Сандра Браун
Димна завеса (24)

Двадесет и втора глава

Рейли смени номера на колата с този на оборудван като за експедиция в джунглата джип.

— Ставаш все по-добър в това — отбеляза Брит, когато той се настани до нея в седана.

— Не чак толкова. Би трябвало да сменя колата с друга, но се опасявам, че вече са се подготвили за това.

— Бъч и приятелят му?

— Аха. Просто трябва да обиколят автокъщите в града. Веднага щом ние потеглим с новата кола, подкупеният продавач ще им се обади по телефона да им съобщи каква е. Нямаме време да търсим автомобил от частни обяви. Да не говорим за разходите, свързани с покупката на още една кола.

— Наистина ще ти върна половината от всичко, което похарчиш.

Той се засмя.

— Ти води счетоводството, а аз ще се погрижа да пазя задниците ни от онези наемни убийци.

— Мислиш, че са наемни убийци?

— Нито Фордайс, нито Макгауън биха тръгнали да си вършат мръсната работа сами. Хората, които са по петите ни, явно са професионалисти.

— Мислех, че наемни убийци има само във филмите.

— Аз също, докато не видях как те изхвърлиха от пътя.

Той потегли от покрития паркинг, където беше направил размяната на номерата, и пое по оживения булевард, който бе сърцето на града за хората в Чарлстън. Подминаха група туристи, правещи обиколка на историческите забележителности. Туристите, обути с удобни обувки и слънчеви очила, понесли фотоапарати и пътеводители, изглеждаха съвсем безобидни, но Рейли ги огледа подозрително, за да провери дали някой в групата не се различава от останалите.

— Ние познаваме само Бъч и Сънданс, но може да има и други — обясни й той.

— Не звучи успокоително. — Брит погледна стреснато мотоциклетиста, който форсираше своя „Харли Дейвидсън“ в съседното платно.

— Онези двамата няма да се откажат и да си отидат у дома, Брит. Междувременно ние въртим на празни обороти и не бележим никакъв напредък. Люис Джоунс се оказа загуба на време. Неговата омраза към ченгетата, към правителството по принцип, беше съвсем искрена. Съгласна ли си с това?

— Да.

— Ако той знаеше нещо за смъртта на Кливлънд, което да уличава полицаите в нещо нередно, с удоволствие щеше да ни го каже. И макар да ни подкрепя напълно, той не може да ни помогне.

Тя примигна.

— Не го искам в нашия отбор.

— И на мен не ми се нрави тази идея.

— Това истински ръчни гранати ли бяха?

— Не бих рискувал да издърпам шплинта, за да проверя.

Известно време пътуваха мълчаливо, после Брит заговори:

— Пат Уикъм…

— Да?

— Лъже.

— Очевидно.

— И ти ли го усети?

— Разбира се. Но как да го убедим да ни каже това, което крие? Обвинихме го в лъжа — не помогна. Не мога да го накарам да каже истината с бой. Така че очаквам предложения.

— Той е лъжец, но ми се стори много тъжен човек.

— Заради лицето му ли?

— И това, но усетих нещо повече, някакво дълбоко вътрешно терзание.

— Той работи на бюро и е мухльо. Баща му беше детектив и смел мъж, който не се е поколебал да влезе в тъмна уличка, за да разтърве биещи се банди.

— Може би Пат-старши е бил по-скоро безразсъден, отколкото смел — каза тя. — Защо не е изчакал подкреплението? Това не е ли стандартна процедура?

— Направил е погрешна преценка и тя му е струвала живота. Във всеки случай статутът му на герой е тежко наследство за сина му. Той чувства, че не отговаря на очакванията. Особено…

Замълча, без да довърши изречението.

Брит го погледна.

— Какво?

Той поклати разсеяно глава.

— Хрумна ми нещо, но после мисълта ми избяга. Може би ще се сетя по-късно.

По време на този разговор той често завиваше в разни пресечки, а после отново се връщаше на булеварда, сменяше платната, правеше остри завои и постоянно държеше очите си вперени в огледалото за обратно виждане, за да забележи, ако някой ги следи. Пътуваха в посока на мотела, но се налагаше да се придвижат по доста заобиколен маршрут.

— Рейли, ами ако се обадя на детектив Кларк и му разкажа всичко? Ако му изложа всички факти? Как си ме отвлякъл, защо си го направил. За мъжете, които ме изблъскаха от пътя.

— Това не може да се докаже, забрави ли?

— Е, по колата все ще има някакви следи. Не могат да отрекат факта, че съм била изблъскана от пътя.

— Не, но ето как би разсъждавал Кларк. Първо, обвиняват те в убийство. Второ, твоето алиби е, че са ти дали наркотик за загуба на паметта. Това не само е доста невероятно, но и не може да се докаже. Трето, ти бягаш, за да не те арестуват.

— Но аз не съм избягала.

— Няма значение. Казвам ти как мисли Кларк. — Той замълча и я погледна. Тя му направи знак да продължи. — Ти твърдиш, че са изблъскали колата ти в реката — вероятно същите двама мъже, които са убили Джей. Но по колата ти няма никакви съществени следи, освен счупеното предно стъкло, което би могла да разбиеш и сама. Засилила си колата към реката и си скочила от нея навреме. Така вижда ситуацията Кларк.

— Разбрах — промълви тя сломено.

— Освен това, двамата с Хавиер сигурно очакват да се обадиш рано или късно. И когато го направиш, ще са готови да проследят обаждането ти.

— Научил си доста в полицейската академия.

— Научих основните неща. Достатъчно, за да съм сигурен, че ако се предадеш или ако те арестуват сега, истината за пожара и за смъртта на Кливлънд Джоунс никога няма да излезе наяве.

— Сигурна съм, че си прав, но… — Тя рязко се изправи. — Но какво ще кажеш, ако все пак излезе наяве?

— Как? Какво имаш предвид?

Брит сви коляното си и се извърна към него.

— Има един млад мъж в телевизията. Оператор. Много е добър. Често работим заедно. Той ме харесва. Не по този начин — добави бързо, когато той я изгледа.

— Обзалагам се, че и по този начин.

— Той е женен.

— Въпреки това.

— Както и да е, какво ще кажеш, ако се срещнем с него на някое усамотено място и направим запис? Той ще го занесе в телевизията и ще го пусне в новините.

— Какъв запис?

— Ти ще разкажеш твоята история, аз — моята.

— Ще ги излъчат ли?

— След пресконференцията ме накараха да изляза в платен отпуск. Шефът на канала ми обеща помощ и подкрепа, но се отдръпна въпреки уверенията си. Предполагам, че дните ми там са преброени. Но ако Седми канал откажат да излъчат записа, конкурентните телевизии със сигурност ще се възползват от този шанс.

— Но ще има последствия за оператора.

— В краткосрочен план — вероятно.

— Може да го пратят в затвора, Брит. Ченгетата ще го натиснат да издаде къде сме, а ако не им каже, ще го арестуват.

— При което ще се разтичат всички адвокати в радиус от хиляда километра, специалисти по Първата поправка. Целият този медиен интерес и публичност по-скоро ще се отрази добре на кариерата му.

Рейли обмисли идеята от няколко гледни точки, но в крайна сметка поклати глава с неодобрение.

— Казваш, че операторът ще се съгласи да прекара известно време в затвора, щом това ще го направи звезда, и че една или всички телевизии ще излъчат видеозаписа? Ами отговорността?

— Ще го излъчат с декларация, че не поемат отговорност.

— Ами нашата отговорност? Фордайс, Макгауън, а вероятно и семействата на Джей и Уикъм могат да ни съдят за клевета и ще спечелят. Може да разкажем всичко, но не и да го докажем.

— По дяволите! — удари с юмрук коляното си тя. — Пак се връщаме в началото.

— Така е — съгласи се той мрачно. — Освен че ще изплащаш обезщетения, ще трябва да се оглеждаш до края на живота си. Убиха Джей, за да опазят тайната, а той беше един от тях.

— Но теб не са те убили.

— Не са сметнали за необходимо. Стигало им е да бъда отстранен. Сега, след като говорих с Джордж, знаят, че съм по петите им. Все едно им размахах червен плащ.

— А ти защо го направи?

— Като съюзник ли ме питаш или като репортер?

— И двете.

Той обмисли отговора.

— Сигурно, за да предизвикам някаква реакция. Това ме измъчва в продължение на пет години. Искам историята да се разплете, да приключи по един или друг начин.

Последното му изречение беше достатъчно отрезвяващо, за да накара и двамата да помълчат няколко минути.

После Брит каза:

— Ще направя още едно предложение, но то ще ти хареса още по-малко, отколкото предишните две.

— Опитай.

— Позвъни на съдия Мелърс.

— Не.

— Слушай, Рейли, знам, че не искаш да я замесваш в това, особено в този момент, но тя е ценна връзка. Ако ти не искаш да й се обадиш, ще й позвъня аз, макар че това ще я компрометира още повече. Аз съм бегълка. Намесата й ще е не само неетична, но и незаконна. Но ти си й стар приятел, търсиш отговори…

— Знам, че това изглежда най-логичното нещо, което бих могъл да направя — прекъсна я той. — Просто не искам да поставям Канди в неловка ситуация. Ако се съгласи да ми помогне, ще застраши назначението си. Ако не ми помогне, ще предаде стар приятел. И в двата варианта губи.

— Освен ако не ти помогне, без никой друг да разбере.

Рейли обмисли това.

— Освен ако не я помоля за една малка услуга.

— Каква малка услуга имаш предвид?

— Едно обаждане по телефона.

— На кого?

— Коб Фордайс. — Видя изненадата на Брит и обясни: — Искам да продължим онази среща на четири очи, която имах с него преди пет години. Когато той отхвърли твърдението ми, че съм бил дрогиран.

— Защо не е проверил твърдението ти? Поне да се престори, че го прави?

— Добър въпрос — каза Рейли. — Фордайс не направи нищо. Държеше се на дистанция от цялата отвратителна история със Сузи Монро. На безопасна дистанция.

— Странно поведение за човек, който се гордее с това, че е защитник на жертвите на престъпления. И между другото обожава медиите.

— И аз това си мисля. Той се дистанцира от случая със Сузи Монро по същия начин, както Джей избягваше разследването на пожара.

— Сигурно Фордайс е бил замесен.

— Няма да споря.

Взел решение, Рейли зави рязко към паркинга на един универсален магазин и спря отстрани на сградата, където имаше телефонни автомати. Тази част от паркинга оставаше извън обсега на охранителните камери на магазина, които бяха насочени към потока от влизащи и излизащи купувачи.

— Още ли има такива автомати? — учуди се Брит. — Мислех, че всички използват мобилни телефони.

— Да се надяваме, че още работят.

 

 

Дамата с напевния глас не разпозна името му и отказа да го свърже със съдия Мелърс дори когато й обясни, че е стар приятел.

— Съжалявам, господин Ганън, екипът на „60 минути“ ще пристигне всеки момент и съдия Мелърс се подготвя за интервюто и…

— Попитайте я дали не е намирала някакви интересни изненади в пуканките си напоследък.

— Моля?

— Кажете й това. Тя ще се съгласи да говори с мен.

Последва дълга въздишка, после го включиха на изчакване и следващият глас, който Рейли чу, беше на Канди:

— Върви се гръмни, нещастник такъв!

Той се засмя:

— Предположих, че това ще те накара да се обадиш.

— Не бях се сещала за тази история от години. Все още мога да ви съдя за сексуален тормоз. Каква е давността за този род престъпления?

— Мен ли питаш? Ти си юридическото дете чудо.

Двамата с Джей бяха в последния клас на гимназията, а Канди — първа година. Тя се влюби в един от техните приятели. Казаха й, че момчето много си пада по пуканките с награда в пакета, че постоянно си купува такива. Ако искала да спечели сърцето му, да предложела да хапнат заедно пакет пуканки. Тя послуша съвета им и откри, за свой ужас, че Рейли и Джей са подменили изненадата в пакета с презерватив в златиста опаковка.

— Как успяхте да го направите? — попита тя. — Отворихте пакета откъм дъното ли?

— Нямам намерение да ти издавам търговски тайни.

Когато смехът им заглъхна, тя каза:

— Боже, толкова се радвам да чуя гласа ти. Снощи се обадих на Джордж Макгауън да го питам за погребението. Той ми каза, че си бил там. Съжалих, че не успях да присъствам — дори и само за да те видя. Как си, Рейли?

— Добре съм.

— Наистина ли? — попита тя недоверчиво. — Знам, че с Хали се разделихте, след като ти напусна Чарлстън. Съжалявам за… начина, по който се развиха нещата.

Рейли беше сигурен, че тя е чула за раздялата от Джей, вероятно под формата на хвалба.

— Нещата се развиха добре за Хали. Тя е омъжена и има деца. — След малко добави: — Съжалявам за съпруга ти.

— И това ако не е ирония на съдбата! Най-после намирам някой, който да се ожени за мен, а той да вземе да се удави. — Въпреки опита й за шега, Рейли усети, че загубата й бе донесла много болка. — Беше страхотен човек. Щеше да го харесаш. Бях съсипана, когато се случи, но… — Тя замълча и си пое дълбоко дъх. — Животът продължава.

— Наистина.

— Слава богу, че имам работата си.

— О, честито за новото назначение.

— Поздравленията ти са малко преждевременни. Трябва да мине гласуването в петък. Все пак благодаря.

Разговорът се изчерпа. Любезностите бяха разменени. Рейли си представи как тя поглежда часовника си и следи сигналите, които й отправя с жестове секретарката, за да й съобщи за пристигането на телевизионния екип.

— Рейли, обади се да говорим за Джей ли?

— Бързо се досети.

— Радвам се, че го направи. Трябва да се примириш с това, което се случи между него и Хали. Джордж каза, че още си му ядосан. Повярвай ми, напълно безсмислено е да си ядосан на човек, който вече не е сред живите. Така никога няма да намериш покой.

Той не се сети за подходящ отговор, защото тя беше права. Предателството на Джей бе загубена кауза. Също и въпросът с Хали. Нямаше за кога да търси отмъщение за това. След като тази история приключеше, навярно щяха да го оправдаят за инцидента със Сузи Монро, което щеше да е като допълнителен бонус, но изчистването на името му вече не бе главната му цел.

Това, което той искаше сега, беше справедливост за жертвите на пожара.

Седем живота. Седем убийства. Седем души, които не е трябвало да умрат. Звучеше доста идеалистично, затова не го бе казал на Брит, когато го попита защо е предизвикал Джордж. Но това беше истината. Той искаше справедливост за онези, които не бяха в състояние сами да се преборят за нея. Дори и Кливлънд Джоунс. Дори Сузи Монро.

— Искам да поговорим за всичко това — каза Канди. — Но днес, всъщност само след няколко минути, трябва да дам интервю за телевизията. В интерес на истината, както и да мине гласуването, докато не приключи, програмата ми е същински ад. Но следващата седмица имам няколко свободни вечери — продължи тя. — Каня те на вечеря вкъщи. Все още не готвя, но можем да си поръчаме нещо, от което се дебелее. Няма да трябва да се издокарвам за теб. Ще си прекараме вечерта на спокойствие, ще преядем, ще се напием, ще се наприказваме. Много бих се радвала.

— Аз също — рече той. — Непременно ще го направим. Но междувременно искам да те помоля за една услуга.

— За теб съм готова на всичко, знаеш го.

— Уреди ми среща с Коб Фордайс.

Тя се изсмя рязко:

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

— Защо?

— Казах ти преди пет години, че работата със Сузи Монро беше нагласена. Не съм променил мнението си, Канди. Всъщност сега съм по-убеден от когато и да било. Искам да погледна главния прокурор в очите и да го попитам какво знае за тази история.

Чу продължителната й въздишка и си представи как на челото й се образува вертикална бръчка. Канди постоянно се оплакваше от веждите си, наричаше ги проклятието на живота си. Налагаше се да ги скубе всяка седмица.

— Ако наистина е било нагласено, защо смяташ, че Коб е знаел нещо?

— Защото той е един от великолепната четворка.

— Имаш предвид четиримата герои от пожара?

Уморен от избягването на темата, той бе готов да сложи картите на масата.

— Те четиримата са измислили плана как да ме дискредитират, за да спрат разследването ми. Смъртта на Сузи Монро е била просто част от тяхното прикритие.

— Прикритие за какво?

— За начина, по който е умрял Кливлънд Джоунс.

— Кливлънд Джоунс? Арестантът, който подпали сградата?

— Не я е подпалил той. Това е прекалено дълга история, за да ти я обяснявам сега, но по същество: моето разследване се е доближило до истината, а истината е, че Джоунс е бил убит в същата стая, в която са го разпитвали. Пожарът е бил просто димна завеса, в буквалния смисъл. А Сузи Монро е била убита, за да бъда отстранен аз.

Канди мълча няколко секунди, явно шокирана от чутото. После възкликна тихо:

— Мили боже!

— „Мили боже“ наистина.

— Имаш ли някакви доказателства?

— Работиш по въпроса — повтори тя мрачно. След още няколко секунди каза: — Рейли, ти си най-здравомислещият човек, когото познавам. Не би обвинил никого в нещо толкова сериозно, ако не си убеден, че е виновен.

— Убеден съм и те го знаят.

— Но… Това е… — Тя просто не намираше думи. Вероятно за пръв път в живота й се случваше подобно нещо. Опита отново: — Това е невъзможно. Коб Фордайс е главен прокурор на щата. Ти се каниш да го обвиниш в конспирация и убийство. Помисли какви последици могат да имат тези обвинения.

— Мислил съм. Пет години не съм мислил за нищо друго. Той е избран за главен прокурор, но ако е извършил престъпление…

— Нямах предвид последиците за него, а за теб.

— Нямам какво да губя.

Това я накара да замълчи за момент.

— Казваш ми, че твоят приятел Джей също е бил част от това?

— Всички те са били.

— Когато говорих с Джордж Макгауън снощи, той ми изглеждаше потресен — призна тя. — Мислех, че е заради погребението.

— Срещата с мен го е потресла.

— Той ми каза, че според теб Джей се е канел да признае нещо на Брит Шели.

— Мисля, че Джей е искал да й разкаже какво се е случило в действителност в полицейското управление онзи следобед, както и за Сузи Монро — цялата истина. Накарали са го да замълчи, преди да успее да разкрие истината. Мисля, че е имал предчувствие, че е в опасност. Точно затова я е завел в къщата си.

— Завел я е там, защото Джей си беше Джей, винаги искаше да вкара някоя в леглото си. Дори и ракът не можа да промени сексуалния му апетит. Вярно, че на пресконференцията тя спомена нещо за някаква голяма история, която той искал да й разкаже, но това може да е било претекст, за да я вкара в леглото си.

— Не е било претекст.

— Откъде знаеш? Правиш догадки. Ти… — Внезапно замлъкна. — По дяволите! Срещал си се с нея, нали? За бога, Рейли! Ако наистина е така, могат да те обвинят в съучастничество и възпрепятстване на правосъдието.

Той не искаше да говори за това, за да не постави Канди в неудобна ситуация.

— Можеш ли да ми уредиш среща с Коб Фордайс?

— Не.

— Канди!

— Добре, но е малко вероятно да успея.

— Убеди го.

— Как?

— Той и приятелите му окрадоха живота ми — каза той. — Дори и само заради това не заслужавам ли петнайсет минути от неговото време?

Тя обмисля това цяла минута, а Рейли мълчеше търпеливо. Почти бе загубил надежда, че тя ще изпълни молбата му, когато Канди каза:

— Ще се обадя в офиса му. Това е всичко, което ще направя, но ще го сторя. Кога искаш да се срещнеш с него?

— Утре.

— Утре? Да не си луд?

— Обади му се днес и се уговорете за утре.

— Рейли, бъди реалист. Той е главен прокурор.

— Но е и държавен служител — повиши отново глас той. — Аз плащам заплатата му, по дяволите!

— Но ти не можеш просто да влезеш и да…

— Точно затова ти се обаждам.

— Чакай… По дяволите! Рейли, изчакай. — Тя прикри слушалката с ръка. Чу как се извинява и моли да я изчакат няколко минути, за да довърши разговора си по телефона. Когато отново му се обади, тихо заговори: — Очакват ме. Трябва да вървя.

— Ще му се обадиш ли?

— Ако той се съгласи да се срещне с теб, в което сериозно се съмнявам, какво ще му кажеш?

— Повече се интересувам какво ще ми каже той. — Рейли усети притеснението й. — Обещавам да не го обвинявам в убийство.

— Е, не и директно, но ако му кажеш това, което каза на мен, смисълът е очевиден.

Имаше една последна възможност да я убеди и той се възползва от нея.

— Виж, Канди, повече от всички останали знам колко държиш на истината и справедливостта. Фордайс може да е чист като планински сняг и пример за почтеност, какъвто изглежда отстрани. Ако е така, той ще обърне внимание на моите въпроси за Джоунс, за пожара и Сузи Монро. Ще разпореди незабавно и задълбочено разследване. Но ако участва в тази престъпна конспирация, той не заслужава поста, който заема, и трябва да отговаря за престъплението или престъпленията си. — Изчака я да осмисли тази информация и добави: — Но независимо от това дали е виновен или не, справедливостта трябва да възтържествува.

Рейли изчака, задържайки дъх, докато Канди обмисляше думите му. Накрая тя възкликна:

— Боже, голям инат си! Но си прав, дяволите да те вземат.

— Ще го накараш ли да говори с мен?

— Не знам дали ще мога. Той ще попита защо искаш да се срещнете. Какво да му кажа?

Докато се чудеше какво да отговори, той погледна през рамо към Брит, която седеше в колата и го гледаше разтревожено през предното стъкло.

— Кажи му, че искам да предложа плакат за пострадалите от „хапчето на изнасилвача“.

Рейли чу дълбоката й въздишка.

— За мен сега е най-неподходящият момент да предприемам каквото и да било.

— Давам си сметка. И ужасно съжалявам.

— Защо бързаш толкова? Живял си с тази история пет години. Не можеш ли да изчакаш до другата седмица?

Рейли си помисли за мъжете в кафявия седан и колата на Брит на дъното на реката.

— Не, не мога да изчакам.

— Ще направя каквото мога.

— Благодаря.

— Не ми благодари още. Не обещавам нищо. Може да не успея да говоря с него. А дори и да го открия, той вероятно ще откаже. Ще си помисли, че съм се побъркала, щом го моля за подобно нещо.

— Наясно съм с това. Но се опитай да го убедиш.

Тя отново въздъхна.

— Добре. Къде мога да те открия?

 

 

Миранда, Лес и Джордж пиеха коктейли на терасата, когато Джордж се извини, за да отговори на обаждане по мобилния телефон. Обаждаше се Канди Мелърс, бързаше и не беше особено щастлива, че се налага отново да му звъни. Разговорът продължи съвсем малко. Когато затвори, Джордж се върна на терасата неохотно — заради новината, която трябваше да съобщи на съпругата и тъста си.

— Кой беше? — попита Миранда.

Той се поколеба дали да не излъже, но това само щеше да отложи неизбежното.

— Съдия Мелърс.

— Две вечери подред? Вие двамата да не сте се свалили? — попита жена му заядливо и отпи миниатюрна глътка от коктейла си. — Не, не ми се вярва. Тя е лесбийка.

Джордж взе чашата си.

— Не е лесбийка.

— Прилича на такава.

— Беше омъжена.

— О, моля те, Джордж! Толкова си наивен. — Тя погледна към Лес с изражение, което казваше: „Можеш ли да повярваш, че е такъв идиот?“.

— Както и да е, независимо дали е лесбийка или не, тя ми съобщи доста тревожна новина.

Това привлече вниманието на Миранда. Челото й се намръщи въпреки ботокса, инжектиран в него. Лес се навъси още повече.

— Е? — изръмжа той. — Да не се надяваш, че с времето новината ще стане добра? Казвай!

— Днес следобед й се обадил Рейли Ганън. Позвънил в офиса й. Тъй като тя не беше на погребението и не го е виждала, откакто той напусна града, искаше да разбере дали според мен е стабилен психически.

— Стабилен психически? — повтори Лес.

— Какво й е казал, че се е усъмнила в това? — попита Миранда.

— Помолил я да му уреди среща. — Той замълча нарочно, за да ги подразни. — С Коб Фордайс. — Няколко секунди никой не помръдна, после Джордж изтръска кубчетата лед от чашата си в устата си и ги сдъвка шумно. — Да не си глътнахте езиците?

— Не е смешно! — сопна се жена му.

— Казал ли съм, че е смешно?

— За какво иска да говори Ганън с главния прокурор?

— Има три варианта, Лес, и първите два не се броят.

Тъстът му се обърна към Миранда, сякаш Джордж не присъстваше:

— Съпругът ти много обича да остроумничи, а?

Кръвта на Джордж кипна веднага.

— Не, Лес, не обичам. Просто не знам как да се справя с тази ситуация и не ми остава друго, освен да се присмивам на абсурдността й.

— С това малодушно поведение нищо чудно, че си неудачник.

— Момчета — намеси се Миранда, — няма смисъл от взаимни нападки. Ще намерим решение на проблема, ако успеем да запазим спокойствие. Макар че трябва да се съглася с татко Джордж.

— Каква изненада! — Той отиде до количката с напитки и си наля още едно уиски.

— Положението наистина е сериозно — настоя Миранда.

— Да. Така е. Тя каза, че Рейли иска срещата да се състои утре. Възнамерява да повдигне няколко въпроса пред Коб — споменал Кливлънд Джоунс и Сузи Монро. Освен това бил убеден, че Джей е искал да изповяда греховете си, но някой го е пречукал, преди да успее да го направи. — Изгледа ги последователно и се засмя мрачно. — Трябва да отдадем дължимото на Рейли. Може и да не е стабилен психически, но определено не е глупав.

Миранда се обади раздразнено:

— Съдия Мелърс естествено няма да уреди тази среща, нали?

Джордж можеше да се закълне, че вижда разтревожено пламъче в очите й. Макар да беше сигурен, че тя се тревожи за собствения си задник, а не за съпруга си.

— Тя каза, че предпочита да не го прави, особено тази седмица, когато съвсем не й е до това. Опитала да го убеди да отложат всичко за следващата седмица. Но той настоявал.

— Тя вече се държи като политик — отбеляза Лес. — Защо просто не му е затворила?

— Попитах я. Страхува се, че ако не му уреди тази среща с Фордайс, той може да направи някоя лудост.

— Каква например?

Джордж сви рамене.

— Да се омотае с динамит и да влезе в кабинета на Коб. Нещо такова. Затова искаше да чуе моето мнение дали е психически стабилен или не.

— Ти какво й каза? — попита Лес.

— Какво е моето мнение ли? Аз лично смятам, че Рейли Ганън е най-стабилният от всички нас. И най-благородният. Джей казваше, че открай време бил идеалист, вечно загрижен за онеправданите. Наричаше го Свети Рейли зад гърба му. Но Ганън е и адски вбесен. Цялото това основателно възмущение, което кипи у него от години и което не се знае кога ще избухне. Може да изригне всеки момент. — Той отново се засмя горчиво. — Но това може да се случи и с всеки от нас.

— Какво мислиш, че ще направи? — попита Миранда.

— Канди ли? Не е сигурно.

— Защо изобщо се чуди? — избухна Лес. — Това може да е катастрофално за нея. Да не би да е забравила, че точно тя убеди Фордайс да не предявява обвинения на Ганън за мъртвото момиче? Да не би да иска този гаф в кариерата й да излезе наяве? И то точно тази седмица?

— Сигурен съм, че не иска. Но тя се притеснява повече от това, което може да направи Рейли, ако не получи срещата си с Фордайс, отколкото какво ще стане, ако се види с него. Опасява се, че Рейли ще нахлуе в съда и ще привлече много повече внимание, отколкото при една среща на четири очи.

Лес крачеше по терасата и подръпваше долната си устна.

— Ти говорил ли си с Фордайс, след като ти звъня онази вечер?

— Не. Той ме потърси в офиса на другия ден, но аз не му отговорих. Нямаше какво да говорим. Но след като се бе разтревожил от обаждането на Бил Алигзандър, че Джей е направил някакво предсмъртно признание пред Брит Шели, представи си каква ще бъде реакцията му, като чуе същата песен и от Рейли. Може да се паникьоса.

На Джордж направо му се гадеше при мисълта до какво може да доведе всичко това. Досега беше мислил за лоша новина казаното от Пат-младши, че Рейли и Брит Шели действат заедно. Миранда бе превъртяла и настояваше да разбере как е възможно. Лес питаше същото. Джордж не можеше да им даде никакво обяснение.

Той разтри уморено челото си.

— Шибаният Джей. Той е виновен за всичко това. За какво му е било да звъни на Брит Шели? Адски тъпо.

— Стига си хленчил — изсъска Миранда и го изгледа навъсено. — Трябва да направим нещо, Джордж. Казах ти го вече. Няма да затъна в твоите лайна.

— Затънала си колкото и аз — извика той. — А също и любимото ти татенце.

Изражението й стана ледено като гласа й.

— Дори не знаем за какво говориш. Какво по-точно искаш да кажеш?

— Добър опит, Миранда — рече тихо Джордж. — Знам, че блъфираш, така че не ме предизвиквай. Нали така, Лес?

В отговор тя застана до баща си и двамата се озоваха лице в лице с него, както в деня, когато Джордж и Миранда се бяха венчали в църквата „Свети Филип“ в центъра на града. Сватбата им бе събрала всички важни личности на Чарлстън. Имаше дванайсет шаферки. Купища цветя. Миранда бе облечена в рокля на прочут дизайнер, която струваше повече от едногодишния доход на човек от средната класа.

Застанаха пред олтара и Лес я предаде на него, младоженеца, неин съпруг и партньор в живота. Но това бе символичен жест, лишен от истинско значение. Много скоро Джордж научи какво е мястото му в това семейство. В това трио той винаги щеше да бъде излишният.

— Намери начин да отстраниш този проблем, Джордж — каза Лес. — Веднага. И този път завинаги.

— Как, по дяволите, мога да го направя?

— Сам се сети! — тросна се Миранда и отметна косата от лицето си.

 

 

За двамата мъже, известни като Смит и Джонсън, денят мина спокойно. Вечеряха рано в един ресторант с барбекю, неограничен достъп до салатения бар и безплатен ябълков пунш. Двама спретнати мъже, които хапваха пържоли и си говореха, без да привличат вниманието към себе си. Мъже, които никой няма да помни, след като напуснеха ресторанта.

Вчера бяха изслушали дълго конско за това, че са изпуснали Рейли Ганън след погребението, че са пропилели тази златна възможност, особено след като той се е сдушил с Брит Шели, която се бе измъкнала за втори път.

— Не виждам как би могла да излезе от колата — заяви Джонсън, когато научиха, че тя е жива и здрава.

— Очевидно е успяла — процеди работодателят им през зъби.

Освен това им обясни, че ако са били достатъчно умни, е можело да проследят Ганън след погребението и да открият репортерката, после да се погрижат и за двамата, да си вземат парите и да си ходят.

Те изслушаха укорите търпеливо, защото знаеха, че са заслужени. Бяха се позабавлявали с играта на котка и мишка по тъмния селски път, но не бяха успели да ликвидират жената. В тяхно оправдание можеше да се изтъкне само, че беше идея на работодателя им да причакат Брит Шели по пътя и да се погрижат смъртта й да изглежда като самоубийство.

Сега никой не знаеше къде се крият Ганън и Шели.

Чарлстън не изглеждаше чак толкова голям град, докато човек не се опиташе да намери някого в него. Освен това сякаш половината от жителите му караха сиви седани. Нямаше смисъл да търсят колата по номера й: Ганън бе достатъчно умен и със сигурност го сменяше.

— Трябваше да сложим предавател на колата, докато Ганън беше в църквата — отбеляза Смит и отряза парче от полусуровата си пържола.

— Имаше прекалено много хора наоколо. Закъснели. Шофьори. Гробари.

Вече бяха научили за посещението в дома на Уикъм.

— Мислиш ли, че Ганън наистина е носил оръжие, или Уикъм е преувеличил за повече драматизъм? — попитай Смит, докато дъвчеше замислено.

— От това, което знаем за Уикъм, бих казал, че по-скоро е преувеличил.

— Но дали Ганън е въоръжен?

— Трябва да приемем, че е.

— Смяташ ли, че умее да стреля?

— Няма значение. Ние нали умеем.

Джонсън се усмихваше самоуверено на партньора си, когато мобилният му телефон започна да вибрира. Отговори кратко:

— Ало. — Мълча следващите шейсет секунди. — Ясно. — Затвори телефона и каза на Смит: — Време е за шоу.