Сандра Браун
Димна завеса (16)

Четиринадесета глава

Пусна я също толкова внезапно, както я бе сграбчил, обърна се рязко и се качи в пикапа си. Запали двигателя, обърна автомобила и се понесе напред, оставяйки на Брит секунда да отскочи встрани от пътя му. Тя се задави от облака прах, който се вдигна след него.

Сълзи от гняв и възмущение напълниха очите й. Щом светлините на пикапа изчезнаха, Брит се озова в пълна тъмнина. Бързо взе чантата си от земята и се качи в колата си. Седалката на шофьора беше изместена назад, за да могат да се съберат дългите крака на Рейли Ганън, огледалата също бяха нагласени като за него. От това, че трябваше да намества отново всичко, тя се ядоса още повече, направо кипна от гняв.

Неравният черен път я вбеси допълнително. Налагаше се да шофира съвсем бавно. Повече не видя светлините на пикапа, макар да продължи да кара във вдигнатия от него прахоляк чак до шосето. Пътят не бе нищо особено, но поне беше асфалтиран. Може би преди няколко десетилетия.

Тя погледна в указанията, които Рейли бе написал специално за нея — навярно трябваше да му благодари за тази загриженост, — и зави там, където й бе посочено. Караше с умерена скорост не само защото пътят минаваше през гъста гора и бе станало още по-тъмно, а отчасти и за да осмисли преживяното с Рейли и да се подготви за това, което предстоеше. Преди нещата да започнат да се оправят, неминуемо щяха да се влошат, а това ужасно я плашеше.

Беше съвсем сама, откакто родителите й починаха за по-малко от година един след друг — баща й от рак на белия дроб, когато Брит беше последна година в гимназията, майка й — от инсулт няколко месеца по-късно.

Брит вече бе първокурсничка в колежа и не можа да се отдаде на скръбта по майка си. Не искаше да пропусне цял семестър, затова си позволи да отсъства само една седмица, докато организира погребението и уреди документите. После се отърси от емоциите и се завърна към ученето, приела мисълта, че вече е сирак и че само от нея зависи какво ще направи с живота си оттук нататък.

Получи парите от скромните застраховки живот на родителите си и с тях финансира образованието си. Когато се дипломира, продаде семейната къща. Решението бе болезнено, тъй като къщата бе единственото, което й беше останало от семейството й. Но тя се нуждаеше от парите, за да допълва мижавите заплати, които получаваше в началото на кариерата си, докато работеше в разни незначителни кабелни телевизии. В тях се чувстваше като на стаж, но все пак натрупа опит с камерата, научи се да пише сценарии и да режисира собствените си репортажи.

В една от телевизиите в замяна на това, че я пускаха в монтажната зала, се налагаше да изхвърля кошчетата за боклук и да мете вечер, след като всички други си тръгваха. Не й беше приятно, но го правеше, като се утешаваше с мисълта, че това изгражда характера. А и така печелеше допълнителни трийсет и пет долара на седмица.

В крайна сметка се премести в телевизия, която имаше по-голяма зрителска аудитория и където не се налагаше да допълва заплатата си с работа като чистачка. През следващите няколко години се местеше от телевизия в телевизия, издигаше се, учеше, трупаше опит и усъвършенстваше техниката си пред камера.

Когато й предложиха работата в Чарлстън, тя вече бе натрупала солиден опит в телевизионния бизнес и беше изградила собствен телевизионен образ. Това, че я бяха наели да прави тематични репортажи, бе огромен скок в кариерата й. Тази работа нямаше да я направи богата, но с нея можеше да си позволи да си плаща ипотеката и да си купува хубави дрехи.

Въпреки че винаги бе съжалявала за преждевременната смърт на родителите си, тя беше свикнала да живее самостоятелно и независимо. А може би бе приела самотния си живот просто защото знаеше, че няма избор. Както и да е, беше се научила да се издържа сама и да стои стабилно на краката си. Не разчиташе на никого. Можеше да взема решения, без да се съобразява с нечие мнение.

Тази вечер обаче й се искаше да не е толкова независима. Чувстваше се по-скоро самотна, без приятели, и уязвима. Чувствата бяха новост за нея и тя не знаеше как да се справи с тях. Защо, след като беше живяла съвсем сама толкова време, си мечтаеше да има някой, който да я подкрепи, посъветва, успокои?

Но тя не познаваше такъв човек. Почувства се по същия начин, както след смъртта на родителите си. Сега също трябваше да се справи с обстоятелствата с възможно най-голяма решителност и достойнство. Досега беше оцеляла. Щеше да преживее и това изпитание.

Разбира се, не можеше да не се тревожи при мисълта какво й предстоеше в следващите няколко часа. Дали полицаите, които я чакаха пред дома й, щяха да се държат любезно, или щяха да я унижават? Детективите не можеха да се отнасят към нея по-различно само защото тя беше известна от телевизията. Кларк щеше да е още по-нелюбезен, Хавиер — още по-циничен. Разпитите щяха да бъдат много по-тягостни.

Дори и да действаше максимално експедитивно, Бил Алигзандър не можеше да я освободи под гаранция преди изслушването в съда, което щеше да се случи най-рано на следващия ден. А това означаваше, че трябва да прекара нощта в ареста на полицията.

Мисълта за това, че щяха да я затворят, макар и само за една нощ, я ужаси.

И веднага осъзна нещо още по-ужасно. Тя беше обвинена в убийството на полицай. И сякаш то не бе достатъчно лошо, ами в очите на съдията щеше да изглежда, че е избягала, за да не бъде арестувана. Много ти благодаря, Рейли Ганън.

От една страна, отвличането й беше дало оръжия, с които можеше да се защитава по-ефективно, отколкото с неубедителното: „Не помня нищо“, но от друга страна, намаляваше значително шансовете да я пуснат под гаранция. Имаше вероятност да остане в затвора до процеса и един бог знаеше колко време щеше да продължи това.

В един, защо не го беше отблъснала, защо не се бе съпротивлявала по някакъв начин? Тя не се страхуваше, че ще я нарани. Щом не я беше наранил през последните двайсет и четири часа, явно нямаше намерение да го прави.

Не трябваше да стои така покорна и да го остави да прави с нея каквото реши.

Беше го нарекла страхливец, за да го предизвика да говори. Много й беше казал, но и много бе премълчал. Тя го бе обидила преднамерено, защото се бе надявала да избухне и да изрече нещо, което можеше да докаже невинността и на двамата.

Реакцията, която предизвика, не беше точно такава, каквато очакваше. Необмислените й думи му бяха дали възможност да се измъкне и той се беше възползвал от това. Той…

Мисълта й беше прекъсната от мелодията на мобилния й телефон.

Брит посегна към чантата си, изненадана. Това моят телефон ли е?

 

 

Двамата мъже скучаеха.

Те бяха изключително търпеливи и можеха да седят спокойно часове наред, без да помръднат, без да мигнат дори, ако работата им го изискваше, но предпочитаха да са някъде навън, да действат, да правят нещо, вместо да седят в някоя стая в очакване на следващата си задача.

В момента играеха на карти, колкото да си запълват времето, и следяха телефонната линия, на която тайно бяха поставили устройство за подслушване по-рано през деня. От всички скучни занимания следенето на телефонна линия беше навярно най-отегчителното.

В момента двамата се подвизаваха с фалшивите имена Джонсън и Смит. На практика бяха взаимозаменяеми, защото имаха еднакви умения и характери. Не бяха обвързани с абсолютно никого на този свят и проявяваха лоялност към човека, който им плащаше в момента. И то в брой.

Имената им не присъстваха в никакви данъчни декларации, шофьорски книжки, социални осигуровки — никъде. Бяха напуснали страната преди петнайсет години, за да участват в тайна война срещу някои фракции в една африканска държава, за която повечето американци не бяха чували и със сигурност не знаеха къде се намира. Там следите им се губеха. Когато се върнаха отново в Съединените щати, имаха други имена, други пръстови отпечатъци и самоличности, но и тези доказателства за съществуването им скоро бяха унищожени.

Наемаха ги за определено време, макар че понякога работеха за един и същ клиент повече от веднъж. Имаха дълъг списък с доволни клиенти — държави, партии, отделни хора. Винаги действаха в екип и бяха изключително добри в това, което вършеха, защото нямаха абсолютно никакви скрупули да направят всичко, което се налага, за да свършат възложената работа. Никой от двамата нямаше дори остатъци от съвест. Душите им бяха напълно опустошени от невъобразимото насилие.

Нямаше нищо забележително в тях на пръв поглед. Обикновеният им вид не издаваше с нищо насилието, на което бяха способни. Не носеха камуфлажни дрехи. Криеха оръжията си така, че дори и обучен професионалист не би ги забелязал, а и предпочитаха — вместо оръжия да използват собствените си ръце. Силата им идваше от добрата форма, а не от това, че са едри и тежки. Можеха да минат за счетоводители, университетски преподаватели или нещо също толкова невинно. Сливаха се с тълпата толкова умело, че ставаха практически невидими.

Подчиняваха се сляпо на този, който им плащаше в момента. Никога не предлагаха алтернативен план за действие, никога не изказваха мнението си, освен когато ги питаха. Не проявяваха никакво любопитство по отношение на работата, беше им напълно безразлично защо трябва да се свърши това или онова. Нямаха политически пристрастия. Не бяха религиозни. Правеха каквото трябва, без да коментират и без да задават въпроси.

Тези качества ги превръщаха в идеалните изпълнители на сегашната им задача. Бяха наети да обезвредят Брит Шели и да убият Джей Бърджис.

Двамата бяха получили снимка на Брит Шели и освен това я бяха виждали по телевизията. Забелязаха я веднага щом влезе в заведението. Бар „Уийлхаус“ беше абсолютно подходящ за целта, защото бе претъпкан и шумен, а сервитьорките бяха претоварени с работа и готовите подноси с питиетата изчакваха на бара достатъчно дълго за едно незабелязано движение с ръка над чашите.

Бяха получили подробни инструкции и ги бяха изпълнили абсолютно точно. Бяха им казали да неутрализират жената и да нагласят нещата така, че да изглежда, сякаш тя е убила Бърджис. Точно това бяха направили.

Бърджис ги беше улеснил с небрежността си по отношение на алармената система. За да проникнат в къщата му, те трябваше просто да отворят вратата на терасата и да влязат вътре. Дрогата бе подействала на Брит Шели и когато Джонсън и Смит влязоха в дневната, Бърджис разтревожено я питаше дали е добре. Очевидно не беше добре.

Изненадан от появата им, с отслабени сили заради болестта и замаян от изпития алкохол, Бърджис не успя да окаже почти никаква съпротива. Двамата професионалисти принудиха жертвите си да изпият една бутилка уиски. Бърджис протестираше, но после се подчини. Жената бе твърде дрогирана, за да разбере какво става, така че наляха алкохола в гърлото й без особени проблеми.

Когато и двамата бяха в безпомощно състояние, Джонсън и Смит ги съблякоха и ги преместиха на спалнята, а след това задушиха Бърджис с възглавницата. Пъхнаха една празна опаковка от презерватив между възглавниците на канапето, като внимаваха да не оставят никакви следи от собственото си присъствие.

Задачата бе изпълнена точно според инструкциите. Всичко беше протекло по план… до тази сутрин, когато се оказа, че Брит Шели е изчезнала. Това определено бе ядосало работодателя им, който не беше предвидил подобно развитие. Първоначалните усилия да я открият не бяха довели до нищо.

Получиха нареждане да следят Бил Алигзандър, нейния адвокат. Отначало клиентът им смяташе да ги изпрати да разпитат адвоката, ако се наложи — и с изтезания, за да научат от него къде се намира клиентката му. Но скоро се установи, че трескавото му и нервно поведение е съвсем непресторено и че действително няма представа къде се намира клиентката му, както твърдеше пред медиите.

Все пак предположиха, че Брит Шели ще се свърже първо с него, когато се появи отново. Ако, разбира се, преди това не я откриеха полицаите. Така че Джонсън и Смит получиха нареждане да се заемат с подслушването на телефона на адвоката.

За тях това бе лесно като детска игра. Бил Алигзандър беше ерген, живееше сам и бе прекалено стиснат, за да си наеме домашна прислужница. През деня, докато той беше в кантората си, къщата му беше празна. Двамата мъже влязоха и свършиха работата си за няколко минути. Останалата част от деня прекараха в подслушване на телефона благодарение на устройството, което бяха поставили. Чакаха нещо да се случи.

И то най-после се случи. Двамата наостриха уши, когато чуха как Алигзандър набира някакъв номер. Джонсън остави картите и отбеляза точния час. Смит включи записващото устройство.

Три позвънявания. После се чу „ало“. Женски глас, неуверен и озадачен, почти ядосан.

— Госпожице Шели! Слава богу, най-после отговорихте!

— Господин Алигзандър?

— Къде се дянахте? Не чухте ли новините? Полицаите имат заповед за ареста ви.

— Да, разбрах.

— Къде отидохте?

— Не съм отишла, ако трябва да бъдем точни… Както и да е, това е дълга история. Ще ви обясня всичко, когато се прибера у дома. Предполагам, че полицаите ме чакат пред апартамента ми.

— Да. Сигурно ще ви посрещне цяла делегация. Трябва да ви предупредя, госпожице Шели, че днес следобед издействаха и заповед за обиск на дома ви. Подгответе се психически, защото всичко ще е обърнато наопаки.

— Заповед за обиск? Защо?

— Защото сте бегълка.

— Не съм.

— А как се нарича човек, който изчезва, за да избегне арест?

— Не съм се опитвала да избегна арест.

— Е, полицаите смятат, че сте. И всички останали също.

— Знам, но мога да обясня какво стана. Аз…

— Както казахте, ще обясните, когато пристигнете. И колкото по-скоро стане това, толкова по-добре. Къде се намирате в момента?

— Не съм сигурна. Поне на час път. Ще пристигна възможно най-бързо.

— Ако преди това не ви арестуват. И по двете магистрали има патрули и…

— Не се движа по магистралата. Намирам се в провинцията и пътищата са ужасни. Знаете ли Йе… Йе…

— Йемаси?

— Да, според това тук ще мина през него.

— Кое е „това тук“?

— Дълга история. Оттук трябва да поема по… Ривър Роуд до магистрала седемнайсет.

— Добре, добре, върнете се възможно най-бързо. Аз ще ви чакам пред дома ви. Когато пристигнете, не казвайте нищо, без да се консултирате с мен. Разбрахте ли, госпожице Шели? Нито дума.

— Разбрах, но имам да казвам много. Най-важното е, че убийството на Джей е свързано с пожара.

— Пожара?

— С пожара в полицейското управление преди пет години.

— Той беше един от героите. Всички знаят това.

— Да, но нещата са много по-сложни. Джей е бил…

Разговорът прекъсна рязко.

Джонсън погледна Смит, който сви рамене и каза:

— Вероятно излезе от обхват.

Чуха как Алигзандър набира още два пъти, но и двата пъти се чу автоматично съобщение от оператор, че няма връзка с този номер. Адвокатът изруга тихо и затвори.

Смит взе мобилния си телефон и набра номера, известен само на него и Джонсън. Веднага щом оттатък вдигнаха, той каза:

— Адвокатът й току-що говори с нея по телефона. Имаме запис.

Без повече обяснения Джонсън пусна записа. Работодателят им изслуша разговора до края, после рече:

— Тя помни, че Джей й е казал нещо за пожара. Явно паметта й не е напълно изтрита.

Смит схвана това като укор и поясни:

— Амнезията е временна. Хората реагират по различен начин на дрогата.

— Сега си давам сметка, че е трябвало да ви поръчам да убиете и нея. Можеше да се нагласи така, сякаш го е убила и после се е самоубила. Вече е твърде късно. Но…

Очевидно шефът им обмисляше трескаво вариантите.

— Тя избяга и това очевидно е в наша полза. Бягството й показва, че се чувства виновна и е способна на престъпление. Освен това е отчаяна и готова да каже всичко, само и само да спаси кожата си. Ако започне да оспорва героизма на Джей Бърджис, кой ще й повярва? Но още по-добре е…

Джонсън и Смит отгатнаха какво ще последва: по-добре е Брит Шели изобщо да няма възможност да каже нещо на някого. Така щеше да спести доста тревоги и ядове на работодателя им.

Оставиха играта на карти недовършена, доволни, че трябва да свършат нещо по-интересно.

 

 

Рейли забеляза, че бензинът му е почти на привършване. Ядоса се, че трябва да спира, за да зарежда, но още повече щеше да се ядоса, ако закъсаше без гориво по пътя към хижата.

Отби на първата бензиностанция, слезе и отиде до малката будка, за да плати предварително. Касиерът пое парите през прозорче с решетки. Навсякъде имаше табели, че бензиностанцията се охранява с камери, но Рейли се съмняваше в това. Това, в което не се съмняваше, беше, че касиерът държи под плота зареден пистолет и е готов да го използва, ако се наложи.

Върна се при колонката и пъхна накрайника в резервоара. В този момент забеляза якето на Брит в багажника, където го беше метнала в яда си. При вида му изпита известни угризения, макар и неоснователни. Наистина той се бе държал като негодник през повечето време, но тя не заслужаваше по-добро отношение.

Веднага щом се върнеше в Чарлстън, Брит Шели щеше да се озове в светлините на прожекторите, а тя искаше точно това, нали? Може би не веднага, но достатъчно скоро щяха да свалят всички подозрения от нея във връзка с убийството на Джей. Тя щеше да направи репортажа на живота си и кариерата й щеше да бъде гарантирана. Той й бе казал най-важните неща, които трябваше да знае, и дори бе добавил малко мелодрама. Така че в момента може би не беше особено благоразположена към него, но скоро щеше да му е благодарна.

Резервоарът продължи да се пълни, а той се загледа по посока на града. Чарлстън му липсваше. Липсваха му кината, ресторантите, в които сервираха морски дарове, мачовете, дългият неделен джогинг покрай пристанището.

Най-много от всичко му липсваше работата.

Може би я беше обичал дори повече от Хали. Това бе трудно признание, но ако трябваше да е честен, съжаляваше повече, че е лишен от професията си, отколкото за раздялата с Хали.

С времето бе осъзнал, че ако тя го беше обичала толкова много, колкото твърдеше, нямаше да се усъмни в него. След като й беше признал, че първоначално се е поддал на флирта със Сузи Монро, Хали трябваше да приеме като абсолютна истина всичко, което й бе казал, както бяха постъпили родителите му. Трябваше да му повярва безусловно и без колебания.

Но тя не го направи. Иначе нямаше да се откаже от него толкова лесно. А ако той я беше обичал толкова силно, колкото мислеше, нямаше да се оттегли и да я остави свободна за атаките на Джей. Ти си страхливец.

Разбираше защо Брит го мисли за страхливец. Но на него не му липсваше кураж. Това, от което се нуждаеше, бе солидна подсигуровка. Един разумен човек не би тръгнал да отправя обвинения срещу хора с власт, ако няма доказателства. Рейли не разполагаше с твърди доказателства и следователно трябваше да намери свидетел, който да потвърди твърденията му.

И сега, след като беше чакал пет дълги години, най-после имаше такъв свидетел.

На Брит може да й се струваше, че той е поставил оръжието в ръцете й и я е изпратил да води неговата битка, но тя не знаеше, че той се кани да поведе своята собствена война от тила. Само така можеше да спечели, защото засега не знаеше дори кой от двамата оцелели герои е виновен за убийството на Джей.

И Макгауън, и Фордайс бяха участвали в заговора за осуетяване разследването на пожара. Дали сега беше действал само единият от тях, или бяха комбина? Едно бе сигурно: никой от двамата не беше героят, за когото се представяше.

Рейли с удоволствие щеше да отстъпи на Брит всички заслуги за разкриването на престъпленията им. Той искаше само да изчисти името си. Искаше да си върне предишния живот.

Разбира се, не се заблуждаваше. Нямаше да е лесно. Всеки от тези мъже имаше твърде много за губене и никой от тях нямаше да се предаде без бой. И двамата бяха способни да се бият дълго и да използват непозволени удари.

Който и да бе отговорен за убийството на Джей, беше свикнал да действа с измама и бе много добър в това. Явно бе държал Джей под око, опасявайки се, че заради фаталната диагноза той може да реши да признае истината, преди да умре. Брит беше казала, че Джей й се обадил същия ден, в който се бе състояла срещата им. Това означаваше, че планът да убият Джей и да припишат вината на Брит е бил замислен и приложен много бързо. Той или те бяха действали точно и уверено.

Веднага щом Брит започнеше да задава въпроси за пожара, така наречените герои щяха да попаднат във фокуса на вниманието на полицията и обществеността. Той или те щяха да се притеснят от това внимание, а Рейли смяташе да ги наблюдава, за да види кой нервничи повече, кой прави отчаяни опити да се защити от чудовищните обвинения и кой е готов да даде отговорите, които все още не знаеше.

Смяташе този път да ги пипне. Не беше мислил за нищо друго през тези пет години. Но след смъртта на Джей и намесата на Брит най-сетне можеше да доведе нещата докрай, без да се страхува, че ще бъде дискредитиран и никой няма да му повярва. Навярно трябваше да благодари на Джей за това.

Но то бе и единственото, за което можеше да му благодари. Джей, Пат Уикъм, Коб Фордайс и Джордж Макгауън. Първите двама бяха мъртви. Другите двама щяха скоро да бъдат подложени на същата атака от медиите, каквато бе преживял Рейли преди пет години.

Всички щяха да вперят очи в тях. Брит щеше да се погрижи за това. Всичко, което те кажеха или направеха, щеше да се коментира. Колкото повече протестираха, толкова по-голям щеше да е натискът. Брит щеше да е в стихията си.

Резервоарът се напълни с предплатените литри бензин. Рейли върна накрайника на колонката и зави капачката. Махна с ръка на мъжа в будката, после взе якето от багажника на пикапа и го хвърли в купето, на свободната седалка до себе си.

Потегли от бензиностанцията, но в мига, в който трябваше да завие по посока на хижата си, рязко натисна спирачката. Изтри потта от челото си и впери поглед през предното стъкло. Якето не миришеше на куче. Нарочно беше казал на Брит, че една от хрътките е спала върху него. Дрехата миришеше на Брит.

Сигурно щяха веднага да я арестуват и да я обвинят в убийството на Джей. Но тя нямаше да се бави дълго и щеше да изиграе коза, който той й беше дал. А когато това станеше, щеше да се изправи срещу двама силни и опасни врагове.

И въпреки всичко, Брит щеше да се справи. Нито Фордайс, нито Макгауън биха рискували да й навредят. Не и докато се намираше пред обективите на камерите и всички погледи в града бяха насочени към нея. Нейната известност щеше да я пази. Освен това тя щеше да се намира под полицейски надзор.

Но тази жена ставаше направо безразсъдна, когато преследваше гореща новина. В решимостта си да стигне до края дали щеше да забрави всяка предпазливост и здрав разум?

Погледна назад, в посоката, от която бе дошъл, и се зачуди дали е написал достатъчно ясно указанията за пътя до магистралата. Дали й беше написал да не завива наляво, докато не стигне до двойната железопътна линия? Ако завиеше наляво след първата, единичната железопътна линия, щеше да шофира дълго преди да осъзнае грешката си.

По дяволите, дали бе написал това достатъчно ясно? Когато подготвяше указанията тази сутрин, беше разсеян, защото мислите му се отплесваха към леглото, в което тя още спеше, свита настрана, сгънала колене към гърдите си. Може би не беше написал указанията достатъчно подробно.

Хвърли поглед към якето й, после изруга тихо и зави по тесния път в посоката, от която току-що беше дошъл. Настъпи газта докрай.

 

 

— Дяволите да го вземат!

През цялото време мобилният й телефон е бил в чантата й.

Бяха минали петнайсет минути, след като батерията издъхна и прекъсна разговора й с Бил Алигзандър, но тя все още кипеше от гняв. Беше открила звънящия телефон на дъното на чантата си. Съвсем лековерно бе повярвала на Рейли Ганън, че е оставил телефона в дома й.

Запита се още колко лъжи й е наговорил и колко полуистини.

Щом лъжеше с такава лекота и убедителност, можеше ли да се вярва на неговата версия за смъртта на Сузи Монро? Той я беше чул да казва на пресконференцията, че са й дали „хапчето на изнасилвача“ и че спомените й от нощта, прекарана с Джей, са напълно заличени. Възможно ли бе Рейли да е измислил сходен сценарий за свое собствено оправдание?

Тази версия уличаваше Джей Бърджис, а беше ясно, че Рейли е имал зъб на стария си приятел. След като Джей вече го нямаше, Рейли можеше да изчисти името си и да развенчае героизма на приятеля си.

Беше ли я измамил?

Ако това бе така, Рейли явно беше страхотен лъжец, защото тя бе повярвала на всичко, което й каза. Освен това прие историята му за истина, защото той бе отказал да й каже всичко докрай. От опит знаеше, че хората с най-ценна информация обикновено я споделят с най-голяма неохота. Той знаеше повече за пожара, имаше и нещо друго, което явно премълчаваше.

Рано или късно щеше да се наложи да разкрие всичко, което знаеше или предполагаше, защото Брит нямаше намерение да го остави да се цупи в гората, докато тя се оправя сама с чарлстънската полиция, Фордайс и Макгауън.

След като разкажеше всичко на детективите Кларк и Хавиер, те щяха да изпратят някого да открие Рейли Ганън и да го доведе в Чарлстън, за да си поговорят по-сериозно. Шефът на пожарната също щеше да иска да говори с него. Рейли щеше да е принуден да разкрие това, което знаеше, а Брит Шели щеше да е на първа линия, за да отрази развитието на историята.

Джей й бе обещал сензационен материал и беше удържал на думата си. Но се измъчваше от мисълта, че чаровникът, когото тя познаваше, и измамникът, когото Рейли описваше, бяха един и същи човек. Ако всичко, което Рейли й каза, беше истина, а тя вярваше, че е така, значи Джей бе пожертвал живота на едно момиче, дългогодишното си приятелство с Ганън и дори собствената си чест. Беше се отказал от всичко това, за да попречи на Рейли да направи разкритието, до което е бил близо, разкритието за нещо толкова ужасно, че Джей е чувствал потребност да се изповяда, преди да умре.

За нещастие, убиецът не му беше позволил да свали този товар от съвестта си.

Брит бе потънала в мислите си и не осъзнаваше, че се е загубила, докато фаровете не осветиха табела с име на непознат град. Отби на банкета, за да прегледа отново указанията на Рейли.

— Двойна железопътна линия? — Беше завила наляво след железопътната линия преди повече от двайсет километра. — Нямаше да е зле да беше подчертал това, Ганън — измърмори и направи обратен завой. Разбира се, той бе написал в указанията си „двойна железопътна линия“, но Брит не беше прочела инструкцията достатъчно внимателно. И все пак… Това й струва сума ти време. Бил Алигзандър щеше да се изнерви съвсем.

Предното й стъкло беше осеяно от мъртви мушици. На няколко пъти зърна блестящите като топази очи на елен, осветени от фаровете. За щастие животните си останаха в храсталаците край пътя и не се втурнаха пред колата й. Но тя шофираше нащрек.

Връщането назад й отне почти половин час. Когато стигна до толкова важната двойна железопътна линия, Брит отново изруга по адрес на Рейли Ганън и направи правилния завой.

— Карай четиристотин метра, после направи остър десен завой — прочете на глас от листа с инструкциите, който сега държеше върху кормилото, за да е пред очите й и да не обърка пътя отново. — Добре. Ето го — откри острия десен завой тя.

Пътят беше тъмен. Клоните на дърветата от двете му страни се преплитаха над него като балдахин. Пътят се виеше през гората, пресичаше блата и потоци. Брит предположи, че те се вливат в големите реки в района, и си каза, че трябва да попътува някой ден по тези места и да се наслади на дивата им красота. Щеше да го направи.

Ако не се озовеше в затвора, напомни си мрачно.

Да, определено щеше да включи завръщането към природата в списъка с нещата, които трябва да направи. Но не би тръгнала по тези диви места без водач. Без човек, който познава добре района.

Рейли може би.

А може би не. Той не я харесваше. Беше й го казал.

Подскочи стреснато, когато една сова или някаква друга нощна птица прелетя на сантиметри от предната решетка на колата. Почувства се глупаво заради реакцията си и се присмя на себе си. Но кой не би се изнервил, ако кара сам през нощта по затънтен тъмен път?

След няколко минути направо се зарадва, когато видя светещите фарове пред себе си. Колата беше в страничен път и явно изчакваше, за да завие. С облекчение Брит забеляза, че колата зави зад нея. Нямаше нищо против да има компания.

Но малко след това фаровете отзад я заслепиха.

В първия момент й хрумна абсурдната мисъл, че това е Рейли, който е тръгнал след нея към Чарлстън. Но веднага я отхвърли. Той не би се появил от тази посока, а и фаровете на колата бяха твърде ниско, за да са от пикап, освен това Рейли не би се залепил така за задната й броня. Нямаше да кара с включени дълги светлини като този зад нея. Рейли не би шофирал в такава опасна близост до друга кола дори и за да привлече вниманието й и да извести за присъствието си.

— Тъпак! — изруга тя и настъпи газта. Другият шофьор направи същото и остана залепен за бронята й през следващия километър. Ако той се нервираше, че тя спазва ограничението за скоростта, защо просто не я изпревареше? Нямаше непрекъсната линия, забраняваща изпреварването, но дори и да имаше, човек, който шофираше толкова агресивно, не би се притеснил да изпревари на забранено място. Нямаше никакво насрещно движение, което да му попречи.

Вдигна ръка да защити очите си от блясъка на фаровете, които се отразяваха в огледалото за обратно виждане, и различи два силуета в другата кола. Приличаха на мъже, но не бе напълно сигурна, а и вече караше твърде бързо, така че трябваше да държи волана с две ръце.

Сигурно бяха пакостливи хлапета, недорасли да осъзнаят, че играта, която играеха, е опасна за живота. Трябваше да направи материал на тази тема и да застане зад становището, че е необходимо да се вдигне долната възрастова граница за шофиране на осемнайсет години.

След още километър-два се почувства изтощена. Ръцете й стискаха кормилото с всичка сила. Раменете я боляха от напрегнатата поза.

— Ти печелиш. — Тя изтегли колата си съвсем плътно до почти несъществуващия банкет. Но шофьорът не се възползва от освободеното място, за да я изпревари. Вместо това се приближи толкова плътно, че почти опря в задната броня. Брит се придвижи още малко надясно, докато гумите й почти се плъзнаха в калта край пътя. Другият шофьор остана долепен до нея. — Какво правиш, идиот такъв?

Но раздразнението й бързо се превръщаше в паника. Това тук нямаше нищо общо с тийнейджърска игра. Дали да ускори, или да спре? И двата варианта криеха рискове, особено вторият. Тя беше съвсем оскъдно облечена. Мобилният й телефон бе с паднала батерия. Нямаше оръжие. Не беше видяла друга кола от половин час. От време на време зърваше светлинки на къщи между дърветата, но не и в последните няколко километра.

Не, в никакъв случай не биваше да спира. Намаляването на скоростта не го беше накарало да се махне, дори бе доближил колата си още повече до нейната. Това й оставяше само един вариант. Трябваше да вдигне скоростта и да се надява да не се разбият някъде, преди да излязат на магистралата, където винаги имаше много коли и където щеше да е в безопасност. Е, оставаше и възможността на онези двамата да им омръзне да я следят и да я оставят на мира.

Но инстинктивно усещаше, че това няма да се случи. Ставащото не беше игра. Двамата мъже в колата искаха да й причинят зло.

Шофьорът продължаваше да държи фаровете насочени право в огледалото за обратно виждане. Заслепяваха я. Решила да премине в нападение, Брит настъпи газта докрай и в същото време рязко завъртя волана наляво. Мина на милиметри от предната му броня. Върна се на средата на платното и се изстреля напред.

Но спечелената преднина бързо се стопи. Другата кола изръмжа зад нея и скоро отново се долепи плътно.

— По дяволите! — извика изплашено Брит. — Защо го правиш? Какво искаш?

Отново беше заслепена от фаровете му, но успя да види пътен знак за река. Точно след знака банкетът изчезна и пътят се стесни, за да премине по моста над реката.

Тревогата на Брит се засили. Тя си спомни пълноводната река, която бяха прекосили няколко пъти с Рейли, докато пътуваха от хижата до самолетната писта. Колкото и да бяха ограничени знанията й, помнеше, че няколко големи реки се вливат в малкия проток Сейнт Хелън Саунд, откъдето водите им отиваха в Атлантическия океан, като посоката на течението им се променяше по четири пъти на ден в зависимост от океанските приливи и отливи.

Много вода. В която хората понякога намират смъртта си. Съвсем скоро беше правила репортаж за това. Млад мъж, опитен плувец, който се бе удавил, когато рибарската му лодка се преобърнала. Двама изчезнали гребци, чиито тела издирваха дни наред, преди да ги открият на километри надолу по течението от първоначалното им местонахождение.

Щеше да се чувства по-спокойна, след като прекосеше моста, но когато увеличи скоростта с тази цел, шофьорът зад нея също ускори и скъси дистанцията.

В отчаянието си тя натисна докрай педала на газта. Дори така скоростта й не беше достатъчна, за да се откъсне напред. Точно когато стигна знака с името на реката, другият шофьор я изпревари. Сви вдясно и я принуди да излезе от платното, където нямаше твърд, а скоро след това и никакъв банкет.

Движеше се със сто и петдесет километра в час, когато стигна до реката. Колата се заби във водата с такава сила, че въздушната възглавница се отвори. Това спаси живота на Брит, но не за добро. Защото бе в съзнание, когато колата й бе погълната от вихрещата се черна вода.