Сандра Браун
Димна завеса (30)

Двадесет и осма глава

Рейли затвори, без да благодари на бъбривата телефонистка.

С разтреперени ръце пусна монети в телефона и набра друг номер. Погледна през рамо, имаше чувството, че на гърба му е окачена мишена.

— Ало?

— Аз съм. — Беше позвънил на мобилния телефон на Канди, за да заобиколи секретарката й, и съзнателно не каза името си.

— Мили боже! — прошепна тя. — Какво си направил?

— Нищо.

— Аз те изпратих при него. Това ме прави съучастница.

— Мъртъв ли е?

— Няма официално съобщение. Крепи се на косъм. Медиите са пред болницата в очакване. — После добави гневно: — Всички репортери в щата, с изключение на новата ти приятелка. Тя е била с теб тази сутрин, нали?

— Да, но…

— Боже! Първо Джей, а сега…

— Тя не е убила Джей. Знаеш, че не съм застрелял Фордайс.

— Тогава откъде се е взел куршумът в мозъка му? Какво изобщо сте правили в дома му? Защо не отидохте на срещата, която уговорих с Фордайс? Това ще прати кариерата ми по дяволите и ще ми подпали задника, ако някой научи. Защо ти трябваше това изненадващо посещение в дома му?

— Исках да го хвана неподготвен.

Канди изстена.

— Това не е добър отговор, идиот такъв! Докато не си намериш адвокат, те съветвам да не казваш нито дума пред никого.

— Когато си тръгнахме от дома му, Коб Фордайс беше жив и здрав. Мислехме, че ни е излъгал и предал.

— Още един мотив да го убиете.

— Аз не съм го убил!

— Полицаите са намерили оръжието. „Таурус“, калибър 357. Има ли твои отпечатъци по него? Или нейни?

Рейли разтри челото си и измърмори:

— По дяволите!

— С други думи, да.

— Той е използвал моя пистолет.

— Кой?

— Брит ще ти каже. В момента пътува към теб.

— Към мен? Как…

— Канди, чуй ме. Тя дори не знае за Фордайс, освен ако не го е чула по радиото, след като се разделихме. Аз трябваше да ти се обадя и да те помоля да се срещнеш с нея на мястото, където те е интервюирала преди няколко месеца. Сещаш ли се кое е това място? Тя каза, че го знаеш.

— Да, помня.

— Ще те чака пред вратата, откъдето е минала предния път. Носи в себе си една видеокасета.

— Какво има на нея?

— Тя ще ти обясни всичко. Ще я посрещнеш ли?

— Осъзнаваш ли какво искаш? При мен постоянно има хора и…

— Знам, че е неподходящ момент.

— Неподходящ? Не, днес е най-неподходящият момент. Но да оставим неудобството и зле подбрания момент. Ти искаш от мен да наруша закона.

— Тя идва, за да се предаде.

— Прекрасно! Ще се обадя на полицията и ще им кажа, че…

— Не! Никаква полиция.

— Ако не им се обадя, това означава съучастничество, възпрепятстване на правосъдието и…

— Знам, Канди. Но трябва да го направиш.

— Защо?

— За да спасиш живота ни. — Изчака я да осмисли това и добави: — Мъжът, който е убил Джей, се появи в дома на Фордайс тази сутрин. Брит веднага го позна. — Беше зарязал опасенията си от споменаване на имена. — Фордайс е бил застрелян, след като ние избягахме оттам. Ти си направи извода. Ако не бяхме избягали, ние също щяхме да сме мъртви. Но не сме. Можем да идентифицираме убиеца и той няма да се откаже, докато не ни премахне.

Тя попита по-тихо:

— Кой е този човек? Защо е убил Джей? Защо е стрелял по Фордайс? Как се казва той?

— Не знам.

— Описание?

— Брит ще ти го опише. Надявам се да не я арестуват, преди да стигне до теб.

— Тя ще бъде на половин пресечка от съда. Навън е истински цирк. Репортерите са се настанили по цялата улица и чакат да…

— Знам. Тя поема голям риск, за да ти донесе видеозаписа. Сигурно вече си даваш сметка колко е важен.

— Какво има там?

— Когато го изгледаш, ще разбереш. — Един клиент на бензиностанцията го наблюдаваше, докато зареждаше колата си. Може би просто го зяпаше, но Рейли не знаеше как изглежда четвъртият мъж. В момента приемаше всеки непознат като потенциален убиец. — Не мога да говоря повече. Трябва да тръгвам.

— Чакай! Къде си? Защо не си с Брит?

Не можеше да си позволи да каже това на Канди, защото щеше да я постави пред още един невъзможен избор. Неин дълг беше да изпрати полицията в имението на Макгауън. Той не отговори на въпроса й, а каза:

— Брит е на път. За бога, Канди, бъди там! — Затвори, преди тя да успее да добави още нещо.

 

 

Един сребрист „Линкълн Навигатор“ беше паркиран на алеята пред имението на Джордж Макгауън. Това означаваше, че той си е вкъщи. Рейли не забеляза жива душа наоколо. Няколко расови коня пасяха на ливадата на около петдесет метра от къщата. Мястото изглеждаше напълно безлюдно.

Той взе камерата със себе си, слезе от колата си и отиде до входната врата. Не позвъни, не почука, просто натисна дръжката, откри, че е отключено, и влезе.

Затвори вратата безшумно, спря и се ослуша. В къщата беше тихо като в гробница.

Тръгна по коридора. Стъпките му бяха заглушени от дебелия ориенталски килим. Рейли надникна в стаята вляво — беше трапезария. Вдясно имаше дневна с мраморна камина и огромен кристален полилей. Маслени картини в позлатени рамки. Тежки драперии от лъскава материя. Ценни колекционерски предмети. Мирис на пари.

Убийствата се бяха оказали печеливши за Джордж Макгауън.

Рейли продължи на пръсти надолу по широкия коридор. Закова се на място, когато чу лек звън от удрянето на стъкло в стъкло откъм стаята вдясно, зад стълбището. Приближи се крадешком, поколеба се, когато стигна до отворената врата, но накрая предпазливо надникна вътре.

Джордж седеше зад голямо бюро, с бутилка бърбън пред себе си. В едната му ръка имаше пълна чаша, в другата — деветмилиметров пистолет. Веднага забеляза неканения гост и се усмихна.

Махна му с ръката с пистолета и каза:

— Влез, Рейли. Чаках те.

 

 

— Напълно съм убедена, че назначението ми ще бъде одобрено от Сената.

Въпреки тревожния разговор с Рейли, съдия Касандра Мелърс не отложи насрочената пресконференция. Стаята бе пълна с репортери, които се бореха за най-добрите места, макар да не беше толкова претъпкано, колкото се очакваше.

Покушението срещу Коб Фордайс предизвика разцепление сред журналистическата гилдия. Много от репортерите, които трябваше да присъстват на пресконференцията й, сега стояха на пост пред болницата в Колумбия, очаквайки новини за състоянието на главния прокурор.

— Говорих с президента преди няколко минути — каза тя на публиката си. — Той ме увери, че гласуването днес е въпрос на формалност. Надявам се да е прав. — Отхвърли вълната от въпроси. — Естествено радостта ми бе помрачена от трагедията, която се случи тази сутрин в дома на главния прокурор — мой бивш колега и човек, когото смятам за свой приятел. Мислите и молитвите ми са с госпожа Фордайс и момчетата, както и с лекарите и сестрите, които се борят за живота на Коб Фордайс.

Един репортер попита:

— Ако оживее, дали ще има трайни мозъчни увреждания?

— Степента на нараняването и последствията от него още не са установени. На този етап лекарите се борят за живота му.

— Разговаряхте ли с детективите, които са поели разследването в дома на главния прокурор?

— Не. По този въпрос не разполагам с никакви подробности.

— Говорихте ли с госпожа Фордайс?

— Не. Брат й е поел функцията на говорител на семейството. Той каза, че госпожа Фордайс е край леглото на съпруга си и се надява да се молим заедно с нея.

— Вярно ли е, че Брит Шели и Рейли Ганън се издирват във връзка със стрелбата?

— Нямам коментар по този въпрос.

— Госпожа Фордайс е идентифицирала…

Тя вдигна длан.

— Това е всичко, времето ми изтече.

Обърна се и ги остави да крещят въпросите си. Когато стигна до офиса си, попита секретарката дали има някакви съобщения за нея.

— Нищо, госпожо съдия.

— Никакви новини от болницата?

Секретарката поклати глава.

— Нито от Вашингтон. — И добави боязливо: — Въпреки случилото се с господин Фордайс, не преставам да се вълнувам за вас.

Канди се усмихна.

— И мен ме свива стомахът. Имам нужда от малко почивка. Ще отида до другия офис да репетирам речта, която ще произнеса при назначението ми. — Това бе убедително извинение и асистентката й не зададе никакви въпроси.

Когато искаше да избяга от досадниците, които крадяха от времето й, Канди се оттегляше в убежището си, където можеше да се концентрира, а понякога и да си почине между съдебните заседания. Никой не можеше да я открие там, освен ако сама не го поискаше.

— Мобилният телефон е в мен. Обади ми се веднага щом научиш нещо.

— Разбира се, госпожо съдия.

Тя се измъкна през задната врата и мина по познатия път от свързани алеи, който й даваше възможност да прекоси разстоянието, без да излиза на главната улица. Трябваше само да пресече. Канди се подаде от прохода между две сгради и огледа терена. Като се изключеше камионът за доставки, нямаше други коли. Един файтон с туристи се отдалечаваше зад ъгъла. Медиите още бяха събрани пред съда, но никой не поглеждаше в нейната посока.

Бързо пресече улицата и се скри в прохода до една изоставена офис сграда, притисната между новите си съседи и за разлика от тях, в окаяно състояние. Беше шестетажна, но както много други сгради в Чарлстън, имаше само по една стая на етаж, затова и оставаше незабележима, ако човек не я търсеше специално.

Беше толкова стара и занемарена, че в пукнатините на тухлените й стени растяха папрати. Съдия Мелърс беше единственият наемател. Обитаваше един малък офис само заради, услугата, която й дължеше агентът по недвижими имоти, който от години се опитваше да се отърве от сградата.

Отзад имаше издраскана и очукана метална врата. Там я чакаше Брит Шели, облечена с дънки, тениска и бейзболна шапка. Приличаше на студентка, тръгнала на мач, за да подкрепя отбора на университета. Никой не би заподозрял, че е обвинена в убийство и бяга от закона и от някакъв предполагаем злодей.

Репортерката не скри облекчението си, когато видя Канди.

— Слава богу, че Рейли ви е открил. — Думите й прозвучаха така, сякаш бе останала без дъх. Брит допря длан до гърдите си и продължи: — Толкова се страхувах, че няма да успее да се свърже с вас. Дойдох да се предам.

— Хайде първо да влезем вътре. — Канди отключи вратата и въведе Брит в мрачното, влажно и миришещо на мухъл помещение. Протегна се и светна лампата, за да виждат къде стъпват, после я поведе към извитото стълбище с железен парапет.

Брит се справи с изкачването по-добре от Канди, която се запъхтя, докато стигнат площадката на шестия етаж. Същият ключ отключи офиса, който бе обзаведен с бюро, канапе за подрямване и масажиращо кресло.

Веднага щом затвори вратата зад себе си, Канди попита:

— Брит, чу ли новината от Колумбия?

Тази директност не убягна на журналистката. Тя каза предпазливо:

— Ако сте говорили с Рейли, знаете, че не изчакахме срещата в единайсет. Отидохме в дома на Фордайс.

— Да, но се опасявам, че има още нещо. — Съдията кимна към стола срещу бюрото. — Най-добре седни.

 

 

Джордж беше видимо пиян. Рейли се надяваше, че е достатъчно пиян, за да не стреля точно. Предпазливо натисна бутона за запис на камерата, както го беше инструктирала Брит. Дори и да не се получеше добър образ, поне щеше да запише звука.

Влезе в кабинета. Първото нещо, което привлече вниманието му, беше голямата снимка в рамка, поставена на видно място на стената. Четиримата герои от пожара. Ако Фордайс не прескочеше трапа, Джордж щеше да бъде единственият оцелял. Последният пазител на тайната.

— Хубава снимка — отбеляза Рейли.

Джордж не свали насочения към него пистолет, но хвърли един поглед към снимката.

— Да. Изкараха ме шибан герой. — Посочи с ръка стаята. — Виж докъде стигнах с този героизъм.

Рейли седна на стола срещу бюрото. В този момент забеляза предмета до бутилката с уиски. Беше стара запалка с холограмна картинка на гола жена. Някога бе принадлежала на Кливлънд Джоунс — подарък от дядо му, сувенир от панаир.

Очите на Джордж бяха кървясали и лицето му бе почервеняло от огромното количество бърбън, който бе изпил. Но ръката, държаща пистолета, изглеждаше стабилна като скала. Той беше полицай. Нямаше да пропусне от толкова близко разстояние.

Рейли подметна:

— Ти не си герой, Джордж.

Мъжът се изсмя с горчивина и пресуши чашата си с бърбън, после си наля отново.

— Тя си мислеше, че съм.

— Тя?

— Миранда.

— Тук ли е?

— Излезе.

— Къде излезе?

— Просто… излезе. Кой знае? На кого му пука?

— Мисля, че на теб, Джордж.

Чу същия горчив смях.

— Да, разбира се. Моята прекрасна съпруга. Прекрасна е, не мислиш ли?

— И още как.

Джордж се ухили и отпи нова глътка уиски.

— Знаеш ли какво е да си с най-горещото и богато момиче в града и то постоянно да ти е навито?

— Сигурно е хубаво. — Рейли се радваше на пиянското бъбрене на Джордж. Това му даваше време да помисли. Чудеше се дали би могъл да избие пистолета от ръката му, преди Макгауън да успее да стреля. Надяваше се, че алкохолът е забавил рефлексите му достатъчно, но дали щеше да успее да се добере до пистолета, преди бившето ченге да реагира?

Дали Брит бе стигнала благополучно до Канди? Може би в момента вече разказваше странната отвратителна история на престъплението, в което Джордж бе участвал.

— На нашата първа среща — продължи Джордж — Миранда ми духа. В колата. Аз шофирах. Едва не убих и двама ни, но беше страхотна тръпка.

— Представям си.

— Първия път, когато се чукахме, познай какво открих.

— Че не е девствена.

Джордж се разсмя искрено.

— Това беше остроумно, Ганън. Значи все пак имаш чувство за хумор. Да, беше остроумно. Но сериозно… — Той пак отпи от чашата си. — Не, открих, че има миниатюрно златно топче на клитора си. Представи си колко е възбуждащо. Мислех, че съм умрял и съм отишъл в рая на курвите.

Той спря, за да предложи на Рейли питие.

— Не, благодаря.

— Сигурен ли си? Най-хубавият бърбън от Кентъки.

— Ще пропусна.

— Както искаш. Докъде бях стигнал?

— До рая.

Джордж се оригна.

— Да. Не бяхме ходили и месец, когато Миранда започна да говори за сватба. Разбира се, нямах нищо против. Тя беше супер маце, а старецът й — фрашкан с пари. Защо да се дърпам, а?

— Правилно.

— Така че направихме сватбата. Меден месец в Таити. Плувахме голи в залива. Всъщност Миранда стоя гола почти през цялото време. На мен направо ми излязоха пришки на оная работа. Мислех си: Джордж, щастливо копеле, този път удари джакпота. Тя имаше красота, пари и едно бутонче, което си стоеше възбудено нонстоп заради златното топче.

Погледът му остана празен за минута, после той присви очи, за да фокусира Рейли.

— Тя уби детето ми. — Забеляза шокираното изражение на Ганън и кимна: — Да, правилно чу. Върна се от медения месец бременна. Бях адски развълнуван и седмици наред ходех наперен като паун. Но забелязах, че не напълнява, и когато я попитах, тя се разсмя и каза: „И никога няма да напълнея, скъпи“. Беше се отървала от бебето и дори не беше благоволила да ми каже.

Рейли изпита съжаление и трябваше да си припомни, че това е Джордж, заради когото толкова хора бяха загинали.

— Сексът беше моята утешителна награда — продължи Макгауън. — На нея й дай игри и забавления. Знае всички номера като по книга. Познай откъде ги знае.

— Не ми се гадае, Джордж.

— Прави ги от доста време, затова. Технически е била девствена до дванайсетгодишна, но много преди това двамата с Лес…

Рейли реагира инстинктивно.

— Каква изненада! — обясни Джордж. Чертите му се разкривиха неестествено, сякаш лицето му беше маска, която се държеше за черепа само от кожата. — И аз бях доста изненадан да открия, че Миранда е момичето на татко във всяко едно отношение. Златното топче, което толкова харесвах? Той й предложил да си го сложи.

Рейли преглътна, отвратен.

— Тя е била дете, жертва. Защо не се е оплакала на някого?

— Жертва? — изсумтя презрително Джордж. — Не, Ганън, не. На нея й е харесвало. Страшно й е харесвало.

— Ами госпожа Конуей?

— Сигурно е подозирала — сви рамене Джордж. — Как би могла да не усети? Но един ден, когато Миранда била на четиринайсет, майка й ги хванала на местопрестъплението. И не в мисионерската поза. Същата нощ госпожа Конуей изпила една опаковка хапчета с бутилка и половина водка. Смъртта й била представена като нещастен случай, като неволно превишаване на дозата.

Той допи уискито в чашата си и си наля още.

— Обзалагам се, че се чудиш защо не съм напуснал Миранда.

Рейли се чудеше наистина. Но освен това се чудеше дали Брит е успяла да пусне записа на Канди и дали полицаите вече бяха изпратени да арестуват събеседника му. Колкото и отвратителен да беше този разговор, трябваше да остави Джордж да говори…

— Заплашвал съм да си събера багажа и да си тръгна десетки пъти, но тя знае, че няма да го направя. От една страна, обичам парите и секса и всичко останало, което получих, като се ожених за Миранда Конуей. Но истинската причина, причина номер едно, е друга. Не мога да си тръгна, защото Миранда знае, че не съм герой. Знае за Кливлънд Джоунс, как е умрял той и как е започнал пожарът.

Сърцето на Рейли прескочи.

— Откъде знае?

— Това… — Джордж се разсмя отново. — Това ще ти хареса, Ганън. Аз й казах. Признах в момент на слабост, както се казва. Бях си загубил ума. Мислех с оная си работа. Играехме една сексуална игра. Кожени каишки, масажно олио, маска. В един момент заприлича на играта, в която трябва да споделиш неудобна истина или да направиш нещо дръзко. Тя каза, че ще си разменим най-дълбоките и черни тайни.

Той се наведе напред и прошепна:

— Някога да са ти пъхали свещ в задника, докато ти духат? — Облегна се назад и се усмихна пиянски. — Не ме остави да свърша, докато не й разказах цялата история. Все ме дразнеше и дразнеше и накрая истината изскочи заедно със семето ми. Както и да е, когато ми свали маската, й напомних, че е неин ред да ми каже някоя тайна.

Тя се усмихна самодоволно — никога няма да забравя лицето й в онзи момент — и ми съобщи кой я е научил на палавия трик със свещта. Каза: „Това е едно от любимите неща на татко. Често го правим“.

Изведнъж сълзи напълниха очите му и потекоха по бузите му.

— Предпочитам да ме беше кастрирала тогава. Защото двамата с Лес все едно режат по малко от топките ми всеки ден, лишават ме от моята мъжественост парче по парче. Знаят, че няма да разкрия тайната им, защото иначе те ще разкрият моята.

Той погледна бърбъна в чашата си, но я бутна, без да отпие. Вместо това вдигна пистолета в дланта си, сякаш преценяваше тежестта му.

— Очаквах те, но ти дойде по-рано, отколкото предполагах. Смятах да ти видя сметката веднага, за да ти спестя мъките.

— Да ми спестиш мъките? — попита Рейли.

— Нали знаеш за Пат-младши? Че е хомо?

Рейли кимна.

— И това ако не е жалко подобие на мъж. Жестоката ирония е, че цялата история започна с този лигав женчо. А Кливлънд Джоунс? — Джордж изпуфтя отвратено. — Ако някой е заслужавал да бъде убит, това беше той. Нахален кучи син, без никакъв респект от закона. Презираше всички правила. Обаче беше умен. Костелив орех. Нали се сещаш?… Пат беше отвратен, че синът му е гей и така нататък, но онзи Джоунс едва не го убил. Пат настояваше да изтръгнем признание от Джоунс, за да го приберат задълго, и то на някое място, където да го изнасилват по няколко пъти на ден. Наказанието да пасва на престъплението, нали се сещаш… Впоследствие осъзнахме, че е трябвало просто да го убием там, където го намерихме, и да припишем убийството на някоя банда. Но не, ние се придържахме към закона. Поне до този момент. Заведохме го в участъка, тикнахме го в една стая, където никой не можеше да ни види, и започнахме да го обработваме. Казахме му, че няма да излезе от стаята, докато не ни даде подписано признание, и че не ни интересува колко време ще трябва да чакаме. Всъщност дори се надявахме да се проточи по-дълго.

Рейли попита:

— Не е имал фрактури по черепа, когато сте го арестували, нали?

Джордж изтри мокрите си страни и погледна Ганън с изражение, показващо, че въпросът дори не заслужава отговор, но Рейли го бе задал най-вече заради камерата.

— Кой нанесе смъртоносния удар, Джордж?

От кървясалите му очи потекоха нови сълзи.

— Трудно е да се каже. Може би Пат. Джей му нанесе няколко добри удара, но той не беше толкова силен. Може да съм бил аз. Редувахме се четиримата. Джоунс лежеше на пода и мисля, че Джей забеляза първи, че онзи е спрял да мърда. Извика ни да спрем и провери дали има пулс. — Макгауън изтри носа си с ръкав. — Джоунс беше мъртъв.

Той замълча и Рейли го подкани:

— Какво се случи?

— Какво мислиш, че се случи? Превъртяхме, особено Пат, защото бяхме убили човек заради обратния му син.

Рейли кимна към запалката на бюрото.

— Ти си запалил огъня с неговата запалка.

— Аз бях изпразнил джобовете му, когато го доведохме в участъка. Задържах запалката. Не знам защо. Може би, за да я донеса вкъщи и да я покажа на Миранда… мислех, че ще й хареса. Не помня. Както и да е, тя беше у мен и свърши работа.

— Искали сте да изглежда, че Джоунс е умрял точно след като е запалил пожара.

— Такъв беше планът, да. Всички бяхме паникьосани, крещяхме си един на друг, псувахме, опитвахме се да намерим изход от ситуацията. Както ти казах, направо превъртяхме. Джей, разбира се, беше най-хладнокръвният от нас. Той предложи онази теория, че сме забелязали раните му, но сме ги сметнали за повърхностни. И чак по-късно, когато сме започнали да го разпитваме, Джоунс започнал да се държи странно и сме осъзнали, че нещо не е наред с главата му. Останалите се съгласихме с този план. Джей предложи да запалим боклука, за да изглежда, сякаш Джоунс е полудял. Аз запалих хартиите в кошчето. Излязохме от стаята: мислехме, че огънят скоро ще изгасне сам. Повъртяхме се минута-две. Очаквахме пожарната аларма да завие, за да се втурнем в стаята и да се престорим на шокирани от смъртта на Джоунс. Но пожарът… — Той сведе глава до гърдите си и измърмори: — Знаеш останалото.

Рейли едва се владееше. Камерата току-що беше записала признанието на Джордж, макар той да не подозираше това или да не му пукаше. Рейли попита тихо:

— Защо запази запалката?

Макгауън поклати тъжно глава.

— Нали се сещаш за онези монаси, които се самобичуват. Запалката е като камшик. Вадя я често, за да си напомням какво съм извършил.

Той мълча известно време, а Рейли броеше секундите. След колко време щеше да пристигне полицията? Брит вече би трябвало да е разказала на Канди за нощта в къщата на Джей, за опита да я убият, за мъжа, когото бяха видели в дома на Фордайс, преди да избягат.

Фордайс.

Нещо смущаваше мислите му, но той не успя да разбере какво, защото Джордж продължи:

— Опитвахме се да се държим нормално, чакахме алармата. Но най-неочаквано шибаната стена лумна в пламъци. Тогава наистина се паникьосахме. Не се занимавахме с Джоунс. Знаехме, че той вече е мъртъв. Започнахме да извеждаме хората от сградата. Беше пълна бъркотия, в гъстия дим не се виждаше нищо. Никой не можа да намери ключовете от килията на ареста. — Брадичката му затрепери и тялото му се разтресе в ридания. — Още чувам писъците на онези мъже, които останаха затворени вътре.

Макгауън пак изтри носа си.

— За нас беше шок, че ни изкараха герои — каза със смях през сълзи. — Мислехме, че веднага щом пожарът бъде изгасен, ще ни арестуват. Можеш да си представиш как се чувствахме, когато… Е, знаеш какво стана. Онази снимка — промърмори той и погледна снимката на стената. — Казахме си, че трябва да има някаква причина нещата да се развият по този начин. Някаква по-висша цел, както се изрази Джей. Някакви такива глупости — изсумтя с презрение. — Както и да е, сключихме сделка. Никой никога да не научи. Никой да не казва. Никога… Мислехме, че всичко ще се оправи. Мислехме, че ни се е разминало. Брунър бе доволен от нашето обяснение за Джоунс. — Въздъхна и погледна Ганън. — Но ти беше адски упорит и прекалено добър в работата си. Джей опита да те баламоса, но ти просто не спираше с въпросите за Кливлънд Джоунс. Изкара ни акъла.

Рейли кимна.

— Затова измислихте как да ме дискредитирате.

 

 

Брит искаше да научи последните новини от Колумбия, но съдия Мелърс настояваше първо да изслуша разказа й.

Следващите десет минути Канди Мелърс слушаше, а Брит разказваше задъхано какво се бе случило през последните няколко дни — от срещата с Джей до бягството от къщата на главния прокурор. Знаеше, че времето на съдията е много ограничено, затова разказваше сбито, пропускайки всички подробности, които можеха да се спестят.

Накрая завърши:

— Двамата с Рейли избягахме оттам.

Канди се облегна назад и пое дълбоко дъх, сякаш тя бе говорила през цялото време.

— Мили боже, сега разбирам защо се страхуваш да се предадеш на полицията.

Брит кимна.

— Къде е Рейли?

— Надява се да убеди с блъфиране Джордж Макгауън, че Фордайс го е издал. Той взе камерата с надеждата да запише признанието на Макгауън за неговата роля в тази история, което в същото време да уличи и Фордайс.

— Подобен запис не би имал стойност в съда.

— Знам това, Рейли също го знае. Но все пак е по-добре да го имаме.

— Носиш ли записа на разговора ви с Фордайс?

Брит извади малка кутийка от джоба на дънките си и й я подаде.

— Фордайс всъщност не признава, че е участвал. Но ако Рейли измъкне признание от Джордж Макгауън, тогава главният прокурор ще бъде изобличен и ние ще разполагаме със запис, на който той лъже за участието си в тази история, което би помогнало при съдебен процес срещу него.

— Толкова жертви — поклати глава съдията. — Изумена съм от мащабите на това предателство.

— Още по-невероятно е, че престъпниците са останали неразкрити цели пет години.

— Сигурна ли си, че мъжът, който се престори на човек от охраната в дома на Фордайс, е бил у Джей онази нощ?

— Напълно. Паметта ми се възвърна, когато Фордайс отвори вратата и го видях на прага. Някои от спомените ми са още мъгляви. Някои моменти ми се губят, но него го помня съвсем ясно, защото той се смееше, докато партньорът му ме унижаваше.

— Унижавал те е? Не го спомена.

— Не ми е лесно да говоря за това. — Като жена на жена, Брит й описа преживяването.

Съдията се намръщи отвратено.

— Трябва да е било ужасно. Сигурна ли си, че ако видиш този човек отново, можеш да го идентифицираш?

— Без никакво съмнение.

— Така ли изглежда?

Озадачена от въпроса, който й се стори напълно безсмислен, Брит обърна глава по посоката, в която й беше кимнала съдията.

Мъжът бе влязъл в стаята безшумно и стоеше, опрял гръб на затворената врата. Гледаше я похотливо, сякаш току-що я беше насилил.

— Брит — каза Канди Мелърс. — Мисля, че се познаваш добре с господин Смит.