Сандра Браун
Димна завеса (32)

Тридесета глава

Рейли скочи през прозореца и се приземи на повърхността три метра по-долу.

Той познаваше тази стара сграда, защото бяха идвали да тренират тук с колегите му от пожарната. В тази част на Броуд Стрийт, една от най-старите в града, сградите бяха нагъчкани една до друга, а гърбовете им образуваха лабиринт от тухлени стени и покриви. Рейли знаеше, че само десетина сантиметра делят тази сграда от съседната и че като скочи от прозореца на шестия етаж, може да се приземи върху покрива й.

Покритието на покрива беше старо и шуплесто, така че той се приземи леко, но трудно се придвижваше по него. Канди вече бе стигнала до ръба на покрива, когато той извика името й:

— Спри! Нека да поговорим.

Тя се обърна и застана с гръб към ръба, който беше на около петнайсет метра от земята.

— Няма за какво да говорим.

— Напротив.

Агентът от ФБР я беше съжалил и бе закопчал китките й с белезниците отпред, вместо на гърба. Рейли видя, че ръцете й кървят от порязванията от стъклото. В косата й имаше парченца стъкло. При приземяването върху покрива бе скъсала чорапогащника си и бе охлузила коленете си. Дори и да усещаше нараняванията, тя не даваше вид, че ги забелязва.

— Няма за какво да говорим повече, Рейли. Ти знаеш всичко. Това, което не си разбрал, ще ти го обясни приятелката ти. — Тя се поколеба, после каза: — Всъщност се радвам. За теб. За нея. Заслужавате отдих след това, което ви причинихме.

— Защо го направи, Канди? Как можа?

— Защото ти, Рейли, не спираше с въпросите за проклетия пожар. И за онзи скинар. Трябваше да направим нещо, за да не те убием. Ти просто не се отказваше.

— И ти не се отказа — каза тихо той. — Уби всички. Пат-старши. Джей. Твоя приятел Джей.

Тя се усмихна горчиво.

— Щом веднъж бях замесена, трябваше да се защитя, да запазя кариерата си.

— Сега можеш да се откажеш. — Тъй като не искаше да я предизвика да скочи, той се приближаваше сантиметър по сантиметър, без никакви заплашителни жестове и движения.

Погледът й попадна на нещо зад гърба му. Той погледна през рамо. Двама полицаи от ударния отряд се бяха спуснали с въжета по стената на сградата и сега сочеха с пушките си към Канди.

— Стойте настрана! — извика Рейли. Те не помръднаха, но и не свалиха пушките си. — Оставете ме да говоря с нея — помоли ги. Обърна се към Канди и каза: — Не им доставяй удоволствието да те убият. Предай се сега. Всичко свърши.

— Те не мислят така — каза тя и погледна надолу през рамо.

Той не виждаше какво става долу, но можеше да си представи. Чуваше как полицаи крещят на любопитните зяпачи да се отдръпнат. Сирените оповестиха пристигането на линейки. Репортери и оператори сигурно се бореха за по-добро място, откъдето да заснемат репортажите си.

Потвърждавайки подозренията му, Канди процеди:

— Това не е новината, която бях планирала за днес.

Доловил движение зад себе си, Рейли се досети, че полицаите от ударния отряд се придвижват крадешком. Даваха му време да я разубеди да не скача. Но още колко щяха да изчакат, преди да атакуват? Колко време имаше, преди тя да решеше да приключи разговора според своите условия?

— От президентското назначение до това — измърмори тя.

— Съжалявам, че нещата се развиха по този начин за теб, Канди.

Погледна го презрително.

— Не съжаляваш.

— Не, наистина съжалявам. За цялата история, започнала с нападението над Пат-младши в парка.

Усилващото се бръмчене ги предупреди за приближаването на хеликоптер. Тя погледна над покривите, видя хеликоптера, забеляза и полицаите, заемащи позиции по околните покриви.

Обърна се отново към Рейли и той замръзна намясто. Използвайки разсейването й, бе направил няколко крачки напред и сега стоеше на около два метра от нея. Още малко — и щеше да я стигне с ръка.

— Не мога да избягам, нали, Рейли?

Той поклати глава и направи още една крачка към нея.

— Не, но не е нужно да умираш.

— Напротив, нужно е. Загубих всичко, към което съм се стремила. Какъв смисъл има да живея?

След това политна назад.

Рейли се хвърли към нея. Лявата му ръка се удари лошо в ръба на покрива при тежкото падане. Направо извика от болка. Или може би от радост, защото с дясната си ръка бе успял да хване лявата ръка на Канди. Без да обръща внимание на болката в ръката, той не я пускаше. Погледна през ръба и видя, че тя рита във въздуха, рита тухлената стена и опитва да се освободи.

— Пусни ме, Рейли — извика му тя. — За бога, пусни ме!

Полицаите дотичаха от двете му страни. Единият пусна пушката си и протегна пръсти към ръката на Канди. Но не можа да я стигне. Всичко зависеше само от Рейли. Ръката му стана хлъзгава от кръвта, която течеше от порязванията, едва успяваше да удържи ръката на Канди, но продължаваше да я стиска.

— Рейли, моля те! — изстена тя и удвои опитите да се освободи.

Окървавената кожа се смъкна и оголи близо сантиметър от китката му. Рамото му пареше от усилието да я задържи. Но той стисна зъби и не се предаде.

— Пусни ме! — пищеше тя. — Аз провалих живота ти, глупак такъв!

В този момент той не се сещаше дори и за една причина да не разтвори пръстите си.

Очите им се срещнаха. В тези на Канди той видя отчаянието, което бе изпитал, когато животът му се бе сринал заради нейното предателство. Водена от собствената си амбиция, тя бе съсипала живота му и го бе лишила от всякаква надежда.

Той задържа погледа й, вгледа се в очите й и усети как ръката й се изплъзва, изплъзва, изплъзва от пръстите му.

 

 

Специален агент Милър от ФБР каза:

— Мисля, че това е всичко. — Той мълчаливо се консултира с партньора си, специален агент Стайнър, който кимна в съгласие.

Милър, известен още като Бъч, изгаси камерата.

— Благодаря, господин Ганън. Оценявам готовността ви да направим това тази вечер. Можехме да почакаме и до утре.

— Исках да приключа по-бързо.

— Господа? — Милър се обърна към детективите Кларк и Хавиер, които бяха поканени да присъстват, докато Рейли даваше показания. Двамата не бяха обелили и десетина думи през цялото време.

Кларк попита:

— Кога ще получим копие от видеозаписа?

— Утре сутрин — обеща Милър.

Хавиер се изправи и без да каже и дума, се отправи към вратата. Кларк им кимна и последва партньора си.

— Тъпаци — измърмори Рейли.

— Винаги се цупят, когато се намесим в техен случай — обясни Милър, без да се впечатли от грубостта им.

Рейли се запита как ли биха реагирали двамата федерални агенти на прякорите, които им бе измислил. Странното беше, че имената им пасваха — поне според начина, по който Бъч и Сънданс бяха представени във филма. От двамата Милър беше по-непринуден, а Стайнър — по-опасен. Погледът му бе пронизващ и сякаш нищо не му убягваше. Ако човек съдеше само по външността му, лесно можеше да го вземе за наемен убиец.

Стайнър внимателно наблюдаваше Ганън през последните няколко минути. Сега каза:

— Не изглеждаш много добре.

Рейли знаеше, че е така. Намираха се в една малка стая в офиса на ФБР, на няколко пресечки от мястото, където се бяха случили драматичните събития.

Преди да започне дългото даване на показания, Рейли бе зърнал отражението си в огледалото. Кожата му беше бледа. Лявата му ръка беше в гипс и висеше на превръзка през врата, дланите му бяха издраскани от падането върху покрива, по лицето и ръцете му имаше няколко порезни рани от преминаването през стъклото. Джордж Макгауън бе ударил окото му и сега то беше насинено и подуто.

Изобщо не приличаше на мъжа, който беше преди седмица, но не всички промени бяха резултат от днешното физическо изпитание. Не беше и заради обръснатата брада и подстриганата коса. Истинската промяна бе вътрешна. Беше свързана с това, че най-после бе намерил отговорите, които търсеше от пет години. И в голяма степен бе свързана с Брит, която седеше плътно до него, тревожеше се за състоянието му и отслабващите му сили и внимателно слушаше всяка дума.

— Ще издържиш ли? — попита тя загрижено.

— Да. — Той стисна ръката й, която държеше през цялото време. Почти три часа беше говорил пред камерата. Разказа на агентите от ФБР и двамата чарлстънски детективи цялата история, повтаряйки това, което бе нахвърлил набързо пред Милър, докато пътуваха с бясна скорост от имението на Джордж Макгауън към офиса на съдия Мелърс.

Там, в кабинета на Джордж, му бяха нужни няколко секунди, за да проумее, че двамата мъже, които погрешно мислеше за наемни убийци, всъщност са федерални агенти. Беше хвърлил пистолета, както му наредиха, но се постара да им обясни възможно най-бързо, че Канди Мелърс е поръчителката на няколко убийства — което, за негова изненада, те вече подозираха — и че животът на Брит е в опасност.

Действайки бързо, Стайнър предложи сам да изчака пристигането на детективите, които щяха да арестуват Джордж Макгауън. Междувременно Милър подкара с бясна скорост към града и по пътя информира полицията за кризисната ситуация и координира операцията, така че да приключи без жертви.

Рейли настоя да тръгне с него и обясни, че ще потегли със своята кола, ако агентът не го вземе със себе си. Милър се съгласи. По време на това пътуване, което му се стори непоносимо дълго, Ганън му разказа в резюме наученото от Джордж.

През последните сто и осемдесет минути той беше обяснил всичко подробно и бе отговорил на многобройните въпроси на агентите. Сега Милър му зададе един последен въпрос:

— Как стана така, че двамата с госпожица Шели обединихте усилията си?

— Аз я отвлякох.

Милър и Стайнър се спогледаха с повдигнати вежди.

— Ще ни обясните ли това, госпожице Шели? — попита Стайнър.

— Има ли значение?

— Вие ми кажете. Има ли?

— Не.

Двамата агенти пак се спогледаха. Стайнър сви рамене. След като с Брит седяха един до друг в момента, Рейли се съмняваше, че агентите ще го обвинят в извършването на федерално престъпление.

— Аз също имам един въпрос към вас — каза той. Нямаше търпение да си тръгне. Ръката му пулсираше болезнено, главата го болеше, отчаяно се нуждаеше от още едно болкоуспокояващо хапче, но не искаше срещата да приключи, преди агентите да са задали всичките си въпроси, както и той своите. Не искаше да се събуди сутринта в очакване на поредния разпит. — Как ФБР се заинтересува от тази история?

Милър обясни:

— Когато някой съдия бъде номиниран за федерален областен съд, се прави рутинно проучване. Професионалната биография на Касандра Мелърс беше впечатляваща, което бе причината за номинирането й на първо място. Никой не очакваше да открие нещо нередно. Но един от нашите анализатори привлече вниманието ни към факта, че името й е косвено свързано с разследването на смъртта на някоя си Сузи Монро. Оттам научихме за пожара, за героите и — внимание! — за връзката на следователя, разследвал пожара, с момичето, умряло от свръхдоза. Открихме, че година след пожара един от героите е бил убит в някаква тъмна уличка и убиецът му е останал неизвестен. Вече имахме два мистериозни смъртни случая и любопитното беше, че бяха замесени същите хора. Пак косвено, но това ни се стори странно. Заровихме се по-надълбоко и започнахме да проверяваме не само съдия Касандра Мелърс, но и Джей Бърджис, и Джордж Макгауън.

— Затова сте били в бара онази вечер.

Милър кимна на Брит.

— Знаехме, че Бърджис е болен и не му остава да живее много, но все пак го държахме под око. Проследихме го до бара. Вие двамата се срещнахте, всичко изглеждаше като нормална среща, тръгнахте си заедно, отидохте в къщата му. — Той погледна Рейли смутено. — Двамата със Стайнър решихме, че човекът заслужава уединение с тази красива жена, и прекратихме наблюдението за вечерта.

Рейли усети колко дълбоко съжаляваха агентите за това свое решение.

Брит попита:

— Защо не излязохте на светло, след като Джей беше убит? Защо не съобщихте на местната полиция, че провеждате разследване?

— Всичко, което знаехме, беше, че двамата сте се скарали и вие сте го задушили с възглавницата. Поне така твърдеше полицията — каза Стайнър. — Може би нямаше нищо общо с другата история. Разследването беше под юрисдикцията на чарлстънската полиция.

— Освен това — допълни Милър, — не искахме да се разкриваме. Ако съдия Мелърс бе замесена, не искахме тя да разбере, че е разследвана, и да започне да прикрива следите си. А Бърджис беше ченге. Полицаите се държат по-особено, когато защитават някого от своите, дори и когато е мъртъв. Ако подозираха, че ние, шибаните федерални, се опитваме да замесим един от техните герои в някаква конспирация, представяте ли си как щяха да ни сътрудничат?

— Но после вие изчезнахте — каза Стайнър — и това напълно ни озадачи.

— Не помислихте ли, че съм избягала, за да не ме арестуват? — попита Брит.

— Мина ни през ума, но вече ви бяхме проверили. Репутацията ви беше чиста като планински сняг. Не мислехме, че сте човек, който би се измъкнал уплашено, както и не ни се вярваше, че сте способна да удушите човек с възглавница.

— Благодаря.

— Честно казано, се опасявахме, че е станало най-лошото — каза Милър. — Страхувахме се, че някой ви е отстранил завинаги.

— Аз бях ли сред заподозрените? — попита Рейли. Никой от агентите не пое хвърлената ръкавица, но той не се отказа. — Дойдохте да ме търсите, след като Брит изчезна. Защо? Защо претърсихте хижата ми? — Двамата с Брит вече бяха признали, че са видели двамата агенти там.

— Искахме да поговорим с теб за старите ти приятели Джей и Канди. Да разберем какво мислиш за тях, какво изпитваш.

— Не ми се вярва! — възкликна Рейли. — Ако само сте искали да поговорим, щяхте да останете, докато се появя.

Хванат натясно, Милър се изчерви. Стайнър се закашля смутено.

— Добре де, подозирахме, че може да имаш нещо общо с убийството на Бърджис.

— И с изчезването на Брит — допълни Рейли.

Стайнър кимна:

— Да, и с него. След всичко, което бяхме чули и прочели, предположихме, че може да искаш да отмъстиш на всички тях, включително и на госпожица Шели. Имаше мотив, затова искахме да проверим тази възможност.

— Имахте ли заповед за обиск?

— Не, но имахме основание да влезем.

— Какво?

— Погледнахме през прозорците и видяхме женски дрехи, пръснати по леглото. Нови дрехи. Някои — още в торбичките от магазините. Проучванията ни не бяха установили да има жена в живота ти. Така че, когато видяхме дрехите, решихме да влезем и да проверим.

Стайнър обясни мрачно:

— Оказва се, че инстинктът не ни е излъгал. Ти си я отвлякъл.

Брит се усмихна на Рейли, а след това се обърна към агентите:

— След като Рейли ми обясни как са го натопили със Сузи Монро — точно както аз бях натопена с Джей — двамата се съюзихме, за да стигнем до дъното на тази история.

— Предположихме, че може да сте обединили сили — каза Милър. — Не видяхме следи от борба. А ако някой мъж се кани да убие една жена, не й купува нови дрехи преди това.

— Щяхме да ви обясним всичко, ако бяхте останали, за да ни се представите — рече Брит. — Защо си тръгнахте? Пикапът на Рейли беше там, знаели сте, че сме наблизо.

— Заради погребението. Трябваше да се върнем навреме за него. Искахме да видим кой ще се появи, да следим реакциите и така нататък. — Милър погледна Ганън намръщено. — Не подозирахме, че си ни забелязал. Но когато потегли от погребението, разбрахме, че си наясно с това, че те следим. — Обърна се към Брит: — Добре ни подреди с гумите.

— Благодаря.

— Когато изскочихте от стаите си, за да я подгоните, защо не извикахте, че сте от ФБР?

— Щяхте ли да ни повярвате, да вдигнете ръце и да се предадете? — попита Милър.

Рейли си спомни, че агентът гонеше Брит само по боксерки, и се усмихна.

— Не.

— Аз извиках ФБР — каза Стайнър, — но ти форсира колата. Не носех служебната си карта, нито оръжието си — нищо, с което да те убедя да не стреляш по нас.

— Добре че не стрелях.

— Да, добре. Както и днес.

Рейли си спомни как се бе озовал лице в лице с тях в кабинета на Джордж и попита:

— Какво ще стане с Макгауън?

— Имаме твоя видеозапис на разговора ти с него, но един добър адвокат няма да позволи да го използваме в съда. Освен запалката, всички останали доказателства са косвени. Зад гърба му стоят големи пари, така че може и да успее да си купи свободата.

— А може и да потвърди признанието си — каза замислено Стайнър.

— Защо би го направил? — учуди се Милър.

Рейли знаеше защо. Джордж можеше да реши, че предпочита затвора пред ада, в който живееше с Миранда и Лес. И в двата случая положението му беше окаяно.

— Пат Уикъм заяви, че ще потвърди казаното от Рейли — съобщи Милър.

— Вече няма да се бои от отмъщението на Канди Мелърс — кимна Брит. — Тя го беше принудила да живее в страх за себе си и семейството си.

В показанията си Рейли бе разказал как двамата с Брит са изненадали Пат-младши пред гей бара и беше признал, че са видели агентите там. Милър им обясни, че са отишли в бара заради предчувствието, че Пат крие сексуалната си ориентация и че тайната му е по някакъв начин свързана с останалите събития.

Пат и семейството му се бяха скрили в курортно градче край едно езеро в Арканзас. В момента Уикъм беше в ареста за възпрепятстване на правосъдието. Рейли го съжаляваше и се надяваше да не го пратят в затвора. И изпитваше още по-голямо съчувствие към жената и децата на Пат, които навярно бяха единствените невинни в цялата история. Животът им щеше да бъде белязан от скандала и това бе неизбежно.

— Джонсън беше арестуван по пътя към имението на Макгауън — информира ги Милър. — Двамата със Смит са добре известни на Бюрото под множество имена. От години ги наблюдаваме, но винаги ги покровителстват високопоставени хора, на които тези двамата вършат мръсната работа. Радваме се, че ги пипнахме. Никой от тях няма да излезе на свобода до края на живота си.

— Поне убийството на Коб Фордайс няма да тежи на съвестта на Джонсън — вметна Брит.

Говорител на болницата бе съобщил същата вечер, че състоянието на главния прокурор се подобрява. След операцията за изваждане на куршума той дошъл в съзнание. Познал жена си и я нарекъл по име. Лекарите бяха предпазливи в оптимистичните прогнози. Все още не беше ясно какви поражения е получил Фордайс, но поне щеше да оживее и засега бе стабилизиран.

— Що се отнася до Касандра Мелърс… — Стайнър замълча и погледна Рейли многозначително, преди да продължи: — … повърхностните й наранявания са обработени, но лекарите се тревожат за състоянието на разсъдъка й. Засега ще я задържат в болницата за наблюдение. Охраната я пази да не се самоубие. Пред вратата й стои пазач, а в стаята при нея има сестра и служителка на полицията.

Рейли кимна.

Възцари се тежко мълчание. Накрая Милър го наруши:

— Никой не би ви обвинил, господин Ганън. Полицаите от ударния отряд щяха да потвърдят усилията ви да я спасите. Те казаха, че сте отказали да я пуснете — дори с риск за собствения си живот.

— Никога не би я пуснал — рече Брит. Рейли я погледна. — Не и след милион години.

Гърлото й се беше свило от силните емоции. Тя разбираше, че Рейли не би пуснал ръката на Канди, за да я изпрати на сигурна смърт, както не би могъл да полети с крила от покрива. Той беше продължил да стиска ръката й — противно на всички шансове, борейки се със силата на гравитацията и собствените си ограничени възможности. Беше стискал хлъзгавата ръка и постепенно и мъчително я бе изтеглял нагоре, докато полицаите от ударния отряд бяха успели да я уловят за раменете и да я издърпат на покрива.

И да я арестуват.

— Беше много смело да скочите така през прозореца — отбеляза Милър.

— Изобщо не беше смело. — Рейли им обясни, че познава добре сградата. — Когато минах през прозореца, знаех, че няма да падам дълго.

— Е, все пак… — настоя Милър — … никой друг не скочи след вас. — Ново кратко мълчание, после той се изправи бързо и се зае да събира папките. — Това е всичко засега. Онези детективи може да искат също да вземат показанията ви. Сигурно ще получите призовка да свидетелствате на предстоящите съдебни процеси. Но що се отнася до нас, засега всичко е приключено. Вървете си у дома. И си легнете, преди да паднете от изтощение.

Рейли се изправи с усилие. Брит го подкрепяше, докато се ръкуваше с Милър.

— Радвам се, че не ви застрелях.

Агентът се усмихна.

— Аз също.

Стайнър предложи да ги закара, където искат, и те приеха. Но щом излязоха от сградата, агентът се закова на място и възкликна:

— Какво е това, по дяволите?