Сандра Браун
Димна завеса (27)

Двадесет и пета глава

Кафявата кола беше оставена на обществен паркинг на две пресечки от Кинг Стрийт. Рейли караше бавно и поддържаше достатъчна дистанция, докато двамата мъже вземат автомобила си. После ги проследиха до историческия квартал и още няколко километра по главния булевард до стария хотел „Холидей Ин“.

— Наемни убийци с ограничен бюджет — отбеляза Брит.

— Надали, сигурно клиентът им плаща три пъти повече за хотел.

Хотелът беше на две нива и до стаите се стигаше по открити коридори. Мъжете паркираха колата си на няколко крачки от стаите на приземния етаж. Рейли и Брит бяха спрели на един паркинг от другата страна на оживената улица и оттам видяха как шофьорът, мъжът, когото наричаха Бъч, отвори багажника и извади пътна чанта.

— Изглежда тежка — подметна Брит.

— Оръдията на занаята.

Тя каза замислено:

— Продължавам да се питам защо просто не ме застреляха онази нощ на пътя?

— За да не рискуват да оставят доказателства.

— Две убийства в толкова кратък интервал от време, моето и на Джей, биха предизвикали подозрения, нали?

— Твоето убийство не би минало толкова лесно за случаен акт на насилие. Друго би било, ако минат дни, дори седмици, преди някой рибар да открие колата и теб.

— И щеше да изглежда, сякаш съм се самоубила.

— Точно така. А в такъв случай — дори и наистина да си си спомнила нещо, което Джей ти е казал, и да си го съобщила на някого — твърденията ти лесно щяха да бъдат дискредитирани и оспорени.

— Кой би повярвал на бръщолевенето на жена, която е била толкова лабилна психически, че да се самоубие.

— Точно.

— Добре замислено, нали?

Сериозният й глас го накара да я погледне.

— Много.

Двамата мъже влязоха в две съседни стаи. Бъч носеше пътната чанта със себе си.

— Явно той е по-старшият от двамата — отбеляза Рейли.

— Или просто е по-добър стрелец.

Брит попита:

— Сега какво?

След като се огледаха наоколо, той й нареди:

— Дръж стаите им под око. Дай ми сигнал, ако излязат. — И отвори вратата си.

— Къде отиваш?

— Да се обадя на Канди, преди да е станало твърде късно. — Той посочи една телефонна кабина в другия край на търговския център. — Щом кабинката стои, вероятно и телефонът работи.

— Да отидем дотам с колата.

Рейли поклати глава:

— Няма да виждаме стаите им добре. Стой тук и ги дръж под око.

— Но ти няма къде да се скриеш. Може да те видят.

— Няма да се оглеждат. Но за всеки случай… — Той й подаде пистолета, като го хвана за дулото. — Дръж това при теб.

Тя не посмя да го докосне.

— Остави го на седалката.

Рейли слезе и внимателно остави пистолета на седалката си, после побягна през паркинга. Въпреки това, което бе казал на Брит, не му се искаше да поема излишен риск. Вмъкна се в телефонната кабина, но не затвори вратата, за да не светне лампата вътре. За щастие телефонът си стоеше на мястото и за негов късмет работеше.

 

 

Канди вдигна след първото позвъняване.

— Къде се губиш? Започнах да си мисля, че си се вразумил и няма да се обадиш отново.

Той затисна другото си ухо с длан, за да заглуши шума от натовареното движение.

— Забавих се. Извинявай, че те задържах будна до толкова късно. Имаш ли нещо за мен?

— Уговорих ти срещата с Фордайс.

Рейли не можа да повярва. Не беше признал — дори и пред себе си, че не таи надежда да успее.

— Наистина ли?

— Наистина. Поне така мисля. Отначало не искаше и да чуе, но после успях да го убедя. Обясних му какъв невероятен късмет има, че не си го пресрещнал на погребението на Джей, както си постъпил с Джордж. Посъветвах го като бивш колега да поговори с теб насаме, преди да направиш някое публично изявление или да предприемеш някоя лудост. Той те мисли за душевноболен, затова да се надяваме, че овладяното ти поведение ще го изненада приятно. — Тя се поколеба, после добави: — Не си душевноболен, нали?

— Не. Просто човек, който преследва определена цел.

— Както винаги — измърмори тя.

— В колко часа?

— Единайсет. В кабинета му. Обади се на охраната. Един от тях ще те придружи до кабинета му.

— Канди, не знам какво да кажа.

— Кажи лека нощ — въздъхна тя уморено. — Имам уговорени интервюта през целия ден и трябва веднага да си лягам. Задържам течности, защото не ми остава време да отида до тоалетната, и очите ми са подпухнали. Да не споменавам на какво приличат глезените ми.

Той се усмихна на колоритното описание.

— Длъжник съм ти. Наистина.

— Червено и бяло.

— Какво?

— Като идваш на вечеря другата седмица, трябва да донесеш и червено, и бяло вино. И да не е от евтиното!

— Дадено.

— И, Рейли…

— Да?

— Дано да го убедиш.

 

 

— В колко часа? — попита Брит, когато той се върна в колата с добрата новина.

— Единайсет. В неговия офис.

— Изненадана съм. Надявах се да се съгласи, но честно казано, се съмнявах в това.

— Аз също, в интерес на истината. Може би съм го подценил.

— Лесно е да си смел, когато си в охраняван офис. — Тя погледна замислено кафявия седан, паркиран пред „Холидей Ин“. — Или когато някой друг влиза в битката вместо теб.

Брит повтори думите си мислено и осъзна колко точно прилягат те и за самата нея. Действайки импулсивно и преди да размисли, тя отвори вратата на колата и излезе.

— Къде отиваш?

— Сега се връщам.

— Брит?

Не му обърна внимание, а побягна към оживения булевард и извика през рамо:

— Ако нещо се случи, потегляй и се обади на детектив Кларк.

— Брит!

— Карай.

Моментът се оказа идеален. Точно когато стигна до тротоара, видя пролука в колоната от коли. Тя претича през двете ленти и се озова на отсрещния тротоар пред паркинга на хотела.

Изобщо не погледна назад към Рейли, тъй като се страхуваше, че може да е хукнал по петите й. Вместо това продължи да се движи решително през паркинга към двете стаи, пред които беше паркирана познатата кола.

Брит не беше сигурна дали това е колата, която я бе изхвърлила от пътя. Но знаеше, че е видяла единия от тези мъже в бара, където някой бе пуснал нещо в питието й. Все косвени улики, но ужасно подозрителни.

Освен това знаеше със сигурност, че двамата мъже бяха претърсили хижата и пикапа на Рейли предния ден и че го бяха проследили след погребението на Джей. Очевидно крояха нещо, което може би криеше заплаха за живота им. Брит не повярва и за миг, че появата им пред гей бара тази вечер е случайна. Независимо дали бяха съюзници или врагове на Пат Уикъм, намеренията им бяха коренно различни от тези на Рейли и нейните.

Копелетата си го заслужаваха.

Без да откъсва очи от прозорците и вратите на стаите им, тя предпазливо се доближи до колата. Огледа се, за да се увери, че не я наблюдава някой от гостите или служителите на хотела.

Не забеляза никого и се наведе зад седана. И в двете стаи още светеше. Брит не отделяше очи от прозорците. Очакваше всеки момент някоя от вратите да се отвори рязко. Сърцето й биеше оглушително.

Пропълзя до задната лява гума и прокара пръсти по джантата, докато откри капачката с вентила, след което бързо я свали. Стисна я и приклекнала, се промъкна до предната гума.

В една от стаите се чу звук от телевизор. Дали завесата беше помръднала, или си въобразяваше? Може би климатикът духаше толкова силно, че раздвижваше пердетата?

Разтреперените й пръсти откриха вентила на предната гума и свалиха капачката. Бедрата й пламнаха, докато се върне назад, заобиколи колата и стигне до другата предна гума. Свали и нейната капачка. Четвъртата се оказа по-упорита от останалите. Когато успя, цялата бе плувнала в пот и пръстите й се бяха разранили от усилието да свали капачката.

Стиснала четирите капачки в шепата си, тя се изправи. В същия момент вратата на една от стаите се отвори.

Сънданс се появи в очертанията й. Беше бос, облечен в същия панталон, с който бе в нощния клуб, но ризата бе заменена от бяла тениска, грижливо запасана в колана на панталона. Видя й се абсурдно, че в такъв момент е в състояние да забелязва подобни подробности.

Той държеше пластмасова кофичка за лед, която пусна на земята веднага щом забеляза Брит. Посегна към кобура на рамото си, но той не беше там. Все пак извика:

— Стой! Не мърдай!

Тя направи точно обратното. Обърна се и побягна, за да спаси живота си. Очакваше да открие Рейли да я чака разтревожен в колата от другата страна на улицата. Но нито той, нито колата бяха там, където ги бе оставила. Чу тропане зад себе си и предположи, че Сънданс блъска по вратата на партньора си. Чу го да вика:

— Излез бързо!

Тя не спря, за да погледне назад, а побягна към улицата, без дори да знае в каква посока трябва да се движи. Къде е Рейли? Беше му казала да тръгне веднага, ако нещо се случи, но не бе очаквала, че ще я изостави.

Причу й се, че един от мъжете я вика по име, но и без да поглежда назад, знаеше, че те тичат след нея и скъсяват дистанцията много бързо. Стори й се, че чува шляпането на боси крака по паважа, учестено дишане, викове.

Скочи от тротоара точно пред една приближаваща се кола. Шофьорът наду клаксона. Брит почти оглуша от пронизителния писък на гумите, когато колата спря на сантиметри от нея.

— Брит!

Обърна се рязко. Рейли бе вмъкнал колата между нея и двамата мъже. Като видяха пистолета, насочен към тях през прозореца, двамата спряха на място.

— Дръпнете се назад или ще стрелям! — извика Рейли. Те завикаха нещо, но той форсираше мотора на колата, без да вдига крака си от спирачката.

Брит се метна на седалката до него. Още преди да затвори вратата, Рейли вдигна крака си от спирачката и автомобилът се изстреля като състезателен кон, пред който са отворили вратичката. Колата закачи бордюра и се устреми към отсрещното платно. Зъбите й затракаха, когато с бясна скорост се озоваха върху разделителната ивица и задницата поднесе, преди Рейли да успее да я овладее напълно.

Погледна назад. Мъжете тичаха през паркинга към колата си. Явно още не знаеха, че няма да могат да я използват. Бъч бе изскочил без панталон. Брит зърна за миг боксерките и мускулестите му крака, преди Рейли да завие рязко надясно и хотелът да изчезне от погледа им. На първото възможно място той зави наляво, после пак надясно.

Не спираше да ругае.

Адреналинът пулсираше в тялото й. Бясното му шофиране я запращаше ту на една, ту на друга страна. Тя успя да закопчае колана си и каза:

— Сега можеш да намалиш. Няма да ни настигнат. Дори и да опитат, гумите няма да издържат дълго. — Разтвори юмрука си. Ноктите й се бяха отпечатали като полумесеци върху дланта, но върху нея бяха четирите капачки.

— Какво, по дяволите, си мислеше!

— Мислех да ги забавя, да им попреча да ни проследят.

— Те не знаеха, че сме там! Можеше да те убият!

— Но не ме убиха!

— Глупости! — Той удари с длан по кормилото.

В сегашното му настроение беше безсмислено да спори с него, така че Брит не каза нищо повече.

Дори и някой да се бе опитал да ги проследи, опитът щеше да е безнадежден. Брит беше загубила всякакво чувство за ориентация, когато изведнъж се оказаха на моста Рейвънел. След няколко километра стигнаха до мотела.

Рейли паркира колата зад бунгалото, слезе и закрачи ядосано към вратата, но все пак я задържа отворена, за да влезе Брит. Продължаваше да я гледа гневно, когато тя се промуши покрай него. Щом влязоха в стаята, той затръшна вратата и сложи резето.

Веднага се нахвърли на Брит:

— Това беше глупава и безразсъдна постъпка.

— Обаче ще ги забави.

— Няма спор.

— Значи не е била толкова глупава идея.

— Не си струваше риска.

— Мисля, че си струваше. Както и да е, почувствах се по-добре след това.

— Почувства се добре? Те можеха да те убият!

Той изглеждаше готов да направи същото. Една вена бе изпъкнала на челото му и пулсираше. Ръцете му бяха притиснати отстрани до тялото.

За да оправдае постъпката си, Брит каза:

— Трябваше да направя нещо сама, Рейли. Чувствам се ненужна и безпомощна и това ужасно ми тежи. Трябваше да направя нещо. Писна ми да разчитам на…

— На мен?

— Да. На някого. Не съм свикнала така. Винаги съм се грижила сама за себе си.

— Добре. Заповядай! — Той отключи вратата и я отвори широко.

Тя погледна тъмния правоъгълник, осветяван единствено от червения неонов надпис „Свободни стаи“ над рецепцията на мотела. Беше се хванал на блъфа й и сега тя се почувства глупаво. Ако си тръгнеше, къде можеше да отиде и как щеше да стигне дотам? Нямаше нито кола, нито пари.

Погледът й се върна върху лицето на Рейли. Устните му бяха побелели от гняв. Едва се раздвижиха, когато той процеди:

— Една жена вече намери смъртта си заради мен. Предпочитам да не се случва отново.

— Трябваше да помислиш за това, преди да ме отвлечеш.

Той изруга, затръшна вратата, сложи резето и прокара пръсти през косата си.

— Така е — настоя тя, — не забравяй, че ти ме въвлече в тази бъркотия.

Рейли отпусна ръцете си. Изгледа я втренчено и каза с тих, овладян глас:

— Грешиш. Ти се забърка в тая бъркотия, когато се поддаде на чара на Джей Бърджис.

Брит издържа на погледа му, мина покрай него и взе торбата с дрехите, които й бе купил. Това й се стори особено дразнещо в момента. Занесе торбата в банята и затвори вратата. Постара се да я заключи достатъчно шумно.

Когато излезе десет минути по-късно, изкъпана и с измита коса, той седеше на ръба на леглото си и се взираше в телевизора. Звукът беше намален. Рейли я погледна.

— Свърши ли с банята?

Брит кимна сдържано.

Той стана, взе си нещата, отиде в банята и затвори вратата. Младата жена легна и се загледа в картината без звук, но след няколко минути изключи телевизора и нервно закрачи из стаята.

Не носеха почти нищо със себе си. Нямаше какво да подреди, нито какво да прочете — освен един стар телефонен указател, прашна Библия и папките на Рейли, които вече беше чела толкова пъти, че ги знаеше наизуст. Нямаше какво да прави, освен да чака сутринта, когато щяха да отидат в офиса на главния прокурор и Рейли щеше да го нарече престъпник. И после какво?

Преди по-малко от седмица тя имаше чудесна работа, отлична репутация, колеги, които я уважаваха, и приятели, на които можеше да разчита. Сега беше журналистка, в твърденията на която винаги щяха да се съмняват. Беше мишена на мъже с власт, които бяха убили собствения си приятел, за да опазят тайната за извършеното от тях престъпление. А тя беше бегълка и ако я заловяха, щяха да я съдят за убийство. Какво бъдеще я очакваше? Ако изобщо останеше жива, за да има бъдеще.

Вратата на банята се отвори и Рейли влезе в стаята. Косата му беше мокра. Беше само по бермуди, без тениска. Той остави мръсните си дрехи и пътната чанта на пода до леглото си. Прекара длан по врата си, после сложи ръце на кръста си, погледна към тавана и измърмори нещо, което беше или ругатня, или молитва.

Чак тогава я погледна и когато погледите им се срещнаха, дъхът й секна. Той се озова до нея с две крачки. Преди да осъзнае какво става, вече беше в обятията му и устните му бяха върху нейните. Целувката им бе дълга и страстна и я остави копнееща за още.

Когато устните му се спуснаха по шията й, тя прокара пръсти през косата му и прошепна:

— Мислех, че не ме харесваш.

— Не те харесвам особено — отвърна й, почти притиснал устни до нейните, после отново я целуна.

Тялото му беше твърдо, кожата му — още влажна и топла от душа. Когато я придърпа плътно до себе си, тя изстена от копнеж.

— Рейли, за Джей…

— Няма значение.

— Беше съвсем кратко. Нищо сериозно. И беше отдавна.

— Добре.

— И кълна ти се, не знам какво се е случило между нас последната нощ.

— Вече не ме интересува.

— Не мога да си спомня.

— Няма значение.

— Не усещах, че…

— Тихо, Брит.

— Но ти… — Тя отново се притисна към него. — Теб те помня. Все още те усещам.

Някакъв дрезгав звук се изтръгна от гърлото му, когато я повдигна и я отнесе до леглото.

— Свали си тениската. — Главата й бе замаяна от това, което правеха пръстите му в боксерките й, но все пак изпълни молбата му. Свали тениската си и я хвърли настрана, после обви ръце около главата му и я придърпа към гърдите си. Устните му бяха горещи и лакоми.

Лавината от усещания, предизвикани от устните и пръстите му, в комбинация с емоционалната превъзбуда от последните часове бързо я доведоха до разтърсващ оргазъм. Но освобождението беше мигновено. Когато започна да се освестява, тя осъзна, че той смъква боксерките й, а после я целуна нежно ниско по корема. Езикът му продължи да я докосва леко като перце, но изпращаше електрически импулси от удоволствие в тялото й, дъхът й отново секна и вторият оргазъм изригна почти като ехо на първия.

Рейли не спря, докато тя не свърши още веднъж, останала напълно отпусната и омаломощена. Той легна по гръб и свали боксерките си. При вида на ерекцията му тя се усмихна замаяно и го погали нежно с върховете на пръстите си. Рейли изстена и опита да отмести ръката й, но тя продължи да го гали.

— Спри, моля те! Нямам нищо — прошепна той.

— Знам. — И се наведе бавно над него.

 

 

Той си мислеше, че най-сексапилната гледка, която е виждал, е мократа лъскава коса на Брит, разпиляна върху корема и бедрата му. Но не беше тази. Стана още по-възбуждащо, когато тя събра с една ръка косата си и я задържа назад, за да може да вижда какво правят устните й. Извика сподавено и всички звуци, които издаваше от този момент нататък, бяха напълно неосъзнати и неразбираеми. Не знаеше дали е казал нещо и какво, защото усещанията прогониха всяка мисъл от главата му. Невероятното еротично преживяване сякаш бе концентрирало всичките му мокри сънища в един.

След неговия оргазъм тя го издърпа върху себе си. Той отпусна глава върху гърдите й, за да си поеме дъх и да се успокои. Беше толкова хубаво — ноктите й драскаха леко гърба му, гърдите й се надигаха и спускаха под главата му, сърцето й туптеше точно до бузата му.

Накрая той вдигна глава и огледа прекрасното й тяло. Докосна едното й зърно с устни.

— Винаги са леко изпъкнали.

— Много е смущаващо.

— Влудяващо е.

— Не си купил подходящ сутиен.

— Зависи от гледната точка.

Лекият й смях премина в стенание, когато той я целуна нежно, а после устните им се сляха в ленива целувка, която сякаш продължи вечно, възбуждаща и дълбоко интимна.

Рейли желаеше да е вътре в нея толкова силно, че цялото тяло го болеше. С огромно усилие на волята устоя на копнежа да потъне в горещата й мекота. Но трябваше да се задоволи с това да усеща голото й тяло до себе си. Да знае, че тя го желае не по-малко, отколкото той — нея. Брит измърмори, че животът е несправедлив, и каза:

— Можеш да…

— Мога, но няма. Ако го направя, няма да мога да спра.

Двамата се задоволиха с това да се целуват и докосват, а накрая заспаха, долепили тела и преплели пръсти. Точно преди да заспи, той прошепна сънено:

— Може и да те харесвам малко.