.

Накрая все пак излезе от ваната и се приготви за лягане. Обиколи къщата и изгаси всички лампи. Надникна през прозореца, за да се увери, че някой находчив репортер не бе успял да открие дома й. Това беше малко вероятно, като се имаше предвид, че Брит Шели не е истинското й име. Всичките й данъчни извлечения, заеми, документи бяха на рожденото й име.

Телефонът й липсваше от указателите, получаваше пощата си в пощенска кутия. Само най-доверените й познати знаеха адреса й. Беше успяла да се измъкне от репортерите след последния разпит в полицията, така че не очакваше някой да я е проследил. Все пак провери, за да е сигурна.

Улицата беше тъмна и тиха.

По-късно щеше да се чуди как изобщо е успяла да заспи, и то толкова дълбоко, че не бе чула задействаната аларма от нахлуването в апартамента й. Не беше доловила как мъжът се надвесва над леглото й. Усети появата му чак когато той притисна устата й с ръка.

— Изключи я — изръмжа почти в ухото й. — Изключи я!

Той натика дистанционното на алармата в ръката й. Ужасена, Брит се засуети с бутоните, опитвайки да си спомни специалния код, с който можеше да сигнализира на охранителната фирма, че изключва алармата под принуда. Но не можеше да си спомни нищо, освен стандартния код.

От колко време свиреше началният сигнал на алармата? Кога щеше да се включи сирената? Моля те, Господи! Сега! Сега!

— Кодът. — Дъхът му опари врата й. — Хайде!

Тя виждаше осветените бутони над облечената в ръкавица ръка, която се притискаше към устата й. Набра правилната комбинация и звукът спря. Мъжът отслаби натиска, но ръката му остана на устата й.

Със свободната си ръка отметна завивките и я издърпа от леглото. Тя политна, падна тежко и се удари, но се почувства свободна. Ръката му вече не бе на устата й, Брит изкрещя и запълзя към вратата.

Той я сграбчи за косата и тя отново изкрещя.

— Млъкни! — сряза я мъжът, дръпна я за косата да се изправи и пак притисна длан към устата й.

Тя рязко замахна с лакът назад и го удари с все сила. Чу как изстена от болка.

Това бе последното нещо, което чу, преди да изгуби съзнание.

 

 

Когато се съвзе, лежеше на една страна.

Цялото й тяло бе натъртено, главата й пулсираше от болка. Имаше чувството, че всеки косъм се забива като игла в черепа й. Краката й бяха вързани, ръцете — извити и плътно стегнати на гърба. Някакъв парцал, може би носна кърпа, беше усукан през устата й. Можеше да движи езика си, но не и челюстта.

На главата й бе нахлузена качулка, подобна на ония, които носеха осъдените на смърт преди екзекуцията. А може би наистина щяха да я екзекутират? Мисълта я изпълни с ужас.

Инстинктът й подсказа, че е на задната седалка на кола, макар да не усещаше движение. Навярно бе дошла в съзнание при спирането на колата.

Секунди по-късно усети, че близо до главата й се отваря врата. Долови през плата на качулката полъха на свеж въздух и пое дъх с облекчение. Освен че й пречеше да вижда, качулката й причиняваше пристъпи на клаустрофобия.

Остана неподвижна и отпусната, преструвайки се, че е в безсъзнание. Знаеше, че всеки опит да се бие, за да се освободи, би бил напразен. Изобщо не можеше да раздвижи крайниците си.

Две ръце я хванаха под мишниците и я издърпаха вън от колата, където я пуснаха да легне на земята. Босите й крака усетиха камъчета, пръст и изсъхнала трева. Чу стъпки, дрънкане на ключове, отваряне на друга кола. После мъжът се върна, обви с една ръка раменете й, с другата я подхвана през коленете й и я вдигна. Пренесе я на десетина метра. Тази кола беше по-голяма, по-висока от първата, разбра го по усилието, с което мъжът я вдигна и намести на предната седалка. Тя клюмна нарочно.

— Стига си се преструвала — каза мъжът. — Знам, че си в съзнание.

Въпреки това, тя остана напълно неподвижна, вслушваше се в звуците и се опитваше да си спомни съветите, предназначени за жените, попаднали в подобна ситуация.

„Не се качвай в колата на похитителя си.“ Тя вече беше вътре.

„Пробвай да му вземеш ключовете и да ги използваш като оръжие.“ Невъзможно.

„Използвай сетивата си, за да се ориентираш.“ Със завързаните си ръце не можеше да докосне нищо, освен тапицерията на седалката. Кожена. Което се познаваше и по мириса. Не виждаше нищо. Усещаше вкуса единствено на кърпата в устата си, но той не й подсказваше нищо, освен че е чиста. Имаше лек вкус на прах за пране.

Поне чуваше, така че се съсредоточи върху звуците.

Затръшната врата на кола. Стъпки. Вратата на шофьора вляво от нея се отвори и мъжът седна зад волана, после остави нещо пред нейната седалка, в краката й. Затвори шофьорската врата.

Внезапно я притисна с цялата си тежест и тя си помисли: Това е, започва се.

Но той просто се беше навел, за да стигне до предпазния колан. Опита се да го намести и закопчае.

— Ще стане по-бързо, ако се изправиш.

Тя не помръдна и не показа по никакъв начин, че го е чула. Вярваше, че единствената й защита в момента е да се преструва на напълно безжизнена, макар и с риск да бъде малтретирана.

— Както искаш. — Той продължи да се бори с колана, най-после откри края му и го закопча, след което се дръпна от нея. Брит го чу как щракна и своя колан, после запали двигателя. — Дръж се.

Пътят беше доста неравен. Колата се тресеше, преодолявайки дупки и бабуни. На няколко пъти Брит щеше да падне от седалката, ако не беше коланът й. Ако мъжът планираше да я убие веднага, нямаше да си прави труда да й слага предпазен колан. Нали така?

Кой беше той? Защо бе отвлякъл точно нея? Заради откуп ли?

Брит беше известна. Дали похитителят й не бе някакъв побъркан маниак, мечтаещ за слава, който възнамеряваше да убие първо нея, а после и себе си? Или бе случайна жертва на отвличане?

В главата й изплуваха най-различни ужасни истории, някои от които сама бе отразявала като репортер. Понякога похитителите се отнасяха с пленниците си добре, дори мило, преди да ги убият по най-бруталния начин.

Проклета да е, ако му се даде без бой.

Но как да се съпротивлява? За нещастие, не знаеше колко време е била в безсъзнание, преди мъжът да спре, за да смени колите. Можеше да са минали часове, а може и минути. Нямаше представа къде бе станала смяната, само знаеше, че до мястото водеше черен път.

Никакви звуци не издаваха местоположението им. Не се чуваха коли, каращи с висока скорост, което да подсказва близостта на магистрала, нямаше плисък на вълни, нито звуци от излитащи и кацащи самолети, нито каквото и да било друго. Не можеше да определи и в каква посока пътуваха.

Но сега, след като беше в съзнание, можеше да пресмята колко време пътуват и така да получи приблизителна представа за разстоянието, което изминават. Тя започна да отброява петнайсетминутни интервали.

Преди да изминат петнайсет минути, колата зави от черния път по друг, който бе много по-равен.

Беше й трудно да следи времето. Похитителят й бе включил радиото на някаква станция, която пускаше кънтри музика без прекъсвания за реклами. Брит се съсредоточи върху броенето, без да чува мелодиите.

Първите петнайсет минути минаха. После още петнайсет.

Някъде през третия петнайсетминутен интервал тя обърка броенето. От усилието да седи напълно неподвижно мускулите й се схванаха. Коланът й убиваше. Главата я болеше. Ръцете и краката й бяха изтръпнали от липсата на нормално кръвообращение.

Когато й се стори, че не може да издържи нито секунда повече, и реши да се размърда, колата рязко зави и коланът й се стегна още. Поеха по друг черен път. Но не след дълго мъжът намали и спря.

Цялата й лява страна, от рамото до глезена, беше изтръпнала от неподвижното стоене в една поза, но Брит пак не помръдна — дори когато той пъхна ръка, за да разкопчае колана й.

Мъжът слезе от колата. Освен шума от стъпките му, се чу жужене на насекоми и квакане на жаби. Той отвори нейната врата.

— Сега ще се изправиш ли?

Тя не реагира.

Той въздъхна, стисна я над десния лакът и я дръпна. Главата й се олюля, сякаш щеше да се търколи от раменете. Нервните й окончания запищяха от болка. Тя захапа кърпата в устата си, за да не изстене.

Похитителят я вдигна от седалката и я понесе. Изкачи три стъпала. Малко се затрудни, докато отвори някаква врата, после се завъртя настрани, за да влезе, без да я пуска. Като младоженец, който пренася булката си през прага.

Вътре беше горещо и задушно. Звукът от стъпките му резонираше, сякаш под пода имаше празно пространство. Брит чу да тупва нещо тежко. После я остави грубо върху един стол.

— Можеш да седиш или да се преструваш на умряла и да паднеш на пода. Където ще си останеш да лежиш, защото повече няма да те вдигам.

Тя остана седнала и чу развеселеното му изсумтяване, после щракването на ключа на лампата. Изведнъж качулката изчезна от главата й и светлината заслепи очите й. Брит инстинктивно ги затвори, после отново погледна и примигна към похитителя.

Той стоеше пред нея, спокоен и невъзмутим.

— Отдавна не сме се виждали, госпожице Шели.