Сандра Браун
Димна завеса (25)

Двадесет и трета глава

Параноята на Рейли ставаше заразна.

Брит не възрази, когато той предложи отново да се преместят. След телефонния разговор със съдия Мелърс двамата се върнаха в мотела само колкото да си съберат багажа. Десетина минути по-късно навлязоха в очертанията на града. Рейли прекоси река Купър и откри подходящ мотел, чиито бунгала бяха разположени в покрайнините на голямо мочурище.

Регистрира ги под фалшиви имена, плати в брой за две нощувки и паркира зад бунгалото.

— Спрях се на това. Лесно се влиза и излиза — обясни той, докато я въвеждаше в поредното им убежище, обзаведено почти като предишното, но малко по-ново и приятно. Оставиха завесите плътно спуснати и Рейли надничаше внимателно през тях, за да провери дали някой не ги дебне.

— Съдията каза ли ти след колко време ще има отговор?

— Поиска няколко часа. После ще отида да потърся друг телефонен автомат.

— Какво ще отговори Фордайс според теб?

Рейли се бе опънал на едното легло, Брит заемаше съседното. Той беше натрупал няколко възглавници под главата си. Ръката му лежеше на челото.

— Не знам. Но Канди беше последната ми надежда. Бях много настоятелен, говорих й за нейния дълг и за това колко държи да се спазват законите. Беше си истинска манипулация, но тя все пак обеща да му се обади и да го помоли да се срещне с мен.

— Може би не е трябвало да бъдеш толкова открит с нея.

Без да маха ръката от челото си, той я погледна през тясното пространство между леглата.

— Казал си й, че го подозираш в няколко престъпления. Може би трябваше малко да извъртиш нещата — обясни тя.

— Сигурно трябваше да те оставя ти да говориш с нея. Ти си по извъртането.

— Някои хора го наричат дипломатичност.

— А някои — лъжи.

Тя въздъхна.

— Боже, никога не отстъпваш, нали?

— Канди ме нарече инат.

— Наричай го както искаш, но според мен не можеш да се примириш и това е. Сигурно затова Хали… — Тя млъкна и после измърмори: — Няма значение.

— А, не! — Той се обърна настрана и се подпря на лакът. — Отвори кутията с червеи, сега се доизкажи. Сигурно затова Хали какво?

Брит го наблюдаваше внимателно — отчасти от любопитство да види реакцията му, отчасти от безпокойство каква ще е тя.

— Сигурно не се е върнала при теб точно заради неспособността ти да прощаваш.

— Да й простя за Джей? След като той я изостави заради поредната бройка на месеца?

— Ако тя се беше върнала, изпълнена с разкаяние, щеше ли да подновиш връзката си с нея?

— След Сузи Монро не бих могъл да съдя някого, че е изневерил, не мислиш ли? Бих простил на Хали по принцип. Но не, не бих я приел обратно.

— Защото е избрала Джей.

— Защото избра Джей, след като знаеше колко повърхностен и самовлюбен е той. Бяхме обсъждали с нея недостатъците на характера му. Дори се смеехме, че егоцентризмът му се е превърнал в изкуство. И въпреки това, тя избра него пред мен.

Брит предпочиташе да спре тази дискусия дотук, но не устоя на любопитството си:

— Но ти в известен смисъл…

— Какво?

— Ти си я отблъснал от себе си. Не мислиш ли? Когато си й дал желаното време и свобода, не си ли подложил на тест нейната любов и преданост?

— Може би. — Той пак се отпусна по гръб. — Но ако това е било тест, тя се провали. Ти каза, че аз не съм се борил за нея. Но тя също не се бори за мен.

— Тогава защо я потърси отново след години?

Рейли се изсмя мрачно.

— Добър въпрос, госпожице Шели. Аз самият съм си го задавал хиляди пъти. Самобичуване? Не съм се чувствал достатъчно нещастен? Любопитство? Самота? Може би комбинация от всичко това. Както и да е, изключително се разстроих, когато чух, че се е омъжила и очаква дете. Но не изпитах ревност. Вече не я обичах, но държах на нея достатъчно, за да се зарадвам, че е оцеляла след преживяването с Джей.

— Тогава защо се разстрои?

— Защото нейното щастие ми показа колко нещастен и мизерен е собственият ми живот. Това ме изпълни с ярост. Тя, Джей, Фордайс, всички си живееха прекрасно. В техния живот Сузи Монро се беше оказала само незначително препятствие по пътя, нищо повече. Бяха я подминали и продължаваха напред и нагоре. А аз бях заседнал на място и не можех да направя нищо.

— Можеше да отидеш в друг град, да си потърсиш работа в пожарната там и да…

— И да получа любезен отказ. Веднага щом проверяха досието от предишната ми работа, щях да бъда отхвърлен.

— Можеше да се заемеш с нещо друго. Да избереш друга кариера.

— Аз исках да бъда пожарникар. Бях учил за това години наред. Това работех и това исках да работя. А и бях оставил нещата недовършени.

— Ти не само не можеш да простиш, но и не искаш да се примириш.

Каза го като закачка, но той не реагира и Брит предположи, че го е възприел като поредната критика по отношение на характера му. Между тях увисна тягостно мълчание. После той заговори:

— Канди мисли, че това е свързано със Сузи Монро. С Хали и Джей. Само с това. Каза, че няма смисъл да продължавам да му се сърдя, защото той вече е мъртъв.

— Много проницателно. Ти заяви, че си прекарал последните пет години, планирайки отмъщението си.

— Да, така беше, но сега вече не става въпрос за отмъщение.

— А за какво?

— За смъртта на седем човека. Осем, ако се брои и Сузи.

Той продължаваше да се взира в тавана и Брит виждаше само профила му, но усети промяната в тона.

— Онези хора са били убити, Брит. Никой не знае, че убиецът или убийците им са останали на свобода. Никой дори не подозира това. Никой не е поел отговорност за тези престъпления. Наречи ме непреклонен или твърдоглав, нямам нищо против. Няма да простя и няма да отстъпя, защото дори Кливлънд Джоунс, който според всички е бил непоправим, заслужава справедливост.

След малко тя каза:

— Приел си го лично.

Той се обърна и я погледна, после сви рамене.

— Лично. Сигурно. Когато бях малък, мечтаех да стана пожарникар, за да спасявам хора и къщи, да рискувам живота си за другите, да залавям подпалвачи и да правя така, че те да бъдат наказани. Прекалено идеалистично. И в някакъв смисъл високомерно. Но аз така го чувствах.

— Повечето момчета искат да станат пожарникари, за да се возят на пожарната кола.

— Е, имаше го и това — призна той с усмивка. — Плюс готините униформи, спускането по тръбата и възможността да се мотаеш из пожарната. Такива мъжкарски неща. — Двамата се спогледаха закачливо.

— Кое е най-запомнящото се преживяване като пожарникар, което си имал?

Рейли отговори веднага, без дори да се замисли:

— Спасих един мъж, който бе заклещен в катастрофиралата си кола.

— Разкажи ми.

— Когато пристигнахме, той крещеше истерично, но не беше толкова тежко ранен. Аз го успокоих и му казах, че ще го измъкнем оттам и че всичко ще бъде наред. Половин час по-късно той беше в линейката на път за болницата, с наранявания, но без опасност за живота.

— Това е хубава история с щастлив край.

Той я погледна, после пак впери очи в тавана.

— Не съвсем. След като го качихме в линейката, трябваше да се върнем и да срежем останките от колата, за да извадим четиригодишния му син. Тялото му беше притиснато под двигателя и когато опитахме да го издърпаме… — Той млъкна, изчака малко и пак заговори: — Беше невъзможно. Тялото му беше на парчета. — Пак замълча и се прокашля. — Бащата го завел до супермаркета. Когато излезли от магазина, детето направило сцена и се разревало, че не иска да пътува в столчето си. Засрамен от виковете и крясъците и от това, че всички на паркинга ги гледат, бащата се видял в чудо. Отстъпил и се съгласил детето да пътува на предната седалка — само този път и никога повече. Но този единствен път и това едничко погрешно решение са се оказали достатъчни. Някакъв камион минал на червено и се забил в колата. — След няколко секунди добави: — Детето щеше да е на единайсет или дванайсет години сега. Предполагам, че баща му често мисли за това.

Брит изчака малко, после попита:

— Много ли такива случаи си имал?

— Не. Слава богу! Но ти ме попита кой е най-запомнящият се. Този. Без съмнение. — Обърна се към нея: — Ами ти?

— Какво аз?

— Работата ли е твоята страст?

Тя отговори с известно закъснение:

— Да.

Рейли повдигна въпросително вежди заради колебанието й.

— Знам какво е страст, а това определено не е. — Изгледа я продължително и тя си спомни жадните, страстни звуци, които изпълваха спалнята му по-предната нощ.

Брит извърна глава настрана и попита тихо:

— Да ти кажа ли една тайна, Рейли?

— Аха.

— Сигурен ли си? Ако ти я кажа, ще трябва да те убия.

Той се усмихна.

— Шели Брит Хейгън.

Рейли я погледна озадачено.

— Това е истинското ми име. Но дори аз понякога забравям, че не съм родена като Брит Шели, защото започнах да използвам професионалния си псевдоним още преди да завърша колежа.

— Не е нужно да ме убиваш, за да опазиш тази тайна.

— Е, това не е голямата тайна.

— Така ли? Има някоя по-зловеща?

— Аха.

— Каквато и да е, няма да я издам.

Той го каза съвсем сериозно. Брит срещна погледа му и кимна:

— Сигурна съм в това.

Тя си помисли, че лоялността му навярно е най-силното му качество. В това отношение упоритостта му беше полезна, а не недостатък. Ако някой му кажеше тайна, той щеше да я отнесе в гроба. Ако дадеше някакво обещание, щеше да го спази. Предаността му беше преданост до смърт. Той щеше да е верен на една жена.

Каза си, че Хали е била глупачка, щом се е усъмнила дори и за миг, че той съзнателно й е изневерил със Сузи Монро. Тялото му беше изневерило, но не и умът му. Нито сърцето му. Ако годеницата му го е обичала истински, ако изобщо го е познавала, тя е щяла да приеме обяснението му без никакви въпроси.

Но самата тя го беше заклеймила като виновен, нали? Не се бе усъмнила в разказа на Джей, беше повярвала на най-лошото за Рейли Ганън, без да се срещне с него дори веднъж. Приемаше, че отбягва микрофоните и камерите като признание за вината му, и продължаваше с нападките, убеждавайки зрителите в правотата на своята версия за случилото се.

В продължение на пет години незавършеното му разследване го бе преследвало. Той беше носил товара на осемте убийства, останали ненаказани. Натъжена и засрамена, Брит призна, че отчасти е отговорна за това.

— Съжалявам, Рейли.

— За какво?

— За това, че репортажите ми са били предубедени.

— Вече се извини.

— Да, но когато го направих, все още мислех като репортер. Опитвах се да измъкна още някаква информация от теб. Исках тази нова, още по-голяма история и смятах да остана с теб, докато не я получа. Този път се извинявам съвсем искрено.

След секунда-две той попита:

— Това ли беше тайната ти?

— Не. — Тя поклати глава и се облегна назад. — Тайната ми е, че съм получавала предложения за работа и от по-големи телевизии. Дори от една с национално покритие. Като репортер за новините през уикендите, но щеше да е добро начало. Аз отказах всички предложения.

— Защо?

— От страх, че ще се проваля.

Тя го погледна за момент, но после отново впери поглед в тавана.

— Нарекох те страхливец, но истината е, че аз съм страхливката. Аз нямам кураж да напусна малкото си езеро, защото тук се чувствам голяма риба. В една по-голяма телевизия конкуренцията ще бъде по-жестока. Очакванията — по-големи. Ами ако не се справя? Ами ако се изложа? Така че всеки път, когато агентът ми се обажда с ново предложение, аз го отхвърлям. Винаги съм имала някакво убедително извинение, но истината е, че се страхувам да загубя статута си на звезда тук. Ако отида някъде другаде, може да открия, че съм посредствена. И какво ще правя тогава? Започнах да работя за телевизията още на осемнайсет и винаги съм харесвала живота си. Харесва ми, че съм независима и самостоятелна. Когато нещата вървят добре, си казвам, че мога да се справя с всичко. Но ако положението се прецака сериозно, нямам на кого да разчитам за подкрепа, дори и временно. Дори и само докато отново стъпя на краката си и започна отначало. Това ме плаши… Когато бях по-млада, можех да си позволя някоя засечка в професията. Често се местех и обикновено рисковете, които поемах, работеха в моя полза. Но вече не съм толкова млада. Вече не съм новото свежо лице. Имам много повече за губене и не мога да си позволя сериозно връщане назад. Затова и не поемам рискове в кариерата си. Залагам на сигурно. — Тя си пое дълбоко дъх и го погледна в очакване на коментар. Той не каза нищо, така че Брит го подкани: — Това е. Тайната ми.

— Глупости.

— Моля?

— Ти не се оценяваш по достойнство. — Той изглеждаше почти ядосан, когато стана от леглото. — Първо, лицето ти си е достатъчно свежо. С него можеш да отидеш навсякъде и да станеш звезда. — Обърна се, отиде до прозореца и надникна през завесите, после пак се завъртя. — Второ, сама си, защото така си избрала. Ако искаш, би могла да имаш приятели, на които да разчиташ. Може и да не искаш да напуснеш тази телевизия заради някоя по-голяма, но това не означава, че на друго място няма да се справиш и да постигнеш успех.

Брит се надигна, подпирайки се на лакти.

— Оценявам вярата ти в моите способности, но не съм сигурна, че мога да се доверя на преценката на човек, който дори не притежава телевизор.

— Гледал съм те достатъчно, за да преценя, че си добра. Изгледах повторението на пресконференцията ти. Убеди ме в невинността си, въпреки че бях скептично настроен.

— Но не успях да убедя полицаите, нали? Кларк и Хавиер смятат, че съм убила Джей. Пат-младши е на същото мнение.

— Дали? — Погледът му се спусна към гърдите й и тя се почувства неловко в тясната си тениска. После Рейли отново я погледна в очите. — Той наистина ли вярва, че си убила Джей? Обвини те в това, но… — Изруга тихо и закрачи из стаята. — В цялата сцена с него имаше нещо ненормално. Не знам какво, но имаше нещо.

— Знам какво имаш предвид. Ти каза, че той е много неуравновесен. Може това да е повлияло на впечатлението ни.

— Възможно е. — Рейли изведнъж погледна часовника си, после бързо се зае да обува маратонките си. — Може би сега е подходящият момент. Хайде. Бързо! Обувай се. Сложи си шапката.

— Къде отиваме?

— В полицията.

 

 

— Всеки, който мине оттук, може да забележи колата — каза Брит. Беше се снишила на седалката си, а лицето й почти не се виждаше изпод бейзболната шапка.

Полицейското управление се намираше на върха на един хълм с изглед към река Ашли, в съседство с хотел „Мариот“. Спряха колата си на паркинга на хотела, зад редица дъбови дървета. Оттук виждаха идеално паркинга за служители на полицията.

— Никой в тази сграда не знае, че трябва да търси колата ни — отвърна Рейли.

— Освен Пат Уикъм.

— Почти сигурен съм, че той не е споделил тази информация с никого.

— Смяташ, че не се е обадил в полицията след нашето тръгване?

Той поклати глава.

— Щяхме да разберем. Патрулните коли можеха да покрият района за минути. Дори и да не ги бяхме видели, щяхме да чуем сирените им. Щяха да блокират квартала. Може би щяха да изпратят и хеликоптер.

— Медиите също щяха да се втурнат натам.

— Ти си наясно с това. Не, обзалагам се, че Пат-младши не е казал на никого, че е бил посетен от беглец, обявен за официално издирване.

— Защо не го е направил?

— Точно затова сме тук.

Бяха на безопасно разстояние от колата на Пат Уикъм, която разпознаха, защото я бяха видели на алеята пред дома му, и същевременно имаха отлична видимост. Работното време на Пат щеше да свърши всеки момент. Той не можеше да си тръгне, без да го видят. Надяваха се да не забележи тяхната кола. Рейли се съмняваше, че Пат-младши ще се оглежда. Последното място, където би очаквал да види Брит, беше пред полицията.

— Ти го изплаши днес — каза тя.

— Не бях чак толкова страшен.

— Видя пистолета ти и пребледня.

— Да, но не беше готов да се напикае в гащите си само заради пистолета.

— Страхуваше се какво може да ми е казал Джей.

— Или какво е щял да ти каже, ако беше останал жив достатъчно дълго.

— Защо изповедта на Джей да е заплаха за Пат-младши?

— Може би ще имаме възможност да го попитаме. Ето го.

Рейли го забеляза още в мига, в който излезе през задния вход. Видяха как тръгна към паркинга и пое между редиците коли. Според него Пат се придвижваше някак крадешком, но си каза, че може и да си въобразява. Той си беше нервен по природа.

Не погледна в тяхната посока, докато отключваше колата си. Хвърли сакото си вътре и се качи.

— Дотук добре — въздъхна Брит.

Планът им беше да проследят Пат-младши и да видят къде ще отиде след работа. Вероятно щеше да се прибере направо вкъщи и това щеше да е поредната задънена улица. Но Рейли смяташе, че Пат крие нещо, и Брит споделяше мнението му. Ако го проследяха, навярно щяха да стигнат до някакъв отговор.

Освен това Рейли не можеше да издържи дълго време затворен с Брит в малкото бунгало. Интимността на малкото помещение го караше постоянно да мисли за близостта на тялото й. Той се будеше при всяко нейно движение в съня, въпреки че спяха в отделни легла.

През последните пет години беше имал съвсем мимолетни контакти с жени. Сега му правеха впечатление разни неща, които бяха типично женски: как се ядосва за счупения си нокът или как отпива миниатюрни глътчици от колата си, придирчивият начин, по който завързва маратонките си, така че връзките им да са идеално подравнени. Беше пленен от тези и още хиляди прояви на женствеността й.

Улавяше се, че я наблюдава, без тя да забележи, беше като хипнотизиран от възхищение и мислите му ставаха все по-похотливи. Изобщо не трябваше да й позволява да го докосва. Защото колкото и да се стараеше, не можеше да забрави усещането за тялото й, за движенията й, за копнежа й. Не можеше да погледне устата й и да не си спомни целувките им… или краката й — и да не си ги представи увити около кръста му.

Извиняваше случилото се в онази нощ с факта, че живееше сам и сексът му липсваше. Но така бе от доста време, а той забравяше мигновено всички други жени, с които правеше секс.

Но не и този път.

Твърдото му решение да не я докосва си оставаше непроменено, но му беше все по-трудно да го спазва. В колата не бяха така уединени, както в мотелската стая. Така че отчасти излизането им се дължеше и на желанието да избяга от онази стая, преди да е загубил разума си и контрола си. И все пак основната цел беше да открият причината за нервността на Пат-младши.

Рейли изчака Пат да излезе с колата си от паркинга и чак тогава запали двигателя и пое след него. Караше на достатъчно голямо разстояние, с няколко коли помежду им. Но не прекалено много, защото движението беше натоварено. Времето се беше променило леко, сега не бе толкова влажно и приятната вечер бе подмамила много хора навън. За щастие Уикъм не сменяше платната и караше, без да превишава позволената скорост.

След десет минути Брит се обади:

— Засега нищо вълнуващо.

Пат-младши продължи да кара и направи широк кръг, преди да се отправи към старата част на града, където улиците бяха по-тесни и задръстени от коли и пешеходци, пресичащи на непозволени места.

Той зави по една странична уличка и някъде по средата отби в алеята пред известен нощен клуб. Рейли и Брит се спогледаха, но не казаха нищо. Бяха чували за този клуб.

Рейли подмина алеята, но когато погледна към нея, видя Пат да паркира между две коли. Забелязал една потегляща кола наблизо, Ганън бързо се пъхна на нейното място. Веднага изгаси фаровете с надеждата, че Пат-младши не ги е забелязал.

Очевидно не беше. Пат вървеше покрай сградата към входа на клуба, но спря малко преди ъгъла и остана в сянката до стената. Извади мобилния си телефон от джоба и се обади на някого.

Бързо затвори телефона, а след няколко секунди от входа на клуба се появи млад мъж. Той тръгна право към ъгъла на сградата и зави към алеята. Пат-младши го посрещна с усмивка. Двамата си размениха някакви думи, после бързо се върнаха при паркираните коли. Качиха се в една — не тази на Пат, и потеглиха, без да забележат, че са наблюдавани.

Рейли и Брит мълчаха, смаяни от видяното. Накрая той промълви:

— Мисля, че съм го знаел. Някъде в подсъзнанието си. Още от едно време. Затова се изненадах, когато Джордж ми каза, че Пат се е оженил. Освен това днес изобщо не те погледна.

Усещайки недоумението й, той обясни:

— Не те огледа. — Погледна към гърдите й, преди да срещне очите й, за да се увери, че е разбрала намека му. Тя сведе смутено глава.

Рейли продължи:

— Люис Джоунс те зяпаше. Делно те зяпаше. — Аз още повече. — А Пат-младши изобщо не те погледна. Това трябваше да ми подскаже истината.

— Той води таен живот.

— Жена му и децата са параван.

— Това трябва да е ужасно мъчително. — Брит свали шапката си и разтърси глава, за да освободи косата си. — Чувствам се ужасно заради това шпиониране. Да си тръгваме.

— Не можем.

— Разбира се, че можем.

— Не. Не можем. По дяволите! — Той разтри очите си. Чувстваше се ужасно заради това, което вършеха, и се почувства още по-виновен, защото знаеше какво трябва да направят. — Не можем да си отидем, Брит. Защото току-що осъзнах, че цялата история е започнала с това нещастно копеле.