Сандра Браун
Димна завеса (28)

Двадесет и шеста глава

— Брит?

— Ммм?

Рейли, вече облечен и готов, се наведе и погали нежно извивката на ханша й.

— Ставай. Време е да тръгваме.

Тя присви очи срещу ярката светлина на лампата, обърна се по гръб и се надигна на лакти. Отметна косата от лицето си и се прозя.

— Колко е часът?

Завивката се спусна до кръста й. Гърдите й бяха на една ръка разстояние и толкова изкусителни. Но той устоя.

— Малко след шест.

— Шест? До столицата на щата е два часа път.

— Точно така. — Той се усмихна на недоумението й. — Ще ти обясня в колата. Хайде, надигай се.

Петнайсет минути по-късно вече потегляха от мотела, когато той забеляза, че тя отново се прозява.

— Прекалено рано ли те събудих?

— Не, държа ме будна до късно. — Усмихна му се срамежливо. Двамата се гледаха няколко секунди, но никой не каза нищо за случилото се през нощта. Нито дума. Даже и за…

Не, дори не си го и помисляй. Тази сутрин Рейли не можеше да си позволи никакво разсейване. Брит додаде:

— Изненадана съм.

— От кое?

— Че ме взе със себе си. Смятах да дойда, но очаквах, че ще се наложи да спорим по този въпрос.

— След това, което направи с колата на Бъч и Сънданс снощи, предполагам, че тази сутрин бълват огън. Страхувам се да те оставя сама.

— Не може да са ни проследили.

— Не искам да поемам каквито и да било рискове.

— Ако ме беше оставил в мотела, щеше да се тревожиш за мен, така ли?

Той й отговори с поглед, а усмивката й му подейства като милувка.

Е, почти. Не съвсем. Защото от нейните милувки направо губеше разсъдъка си.

Отново насочи вниманието си към пътя и се съсредоточи върху шофирането.

— Как възнамеряваш да ме вкараш в сградата? — попита тя. — Веднага ще ме арестуват.

— Имам план.

— Радвам се, че е така. Но и аз имам план.

— И какъв е?

— Спри ей там.

— При „Уолмарт“?

Бяха пред един от магазините на веригата, които работеха по двайсет и четири часа в денонощието. Слънцето бе изгряло току-що и на огромния паркинг отвън имаше съвсем малко коли. Рейли се зачуди какво е намислила Брит този път, но не й зададе въпроси.

Тя отвори жабката и претършува съдържанието й: документите от покупката на колата, сгъваема карта на щата, техническо ръководство, документ за сигурността на въздушните възглавници. Откъсна една празна страница от края на ръководството.

— Имаш ли нещо за писане?

Рейли нямаше, но предишният собственик бе оставил една химикалка. Беше почти изсъхнала и по върха й бяха полепнали мъхчета, но свърши работа, колкото Брит да надраска няколко думи върху листа. Подаде го на Рейли с думите:

— Ето ти списъка за пазаруване. Ако нямат точно тази марка, купи друга, стига да има същите характеристики. Ще ти върна парите, разбира се.

Той беше прочел списъка още докато тя го пишеше, така че кимна с разбиране.

— Стой с наведена глава. Няма да се бавя.

След по-малко от десет минути се върна с пакет под мишница и две чаши кафе в ръце. Щом потеглиха отново, Брит остави чашата си в поставката за кафе и започна да разопакова покупките. Рейли видя с крайчеца на окото, че тя отвори кутията на видеокамерата.

— Знаеш ли как се използва?

— Дали знам как се използва — измърмори тя презрително. После му обясни, че в по-малките телевизии, където е била, е вършила всякаква работа. Дори чисто физически труд.

Когато свърши с разказа си, той я подразни:

— Значи, ако си загубиш работата в телевизията, винаги можеш пак да се върнеш към миенето на подове.

— Ха-ха. — Тя включи адаптера на камерата в извода за запалката, за да зареди батерията. Настрои малкия екран, който служеше за визьор, провери как се регулира приближението и тества вградения микрофон. — Работила съм с много по-сложни камери. Тази е като детска играчка. Не съм Стивън Спилбърг естествено, но мога да запиша картина и звук. Освен това имам достатъчно време да се поупражнявам.

— Имаш по-малко от два часа.

— Но нали срещата е в единайсет?

— Да, срещата е тогава, но ние ще се видим с главния прокурор доста по-рано.

 

 

— Откъде знаеш къде живее? — попита Брит, когато Рейли й посочи внушителната тухлена къща в колониален стил. Минаха бавно покрай нея с колата и завиха в следващата пресечка.

— Веднъж го проследих от съда до дома му. Беше скоро след като го избраха.

— С каква цел?

— Просто събирах информация. Разполагах с много време, нямах какво да правя, освен да трупам горчивина. Неговата кариера беше процъфтяла за моя сметка. Реших някой ден да възстановя справедливостта.

— И този ден настъпи.

— Не можеш да отречеш, че съм чакал достатъчно. — Паркира до тротоара и изгаси двигателя, после се пресегна и хвана ръката на Брит, преди да отвори вратата.

Той разбираше и уважаваше желанието й да участва лично в решаването на проблема. Беше заложила не по-малко от него в тази история, дори повече, защото имаше какво да губи. Тя заслужаваше да получи възможност да поправи злото, което й бе причинено. На теория напълно разбираше чувствата й.

Но освен това Рейли се страхуваше, че може да се случи нещо ужасно и тя да пострада.

— Може да стане много опасно, Брит. Не е нужно да идваш.

— Предполагам, че ще е опасно, но определено трябва да дойда.

Той кимна, приемайки решението й. Но това не намали страха му, че нещо може да й се случи.

— Това е отчаян план. Поемаме огромен риск.

— Някои рискове си струват. — Спокойният й тон и начинът, по който го изгледа, му подсказаха, че тя не говори само за изненадващото посещение в дома на Фордайс.

— Така е, по дяволите! — Постави длан върху врата й и я придърпа към себе си, целуна я бързо и решително, после я пусна. Прекара палец по влажната й долна устна и каза дрезгаво: — Да вървим.

Тръгнаха по тротоара и свиха към къщата. Беше скъп квартал с частна охрана и специални формирования на собствениците. Двамата крачеха съвсем бавно. Куче излая срещу тях иззад една ограда, мъж, излязъл на джогинг, със слушалки в ушите, им кимна разсеяно от отсрещната страна на улицата. Не привлякоха ничие друго внимание.

Когато стигнаха до къщата на главния прокурор, завиха и тръгнаха по алеята към входа, сякаш правеха това всеки ден. Брит беше изказала някои опасения по време на пътуването, докато Рейли й излагаше плана си.

— Може да има охрана — настоя тя.

— Може. В такъв случай ще причиним суматоха. Медиите ще научат. Дори да ни отведат оковани с белезници, Фордайс рано или късно ще трябва да отговори защо сме отишли да чукаме на вратата му.

— Може да откаже да ни изслуша.

— Съмнявам се. Не и след това, което Канди му е казала. Тя му е намекнала, че мога да изпуша всеки момент и да направя някоя лудост. Обзалагам се, че той не желае публични изпълнения и ще предпочете да се срещнем на по-уединено място.

— Но не чак толкова уединено.

— Да. Определено ще го изненадаме неприятно.

Сега Брит отбеляза:

— Една грижа по-малко. Не виждам охрана.

Къщата и дворът изглеждаха съвсем притихнали. Автоматичните пръскачки поддържаха моравата влажна и свежа. Предната веранда, която се простираше по цялата ширина на къщата, имаше четири колони, крепящи балкона на втория етаж. Големи каменни саксии с папрат бяха поставени от двете страни на входната врата, лакирана в лъскаво черно.

Стигнаха без никакви препятствия до нея и Рейли погледна Брит.

— Готова ли си?

— Гледай бързо да минеш към главното. Батерията на камерата не се зареди напълно.

Тя насочи камерата към вратата. Рейли почука с полираното месингово чукче три пъти. Докато чакаха да им отворят, той се мобилизира максимално. Опита да се подготви психически и физически за всеки възможен вариант. Зъл доберман? Страховита икономка? Дете по пижама с Макуин Светкавицата?

За тяхна изненада, вратата им отвори самият Коб Фордайс. Беше облечен с панталон, риза и вратовръзка, но явно не бе стигнал до сакото. Държеше ленена салфетка. Очевидно бяха прекъснали закуската му.

Брит започна записа.

Той реагира така, сякаш камерата беше пистолет, и отстъпи уплашено няколко крачки назад.

— Какво е това?

— Добро утро, господин Фордайс — поздрави го Брит. — Не сме се виждали скоро.

Той я разпозна като репортерката, издирвана от полицията, и видимо се притесни. После погледна Рейли и попита отново:

— Какво е това?

— Това е денят, от който се страхувате пет години. Дойдохме да говорим за Кливлънд Джоунс. Помните ли го? — Рейли му показа папките, които носеше. — Ако паметта ви има нужда от опресняване, всичко е тук.

Прокурорът погледна зад гърбовете им и с облекчение установи, че никой друг не ги придружава. Отново погледна Рейли и каза:

— Кливлънд Джоунс. Разбира се, че го помня. Мъжът, който запали пожара в полицейското управление.

— Значи ще се придържате към тази версия? — попита Брит.

Фордайс подразнено вдигна ръка, сякаш искаше да покрие обектива на камерата със салфетката си, после се отказа и отпусна ръката си.

— Запали пожара малко преди да умре от нараняванията на главата си.

— Двамата с госпожица Шели сме на друго мнение — прекъсна го Рейли. — Знаете, че истината е друга. Пат Уикъм-старши също е знаел истината. Както и Джей Бърджис. Затова сега са мъртви.

Фордайс погледна Брит.

— Тя е обвинена за убийството на Бърджис.

— Добре, арестувайте я — каза Рейли. — Ще изчакаме, докато й прочетете правата, и после, когато полицаите дойдат, за да я отведат, може да поискат да чуят какво сте правили вие в полицейското управление в деня на пожара. Точно в деня, когато сградата изгоря и седем души загинаха. О, и с удоволствие ще предадем този видеозапис, за да видят лично нервната ви реакция и потта по горната ви устна, когато споменахме онзи инцидент. Добро утро, госпожо Фордайс, извинете ни за безпокойството.

Главният прокурор се обърна и видя, че жена му е излязла да разбере кой е прекъснал закуската им. Рейли я позна от погребението на Джей. Беше красива, изискана жена. Въпреки ранния час, лицето й бе фино гримирано. Облечена бе небрежно-елегантно, на рамото й висеше малка чантичка и в ръката й имаше ключове от кола.

Тя огледа разтревожено и тримата.

— Коб? Всичко наред ли е?

— Разбира се. Няма проблеми.

— Момчетата са на тренировка по бейзбол. Аз ли да…

— Да. Закарай ги. Тръгвайте. Всичко е наред.

Очевидно тя никога не поставяше под съмнение думите на съпруга си, дори и когато той беше в компанията на човек, издирван от полицията. Жената се поколеба само за секунда, после се обърна и изчезна в посоката, от която бе дошла.

Фордайс отново се обърна към Брит и Рейли. По време на краткия разговор със съпругата си бе възвърнал спокойствието си. Като опитен политик, той беше готов за компромис.

— Ще говоря с вас, но не тук. Не сега. Трябваше да дойдете в кабинета ми в единайсет. Такава беше уговорката. Появата ви тук е нахлуване в частна собственост.

— Добър опит, но няма да свърши работа — каза Рейли. — Ще говорим тук.

— Семейството ми…

— Вече потегли за тренировката по бейзбол. Дори и да бяха тук, нямаме никакво намерение да им навредим. Къде искате да говорим?

— Няма да разговарям с човек, който носи оръжие. — Заяви го без страх, спокойно, категорично.

Рейли предположи, че главният прокурор няма да отстъпи по този въпрос, и каза:

— Ако се съгласите да говорим, ще оставя пистолета си.

— И без камерата.

— Камерата ще остане включена — възрази Брит. — Този запис може да се окаже единственият начин да докажа невинността си.

Фордайс обмисля това няколко секунди и рече кратко:

— Добре. — Обърна се и им направи знак да го последват.

Стаята, в която се влизаше направо от фоайето, представляваше домашен кабинет, обзаведен комфортно и изискано, който според Рейли служеше повече за показ, отколкото за работа. Фордайс се настани зад бюрото си.

— Пистолетът, господин Ганън.

Рейли го издърпа от колана и го остави върху една квадратна масичка в ъгъла на кабинета, така че да може лесно да стигне до него, а прокурорът да не може да го изпревари. После седна на стол срещу бюрото, а Брит се настани на съседния. Рейли забеляза, че тя настройва фокуса на камерата.

Фордайс кимна към папките, които Ганън носеше.

— Какво е това?

— Резултатите от разследването на пожара, което проведох заедно с Теди Брунър. То е непълно по отношение на седемте жертви. Не ми позволиха да довърша разследването си за причините за смъртта на Кливлънд Джоунс. Брунър прие наготово версията на полицията.

Фордайс погледна папките, които още бяха стегнати с ластични ленти.

— Вие отхвърляте официалната версия, че Кливлънд Джоунс е запалил пожара, така ли? — попита той.

— Бил е мъртъв, преди пожарът да избухне.

Фордайс се облегна назад и събра ръце под брадичката си. Сякаш се канеше да изрече молитва. Може би изпитваше нужда да се помоли.

— На какво основавате това свое заключение, господин Ганън?

Рейли говори следващите петнайсет минути без прекъсване. Показа на Фордайс копието от доклада за аутопсията на Кливлънд Джоунс.

— Така и не беше установено как е получил тези фрактури на черепа. Но ако са били толкова тежки, че да причинят смъртта му, възможно ли е да са останали незабелязани от полицаите, които са го арестували? Според мен — не. Разследването беше възложено на мен, но аз не стигнах доникъде.

Той обясни как детективите от полицията са избягвали да му предоставят исканата информация.

— Имах чувството, че се блъскам в каменна стена. Отначало си мислех, че е заради пожара, който бе унищожил документацията и бе разстроил работата им. Разбираемо беше да са неорганизирани и хаотични. От друга страна, един човек беше умрял, докато е бил в ареста. Причината за смъртта му не беше изгаряне или задушаване. Нямах друг избор и продължих да настоявам. — Замълча за момент, за да си поеме дъх. — Преди да получа някакъв задоволителен отговор, бях поканен на парти у приятеля ми Джей.

Дори и огромният опит на политик не помогна на Фордайс да скрие една лека гримаса. Рейли отгатна, че главният прокурор си спомня много добре инцидента, но въпреки това изложи фактите, за да ги включи в записа.

Накрая завърши:

— Никой — освен вас и детективите, водещи разследването — не чу твърдението ми, че съм получил краткотрайна амнезия, защото съм бил дрогиран, без да подозирам. Моят добър приятел Джей ме посъветва да не разгласявам тази част от историята. Според него това щеше да усложни още повече положението ми. Хората щели да си помислят, че съм смъркал кокаин заедно със Сузи Монро. Но когато чух госпожица Шели да изказва подозрения, че са й дали „хапчето на изнасилвача“, за да изтрият от паметта й нощта на убийството на Джей, осъзнах, че двамата сме станали жертви на един и същ заговор. И мотивът — винаги търсите мотива, нали?… — мотивът на престъпниците е необходимостта да запазят в тайна фактите около смъртта на Кливлънд Джоунс и самоличността на истинския подпалвач.

— Джей искаше да ми разкаже това в нощта, когато умря — обади се Брит. — Дори и да ми го е разказал, аз не го помня. Но съм сигурна, че точно желанието му да разтовари съвестта си е истинската причина да бъде убит.

Рейли погледна главния прокурор в очите.

— Когато Сузи Монро умря, вие смятахте, че трябва да поема вината за смъртта й. И това несъмнено щеше да се случи, ако не беше намесата на Касандра Мелърс.

Фордайс се намръщи.

— Явно още е ваша покровителка. Тя чувала ли е тази история за Кливлънд Джоунс?

— Споделих подозренията си с нея, да.

Фордайс покри лицето си с длани. След няколко секунди отпусна ръце и с изражението на човек, който прави последен опит да се спаси, каза:

— Ако това е вашето отмъщение, господин Ганън, моля ви, не забравяйте, че аз не ви предявих обвинение. Спестих ви ходенето в съда.

— Така беше. Но все едно ме осъдихте. Загубих работата си. Загубих пет години от живота си, защото вие и останалите ме вкарахте в онзи капан със Сузи Монро и след това се погрижихте да поеме свръхдоза, за да не се събуди.

Брит побутна коляното му със своето, за да му напомни за камерата и за обещанието да се владее. Нищо нямаше да постигнат, ако нещата придобиеха формата на лична вендета. Те търсеха справедливост, не отмъщение.

Фордайс погледна камерата, после се обърна към Рейли:

— Ще ви призная нещо. Винаги съм мислил, че има нещо съмнително в смъртта на онова момиче. Смущаваше ме това, че е умряла в апартамента на Джей Бърджис, в дома на полицай. Когато Канди ви доведе в кабинета ми и вие изтъкнахте в свое оправдание краткотрайна амнезия, подозренията ми станаха още по-силни.

— Подозрения?

— Подозрения, че нещо не е наред. Вие имахте отлична репутация, също като тях. Бяхте сгоден, датата за сватбата ви беше определена. Не че годежният пръстен пречи на някои хора да изневеряват, но вие нямахте реноме на женкар като приятеля си Джей. Досието ви беше напълно чисто, без никакви нарушения, никакви наркотици. Бяхте изгряващата звезда на пожарната служба.

Той вдигна показалеца си.

— Но това, което най-много ме смущаваше, бе, че вие разследвахте пожара, а детективите, които работеха по случая със Сузи Монро, бяха героите от пожара.

— Както и вие.

— Да.

Рейли се надяваше камерата да успее да улови угризенията, които лицето и гласът на Фордайс издаваха. Раменете му вече не бяха така изправени, стойката му не беше толкова наперена. Той се взираше в дланите си върху бюрото. Дали не се чувстваше като Пилат Понтийски, взрян в петната по ръцете си, които никой друг не виждаше?

Рейли не се трогна от покаянието на главния прокурор.

— Имали сте подозрения, ситуацията не ви е изглеждала наред, но не си направихте труда да проучите нещата по-задълбочено, за да разберете каква е истината.

— Вярно е. — Фордайс вдигна глава и погледна към камерата. — Не се задълбочих, защото в случая бяха замесени полицаи, герои, наградени за храбростта си, а на мен ми предстоеше да се кандидатирам за главен прокурор. Всеки човек на този пост зависи от солидната подкрепа на правоохранителните служби. Не исках противопоставяне с полицията, което неминуемо щеше да се случи, ако бях намекнал, че техни хора са замесени в прикриване на престъпление и евентуално убийство.

Рейли осъзна, че е спрял да диша. Погледна Брит. Тя държеше камерата, насочена към Фордайс, но хвърли бърз поглед към Рейли, за да се увери, че той е осъзнал значимостта на това изненадващо самообвинително изявление, което току-що бяха записали.

Брит се възползва от момента и попита:

— Какво се случи по време на разпита на Кливлънд Джоунс?

Гласът и поведението й бяха спокойни, лишени от агресивност, сякаш наоколо нямаше никой друг, освен нея и главния прокурор, и сякаш единствената й цел бе да му помогне да направи признанието, което щеше да облекчи съвестта му.

Отговорът на Фордайс изненада Рейли:

— Не зная, Брит. — Той погледна в обектива на камерата. — Аз не изпълних докрай дълга си по случая със Сузи Монро, защото не беше в мой интерес. Това бягство от отговорност костваше твърде много на господин Ганън. Съжалявам за това. Ако можех да върна времето назад, навярно нямаше да преживее тези пет години в самота и немилост, ала не мога. Но действително не знам какво се е случило по време на разпита на Кливлънд Джоунс. Нито как е умрял той, нито кой е запалил пожара. — Когато видя, че Рейли се кани да реагира, той го изпревари: — Не е нужно да приемате думите ми на доверие. Това е факт, който може да се провери.

— Разкажете ни — подкани го Брит.

— Тръгнах от кабинета си в съда малко преди шест, защото трябваше да мина през полицията.

— Каква работа имахте в полицията толкова късно, в края на работния ден?

— Да взема някои нови доказателства по един случай, който скоро влизаше в съда. Документите трябваше да ме чакат на входа. В момента, в който доближих сградата, се включи пожарната аларма. Бързо влязох вътре. Във фоайето имаше хора, които могат да потвърдят кога съм се появил. Отначало помислихме, че е фалшива тревога. В онази стара сграда все нещо се повреждаше. Неколцина от присъстващите започнаха да се шегуват. Някой попита да не е учебна тревога.

Той замълча за миг, загледан в празното пространство, сякаш възстановяваше сцената в паметта си.

— Но почти веднага подушихме дима и разбрахме, че наистина има пожар. Избутах хората навън и побягнах по коридорите на първия етаж, за да накарам всички веднага да напуснат сградата. — Замълча и вдигна рамене. — Останалото го знаете.

Брит се обади:

— Проявявате скромност. Качили сте се по стълбите и сте извеждали хора от горните етажи.

Той кимна.

— Значи наистина сте герой.

— Тогава направих всичко, каквото трябваше. — Погледна Ганън. — Но не и по-късно.

Рейли си помисли, че Фордайс или е най-добрият лъжец на света, или действително казва истината.

— Има ли свидетели, които могат да потвърдят, че когато сте влезли в сградата, пожарната аларма вече е свирела?

— Да. Дори полицаите, които бяха на входа в онзи ден.

— А по-рано през деня?

— По-рано същия ден? Не. Това също може да бъде доказано. Дори и областният прокурор се записва, когато влиза или излиза от сградата.

— Да, но дневникът за посетителите е бил унищожен при пожара.

— Не съм ходил в полицията по-рано през деня, господин Ганън. Дори не съм излизал от кабинета си за обяд. Секретарката ми може да го потвърди. Тъй като това се оказа паметен ден, и най-дребната подробност придоби необичайна значимост.

— И не сте участвали в разпита на Кливлънд Джоунс?

— Не. Кълна се! Дори не знаех как е изглеждал, докато не публикуваха снимката му във вестника след пожара.

Брит се намеси:

— Научихме от надежден източник, че Пат Уикъм-старши ви е позвънил с молба да отидете и да окажете известен натиск на Джоунс, в случай че не направи очакваните признания.

Пат-младши не беше точно „надежден източник“ според Рейли, но Фордайс явно й повярва и обясни:

— Пат Уикъм наистина ми се обади. В ранния следобед. Каза, че са задържали някакъв скинар. Рецидивист, голяма отрепка. Искали този път да го тикнат зад решетките за по-дълго време. Но Кливлънд Джоунс знаел как работи системата и ги разигравал. Така ми каза Уикъм. Обясни, че този път не бивало да го оставяме да се измъкне, че трябва да бъде закован, и то задълго. Помоли ме за помощ, за да получат самопризнания, което щяло да спести на щата разходите по съдебния процес. Искаше да отида в полицията и да говоря с Джоунс, да му обясня какво бъдеще го очаква. Обаче аз бях зает и не можах да отида веднага. Казах му, че ще се отбия по-късно през деня, когато отивам за онези документи.

Той затвори очи за момент, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Помня, че се учудих защо се е вкопчил така в този случай. Все пак не ставаше въпрос за сериен изнасилвач или убиец. — Наведе се над бюрото към Рейли. — Какво пропускам? Обяснете ми.

— Нямам доказателство.

— Не съм искал доказателство. Какво се е случило според вас?

— Не знам точно кой е арестувал Джоунс — започна Рейли. — Това е една от подробностите, които никой не иска да сподели. Това, което научихме от нашия източник, е, че Пат-старши, Джордж Макгауън и Джей Бърджис са издирвали Джоунс и са били твърдо решени да го затворят за дълго време. Следователно предполагам, че един или двама от тях са го арестували. При самото залавяне — или по-вероятно по време на разпита — нещата са загрубели, вследствие на което Джоунс е получил фрактурите на черепа, довели до смъртта му.

— Казвате, че са го пребили до смърт?

— Вероятно са го убили, без да искат. Но Джоунс е умрял и те са се паникьосали. Трябвало е да направят нещо, за да прикрият престъплението си.

Фордайс се намръщи.

— Пожарите не са достатъчно надежден начин за прикриване на убийство. И тримата са били наясно с това. Аутопсията винаги доказва, ако смъртта не е причинена от пожара.

— Така е. Предполагам, че са запалили съдържанието на кошчето за боклук, за да убедят всички, че Джоунс е започнал да се държи налудничаво по време на разпита. Смятали са бързо да загасят огъня. Да се вдигне малко дим — и толкова. Това е щяло да свърши работа, без да причини особени поражения. Не са подозирали, че малкият им пожар може да бъде засмукан от вентилационната система и да се разпространи толкова бързо. Преди да осъзнаят какво става, пламъците са плъзнали навсякъде, обхванали са горните етажи и са причинили срутването на сградата.

— След като осъзнали какво са направили, те са спасили, когото могат — добави Брит тихо.

— Но седем души са останали на кладата — добави Рейли.

— Мили боже! — Фордайс разтри челото си, сякаш го мъчеше главоболие. Когато отпусна ръката си, ги погледна и попита: — Трима старши детективи са разпитвали някакъв хулиган? Защо е било всичко това?

— Изключи камерата. — Рейли знаеше, че ще се наложи да разкажат на Фордайс за Пат-младши, но не искаше да предаде доверието му. Брит разбра мотивите му и спря записа. — Синът на Пат Уикъм е гей — обясни той. — Джоунс го нападнал в парка Хамптън, счупил крака му и обезобразил лицето му. Нанесъл му тежки наранявания. Пат-старши решил да отмъсти на Джоунс и помолил приятелите си да му помогнат.

Фордайс изгледа и двамата, после се изправи и отиде до прозореца, от който се виждаше плувният басейн. Остана загледан във водата няколко минути, после се обърна към тях:

— Това е липсващото парче от пъзела. След като получих и него, всичко дойде на мястото си. Трябвало е да опазят две тайни.

— Има и още нещо — каза Брит и отново включи камерата. — Според нас Пат-старши не е загинал от случайна стрелба. Бил е убит. — Разказа му наученото от Пат-младши за тежката депресия на баща му след пожара. — Сринал се напълно след историята със Сузи Монро и неговата роля в заговора.

Фордайс кимна:

— Не е издържал бремето на вината.

— Според близките му, бил е на път да разкрие тайната — обясни Брит. — Очевидно Джей или Джордж Макгауън са се страхували, че той ще изповяда вината си и това ще повлече всички. Двамата с Рейли подозираме, че е бил убит заради това. После Джей заболял и научил, че болестта му е нелечима. Поискал е да облекчи съвестта си, преди да умре.

— Значи Макгауън се е отървал и от него — каза Фордайс замислено.

Тя повдигна рамене и го изгледа многозначително, за да си направи сам логичния извод. После погледна Рейли, който каза:

— Макгауън е единственият останал жив.

— Нищо чудно, че ме избягва, когато го търся по телефона — въздъхна тежко главният прокурор. — Имате ли някакво доказателство, каквото и да е, за твърденията си?

Брит отговори:

— Не. Но Макгауън явно се страхува, че аз разполагам с такова доказателство. Колата ми се намира на дъното на река Комбахи. — Тя му разказа за ужасяващото си преживяване. — Нямаше да съм тук сега, ако Рейли не беше тръгнал след мен с пикапа си. Той видял как колата ми изчезва от пътя.

Фордайс се обърна към него:

— Вие сте я спасили?

— Имах късмет. Още минута забавяне — и щеше да е мъртва.

— Е, това обяснява вашето „изчезване“ — каза главният прокурор на Брит. — Били сте в безопасност, докато са ви мислели за мъртва.

— Страхувах се, че няма да живея дълго, ако се появя.

Рейли се обърна към Фордайс. Той, изглежда, им вярваше, но беше предпазлив човек. Никога не поемаше дела, които не може да спечели, и филтрираше всички случаи с вродения скептицизъм на добър адвокат.

— Надявам се, че осъзнавате сериозността на тези обвинения — каза прокурорът. — Използвайки метода на изключване, вие твърдите, че Джордж Макгауън е подпалвач и убиец. И че освен това е направил опит да убие Брит.

— Твърдим, че той е замесен във всички тези престъпления — уточни Рейли. — Допреди няколко минути смятахме, че двамата действате заедно.

Фордайс погледна пистолета на масичката, лежащ сред снимките в рамки на семейството му, и се усмихна мрачно.

— Това обяснява защо дойдохте тук въоръжен.

— Мисля, че Макгауън е наел двамата мъже, които е трябвало да се погрижат за Джей и Брит. Не са някакви биячи, на вид са съвсем обикновени, не се набиват на очи. Преди два дни претърсиха хижата и пикапа ми. Брит разпозна единия от тях — видяла го е в бара, където се е срещнала с Джей. Същите двама мъже бяха на погребението. Опитаха се да ме проследят, но аз им се изплъзнах. Снощи отново попаднахме на тях, но отново успяхме да им избягаме. — Не обясни подробностите от тази среща и за щастие Фордайс не зададе въпроси. — Предполагаме, че те са изблъскали колата на Брит от пътя, макар че тя не може да се закълне в това, не ги е видяла ясно. — Той помълча, после добави: — Това е всичко в общи линии. Дотук сме стигнали.

Замълчаха, за да дадат на Фордайс време да асимилира всичко, което му бяха казали и което не бе никак малко. В това време Брит изключи камерата, защото индикаторът за батерията вече мигаше предупредително. Добре че бе успяла да издържи дотук.

Най-после Фордайс кимна леко, сякаш бе взел решение.

— Ако не друго, това, което твърдите за Кливлънд Джоунс и пожара, изисква разследване. Пълно разследване и искам да го водите вие, господин Ганън.

Силно изненадан, Рейли каза само:

— Благодаря. — Но не възнамеряваше да прости на Фордайс само защото му е подхвърлил кокал. — А случаят със Сузи Монро?

— Той също ще бъде разследван повторно. Имате думата ми. — Посочи към камерата. — Разполагате с моето признание, че първия път съм проявил небрежност. Възнамерявам да поправя това.

Рейли кимна.

Фордайс погледна Брит.

— Вие все още сте обвинена за убийството на Джей Бърджис. Опасявам се, че не мога да ви спестя изпитанието да се явите, за да отговаряте за това обвинение. Макар че, честно казано, го намирам за абсурдно от самото начало. Сигурен съм, че след като поговоря с детективите, водещи разследването, обвинението срещу вас ще отпадне. Без никакво забавяне ще наредя да доведат Джордж Макгауън за разпит. Искам мъжете, които са ви преследвали, да бъдат открити и идентифицирани. Предполагам, че не знаете имената им.

— Само номера на колата им — каза Брит.

Фордайс й подаде лист и химикалка. Тя записа марката, модела и номера на кафявия седан, както и адреса на хотела, в който бяха отседнали двамата мъже. Те най-вероятно вече бяха сменили местоположението си, но това все пак можеше да послужи за някаква отправна точка.

— Щом ги арестуват и ги разпитат, предполагам, че поне единият от тях ще издаде Макгауън — каза Фордайс.

Рейли се съмняваше, че ще се огънат толкова лесно, но не сподели опасенията си.

— Ще ме арестувате ли? — попита Брит.

Фордайс я гледа няколко секунди, после се усмихна тъжно.

— Никога не съм се чувствал засегнат от работата ви в телевизията. Въпросите ви винаги са били трудни, но справедливи. Никога не сте представяли в лоша светлина мен и работата ми на този пост. Никога не съм се съмнявал в почтеността ви, Брит. Така че ви поставям под охрана, а не ви арестувам.

— Оценявам го.

Прокурорът погледна Рейли.

— И двамата сте изключително уязвими. Сигурен съм, че си давате сметка за това — рече той и посочи пистолета. — Вие сте ключът към обвиненията срещу Макгауън. Щом той е способен да убие собствените си приятели, за да ги накара да мълчат, няма да се поколебае да се отърве от вас. Имате нужда от охрана.

— За колко време? — Рейли не одобряваше идеята за собствената си охрана, но осъзнаваше необходимостта Брит да бъде предпазена.

— Поне докато не бъдат заловени Джордж Макгауън и двамата му съучастници.

— Ние знаем за двама — вметна Брит. — Кой знае дали не са повече? Макгауън има много пари.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви защитя — увери я Фордайс. После се обърна към Рейли: — Всъщност, господин Ганън, сгрешихте, когато казахте, че това е денят, от чието настъпване съм се страхувал толкова години. Често съм се чудел — по-скоро всеки ден — дали щяха да ме изберат, ако не беше славата, с която се сдобих покрай пожара. Тази несигурност ме преследва, откакто поех поста. В действителност приветствам тази възможност да докажа — дори и само на себе си, че съм спечелил заради качествата си, а не заради онази моментна слава.

После допълни:

— Ако ме извините, трябва да проведа няколко разговора по телефона и да задвижа нещата.

Брит и Рейли излязоха във фоайето. Тя обви ръце около кръста му и се притисна до него.

— Това е най-доброто, което можехме да постигнем! — възкликна тихо тя. — Сега имаме могъщ съюзник на наша страна.

— Да, но не ми се иска да ме поставят под ключ.

— Той не желае да ни се случи нищо лошо. Не може да не разбираш логиката му. Повярвай ми, аз също предпочитам да бъда на свобода, за да отразя тази история. Но повече от всичко искам да остана жива. Искам и ти да останеш жив.

— И аз желая същото. Само че предпочитам да видя как Макгауън разбира, че е паднал в капана. Не търся отмъщение, но все пак… това ще бъде момент, за който дълго съм копнял.

— Ще го дочакаш.

След малко Фордайс дойде при тях.

— Човек от охраната на съда ще пристигне тук всеки момент, за да ви откара… Чакайте. Как стигнахте дотук? Не видях кола отпред.

— Оставихме я на съседната улица.

— Мъжете, които ви преследват, не са ли я виждали?

— Да, но аз два пъти й сменях номерата.

Прокурорът се усмихна.

— Дори и така, вероятно е най-добре да я оставите засега тук. Телохранителят ще ви закара до хотел „Мариот“. Не е нищо особено, но е удобен.

Брит се засмя:

— В сравнение с местата, където се криехме, „Мариот“ ще ни се види като царски палат.

Фордайс наклони глава и ги изгледа с любопитство.

— Едно нещо не ми обяснихте. Как стана така, че вие двамата се събрахте?

— Ъъъ… Рейли… се свърза с мен.

— Гледах пресконференцията й и бях поразен от приликите с онова, което се случи със самия мен.

Набързо и като пропуснаха по-личните подробности, двамата му разказаха как са обединили усилията си. Колкото повече му разказваха, толкова повече се убеждаваха, че предчувствията на Рейли са били правилни.

На вратата се почука отчетливо. Фордайс се извини и отиде да отвори.

— Благодаря, че дойдохте толкова бързо — каза той и отстъпи встрани, за да пусне мъжа от охраната.

— На вашите услуги, сър. — Мъжът показа служебната си значка. — Тъкмо пътувах към съда, когато ми се обадиха. Затова не съм с униформа. — Той погледна Рейли и Брит и кимна. — Господине, госпожо. — После се обърна отново към Фордайс: — Всичко уредено ли е в хотела?

— Да — отговори главният прокурор. — Имат резервирани съседни стаи на последния етаж. Вие застанете на пост в коридора. Не пускайте никого, дори и рум сървис, ако не се е легитимирал.

— Разбрано, сър. Един от нашите хора ще бъде във фоайето на хотела, когато пристигнем. На служебния вход ще има още един. Ако искате, могат да изпратят още хора.

— Отлично. — Фордайс се обърна към Рейли и Брит и попита: — Можете ли да опишете добре двамата мъже, които са ви следили?

— Да — отвърна Рейли. — И то относително точно.

— Добре. Веднага ще изпратя художника на полицията в хотела. — Ръкува се с тях. — Ако се нуждаете от нещо, позвънете в кабинета ми. Ако ме няма, секретарката ми ще ви съдейства.

— Бихме искали да ни информирате какво става — помоли Рейли.

— Ще ви осведомявам периодично. — Той се ръкува с Ганън още веднъж. — Бих искал извинението да е достатъчно. Но знам, че не е.

— Можете да се реванширате, като заловите Джордж Макгауън.

— Разчитайте на това.

Прокурорът ги поведе към вратата, където ги чакаше мъжът от охраната. Когато минаваха през фоайето, в което имаше голяма китайска ваза със свежи цветя, Брит грабна вазата, замахна с всичка сила и я разби в главата на телохранителя.

Той извика от болка и се строполи по гръб.

Парченца порцелан, цветя и вода се пръснаха върху мраморния под.

Брит изкрещя:

— Бягай!

Рейли бе поразен от постъпката й, но въпреки това й се довери. Без да се поколебае, той се изстреля след нея през отворената врата. Тя скочи от верандата, озова се в някаква леха с цветя и побягна по диагонал през моравата. Маратонките й се пързаляха върху мократа трева. Замалко да падне, но Рейли я хвана за лакътя и я дръпна към тротоара.

Когато стигнаха до ъгъла, Рейли рискува да хвърли поглед назад. Нито Фордайс, нито другият мъж ги следваха. Сигурно той още лежеше в безсъзнание на пода.

— Телохранителят…

— Беше в къщата на Джей онази нощ — обясни Брит задъхано, като продължи да бяга. — Веднага го познах. Спомних си, Рейли! Помня какво стана!