Сандра Браун
Димна завеса (5)

Трета глава

Джордж Макгауън отвори вратата на спалнята си точно навреме, за да види как жена му — Миранда, с която бяха женени от четири години, облича халат върху голото си тяло. Младият мъж в стаята с нея закопчаваше ципа на чантата, в която носеше преносимата маса за масажи.

Без изобщо да се смути от неочакваната поява на съпруга си, тя каза:

— Здравей, скъпи. Не знаех, че си вкъщи. Искаш ли Дрейк да остане? Той току-що свърши с мен. — Клепачите й бяха натежали сънено. — Днес беше направо вълшебен.

Джордж усети как лицето му пламва. Пръстите му стиснаха чашата с „Блъди Мери“.

— Не, благодаря.

Дрейк вдигна масата, сякаш правеше тренировка за бицепси.

— В сряда, нали, госпожо Макгауън?

— Да го направим деветдесет минути вместо обичайните шейсет.

Той се усмихна предизвикателно.

— Можем да го удължим колкото искате.

Двусмисленото изказване на Дрейк не убягна на Джордж. Нито горещият мускусен мирис на секс, с който бе пропита стаята, нито намачканите сатенени чаршафи на голямата спалня. Дрейк не беше работил върху масажната маса, а лукавият поглед, който отправи на Джордж, когато минаваше покрай него, каза още повече.

Трябваше да последва самодоволното копеле и да му счупи капачките на коленете, да натроши костите на ръцете му, да му размаже лицето и да го остави без работа. Мазникът, който приличаше на италианец, очевидно тренираше мускулите си, но Джордж можеше да му срита задника. Може и да бе натрупал малко килограми около талията, но все още можеше да накара този лигльо да съжалява, че предците му не са си останали в Сицилия или откъдето, по дяволите, бяха.

Вместо това затвори плътно вратата и се обърна към жена си с мрачно изражение. Мълчаливият укор обаче не свърши работа, защото тя не го видя. Беше отишла при тоалетката си и прекарваше четка през кестенявата си коса, докато се любуваше на образа си в огледалото.

Тя определено щеше да се зарадва, ако Джордж възроптаеше, че спи с масажиста в семейната им спалня. Така че нямаше да й достави това удоволствие. А и нещо друго бе по-важно в момента.

— Трябва да видиш това. — Отвори вратичките на високия шкаф и включи телевизора, който бе вътре. — Брит Шели ще даде пресконференция за случилото се с нея и Джей.

— Това ще е интересно.

— Наистина. Тя твърди, че са й дали „хапчето на изнасилвача“.

Вдигнатата ръка на Миранда застина във въздуха. После бавно се отпусна надолу.

— Кой й го е дал, Джей ли?

Джордж сви рамене и увеличи звука. Някаква местна репортерка зададе въпрос за връзката на Брит с починалия Джей Бърджис.

— Бяхме приятели.

— Има си хас — вметна Миранда, като обърна гръб на тоалетката и седна на ръба на неоправеното легло.

— Шттттт!

— Не ми шъткай!

— Просто млъкни и слушай.

Джордж остана прав, стиснал дистанционното в ръка, насочил цялото си внимание към екрана и лицето на Брит Шели, показано в едър план. Топжурналистката обясняваше, че няма никакъв спомен какво е станало непосредствено преди смъртта на Джей.

— Помня смътно, че влязохме в къщата му. Нищо повече.

— Смятате, че Джей Бърджис ви е дал това хапче? — попита един репортер.

— Не. Но съм убедена, че някой ми го е дал. Случилото се с мен напомня преживяното от други жени, на които е било дадено такова хапче. — Джордж се обърна и погледна жена си. Тя отмести очи от телевизора, срещна неговия поглед, но никой от двамата не каза нищо.

Джордж отново се обърна към телевизора и чу как адвокатът на Брит Шели отговаря на следващия въпрос. Мъжът сложи юмрук пред устата си и се прокашля. Като бивш полицай, Джордж знаеше, че този жест издава притеснение. Адвокатът се канеше да каже нещо, в което не бе сигурен, или направо щеше да излъже.

— Госпожица Шели е дала проба от урина, за да бъде изследвана за наличието на някое от тези упойващи вещества. Но както е известно, те се изчистват от организма относително бързо. Всичко зависи от това какъв вид дрога е приела. Вероятно е изминало прекалено дълго време, за да са останали някакви следи от дрогата в организма й.

Един репортер на първия ред попита:

— Значи не можете да докажете, че са й дали „хапче на изнасилвача“?

— Не мога да коментирам, докато не получим резултатите от изследванията.

— За съжаление, самата аз неволно съм попречила на това изследване — намеси се Брит Шели въпреки видимото неодобрение на адвоката си.

Той заговори, преди тя да успее да добави още нещо:

— В началото госпожица Шели не е осъзнала какво се е случило с нея. В противен случай не би си взела душ, нито би ползвала тоалетната, преди да се подложи на преглед и изследвания.

— С други думи — вметна Миранда, — твърди неща, които не може да докаже.

Без да се обърне към нея, Джордж й махна да замълчи.

— Не, нямам идея какво е причинило смъртта на Джей Бърджис — отговаряше Брит на друг репортер. — Имал е рак на панкреаса, и то в последен стадий — според преценката на лекарите му. Предполага се, че ракът е причина за смъртта му, но предстои аутопсия…

— Знаете ли кога?

— За това трябва да питате съдебния лекар. Надявам се да е по-скоро. И аз искам обяснение за смъртта на Джей, може би повече от всички останали.

— Полицията подозира ли нещо нередно около смъртта му?

Преди Брит да успее да отговори, адвокатът й прошепна нещо в ухото и тя кимна.

— Това е всичко, което мога да ви кажа на този етап.

— Полицията…

— Вие с Бърджис…

— Какво пихте в бара „Уийлхаус“?

Репортерите продължиха да я засипват с въпроси, докато Брит и адвокатът й се оттегляха от подиума.

— Изключи го.

Джордж изпълни желанието на Миранда. В тишината, която настъпи след това, се чуваше подрънкването на кубчетата лед в чашата му с „Блъди Мери“.

— Тази коя поред ти е за днес? — попита Миранда.

— Интересува ли те?

— Разбира се, че ме интересува. Пиян си, откак чухме новината.

— Джей ми беше приятел. Пиенето е моят начин да се отдам на скръбта си.

— Не изглежда добър начин.

— Според кого?

— Според всеки, който се интересува или наблюдава — отвърна тя, натъртвайки гневно на всяка дума.

— Всички се интересуват и наблюдават. Смъртта на Джей е новина. Той беше герой.

— Също като теб.

Няколко секунди той се взира в чашата си, после допи остатъка от питието си.

— Да. Голям герой. Затова се омъжи за мен.

Миранда се засмя тихо.

— Точно така, скъпи. Аз исках герой. — Тя разтвори халата си от кръста надолу. — А ти искаше това.

По-рано той щеше да падне на колене и да зарови лице в скута й. Щеше да потърси с език миниатюрното златно топче, което оставаше скрито, докато тя не се възбудеше. По-рано я побъркваше, като правеше това.

Но после откри кой й бе предложил да си направи пиърсинг на това място. И то развали цялото му удоволствие.

Тя се разсмя и се закри.

— Бедният Джордж, толкова е разстроен от смъртта на Джей, че дори не може да прави любов с жена си.

— Не и когато тя още вони на Дрейк.

— О, моля те! Не се прави на обиден. Кой се забърка в любовна афера с тийнейджърката, която сервира питиета в кънтри клуба?

— Тя е на двайсет и шест. Само изглежда на осемнайсет.

Ако нещо можеше да нарани Миранда — а в момента адски му се искаше да я нарани — това бе напомнянето, че годините й не намаляват. Отдавна бе навършила трийсет. Вече се задаваха четирийсетте. Още не бяха много близо, но тя се ужасяваше от този факт.

На млади години бе станала Мис Чарлстън, Мис Южна Каролина, Мис Това, Мис Онова. Имаше толкова корони и купи, че камериерката не смогваше да ги лъска. Сега други момичета печелеха тези титли. Момичета с по-стегнати бедра и по-щръкнали гърди. Момичета, които не си биеха ботокс толкова често, колкото ходеха на педикюр.

Разсеяно, но и с болка, той се запита дали сегашната Мис Чарлстън би направила аборт, за да запази стегнатия си корем.

Дълбокият смях на Миранда го откъсна от тази мрачна мисъл.

— Евтината ти любовница ли е причината да гълташ виагра напоследък? — Той я изгледа стреснато. — О, да. Намерих хапчетата в шкафчето с лекарствата.

— Чудно как си открила нещо сред купищата антидепресанти, които държиш там. — Той остави празната си чаша на количката с напитки и се зачуди дали да не си сипе още една водка, но после се отказа. Пиеше от трийсет и шест часа. Миранда бе права. Това не беше добре.

— Ако ти трябва хапче, за да го вдигнеш с новата си млада приятелка, значи си по-жалък, отколкото си мислех.

Тя се опитваше да го вбеси, да предизвика разпра. Обикновено той се връзваше и двамата започваха да се карат, докато накрая тя спечелеше. Миранда винаги печелеше.

Но днес той нямаше желание да играе тази игра. Имаше други неща, които бяха много по-важни от вечното съревнование кой ще успее да нарани другия повече.

— И двамата сме жалки, Миранда.

Той отиде до прозореца и дръпна завесата, несъмнено спусната, за да се създаде по-романтична атмосфера за Миранда и Дрейк. От втория етаж, на който се намираше, Джордж виждаше моравата зад имението, където група мъже косяха, плевяха и подрязваха. Отделена от моравата с каменна стена, редовно поливаната ливада се простираше като зелена покривка. Бяла дървена ограда обикаляше пасбището на състезателните коне.

Виждаше се и покривът на огромния гараж, в който се намираше колекцията от класически автомобили на тъста му, както и неговите собствени коли, всичките измити и лъснати, заредени и готови за пътуване.

Джордж Макгауън произхождаше от работническата класа. Парите — или по-точно липсата им, бяха постоянна грижа за родителите му. За да изхрани седемчленното си семейство, баща му работеше извънредни часове в строителната компания „Конуей“. Работата бе изнурителна, в жега и прах, и го изпрати в гроба твърде рано. Просто падна и издъхна един августовски следобед, докато работеше извънредна смяна. Лекарят каза, че не е усетил нищо.

Кой би предположил, че най-големият му син — Джордж, ще се ожени за Миранда Конуей, единственото дете на собственика на компанията? Тя бе най-желаното момиче в окръга, защото бе не само най-красивата, но и най-заможната. Тя бе кралица на красотата и богата наследница. Би могла да има всеки мъж, когото пожелаеше. А тя пожела Джордж Макгауън.

— Не мога да се върна назад и да променя станалото — промълви той, докато гледаше как конете пасат кротко, приемайки привилегирования си живот за даденост. Също като Миранда. — А дори и да можех, не бих го направил. Бог да ми е на помощ, не мога да се откажа от всичко това. — Той пусна завесата и се обърна към нея. — Не бих могъл да се откажа от теб.

Тя отметна косата си и го погледна раздразнено.

— Не бъди толкова тъжен, Джордж. За бога, Джей Бърджис е умрял в леглото, до него е лежала красива гола жена. Не мислиш ли, че той би предпочел това, вместо да умре от рака си?

— Достатъчно добре познавах Джей и знам, че наистина би избрал този вариант.

Миранда му се усмихна. Заради тази усмивка всеки мъж би й продал душата си.

— Това вече е моето момче. Моят герой. Моят силен и красив Джордж. — Стана и тръгна към него с котешка походка, развърза бавно колана на халата си и го остави да падне на пода. Когато стигна до мъжа си, притисна голото си тяло до неговото и започна дръзко да го масажира през панталона. — Тъжен ли си, скъпи? Разтревожен? Знам как да те накарам да се почувстваш по-добре. С мен никога не ти е трябвала виагра, нали?

Тя го галеше с умение, което можеше да се постигне единствено с много практика. Наистина много практика. Той изскърца със зъби и опита да спре притока на кръв, предизвикан от пръстите й, но усилието да й устои бе безнадеждно. Той изпсува, а тя само се засмя и разкопча ципа на панталона му.

— Джорджи-Порджи, накарай ме да… — Надигна се на пръсти и обви крак около кръста му, после ухапа ухото му и прошепна: — Накарай ме да викам.

Душата му вече беше загубена, бе стигнал твърде далеч, за да се надява на опрощение. Така че какво значение имаше?

Облада я грубо.

 

 

— Господин Фордайс, повторението започва.

— Благодаря.

Личната асистентка на главния прокурор Коб Фордайс се оттегли и го остави сам в офиса. Той я беше помолил да го предупреди, ако пуснат повторение на пресконференцията на Брит Шели.

Завъртя се на стола си, за да се обърне с лице към шкафа от орех зад бюрото, и включи телевизора с дистанционното. Бяха излъчили пресконференцията точно по обед, когато той имаше важна среща.

Коб познаваше Брит Шели само от екрана. Тя бе начинаещ репортер по време на изборите, които го бяха издигнали на този пост, и също като него с годините бе напреднала в кариерата. Сега отразяваше най-важните събития от столицата на щата за своя телевизионен канал и Коб следеше предаванията й.

Тя задаваше трудни, но добре обосновани въпроси по време на интервютата, превъзхождаше по качества колегите си репортери, всъщност бе най-добрата в целия новинарски екип и Коб често се чудеше защо още не са я грабнали от някоя голяма телевизия.

Освен това се питаше дали не прикрива съзнателно привлекателността си. Може би смяташе, че това отклонява вниманието на зрителите от историята, която представя, или че не изглежда достатъчно убедителна. Миналата година, когато имаше опасност да се разрази ураган в Чарлстън, Брит Шели отразяваше събитията на живо, облечена в обикновено яке с качулка, стегната под брадичката, с лице, мокро от проливния дъжд. Определено нямаше бляскав вид.

Тя не беше примадона, нито кариеристка. И определено не приличаше на такава, докато стоеше пред колегите си и твърдеше, че не помни нищо след момента на влизането си в къщата на Джей Бърджис. После тя изказа предположението си, че са й дали „хапчето на изнасилвача“.

Говореше с лекота, прямо и убедително. Но ако резултатът от уринния тест се окажеше отрицателен, на адвоката й щеше да му бъде адски трудно да докаже, че е погълнала хапче, предизвикало пълна загуба на паметта.

Адвокатът, изглежда, си даваше сметка за това. Видът му подсказваше, че не е достатъчно сигурен в твърденията на клиентката си. Изглеждаше измъчен. Приличаше на онези плахи защитници, които на практика помагаха на прокурора да постигне желаната от него присъда.

Тя, от друга страна, беше самото въплъщение на самоувереността. Разбира се, Брит Шели бе свикнала с камерите. Коб също имаше опит в това отношение. Тя можеше да предизвика у публиката си емоцията, която целеше. Той — също.

Пресконференцията завърши с думите й, че иска да научи причината за смъртта на Джей Бърджис повече от всички други. Каза го толкова убедено, че въпреки скептицизма си, Коб Фордайс й повярва.

Той се канеше да изключи телевизора, когато местният новинарски канал пусна на живо друг репортаж по темата.

Говорителят на полицията в Чарлстън беше запитан дали смятат да арестуват Брит Шели.

— Категорично не — отвърна той. — До този момент няма никакви доказателства за престъпно деяние от нейна страна.

Стандартната формулировка, помисли си Коб.

— Джей Бърджис е умрял в съня си. Това е единственото, което знаем на този етап.

Коб се съмняваше. Това не беше единственото, което знаеха. Имаше нещо. Може би нещо повече от предчувствие. Брит Шели бе усетила, че положението й не е розово, иначе не би предприела изненадващата атака с пресконференцията, изявленията, че са били приятели с Джей Бърджис и че дълбоко скърби за ненавременната му смърт. На практика бе обявила, че е невинна.

Полицаите се бяха проявили като глупаци, защото й бяха позволили да ги изпревари. Трябваше да я скрият от обществеността, дори да я задържат. Това беше огромен гаф от тяхна страна — да й позволят да използва медиите, за да спечели преимущество, като представи защитата си, преди да бъде обвинена.

Фордайс отново посегна да изключи телевизора, когато видя на екрана един от местните репортери, застанал пред сградата на щатската администрация. Ако Коб погледнеше през прозореца, сигурно щеше да види новинарските коли на булеварда.

Точно това се бе надявал да избегне.

— Опитахме се да се свържем с главния прокурор Коб Фордайс днес следобед, за да чуем неговото изявление по повод смъртта на Джей Бърджис, но господин Фордайс не беше в офиса си. Както навярно мнозина от вас си спомнят, Фордайс и Бърджис бяха сред четиримата смели мъже, които рискуваха живота си, за да спасят своите колеги при пожара в полицейското управление на Чарлстън преди пет години.

Пуснаха кадри на горящата сграда, заобиколена от пожарни коли, които се опитваха да овладеят огнения ад.

После на екрана се появи снимка, на която бяха той самият, Джей Бърджис, Патрик Уикъм и Джордж Макгауън, с кислородни маски на почернелите от дима лица, изцапани със сажди, с опърлени коси, сведени глави и грохнали от умора рамене.

Бяха публикували тази снимка на първа страница на „Ню Йорк Таймс“, както и във всеки вестник в южните щати. Националните списания я бяха препечатали като илюстрация към статиите, възхваляващи смелостта им. Фотографът, направил снимката, беше номиниран за „Пулицър“.

— По онова време главният прокурор Фордайс работеше в Областната прокуратура на Чарлстън — обясни репортерът, когато отново се появи на екрана. — Другите трима мъже бяха полицаи. Джей Бърджис е вторият от четиримата герои, който вече не е сред живите. Патрик Уикъм загина трагично, убит по време на дежурство, около година след пожара. Вчера разговарях с Джордж Макгауън, сега бизнесмен в Чарлстън. Попитах го дали ще направи коментар за смъртта на приятеля си. Той отказа да застане пред камерата, но ми каза, че Джей Бърджис е бил най-добрият приятел, когото човек би могъл да има, и че той ще липсва на всички, които са го познавали.

С това репортажът приключи и на екрана се появиха водещите в студиото, които повториха най-съществените и драматични моменти от историята. Преди рекламите пуснаха отново легендарната снимка и камерата показа в едър план лицето на Джей Бърджис, очите му, в които се отразяваха пламъците, следите от сълзи по страните му.

Коб натисна дистанционното и образът изчезна. Мразеше тази проклета снимка. Хората очакваха да си държи копие от нея в рамка на стената. А той не искаше изобщо да я вижда.

Стана от стола си и отиде до прозореца. Както очакваше, навън беше пълно с новинарски коли и репортери от всевъзможни медии снимаха репортажите си на фона на сградата на съда.

Пожарът в полицейското управление. Това бе като постоянно завръщащ се кошмар. Отново и отново изникваше повод да се говори за него. Този път смъртта на Джей Бърджис беше възкресила интереса към онази история. Коб не желаеше да чува нищо повече за пожара. Искаше му се медиите да забравят за него, вместо постоянно да пускат кадри от гасенето на огъня, да преразказват историята и да показват онази проклета безсмъртна снимка. Мечтаеше никой да не напомня на гласоподавателите, че ако не беше онзи пожар, навярно Коб нямаше да заема сегашния си пост.

И повече от всичко жадуваше никой да не го напомня на самия него.