Сандра Браун
Димна завеса (23)

Двадесет и първа глава

Брит беше видяла как Рейли и Джоунс удариха юмруците си.

— Сега приятели ли сте?

— По-точно братя. Защото се опитвам да изоблича лошите ченгета.

— Аха. — Когато колата потегли, тя хвърли последен поглед към караваната и потрепери от погнуса. — Направо ме побиват тръпки от него.

— Той се изказа доста ласкаво за теб — подметна лукаво Рейли.

— Казал е нещо за мен? Какво?

— Не ти трябва да знаеш. Но се е сетил, че си изчезналото момиче от телевизията. — Изненадата й си пролича. Той добави: — И аз не подозирах, че те е познал, но не е нужно да се тревожим, че ще те издаде. Оказа се, че мрази ченгетата.

— И всички останали. Улових се, че съжалявам за Кливлънд Джоунс.

— Той е изнасилил дванайсетгодишно момиче.

— Знам, знам, но… Израснал е сред омраза. Може би никога не е познал любов или подкрепа, през целия си живот.

— Дядото му е подарил запалка, не забравяй.

— С голо момиче върху нея.

Отвращението й го накара да се усмихне.

— Вярно, това е доста необичаен подарък от дядо за внук, не е джобен часовник, но в това е имало някакво чувство на обич. Очевидно е значело много за Кливлънд.

— Да, и е много странно, че точно тя е липсвала сред вещите, които според неизвестния полицай са били у Кливлънд при ареста му.

— Чудно как е могъл да забрави тази запалка с неприлична картинка, а да запомни точната сума, която Джоунс е носел в себе си, до последния цент.

— Уредили са да бъде кремиран, за да не може по-късно да се направи ексхумация и нов оглед на трупа.

— Съвсем чисто. — Рейли се замисли, после добави мрачно и гневно: — Прикрили са тази история, Брит, и то до последната подробност. Пак не стигнахме доникъде.

— Не мога вечно да си играя на частен детектив. Не мога да се крия цял живот.

— Ако престанеш да се криеш, няма да живееш дълго.

— Това вече го знаем. Е, какво следва? Имаш ли някакви идеи?

— Ако опитам отново да атакувам Джордж Макгауън, той може да се отдръпне и да ми каже да се разкарам. Още по-зле, ако той е пратил онези двамата по петите ми. Не искам да рискувам да ги доведа при теб.

— Значи остава Коб Фордайс.

— Който е в крепостта си в сградата на щатската администрация, пазен от въоръжена охрана в тежкарския си кабинет. Не бих могъл да се доближа до него, без да ме арестуват, а и да можех, той няма да вдигне ръце, да се предаде и да си признае всичко.

— Джей и Пат Уикъм са мъртви.

— Точно така. С тях не можем да говорим.

Изведнъж тя се сети за нещо, което Рейли й бе казал предишната вечер.

— Ами Пат-младши?

— Какво общо има той?

— Каза, че ви гледал втренчено, теб и Макгауън, докато сте си говорили след погребението, и че това допълнително изнервило Джордж.

— Изнерви или ядоса, не съм сигурен. Но Пат-младши определено се беше стреснал яко.

— Стреснал? Та той е полицай! — възкликна Брит.

— Да, но не се държеше като полицай. Гледаше ни крадешком, не беше открито наблюдение.

— Двама мъже, които не са се виждали от години, си говорят на моравата след погребението на общ приятел. Какво в този факт може така да притесни един полицай? — попита тя, размишлявайки на глас. — Защо се е стреснал, като те е видял да говориш с Джордж Макгауън? И след като се е стреснал, защо не е дошъл да говори направо с вас?

Рейли спря на червен светофар и я погледна.

— Може би трябва да го попитаме.

— Може би.

— Чудя се кога е на работа днес.

— От единайсет до седем — отвърна тя. — Всеки ден. Освен ако нещо не се е променило, откакто го интервюирах.

Рейли се извърна рязко.

— Интервюирала си Пат-младщи?

— След убийството на баща му. — Усетила познатия прилив на адреналин, когато си по следите на гореща история, тя погледна часовника си. — Сега е в обедна почивка. Мисля, че знам къде можем да го открием.

— Знаеш къде обядва?

Брит кимна доволно:

— На едно и също място всеки ден.

Той я погледна още веднъж и заключи:

— Днес си пълна с изненади. Накъде да карам?

 

 

— Това е — посочи Брит. Беше обикновена къща в квартал на средната класа.

— Обядва вкъщи?

— Всеки ден — отвърна тя. — Каза ми, че обича да си подремва. Затова се прибира, изяжда набързо един сандвич, после спи двайсет минути и се връща на работа.

— Човек на навика.

— Очевидно.

— И малко странен.

Тя сви рамене.

— Разни хора, разни навици.

— Познаваш го добре.

— Не бих казала. Интервюирах го три пъти и винаги говорехме за баща му. Но съм запомнила тази подробност за обедната му почивка.

Рейли спря до тротоара пред къщата. Беше измазана в бяло, с тъмнозелени дървени капаци на прозорците и добре поддържан двор.

— В момента си обявена за бегълка — отбеляза, като изгаси двигателя. — А той е полицай. Смяташ да го посетиш в дома му.

— Напоследък съм правила и по-откачени неща — заяви тя и отвори вратата си. — Откакто ме отвлече, правилата на стандартното и разумно поведение престанаха да важат.

Двамата отидоха до входната врата и Брит натисна звънеца. Изчакаха цяла минута, но никой не им отвори.

— Спи дълбоко — предположи Рейли. — Или стои вътре със служебния си револвер, насочен към нас, и в момента вика подкрепление. Но този вариант нещо не ми се връзва с мъжа, когото видях вчера. Не е в негов стил. Брит наклони глава на една страна и се ослуша.

— Чуваш ли това? Шум от течаща вода?

Тя проследи звука до ъгъла, после покрай стената към задната страна на къщата. Рейли вървеше след нея и се оглеждаше през рамо. Хрумна му мисълта, че някъде в тази спокойна улица с разклонени дървета би могъл да се крие някой снайперист с оптичен мерник. Но дори да имаше снайперист наоколо, не го забеляза. А и хрумването му бе нелепо.

Зачуди се какво ли правят Бъч и Сънданс сега. Може би претърсваха повторно хижата му за нещо, което са пропуснали първия път? Дали сутринта не са били изпратени да елиминират двойния проблем в лицето на Рейли Ганън и Брит Шели? Ако бяха открили изоставената хижа, може би вече претърсваха хотелите и мотелите в града за новодошли, чието описание съответстваше на Рейли и Брит. Или просто се бяха спотаили и чакаха двамата с нея да се появят отново? Каквото и да правеха, Рейли бе сигурен, че не са получили заповед да преустановят изпълнението на задачата и че това нямаше да се случи, докато не приключат с нея.

Следователно параноята му не беше прекомерна. Не беше глупава реакция. Трябваше да продължи да си пази гърба.

Пат-младши поддържаше задния си двор в отлично състояние. Имаше пясъчник и люлка, както и морава със свежа зелена трева и цветни лехи. С маркуч в ръка, полицаят поливаше една леха с красиви червени цветя с лъскави зелени листа. Беше с гръб към Рейли и Брит и не чу приближаването им.

За да го накара да се обърне, Брит каза:

— Какви красиви бегонии! Сигурно са хибрид, който обича слънцето.

Пат-младши беше толкова шокиран да ги види, че изпусна маркуча. От налягането на водната струя маркучът подскочи и запръска във всички посоки. Най-после Пат се опомни, втурна се към крана и спря водата. Беше облечен с цивилни дрехи. На колана си бе закачил полицейската значка, но не носеше оръжие.

Очите му се стрелкаха от Рейли към Брит и обратно. После каза на младата жена:

— Търсят те за убийство.

— Не съм убила Джей Бърджис.

— Кларк и Хавиер не са на същото мнение.

— И грешат.

Той погледна Рейли.

— А ти какво правиш с нея?

— Искаме да ти зададем няколко въпроса.

— За какво?

В двора беше тихо и спокойно, но Рейли въпреки това се чувстваше неспокоен.

— Да влезем вътре.

Пат-младши, който би трябвало в момента да чете правата на Брит и да я арестува, изглеждаше така, сякаш се кани да побегне, да се подмокри или да повърне върху бегониите. След дълго колебание той все пак кимна и ги поведе към задната веранда. Влезе преди тях — нещо, което никой опитен полицай не би направил.

Верандата беше обзаведена непретенциозно. Брит си избра един плетен стол, а Рейли седна на двойното канапе. Пат остана прав.

— Не мога да те оставя да си тръгнеш. Знаеш това.

При други обстоятелства войнствената му поза би изглеждала комично. Рейли определено не се стресна.

— Има ли някой друг в къщата?

Пат поклати глава.

— Жена ми работи като доброволка в болницата два пъти седмично. Тогава оставя децата у майка си. Смятахте да ни вземете за заложници ли?

Това беше толкова абсурдна идея, че Брит дори не я удостои с отговор.

— Последния път, когато се видяхме, жена ти беше бременна.

— Със сина ни. След това ни се роди и момиченце. Имат малка разлика. Малко повече от година.

— Честито, макар и със закъснение — каза Брит.

Той очевидно не прие любезността й за искрена. Облиза нервно безформените си устни, с което привлече вниманието към тях. Нещо с устата и челюстта му не беше наред. Устата му бе леко изтеглена в лявата половина на лицето му, а челюстта бе извъртяна надясно. Носът му също не беше в средата на лицето и беше крив. Рейли се зачуди що за инцидент би деформирал лицето му така и не можа да не сравни сина с покойния му баща.

Пат-старши не се набиваше на очи. Висок и слаб, той не беше мускулест здравеняк, но със сигурност бе по-як от сина си. До сутринта, когато се събуди до мъртвата Сузи Монро, Рейли бе виждал Пат единствено в компанията на Джей и никога по работа. Пат не беше много общителен, но и в присъствието на Джей никой друг не можеше да блесне. Изглеждаше сдържан, сериозен мъж, който респектира със стоицизма си.

Рейли не виждаше никаква прилика между Пат-старши и сина му, а разликите бяха далеч не само във външността. Пат-младши не притежаваше нищо от солидното излъчване на баща си. Той беше неуравновесен. По горната му устна избиваше пот. Не можеше да задържи погледа си фокусиран върху нещо продължително време.

Въпреки видимите признаци на нервност, той отново реши да се прави на смелчага. Обърна се към Рейли и каза:

— Ти беше в немилост, когато напусна този град. Защо се върна?

— Значи наистина си ме познал вчера на погребението на Джей?

— Разбира се.

— Защо не дойде да ми кажеш „здрасти“? Защото си спомни при какви обстоятелства бях уволнен и напуснах града?

Пат-младши пак облиза устните си.

— Помня, че баща ми говореше за това.

— Така ли? И какво точно говореше?

— Не… не помня подробности. Само това, че си бил замесен в някакъв сексуален скандал и момичето умряло. — Той погледна Брит. — Сега с него ли си в комбина? Мога да докарам цялото полицейско управление тук за по-малко от две минути.

Брит не трепна. Рейли дори се усмихна. Съзнавайки безполезността на заплахите си, Пат-младши едва не се разплака.

— Каквото и да правите, със сигурност ще ви заловят.

— А какво мислиш, че правим? — попита Рейли спокойно.

— Бягате от закона.

— Мен не ме издирват.

— Нея обаче я издирват! — извика Пат и гласът му пресекна. — Ти й помагаш и…

— Ставам съучастник, знам. Седни! — Рейли изрече заповедта си заплашително и Пат-младши се подчини. Седна на най-близкия стол и отново придоби вид на човек, който всеки момент ще скочи или ще повърне. Рейли се притесни да не получи сърдечен удар, преди да са успели да му зададат най-важните въпроси, затова започна с нещо лесно: — Не видях майка ти на погребението вчера.

— Тя е… в хоспис. Има Алцхаймер.

— Съжалявам — обади се Брит.

— Аз също — кимна Рейли.

— Отначало отдавах симптомите на скръбта й по татко — знаете, че беше убит. Но състоянието й продължи да се влошава. Вече не можех да я оставям сама. От две години е настанена в хоспис.

— Трябва да е било ужасен удар за нея.

Пат-младши погледна Брит.

— Кое?

— Смъртта на баща ти.

— О! Да. Наистина. Всички го преживяхме много тежко.

— Припомни ми точно как стана — каза Рейли.

— За мен това е болезнена тема. Предпочитам да не говоря за нея.

Рейли го изгледа навъсено и без съчувствие. Пат се подчини неохотно.

— Татко не беше дежурен онази вечер. Мама го пратила до супермаркета. На връщане видял някакви, които се биели в една странична уличка. Обадил се по мобилния си телефон да съобщи — извикал дежурния патрул да дойде да ги провери. — Повдигна вежди и въздъхна. — Можем само да гадаем какво е станало после. Най-вероятно веднага след това нещата с боя са загрубели съвсем и татко се е притеснил, че някой ще бъде ранен, преди патрулната кола да пристигне. Във всеки случай слязъл от колата си и отишъл в страничната уличка.

Замълча за момент и отново въздъхна.

— Когато патрулната кола пристигнала, татко лежал… бил прострелян в корема и издъхвал. Бил в шок. Кръвта му изтекла, преди линейката да пристигне. — Погледна Рейли, после Брит, сетне отново Ганън. — Това е.

— Убийството си остана неразкрито, нали? — попита Рейли.

— Нямаше откъде да се тръгне — обясни Пат-младши. — Нито оръжие, нито свидетели, нищо, което да послужи за отправна точка в разследването.

— Убиецът му е останал ненаказан. Това трябва да е доста потискащо.

Забележката на Брит накара Уикъм да сведе глава.

— И още как.

След малко Рейли го попита:

— Кой разследваше убийството?

Пат-младши вдигна глава и го погледна.

— Ами няколко детективи. Целият отдел се опитваше да залови убиеца или убийците. Нали знаеш как става, когато загине полицай — добави той и погледна Брит. Очевидно намекваше за смъртта на Джей Бърджис.

— Джей участваше ли в разследването? А Джордж Макгауън?

— Заедно с останалите. — При споменаването им Пат стана още по-нервен. — Защо питаш?

— Техните имена, както и това на Коб Фордайс, са завинаги свързани с името на баща ти заради героизма, който четиримата са проявили в деня на пожара.

— Баща ти разказвал ли ти е за пожара? — попита Брит.

— За пожара? Не — отвърна бързо той. — Почти не.

— Защо?

— Мразеше тези хвалебствия за героизма.

— Защо?

— Защото смяташе, че онзи ден просто е изпълнил дълга си. Нищо повече.

Рейли се обади:

— Пожарът беше много важен момент в кариерата му, в живота му. И казваш, че той не е говорел за него?

— Не.

— Дори и в семейството? С теб и майка ти?

Пат-младши погледна към Брит, преди да отговори:

— Медиите не го оставяха на мира. А татко не обичаше да е в центъра на вниманието. Не смяташе, че са извършили велик подвиг.

— Джей и останалите не мислеха така — каза Рейли.

— Татко не искаше да извлича дивиденти от трагедията.

— Това отрази ли се на приятелството му с другите трима?

— Не.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Добре. — Рейли замълча за момент, после попита: — Кога видя за последен път Джей Бърджис?

— Кога съм говорил с него ли? На погребението на татко.

— И оттогава не сте говорили? — изненада се Рейли. — Това е дълго време, Пат.

— Е, виждах го от време на време в управлението — отвърна той. — Но не сме… говорили. Това какво значение има?

— Защото часове преди да бъде убит, Джей е казал на госпожица Шели, че иска да й разкаже една история, която ще бъде повече от сензационна и която ще я изстреля в някоя от националните телевизии. После тя е била дрогирана, а Джей — убит, преди да успее да й разкаже историята. Имаш ли представа каква може да е била тази сензация?

Пат-младши скочи на крака, сякаш някой го дръпна като кукла на конци.

— Нямам представа. Нали ви казах, не бях говорил с Джей от години. — После се обърна към Брит, посочи я с треперещ пръст и изграчи: — Арестувана си!

— Не и днес. — Ганън се изправи. Брит последва примера му и също стана. Рейли се приближи до Пат и на практика го заклещи между себе си и стола. — Какво знаеш за нощта, когато Джей е бил убит?

— Нищо.

Рейли го изгледа заплашително. Уикъм се затърчи като насекомо, което всеки момент ще забодат с карфица.

— Нищо, освен че тя го е убила — заекна той. — Аз не разследвам убийства, но чух какво говорят в управлението. Всички са чули. Това е голям случай. Кларк и Хавиер имат солидни доказателства, че тя го е убила.

— Грешка — каза Рейли. — Или в момента ме лъжеш, или детективите нарочно пускат неверни слухове. Нямат никакви солидни доказателства, защото такива не съществуват. Не го е направила тя. И когато видиш Кларк и Хавиер, им го кажи. — За да подчертае думите си, той забоде пръст в гърдите му. — А сега госпожица Шели и аз си тръгваме, Пат.

— Не мога да ви позволя да го направите.

— Ние тръгваме, а ти няма да правиш никакви опити да ни спреш. — Рейли го закова намясто с предупредителен поглед, после поведе Брит към вратата. Излезе след нея. Както очакваше, Пат-младши не направи нищо, за да им попречи.

Рейли вървеше спокойно и без да бърза, но когато завиха зад ъгъла, изостави престорената си поза. Хвана Брит за лакътя, поведе я към паркираната кола, като в същото време оглеждаше спокойната квартална улица за мъжете от кафявия седан и се ослушваше за полицейски сирени.

 

 

Пат-младши не изгуби никакво време. Набра един от запаметените номера на мобилния си телефон. Не беше 911 и не беше номерът на полицията. Надяваше се да попадне на гласова поща и да не се наложи да говори с човека отсреща, но на третото позвъняване му вдигнаха.

— Обажда се Пат-младши.

— Какво има?

— Познай кой ме посети неочаквано вкъщи?

— Не искам да гадая, кажи ми.

— Брит Шели.

Изненадано мълчание, после:

— Не думай. Това се казва изненада.

— Държа се много наперено.

— Какво искаше от теб?

— Попита ме дали знам каква история е искал да й разкаже Джей точно преди да го убият.

— По дяволите!

Пат-младши изтри потната си длан в панталона.

— Става още по-лошо. Познай кой беше с нея.

— Рейли Ганън.

Е, помисли си той с облекчение, поне не се налагаше да съобщава лошата новина.

— Какво им каза за Джей?

— Нищо! Нищо, кълна се! Опитах да я арестувам, но не можах да стигна до служебния си пистолет. Ганън ме просна на пода и докато се изправя, вече бяха избягали.

— Със сивия седан ли?

— Да, същата кола, която караше на погребението вчера.

— Запомни ли номера?

— Мислех, че го знаеш.

— Той не е глупав. Може да го е сменил.

Пат не се беше сетил за това.

— Докато стигна до прозореца, те вече се бяха отдалечили много и номерът беше кален…

— Запомни ли го или не?

— Не.

Още една ругатня полетя към ухото му.

— Казаха ли къде отиват?

— Не.

— Нещо да са загатнали?

— Не.

— Ти сети ли се да попиташ?

Не беше. Защо не беше?

— Все едно… нямаше да ми кажат.

— Защо не ми се обади, докато бяха там?

— Не можех. Ганън имаше пистолет.

— Заплашил те е с пистолет?

Честно казано, не. Пистолетът бе останал на кръста на Ганън.

— Погрижи се да разбера, че е въоръжен, и ми намекна, че няма да се поколебае да стреля. — Това също не беше вярно, но така ситуацията изглеждаше по-опасна за живота му, отколкото бе в действителност.

— Какво ще направиш сега, Пат? Ще се обадиш на колегите си да им кажеш, че бегълката, която издирват, е била в дома ти?

Въпросът беше уловка. Всъщност му намекваха да не прави това.

— Ганън заплаши семейството ми, ако кажа на някого за посещението им.

— Трябва да се погрижиш за сигурността на семейството си. — Гласът прозвуча леко развеселен. — Ако видиш отново Ганън или Брит Шели…

— Ще ти се обадя веднага.

— Непременно, Пат. Защото тази история с Джей може да съсипе всички ни. Включително и теб.

С този злокобен коментар разговорът приключи.