Сандра Браун
Димна завеса (33)

Тридесет и първа глава

На тротоара пред камиона си Франкенщайн стоеше Делно Пикънс. Беше си сложил обувки за пътуването до града, но само едната презрамка на гащеризона му беше закачена, така че изглеждаше полугол. На светлината на уличната лампа рунтавите му бели коси му придаваха доста странен вид.

Рейли разбираше удивлението на Стайнър.

— Това е приятелят ми.

— Нашият приятел — поправи го Брит.

Делно изгледа Стайнър от главата до петите, докато тримата вървяха към него. Намръщи се неодобрително, после изплю сдъвкания тютюн в шахтата.

Рейли попита:

— Какво, за бога, правиш тук, Делно?

— Дойдох да ви измъкна. Видях по телевизията, че излизате от болницата, водени от федералните. — Отново изгледа враждебно Стайнър и изсумтя презрително.

— Не сме арестувани. — Рейли му обясни, че е давал показания. — Свършихме и сега ще се прибираме.

— Добре тогава — каза Делно. — Мога да ви закарам.

Младият мъж се поколеба, после каза:

— Благодаря. Ще бъде чудесно.

Стайнър нямаше желание да ги остави на Пикънс, но Рейли го увери, че старецът изглежда по-странен, отколкото е в действителност. „Той е безобиден по природа“, обясни.

Агентът се ръкува с тях и им пожела успех съвсем искрено, а после се върна в сградата.

Рейли помогна на Брит да се качи в странното превозно средство на Делно, после се настани до нея и каза тихо:

— Не се страхувай.

Брит обясни на стареца как да стигне до дома й, после двамата с Рейли му разказаха събитията от последните два дни. Накрая Ганън обясни на съседа си, че това, което е започнало преди пет години, най-после е приключило и остава завинаги в миналото.

Делно измърмори:

— Добре. Дано настроението ти се подобри малко.

Въпреки забележката, Рейли знаеше, че приятелят му споделя облекчението му, че всичко най-после е свършило. Също като родителите му. Беше им се обадил още докато чакаше да гипсират счупената му ръка, опасявайки се, че ще чуят новините по телевизията и ще се притеснят ужасно. Обясни им, че има много за разказване, но че най-сетне е бил оневинен и че тези, които са отговорни за смъртта на Сузи Монро, ще бъдат наказани. Майка му се разплака. Стори му се, че и баща му едва сдържаше сълзите си.

Завиха по улицата на Брит и с облекчение установиха, че домът й не е обсаден от репортери. Когато Рейли направи някакъв коментар по този повод, тя каза:

— Денят беше пълен с новини. Първо Фордайс, после съдия Мелърс. Арестуването на Джордж Макгауън. Никой не се интересува от мен.

Делно скочи от колата и й помогна да слезе.

— Не бъди скромна. Чух, че имаш насрочено интервю утре сутрин.

— Приех поканата, но само при определени условия.

— Е, аз със сигурност ще те гледам.

Тя хвана ръцете му между дланите си, после се наведе напред и го прегърна.

— Благодаря, че ни докара, Делно. Благодаря за всичко.

Той свали смачканата сламена шапка от главата си и я притисна към сърцето си.

— За мен беше удоволствие. — После кимна към гипсираната ръка на Рейли и попита дали ще се оправи.

— Докторът каза, че счупването е чисто и трябва да зарасне за няколко седмици.

— Цяло чудо е, че не си загинал. Да скочиш така през прозореца. Адски глупава постъпка. — Той пак се изплю и изтри уста с опакото на дланта си. — Ще се върнеш ли?

— В хижата ли?

— Сега, като стана голяма клечка, помислих, че може да останеш в града и да забравиш старата махала.

Рейли се трогна. Еженето на стареца не можеше да го заблуди и той знаеше, че ще му липсва.

— Не можеш да се отървеш от мен. Ще се върна. А докато ме няма, не слагай капани по местата, откъдето минавам.

Широката усмивка на Делно разкри кафявите му зъби, оцветени от сдъвкания тютюн. Той се качи в чудатата си кола и с подрънкване, похлопване и стържене потегли по улицата.

Рейли беше толкова изтощен, че едва ходеше, но последва Брит в къщата. След като тя заключи входната врата и затвори капаците на прозорците, той попита:

— Делно откъде знаеше, че ще те дават по телевизията утре сутрин?

— Откакто дадох съгласието си за интервюто, телевизията го рекламира непрекъснато.

— Какви бяха условията ти?

— Преди всичко поисках официално извинение от генералния директор за това, че ме накара да изляза в отпуск, когато бях напълно невинна. Плюс старата ми работа, но със солидно повишение на заплатата. Едночасови специални репортажи, поне три на година, с теми по мой избор. Собствен кабинет и секретарка. И всичко това в писмен вид.

Рейли подсвирна.

— Не си играеш.

Тя се усмихна доволно.

— Сега съм търсена личност.

— Би могла да отидеш навсякъде и да получиш заплатата, която искаш.

— Може би, но…

— Страхуваш се да не се провалиш?

— Не. След днес от какво бих могла да се страхувам? — каза тихо тя. — Истината е, че не искам да напусна Чарлстън. Сега го чувствам като свой дом и мисля, че мога да свърша добра работа тук. — Наклони глава и го погледна. — Ами ти? Шефът на пожарната дойде още в спешното. Според хората, с които говорих по-късно…

— Винаги по следите на историята, а?

— … той настоявал да говори с теб. Ти си отказал. Защо?

— Предполагам, че и аз искам да бъда ухажван. Ще го оставя да се поизпоти ден-два и после ще се съглася да се срещнем.

— А ако ти предложи старата работа?

— Ще откажа.

Усмивката й се стопи.

— О!

— Ще настоявам за повишението, което ми бяха обещали. Когато Брунър почина, постът му се зае от един колега пред пенсия. Искам да бъда назначен за старши следовател, за да мога да поема разследването на всички палежи в района.

— О! — повтори тя, този път с различен тон.

— И аз бих могъл да свърша добра работа тук.

— Сигурна съм в това.

Двамата се усмихнаха един на друг, после тя потъна в прегръдката му и обви ръце около кръста му. Той прошепна в косата й:

— Не съм толкова тежко ранен. Прегърни ме силно.

Брит изпълни желанието му и прошепна в отговор:

— Просто искам да те усещам, да те чувствам, да съм сигурна, че си тук. — Гласът й звучеше развълнувано. — Познавам те само от няколко дни… Но когато скочи през онзи прозорец, сърцето ми спря. Не можеш да си представиш…

— Няма нужда да си представям. Знам го. Аз се почувствах по същия начин, когато осъзнах, че съм те изпратил при престъпника, който вече се бе опитал да те убие. Ако нещо се беше случило с теб, щях да предпочета федералните да ме застрелят. — Повдигна лицето й към себе си и докосна долната й устна с палец. — Нима наистина са минали само няколко дни?

— Колкото и да е невероятно.

Всички емоции, които бяха изпитали през този ден, се отприщиха, когато се целунаха. Беше дълбока целувка, която сякаш трая вечно. Когато най-после отделиха устните си, и двамата бяха пламнали от копнеж. Бяха си спомнили предната нощ. Той се прокашля.

— Брит, снощи…

— Знам.

— Аз не трябваше.

— Трябваше.

— Особено след всички неща, които изприказвах първия път.

— Просто се вслушваше в съвестта си.

— Държах се гадно.

— Е — усмихна се тя нежно, — но снощи беше различно. Беше хубаво.

— Беше страхотно.

— Значи ти не… Не съжаляваш?

— За бога, не — отвърна той дрезгаво.

Беше се събудил, прилепил тяло до нея, и за известно време близостта й му беше достатъчна. Но после сладкият натиск на мекото й тяло предизвика очакваната реакция.

Неговата възбуда я събуди. Тя се раздвижи. Вдигна ръката му до устата си и целуна дланта му, засмука върховете на пръстите му, после ги свали върху гърдите си. Нежното му докосване накара дъха й да секне. Тя се погали в него в мълчалива покана.

Той се потопи в нея и тя го обгърна с горещината си. Дълго, безкрайно дълго време двамата останаха слети, забравили всичко. Знаеше, че не трябва да свършва в нея, но волята му го бе изоставила, изместена от удоволствието и нуждата да се слее с нея по най-първичния начин.

Когато всичко свърши, той плъзна език в устата й и двамата се целуваха дълго и страстно. Сякаш безкрайно се любиха само с целувки. Накрая дрямката ги победи. Останаха в същата поза, долепени един до друг. Заровил лице в тила й, той усещаше вкуса на омайващата й кожа. Отново потънаха в сън.

Никой не беше промълвил и дума, но това бе невероятно еротично и интимно преживяване, пълно с обещания за бъдещето. Тогава думите бяха излишни. Сега — също.

Той хвана ръката й и я поведе към спалнята.