Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Smoke Screen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Сандра Браун. Димна завеса

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2008

Редактор: Даниела Анастасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-260-715-1

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Пчелите жужаха около цъфналия жасмин. Когато Рейли спря да говори, Брит чу бръмченето им толкова гръмко и отчетливо, сякаш над къщата прелиташе самолет.

— В първия момент, когато я видях в леглото — каза той глухо, — осъзнах какви последици ще има това за целия ми живот. Беше като… като… — Опита се да намери подходящо сравнение. — Сякаш си видял как коледната играчка пада от елхата и се разбива на хиляди парченца. — Брит му кимна, че разбира. — Секунда преди играчката да се разбие, знаеш, че не можеш да промениш законите на гравитацията и да промениш последиците. Счупеното си остава счупено и не може да се поправи. Когато я видях да лежи мъртва в леглото, осъзнах, че това събитие ще промени живота ми завинаги. Не можех да спра разрушението. Животът ми щеше да се разбие на парчета. Никога вече нямаше да е същото, както преди.

Брит стисна устни, за да не се види, че треперят. Чувството й беше познато.

— Това, което описваш, е същото, което изпитах, когато се събудих и открих Джей да лежи мъртъв до мен.

Той се вгледа в кутийката й с кока-кола, видя как една струйка кондензирана влага се спуска по повърхността й и се събира на капка върху масата.

— Мисълта, че съм спал до нея през цялата нощ, когато може би е имала нужда от помощ… — Замълча и сведе глава. Започна да масажира челото си. — Та нали работата ми беше да спасявам хора.

Тя едва се сдържа да не протегне ръка през масата, за да го успокои.

— Ти не си спал, Рейли. Бил си дрогиран. И не си я убил. Ти нямаш вина.

Той вдигна глава и я погледна. Зелените му очи отново бяха станали студени и строги.

— Не говореше това на телевизионните зрители.

— Никога не съм те обвинявала в престъпление.

— Не с тези думи, но това им внушаваше през цялото време.

— Казах, че съжалявам.

— А аз казах, че е малко късно за извинения. Това, което се случи в онази сутрин, съсипа живота ми. Загубих всичко. Всичко — повтори той и стовари юмрука си върху масата, от което полупразната кутийка кока-кола подскочи. — И предубедените ти репортажи допринесоха за това да не мога да спася дори частица от предишния си живот.

— И какво искаш да направя? — разпери ръце тя. — Освен да ти повярвам и да приема, че сега ми казваш истината, какво мога да направя, за да ти се реванширам?

Той застина и я изгледа толкова студено, че я побиха тръпки. Тъй като не беше с якето си, просто сви ръце на гърдите си и понесе ледения му поглед. Не се обърна настрани и не сведе глава.

Рейли рязко се изправи и краката на стола му изскърцаха с дразнещ звук. Отиде в средата на дневната и пусна вентилатора на тавана. Върна се в кухнята, но не седна на стола. Закрачи напред-назад в тясното пространство между плота и масата.

— Канди беше права. Моята защита не беше убедителна. Но някои факти все пак бяха на моя страна. Главният барман, ангажиран за партито, призна, че в маргаритите е имало толкова текила, че биха съборили и кон в несвяст, а освен това им слагали и по малко водка. Аутопсията на Сузи Монро разкри, че в тялото й е имало достатъчно кокаин, за да накара сърцето й да спре. Но също като при теб, Брит, когато ми направиха изследвания за наркотици или сходни вещества, се оказа, че организмът ми вече ги е изхвърлил.

— Значи не си послушал съвета на Джей?

— Не. Когато изследванията на урината се оказаха отрицателни, той продължи да настоява, че не бива да споменавам нищо за наркотиците. Така било по-добре.

— Ами Уикъм и Макгауън? Те са те чули да казваш, че си бил дрогиран.

— Джей ме увери да не се тревожа за тях. Каза, че се е погрижил. Те повече не отвориха дума за това.

— Областният прокурор не научи ли?

— О, научи. Канди ми повярва и реши, че Фордайс трябва да чуе обяснението ми. Проведохме една среща, на която присъстваха Канди и Фордайс.

— Само вие тримата?

— И адвокатът, когото бях наел.

— Как се казваше? Името му започваше с Б, нали?

— Нищо чудно, че не го помниш. Аз го бях открил в телефонния указател. Оказа се пълен некадърник. Както и да е, срещнахме се с Фордайс.

— И?

— Той ме изслуша, но не стигнахме доникъде. Семенната течност в презервативите беше моя. От гледна точка на Фордайс, след като съм правил секс със Сузи Монро, можело да се допусне, че съм я насърчил да смърка кокаин. Това, че моите изследвания са отрицателни, не доказвало, че не съм се възползвал от ефекта на дрогата.

— Фордайс ли каза това?

— По същество. Постоянно наричаше моята безпаметност „предполагаема“. А ако допуснеше, че наистина не помня нищо, го отдаваше на употребата на алкохол. Все пак обеща да прецени случая много внимателно, което в устата на един политик означава: „Разкарай се оттук и престани да ми губиш времето“. Канди се укори, че е сбъркала в преценката си. Тя бе очаквала, че като разкажа честно и открито какво е станало, Фордайс ще ми помогне. А всъщност излезе, че на срещата с Фордайс съм признал официално, че не съм бил на себе си онази нощ и е възможно да съм направил какво ли не.

— По това време беше отстранен и от работата си в пожарната.

— Шефът ми нямаше избор. — Рейли пак седна на стола си. — Изобщо не го виня. Той просто направи това, което е добре за службата. Аз бях замесен в скандал, свързан с пиянство, секс и смърт, причинена от свръхдоза кокаин. Това не е добър имидж за един пожарникар. Брунър се възползва от случая, за да ме отстрани от разследването. Преструваше се, че не го иска, но според мен тайно се радваше на възможността да се отърве от мен… Все пак не ме уволниха веднага. Шефът изчака, също като мен, да види какво ще бъде решението на Фордайс. Дали щяха да ме обвинят в убийство и престъпна небрежност, или щях да се отърва само с мъмрене и предупреждение друг път да внимавам повече.

Рейли замълча и тя знаеше какво ще последва.

— И в този момент на сцената се появих аз — каза тихо Брит. Знаеше, че е безполезно, но все пак опита да обясни мотивите си: — Беше любопитна история поради всички причини, които сам изреди, Рейли. Един от пазителите на реда се оказва в леглото с мъртво момиче.

— Дрога, секс и рокендрол.

— Точно така. Просто историята падна като зряла круша в ръцете ми. И аз се възползвах.

— И още как. Изведнъж се оказа, че денонощно съм под прицела на камери, прожектори и микрофони. Дори държахте проклетите бусове паркирани пред…

Рейли млъкна и тя довърши изречението вместо него:

— Пред апартамента на Хали.

Брит се надяваше да каже нещо за Хали, но той не го направи. Отвори капака на кутийката с клечки за зъби, затвори го, после повтори същите движения, но накрая остави кутийката затворена. Тя си помисли, че навярно и темата за годеницата му ще си остане също така затворена и недостъпна за нея.

Той продължи разказа си:

— Бях подложен на безкрайни разпити, но в крайна сметка Фордайс разбра, че няма доказателства, за да предяви обвинение срещу мен, и аз бях оневинен. Официалното заключение бе, че смъртта на Сузи Монро е настъпила след случаен прием на свръхдоза наркотик.

Отправи й гневен поглед.

— И навярно това щеше да е краят на историята. Никога не бих се съвзел напълно, но ако нещата бяха спрели дотук, товарът щеше да си остане само мой. Всичко щеше да си е личен проблем. Но ти се появи по телевизията и изкара Сузи Монро жертва.

— Тя наистина беше жертва.

— Но не и моя жертва! — възкликна той, като заби показалец в гърдите си. — Тя беше жертва на начина си на живот. Наркотици. Купони, на които е правела свирки срещу една доза кокаин. Джей намери десетина нейни познати, които можеха да потвърдят това.

Рейли пак скочи на крака, заобиколи стола и подпря ръце на облегалката му. Наведе се напред и продължи гневната си тирада:

— Но ти не показа нейни снимки с високи токчета, оскъдни бюстиета и къси поли. Ти показа на зрителите снимки от завършването на гимназията. С тога и шапка. Приличаше едновременно на съседското момиче и студентка в елитен колеж.

— Поисках снимки от майка й…

— Която естествено не е искала дъщеря й да бъде запомнена като дрогирана проститутка. Предпочитала е хората да мислят Сузи за невинна жертва на брутален тип, който е напил дъщеря й, чукал я и не й е попречил да вземе фаталната доза наркотик.

Брит понесе грубите нападки, защото бяха основателни. Никога не би признала, че е манипулирала историята, за да впечатли новия си работодател и да напредне в кариерата. Но с ръка на сърцето не можеше да отрече, че репортажите й са били предубедени и са представили Рейли Ганън в лоша светлина.

— Казах, че…

— Спести ми го — прекъсна я той.

Рейли предприе нова обиколка из кухнята. Дългите му пръсти отново приглаждаха косата назад с жест, който вече й бе познат. Беше забелязала, че го прави, когато е на ръба на отчаянието. Това бе неговият начин да овладее емоциите си. Не знаеше как успява да потисне гневните изблици, но му беше безкрайно благодарна за това. Защото, когато беше гневен, я плашеше.

Той седна отново.

— И след като Сузи бе представена като светица, а аз — като развратник, който се е възползвал от нея, моят шеф нямаше избор и трябваше да ме уволни. Фордайс не ми предяви официално обвинение, но не се и налагаше. Аз вече бях осъден от общественото мнение. — Очите му добавиха: Заради теб.

Последва напрегнато мълчание. След това Брит попита предпазливо:

— Тогава ли се премести да живееш тук?

Той кимна рязко.

— Наех хижата за няколко месеца, после реших да я купя, защото осъзнах, че няма да се върна. Ако живееш живот, който не струва и пет пари, това е достатъчно добро място.

— Къде всъщност се намираме?

— Между Бофорт и Чарлстън. — Бегло й описа района и назова няколко от съседните градове.

— Никога не съм ги чувала — призна тя.

— Това беше целта.

— Някой… Виждаш ли се с някого?

— С кого например? С адвоката си? Платих му хонорара и повече нито го чух, нито го видях. Приятелите, които не ме предадоха? — Изсумтя презрително.

— Родителите ти?

На лицето му се изписа болка и той отговори тихо:

— Те също напуснаха Чарлстън.

— Вярваха ли ти?

— Безусловно. Аз съм единствено дете. Винаги сме били много близки. Те биха ме подкрепили каквото и да съм извършил.

— Биха?

— Направиха го. Но заради това бяха отхвърлени от обществото. Дори старите им приятели започнаха да ги отбягват. Те не пожелаха да се примирят с това положение. Татко се пенсионира по-рано и двамата се преместиха в Огъста, където мама има сестра. Тежи ми мисълта за това, което преживяха заради мен. Винаги ще се чувствам техен длъжник. Целият им живот бе преминал в Чарлстън. Татко напусна компанията за медицински консумативи, за чието развитие бе допринесъл изключително много. Сега ми казват, че са си намерили нови приятели, че в Огъста им харесва, но… — Той сви рамене.

На върха на езика й беше въпросът за годеницата му, но вместо това попита:

— Как издържаш всичко това? Изолацията. Това, че няма с кого да общуваш. Освен може би с Делно. Как прекарваш дните си?

Рейли я гледа втренчено няколко секунди.

— Планирам отмъщението си — отвърна тихо и заплашително, с глас, от който я побиха тръпки.

Брит се зарадва на шума, чул се отвън, защото това означаваше, че Делно се връща. Старецът се появи на верандата, окачи нещо на куката, която висеше от тавана, изкомандва кучетата да легнат, отвори вратата и надникна вътре.

— Може ли да вляза?

— Не — отвърна Рейли.

Делно все пак влезе, като триеше длани една в друга.

— Пропуснах ли нещо важно?

— Нищо, което да не си чувал.

Босите му крака трополяха като копита по балатума, докато се мотаеше из кухнята.

— Гладен съм. Имаш ли нещо за ядене? — Огледа съдържанието на хладилника и разочаровано отбеляза: — Студени наденици. Дали да не изпържа оня заек?

— По-добре си върви и вземи онези вонящи и пълни с бълхи кучета със себе си. — Рейли неочаквано стана и излезе навън.

Брит погледна Делно, който очевидно реши, че надениците не са чак толкова лош вариант, и натъпка няколко парчета в устата си. Гледката бе толкова отблъскваща, че тя се обърна към вратата, която Рейли беше затръшнал при внезапното си излизане.

— Още ми е ядосан.

— А, просто е разгонен.

Тя отново обърна глава.

— Моля?

— Разгонен е. — Делно затвори вратата на хладилника и изтри уста с опакото на дланта си. — Веднага го разбрах. — Бръкна в ухото си и извади топче ушна кал, която изтри в гащеризона си. — Не че съм изненадан. Като се развяваш в тоя вид наоколо…

 

 

Главният прокурор Коб Фордайс трябваше да положи усилия, за да се съсредоточи върху дискусията. Дългата овална конферентна маса се беше превърнала в бойно поле. Опонентите се гледаха над полираната й повърхност като армии, дислоцирани от двете й страни. Той седеше на неутралната позиция начело.

Преди началото на срещата се колебаеше дали да не се обади и на двете страни и да поиска отлагане. Но вече бе отлагал срещата веднъж. Ако поискаше ново забавяне, щеше да засили антагонизма между двете страни. Щяха да започнат спекулации, че избягва срещата поради политически съображения.

Въпросът беше изключително важен и мненията бяха поляризирани. Законодателите трябваше да приключат в определен срок. Поради тази причина се беше съгласил да се съберат, както бе уговорено, въпреки че мислите му бяха погълнати от съвсем друга тема.

Тази сутрин бе научил резултата от аутопсията на Джей Бърджис и не можеше да мисли за нищо друго.

— Господин Фордайс, новият законопроект за контрола над оръжията се нуждае от вашето одобрение, за да бъде гласуван — каза един от участниците в срещата, щом успя да вземе думата.

— Без значение е дали ще го одобрите или не, господин главен прокурор — заяви един от опонентите на законопроекта с увереност, която се стори на Фордайс пресилена. — В сегашния му вид този законопроект няма да се превърне в закон.

— Тогава защо толкова настоятелно се опитвате да го убедите да не го подкрепя? — изстреляха в отговор от другата страна на масата.

Коб се изправи.

— Господа, предлагам да направим малка почивка, преди да сме пролели кръв. Вижте иронията в ситуацията. Тъкмо законопроектът за контрол на оръжията може да ни доведе до кръвопролитие. — Той демонстрира предназначената за гласоподавателите усмивка и получи очаквания смях от присъстващите. — Пийнете вода, кафе. Онези бисквити с шоколад си струват калориите. Ще се върна след минута.

Надяваше се никой от тях да не го последва в мъжката тоалетна, както и стана. Той използва писоара — чувстваше се длъжен, след като беше прибягнал до този претекст, за да прекъсне срещата. После подложи ръцете си под струята студена вода, като внимаваше да не намокри колосаните си маншети.

Така, помисли си.

Новината, че Джей Бърджис е бил убит, щеше да се появи на първите страници на вестниците и да влезе в новинарските емисии. Никой не би могъл да я пропусне — дори и да искаше.

Когато пристигна в кабинета си сутринта, секретарката му каза с необичайно вълнение, че е чула историята по Си Ен Ен.

— Споменаха и вас, сър — съобщи тя. — Показаха онази прочута снимка, четиримата герои на фона на пожара.

Проклетата снимка. Проклетият пожар.

Коб съжаляваше, че не може да върне времето назад. Можеше и да не се съгласи да отиде на онази среща в полицейското управление в онзи ден и час. Във всеки друг ден той щеше да е в кабинета си или на път за дома. Тогава беше направил изключение и не спираше да съжалява за това.

Но имаше и дни, когато бе благодарен за славата, споходила го заради пожара. Политическата му кариера в крайна сметка щеше да стартира, навярно с успех. Но не и толкова главоломно. А той беше ужасно нетърпелив да се издигне до поста главен прокурор.

Пожарът и смъртта на онези седем човека се бяха оказали полезни за него. Дълбоко в душата си, там, където човек бе пределно честен, той не съжаляваше чак толкова за станалото. Що за човек беше в такъв случай?

Но всички тези мисли бяха напълно безполезни. Не можеш да надхитриш съдбата. Всеки умираше, когато му дойдеше времето. Той и неговите амбиции не можеха да повлияят на космическите закони или ако човек беше религиозен — на предопределението.

Така си казваше. Това беше кредото, което му позволяваше да спи нощем. Беше се примирил. Можеше да живее с това, щом всички други можеха, щом всички други успяваха просто да забравят пожара и да продължат напред.

Сега обаче му се струваше, че онзи пожар никога няма да изгасне. Ако Джей Бърджис си бе отишъл тихо и кротко от рак… Но не, това не беше в стила на Джей, нали?

Разследването вече бе в ход и цареше същото вълнение, както след убийството на Патрик Уикъм. Убиецът на Уикъм така и не бе открит. В крайна сметка убийството му престана да бъде водеща новина, интересът към него намаля и накрая секна.

След като почете Уикъм на погребението, както бе редно, Коб се постара гласоподавателите постепенно да забравят за убийството му. Като кандидат за най-високия пост в системата на правосъдието в щата, той можеше ежедневно да напомня на гласоподавателите за кървавото убийство на полицая и така да подсили кампанията си. Можеше да поиска ново разследване, за да бъде разкрит и заловен убиецът.

Но не го направи. Не можеше.

Взираше се в лицето си в огледалото над мивката, докато студената вода продължаваше да тече върху ръцете му. Видя едно доста красиво лице с прошарени слепоочия и стегнато тяло, поддържано с ежедневни тренировки. Лице, което говореше за открит и почтен живот. Предан съпруг, добър баща, вярващ, който редовно ходи на църква. Това виждаше обществото. Човек, който изглежда роден за своята роля и вдъхва доверие в съдебната система, в правото на свобода и справедливост за всеки. Но хората виждаха само това, което им се показва, нали?

Съмняваше се, че някой, научил обстоятелствата около смъртта на Джей Бърджис, би потърсил отвъд очевидното: женкарството му се беше обърнало срещу него и той бе удушен със собствената му възглавница от отхвърлена любовница.

Чудеше се дали ще се намери някой, който да си спомни за Рейли Ганън и обвиненията срещу него преди пет години.

Избягвайки собствения си поглед в огледалото, главният прокурор Коб Фордайс се наведе над мивката и наплиска лицето си с вода.

 

 

Пат Уикъм-младши събра цялата си смелост и набра телефонния номер.

— „Конуей Кънстракшънс“.

— Там ли е… ъъъ… Джордж?

— Съжалявам, извън офиса е. Ще се върне по-късно следобед.

— О! — Челото му плувна в пот. Той я попи със сгънатата си носна кърпа.

— Ще оставите ли съобщение?

— А, не. Ще го потърся по-късно.

Пат бързо затвори и надникна над стената, отделяща работното му място от бюрата на другите полицаи. Неговата сила беше компютърът. Той можеше да прави чудеса с информацията. Оръжията го ужасяваха. Престъпниците го отвращаваха. Носеше полицейска значка, но не беше роден за полицай. Никога не бе искал да бъде и гледаше на следващите двайсет и две години до пенсия като присъда, която трябваше да излежи.

Теренът изглеждаше чист и Пат набра номера на мобилен телефон, който иззвъня три пъти, преди да се чуе едно дрезгаво „ало“.

— Джордж? Пат Уикъм се обажда.

Усети недоволството на Макгауън и за момент му се стори, че ще затвори. Но вместо това Джордж изръмжа:

— Изчакай.

Пат чу някакъв приглушен разговор, в който Джордж се извини, последваха няколко секунди мълчание, докато се отдалечи от другите.

— Откъде знаеш този номер?

— Аз съм полицай.

Джордж се изсмя и каза:

— В момента съм на важна среща. Тъстът ми се кани да сключи договор за строежа на новия спортен комплекс. Не би могъл да се обадиш в по-неподходящ момент.

— Трябва да поговорим за Джей.

— Какво има да говорим — изсумтя Джордж.

— Те знаят, че е бил убит.

— Чух.

— Журналистката твърди, че са й дали „хапчето на изнасилвача“.

— И това чух.

— Е?

— Какво „е“?

Пат си даваше сметка, че Макгауън е поне трийсет кила по-тежък от него. Но гневът го изпълни с такова усещане за сила, че ако дебелокожото копеле бе пред него, сигурно щеше да разбие главата му в някоя стена.

— Не се ли тревожиш?

— Тревожа се. Наложи се да играя голф цяла сутрин и да се преструвам, че губя, да изтърпя двучасов обяд, последван от деветдесетминутно пазарене. И ако след всичко това преговорите за договора се провалят, Лес ще изкара виновен мен, защото съм прекъснал срещата точно преди края, за да отговоря на това обаждане.

Пат разбра в какво положение се намира Джордж. Той също бе притеснен заради ситуацията около смъртта на Джей.

— Освен това Брит Шели е изчезнала.

— Изчезнала? Как така изчезнала?

— Ами така — отвърна Пат раздразнено. — Не си била вкъщи, когато Кларк и Хавиер отишли да я арестуват. Не била и в телевизията. Никой не я е виждал от вчера следобед. Колата й е обявена за издирване.

Макгауън го изслуша мълчаливо и попита:

— И какво очакваш да направя? Да тръгна да я търся из храстите?

— Какво мислиш за внезапното й изчезване?

— Откъде да знам, Пат. Първото, за което се сещам, е, че е избягала, за да не я арестуват.

Джордж изсумтя раздразнено в края на изречението, но Уикъм не му обърна внимание.

— Как мислиш, колко е успял да й каже Джей?

С променен глас, изпълнен с несигурност, Джордж отвърна:

— Не знам.

Тревогата на Пат премина в паника.

— О, боже!

— Ще се вземеш ли в ръце най-после? Не превъртай.

— Какво ще правим?

— Нищо. Няма да правим нищо извън обичайните си занимания. Не прави нищо, Пат, разбра ли ме?

Младият мъж се подразни от грубия тон на Макгауън. За кого се мислеше, та да му говори по този начин? Точно той, за когото всички знаеха, че тъстът му го разиграва на пръста си. Чиято жена имаше сериозен проблем с краката — не можеше да ги държи събрани.

Джордж беше един от най-добрите приятели на Пат-старши, докато работеха в полицията. Така стана и семеен приятел и често гостуваше в дома им на вечеря. Пат помнеше как Джордж го удряше шеговито по рамото, пускаше закачки за момичетата, говореше му за бейзбол, играеше видеоигри с него. Тогава беше шумен, енергичен и забавен.

Това беше, преди да се ожени за Миранда Конуей. Преди двамата с Пат-старши да станат герои. Преди пожара.

След това Джордж Макгауън почти престана да се появява в дома на Уикъм.

— Трябва да затварям — каза Джордж. — Не ми звъни повече. Колкото по-малко контактуваме, толкова по-добре. Разбра ли?

Затвори, преди Пат да успее да му възрази. Дланта му беше влажна, когато остави слушалката на телефона. Пат се престори, че преглежда един файл на компютъра си, в случай че някой колега минеше покрай него.

Разговорът с Джордж не го успокои, както се надяваше, а засили още повече нервността му. Спокойствието на Макгауън беше престорено. Пат можеше да се обзаложи, че дълбоко в себе си Джордж е също толкова изплашен.

И той като него се тревожеше, че някой може да свърже убийството на Джей Бърджис с пожара в полицейското управление. Дали някой щеше да направи тази връзка?

Дали вече не го наблюдаваха?

Пат Уикъм-младши често съжаляваше, че няма очи на тила.

И не само докато беше на работа.