Лиза Джексън
Шансове (9)

1.

Тейн не изпитваше никаква радост от завръщането у дома; измъчваше го единствено тъмното, смразяващо кръвта му предчувствие, че животът му ще се промени завинаги. Окончателно и безвъзвратно. Маги спеше на седалката до него, а резервоарът на пикапа беше почти празен. Той изви волана и навлезе в алеята, която водеше към сърцето на ранчото му. Неговият дом, ако изобщо можеше да се нарече по този начин. Развиделяваше се — зората на новия ден хвърляше бледа, сивкава светлина върху акрите равна и заснежена плодородна земя.

Майната му на всичко!

А снегът продължаваше да вали.

През снежната завеса бавно изплуваха очертанията на сградите в ранчото. Къщата, двуетажна постройка от камък и кедър, тъмнеше в края на алеята. Не светеше нито една лампа. Но това беше без значение — Тейн изпитваше истинско облекчение, че е успял да стигне чак до тук.

Само че колко време щеше да продължи спокойствието му? С цялата тая противна каша, забъркана от Мери-Тереса. И къде беше изчезнала, по дяволите? През изминалите няколко дни, от мига, в който стигна до заключението, че наистина я няма, тези въпроси се въртяха из главата му с постоянството на горски пожар, подхранвани от кофеина и тлеещия гняв, който винаги бе изпитвал към тази жена — жената, която в един момент от живота му беше негова съпруга. Само ако можеше, би я сграбчил за раменете и би я разтърсил с все сила, опитвайки се да налее малко здрав разум в хубавката й пресметлива главица.

Чакай малко, мой човек, та тя може вече дори да е мъртва!

Стисна челюсти толкова силно, че едва не изпочупи зъбите си. Намали газта и паркира пикапа възможно най-близо до къщата.

— Къде… къде сме? — попита Маги, прозина се и отвори очи. Вече часове наред дремеше неспокойно — ту заспиваше, ту се пробуждаше. Премигна няколко пъти, за да прогони съня, отметна кестенявата къдрица, залепнала за бузата й, поизправи се и, присвила очи, погледна през замъгленото предно стъкло.

Беше се надявал, че е остаряла с годините — че е напълняла или повехнала, — но няколкото бръчици край очите само подчертаваха нейната късна хубост и й придаваха зрелост — нещо, което му бе липсвало през годините, но той едва сега си даваше сметка за това.

Господи, колко много я желаеше в ония години… Нито една жена — а той бе имал достатъчно по онова време — не го бе докосвала като нея. Беше покорен не толкова от хубостта, колкото от духа й. Острият й като бръснач език не можеше да скрие сложния характер и силното чувство за хумор, които го привличаха неудържимо. Веднага бе почувствал, че Маги се страхува, но едновременно с това е и запленена от него. Беше си повтарял, че трябва да я забрави, да я остави на мира, да държи фантазиите и ципа на дънките си под контрол, но не бе успял да й устои.

А това му бе струвало много.

Повече, отколкото някой би могъл да си представи.

Тя се прозина отново.

— Каза ли нещо?

— Пристигнахме.

Маги присви очи и погледна през прозореца.

— И къде точно пристигнахме?

— В моето ранчо.

— Твоето ранчо? — Започваше да се разбужда, умът й вече функционираше нормално — разбра го по промяната в изражението, изписало се на напълно разсъненото й лице. — Искаш да кажеш, че сме в Уайоминг?

— Точно в този момент не бихме могли да стигнем по-далеч.

— Но…

— Виж, Маги, единият от нас трябва да се напие и изпикае — не задължително в този ред. — Той изключи двигателя и отвори вратата. Леденостуденият вятър нахлу в кабината. Тейн нямаше време за спорове — трябваше час по-скоро да излезе от колата.

— Мислех, че трябва да стигнем до Денвър. Колкото е възможно по-бързо.

— Точно така. — Той взе част от личните си принадлежности, а тя, възнаградила го с поглед, в който се четяха всички ужасни имена, с които искаше да го нарече — от лъжец до долно копеле и убиец — грабна един малък сак и дамската си чанта. Двамата заедно се помъкнаха през снега, който стигаше чак до коленете им. — Заповядай. И се чувствай като у дома си. — Тейн отключи вратата, задържа я отворена и пусна Маги пред себе си. — Горе има баня и спалня за гости — можеш да се настаниш там, ако желаеш. — Погледна я и тя видя умората, изписана на лицето му. — Имам нужда от няколко часа сън, това е всичко. След това тръгваме отново. — Излезе в антрето и се зае да регулира термостата.

— Струва ми се честно — отбеляза тя, макар че никак не й харесваше перспективата да гостува в дома на Тейн. Едно такова посещение й се струваше твърде лично. Сближаващо двама души. И макар в къщата да беше значително по-топло, този дом й се стори студен и негостоприемен.

— Кухнята е в тази посока — информира я той и посочи надолу по късия коридор. След това тръгна нагоре по дървеното стълбище, което водеше към втория етаж. Тежките му стъпки отекваха по стъпалата нагоре. Маги хвърли чантите си и се запъти към кухнята. Беше съвсем малка. И оскъдно обзаведена. Само с най-необходимите неща. Масивни плотове, напукан линолеум по пода, нужните домакински уреди и маса с два стола, пъхната под прозореца, който гледаше към паркинга, обора и останалите сгради в ранчото.

Останалата част от първия етаж бе заета от всекидневна, обзаведена с мебели, които изглеждаха така, сякаш са били закупени от някоя гаражна разпродажба, спалня, превърната в кабинет и оборудвана с компютър, модем, факс и библиотека, заемаща цяла една стена. На етажа имаше и баня.

Маги го чу да пуска водата в тоалетната на горния етаж. След това долови и шум от течаща вода — Тейн очевидно бе влязъл под душа. В същия момент тя забеляза мигащата червена лампичка на телефонния секретар. Без кой знае какви угризения на съвестта натисна бутона за прослушване и чу трите съобщения, оставени от детектив Хендерсън, който настойчиво изискваше Тейн да позвъни в полицията в Денвър. Имаше и едно съобщение, оставено от човек на име Хауърд Бейли. Той свойски информираше Тейн за състоянието на добитъка и за всичко случило се в ранчото през последните няколко дни. Следващото съобщение беше от жена на име Кари — приятен женски глас, който молеше Тейн да й се обади, след като чуе това съобщение.

Маги се зачуди коя ли е тази жена, но веднага след това се постара да забрави за нея и се върна обратно в кухнята. Тръбите продължаваха да бучат, чуваше се и шумът от течаща вода и тя реши, че Тейн все още е под душа. Добре. Имаше нужда да си почине от него. Беше твърде привлекателен, с неоспоримо излъчване и чар. Освен това беше много важна част от миналото й.

Разрови се из шкафовете и откри кутия с кафе на един от рафтовете. Взе очуканата кафеварка, която се кипреше на един от плотовете, и се залови за работа. Докато чакаше кафето, прегледа съдържанието на хладилника, където намери яйца, половинка стар хляб, половин глава лук, няколко ябълки и парче сирене чедър. Никакви деликатеси, но и това, което намери, беше достатъчно.

Маги счупи яйцата и настърга сиренето. През цялото време размишляваше за Мери-Тереса и за живота й в Денвър. Замисли се какво всъщност знае за живота на сестра си. Беше й гостувала няколко пъти — на сватбата на Мери-Тереса и Сид Джилет, значително по-възрастен от нея мъж, който притежаваше верига хотели и се отнасяше към третата си съпруга като към своя собственост. Мери-Тереса бе по-млада от сина на Джилет, неговият единствен наследник, момче, заченато от първия му брак.

Бракът на Мери-Тереса и Сид не бе просъществувал и година. След развода Мери-Тереса като че ли стана по-предпазлива и не пожела повече да застане пред олтара.

Кого другиго познаваше Маги? Кои бяха хората, свързани по някакъв начин със сестра й? Първото име, което й хрумна, беше Ивлин Лоурънс, секретарката на Маркиз. Освен това напоследък Маркиз бе споменавала и някакъв личен треньор, с когото работеше, само че Маги не можеше да си спомни името му. Имаше и някакъв приятел, по-млад от нея с десет години, който беше манекен или нещо подобно… Дали пък не беше професионален тенисист? Казваше се Уейн… не, Уейд, а фамилното му име беше като на куче… Уейд… Шепърд^[1]… Не, казваше се Померейниън^[2]. След това идваше другият водещ на предаването „Денвър АМ“, Крейг Бумон. Двамата с Мери-Ти никак не се разбираха. Или поне така смяташе Маги, макар да не беше съвсем сигурна. Ако искаше да бъде съвсем честна, трябваше да си признае, че не знае много нито за него, нито за другите хора от обкръжението на сестра й след преместването й в Денвър. Маги бе погълната от собствения си живот, от личните си проблеми, а близначката й през целия им живот бе държала в тайна своите проблеми и неприятности.

Маги не можеше да повярва, че Мери-Тереса е мъртва. Не искаше. Все някой знаеше нещо за нея. Хората не изчезват просто ей така. Без следа. Живееха в ерата на телекомуникациите, за бога! Живееха в общество, в което правителството и всеки кредитор можеха да проучат с най-големи подробности живота на всеки гражданин. Достатъчно беше да разполагат с номера на социалната му осигуровка, шофьорската книжка или информация за кредитните карти, които използва.

И така, къде беше Мери-Ти?

Прехапа долната си устна, запържи лука, прибави яйцата, разбърка ги и когато сместа започна да се сгъстява, пусна няколко шепи настъргано сирене.

Когато Тейн се върна долу, преоблечен в чисти дънки и фланелена риза, която все още не бе закопчал, импровизираната закуска вече бе готова.

Маги погледна голите му гърди, забеляза капчиците вода, които проблясваха по къдравите косми, които не бе виждала никога преди, и побърза да отклони поглед, преди да си е забравила мисълта.

— Искаш ли закуска — попита го тя и захапа парче ябълка.

Едното ъгълче на устните му се повдигна нагоре в очарователна усмивка, която тя с най-голямо удоволствие би изтрила от лицето му.

— Разбира се. — Закопча ризата си и я натика в колана на дънките.

— Но те предупреждавам, че ще трябва да си платиш.

— Колко?

— Не искам пари. Само истината. — Подаде му чиния с омлет и няколко препечени филийки.

— Благодаря. — Тейн остави чинията на масата и сипа две чаши кафе. — И какво би искала да знаеш?

— Всичко. — Тя се настани срещу него и го възнагради с поглед, с който се надяваше да го сплаши.

— Това е много трудна задача. Непосилна дори. — Очите му потъмняха и в един смразяващ миг на deja vu^[3], тя си спомни колко много го бе обичала преди години, макар да бе знаела, че той има тайни от нея и не желае да говори за миналото си. Някои неща изглежда никога не се променяха.

— Опитваш се да избегнеш въпроса ли? — попита го тя и си взе от яйцата.

През следващите няколко минути Тейн се храни в пълно мълчание. Дъвчеше замислено, отпиваше по глътка кафе след всеки залък, след което кимаше с глава, сякаш за да изрази съгласие в разговора, който водеше мълчаливо със самия себе си.

— Кой се е обаждал?

— Какво?

Повдигнал едната си вежда, той отхапа препечен хляб.

— Прослуша съобщенията, записани на телефонния секретар, нали така?

— Не… аз… — Искаше й се да излъже, но реши, че няма смисъл. Отпи от кафето и каза: — Детектив Хендерсън иска да му се обадиш. Някакъв тип на име Хау…

— Хауърд Бейли притежава съседното ранчо.

— Та той те уверява, че всичко в ранчото е наред. Някаква жена на име Кари е оставила съобщение да й се обадиш.

— Така ли? — Отново тази предразполагаща, влудяваща я усмивка.

— Да. — Маги довърши закуската и бутна чинията си настрана. — Е, да се върнем към истината.

— Какво точно искаш да узнаеш, Маги? — Той се облегна назад.

— Казах ти вече. Всичко.

Тейн погледна през прозореца и потърка брадичката си. И без да й го каже, Маги се досещаше, че използва тази пауза, за да се вгледа в душата си и да направи инвентаризация на тайните и лъжите, превърнали го в човека, който беше сега.

— Пребит съм от умора. Знаеш го. Какво ще кажеш за малка отсрочка? Сега искам да нагледам добитъка, да поспя няколко часа, а след това ще ти разкажа всичко с най-големи подробности.

— Няма да стане. Искам да разбера какво е твоето участие в изчезването на сестра ми. Защо полицията те подозира и… — Замълча, преди да е прекрачила линията, от другата страна, на която не бе пристъпвала никога; линия, която бе избягвала през последните осемнадесет години.

— И? — настоя той.

— Няма значение.

— Хайде, Маг — подкани я Тейн, прибягвайки до познатото обръщение, което бе използвал преди много години. — Изплюй камъчето. — Довърши кафето си на една голяма глътка и облиза устни. Намръщи се, когато осъзна, че няма да получи отговор. — Предполагам, че искаш да разбереш защо се ожених за Мери-Тереса. Защо се обвързах с нея, след като отношенията межда нас двамата се развиваха толкова добре.

Стените на стаята сякаш изведнъж се прихлупиха отгоре й. Всички стари съмнения изпълзяха от добре заключените си скривалища в съзнанието й. Отново се почувства на осемнадесет години. Млада, самотна, изоставена.

— Това вече е без значение.

— Как ли пък не, по дяволите! — Тейн се изправи, остави чинията си в мивката и се присегна за якето си. — За момента ще се огранича с най-простичкия отговор. Бракът ми с нея беше грешка. От самото начало. Постъпих като идиот. Ти беше жената, която обичах. Но тогава бях млад и буен, разгонен като котарак, който мисли единствено за моментното удоволствие. — Пъхна ръце в ръкавите на якето. — Всичко започна случайно. И беше грешка. Бях изпил твърде много бири и тогава…

— Не можа да се спреш.

— Не. — Поклати глава, сякаш се опитваше да убеди сам себе си. — Можех. Но просто не исках. — За момент я погледна право в очите. — Както вече казах, бях млад и глупав. — Закопча ципа на якето, приближи се до вратата, взе шапката си и я нахлузи на главата си. — Ако искаш по-подробна версия на случилото се, ще я получиш. Веднага щом се погрижа за животните и поспя няколко часа.

Излезе през вратата, а Маги мислено се наруга. Няколко пъти. Какво значение имаше всичко това? Тази отдавнашна история лежеше погребана в миналото. Мери-Тереса се бе оказала неустоимо привлекателна дори и за Тейн. Край на историята.

Изправи се, опитвайки се да не обръща внимание на острата болка, която пробождаше сърцето й при всеки спомен за онези мрачни дни, последвали смъртта на Мич и предателството на Тейн. Най-добре беше да остави тези спомени в миналото. Веднъж завинаги. Точно в този момент единствената й грижа беше изчезналата й сестра. Погледна през прозореца и видя Тейн, който с мъка вървеше в дълбокия сняг. Стигна до вратата на хамбара, натисна я с рамо и я отвори.

Гърлото на Маги пресъхна и тя си спомни времето, когато двамата с него оставаха сами в един друг хамбар, спомни си ласките на устните му и милувките на загрубелите му от работа длани, които нежно галеха голата й кожа.

— По дяволите! — изръмжа Маги и остави мръсната си чиния в мивката. Влезе отново в кабинета и пренебрегвайки мигащата червена лампичка на секретаря избра номера на снаха си в Калифорния. Като почукваше нетърпеливо по бюрото, тя изчака сънената Бека да й се обади.

— Здрасти, миличка — поздрави я Маги.

— Здрасти. — Бека не се славеше като особено ранобудна.

— Как са нещата при теб?

— Добре — промърмори Бека. — Тук е още много рано.

— Зная, но много исках да си поговоря с теб. — Повече от колкото предполагаш, детенце. — Е, как е глезенът ти? Боли ли те още?

— Добре е, мамо. Наистина. — В гласа на дъщеря й се прокраднаха недоволни нотки — намек, че Маги отново прекалява с въпросите и загрижеността.

— Аз съм в Уайоминг. — Маги я информира за снежната буря, макар да съзнаваше, че Бека не я слуша, а просто стои на телефона по задължение. Когато я попита какво прави, Бека отговори доста уклончиво, но настоя, че изпълнява прилежно всичките възложени й от учителката задачи и си прекарва страхотно. Маги я увери, че я обича, а Бека промърмори едно и аз те обичам — произнесе го механично, с едничката цел да не ядоса майка си.

Маги въздъхна и затвори телефона. Не се чувстваше особено комфортно, беше неспокойна и раздразнителна. Изпитваше потребност да е близо до дъщеря си, ядосваше се на тази наложена от обстоятелствата раздяла, макар да си даваше сметка, че тези няколко дни, в които двете са далеч една от друга, може да се окажат най-удачния начин за изглаждане на напрегнатите им взаимоотношения.

Разстроена от проведения разговор, Маги отново обиколи спартански обзаведената къща. Дървените подове бяха покрити с няколко килима, никъде не се виждаха цветя, снимки, или други лични притежания. Над камината във всекидневната бе поставен стар ветроустойчив фенер. В стаята имаше още люлеещ се стол, масичка, телевизор, окъсана и погрозняла с годините кушетка — всички те разположени около избелял килим пред камината, иззидана с речни камъни.

Маги качи багажа си на втория етаж, намери спалнята за гости, обзаведена с двойно легло, натикано в единия ъгъл, и едно обикновено бюро, което някога е било боядисано с бяла боя, поставено срещу него. Голият под се нуждае от излъскване, а единствената картина на стената бе графика на пушка. Стъклото на картината бе пукнато в единия ъгъл.

— Дом, роден дом — промърмори тихичко тя и вдигна щорите. Стъклата на прозореца бяха замръзнали отвън. Снегът продължаваше да се сипе, завъртян в лудешкия танц на силния вятър. Видя Тейн да излиза от обора и да се връща обратно по пътя, който сам бе проправил в снега.

Глупавото й сърце отново подскочи в гърдите й и тя за пореден път се порица, че в отношението си към него продължава да се проявява като пълна глупачка. Винаги е било така и очевидно така щеше да си остане — нищо като че ли не можеше да промени това. Отвратена от самата себе си, Маги спусна щорите, поизми се в банята и се отпусна на леглото. Тейн влезе в къщата и проведе няколко телефонни разговора. Маги се опита, но не можа да чуе нищо, след което затвори очи. Мълчаливо се помоли за сестра си, опитвайки се да се абстрахира от постоянното главоболие, което не й даваше мира. Независимо от болката и сълзите, независимо от предателството й преди години, Маги винаги бе обичала близначката си и винаги се бе чувствала изключително близка с нея.

— Моля те, Ем-Ти, нека си добре…

Чу стъпките на Тейн, който се качваше по стълбите, и сдържа дъха си докато мина покрай врата й. Изобщо не забави крачка, а Маги си каза, че не би искала той да я наглежда. Опита се да убеди сама себе си, че би изтълкувала евентуалната му поява в стаята й като нарушение на уединението и личната й неприкосновеност. Постара се да си внуши, че има нужда да остане сама със себе си, за да премисли отново последните събития. И въпреки това една малка, по женски слаба част от нея бе разочарована от факта, че Тейн не бе поспрял пред вратата й, не бе почукал и не бе опитал да влезе при нея.

Вбесена от собствената си слабост, Маги се тръсна върху възглавницата, придърпа юргана отгоре си и здраво стисна очи. Имаше нужда от сън, който да я освежи и да прочисти главата й. Трябваше да бъде бодра за срещата с денвърската полиция. Трябваше й бистър ум, ако искаше да открие какво става със сестра й.

 

 

Рийд Хендерсън пиеше втората си чаша кафе. И започваше да усеща как кофеинът се влива в кръвта и повдига тонуса му. Вече бе успял да се откачи от рояка репортери, не бе отговорил на няколкото обаждания от местната новинарска станция и дори бе съумял да се откопчи от окръжния прокурор, който го притискаше за някакви отговори.

По отношение на Маркиз.

Залязваща звезда от местна величина, която бе започнала да се превръща в култова фигура. Или поне така изглеждаше отстрани. През целия си съзнателен живот не бе постигала такава известност, но сега, след изчезването й, всички говореха само за нея. Е, поне всички в Денвър. Хендерсън се съмняваше, че някой друг би проявил интерес. Все пак Маркиз не беше точно национална звезда: една-две роли във второкласни филми по времето, когато е била едва на двадесет години, работа като момиче, четящо прогнозата за времето, а след това и като репортер за малка телевизионна станция в Сакраменто. След което получава работата в Денвър. Известно време работи като водеща в един новинарски екип, след което се премества в конкурентна компания, за да стане една от водещите на сутрешно токшоу, което, според демографските изследвания, се гледа най-много от домакини, превалили тридесетте, учили поне две години в колеж и отглеждащи сами децата си, които още не ходят на училище.

Маркиз не бе особено популярна в останалата част на страната, но местните жители и пресата я обожаваха. До скоро. През последната година рейтингът на „Денвър АМ“ бе паднал драстично и шефовете на компанията започнаха да обсъждат възможността за замяната на Маркиз с някое по-младо и по-свежо лице. Другата възможност бе да преустановят излъчването на шоуто.

Толкова за професионалния й живот.

Той обаче бе далеч по-успешен от личния: двама съпрузи, поредица от любовници и отчуждена, почти враждебно настроена сестра. Всичките й останали роднини бяха мъртви. Двамата родители бяха починали, а брат й — ако изобщо можеше да бъде наречен така — се бе самоубил. Тази неуравновесеност може би се предаваше генетично в семейството, макар че Мичъл Рейли бе само първи братовчед на двете сестри, син на починалата рано сестра на Франк, която родила сина си, без да е омъжена. Близките й така и не научили кой е баща на детето. А когато Керъл починала от вроден порок на сърцето скоро след раждането на Мич, Франк Рейли се намесил и не само осиновил детето, но и го отгледал като свой собствен син.

Хендерсън се намръщи. Приятелите на Маркиз бяха странна и нехомогенна смесица и той все още не бе приключил с проучването им.

Хана надникна през отворената врата. Зад нея се носеше непрестанен телефонен звън, приглушени разговори, подрънкване на ключове, жужене на компютърни монитори. От време на време се чуваше изблик на смях или някой от колегите им изкрещяваше нещо. Малките кутийки, които служеха за кабинети, и голямата зала с бюра за детективите създаваха впечатление за една лошо организирана и зле контролирана лудница.

Хана изпъчи брадичка, на лицето й бавно се появи доволна усмивка, а очите й затанцуваха под русия бретон.

— Познай какво се случи. Неоткриваемият бивш съпруг се обади снощи.

Хендерсън рязко вдигна глава.

— Уокър?

— Самият той. Обади се от ранчото си в Шайен. Пътува за Денвър. Заедно със сестра й.

Инстинктът на Рийд го предупреди, че тук нещо не е както трябва.

— Тя не живее ли в някакъв малък град в Айдахо?

— Точно така.

— И защо са заедно? — попита. — Доколкото зная разводът между Маркиз и Уокър бил доста необичаен — останали си приятели или нещо подобно. Защо тогава близначката й е решила да тръгне с него? — Той се намръщи, завъртя се на стола и се загледа пред прозореца. Взираше се навън, но изобщо не виждаше фасадите на отсрещните сгради, нито пък малкото пешеходци, които, навлечени с дебели скиорски якета или пък дълги вълнени палта, вълнени шапки, ботуши и шалове, се опитваха да се преборят със силния вятър, напредвайки бавно по тротоарите. Не, погледът му беше насочен към случая — към проклетия, неразрешен случай.

— Нямам представа. Ще трябва да ги попитаме.

— Водят ли и племенницата със себе си? Как се казваше тя? — Той отново се завъртя към бюрото, погледна бележките си, натрупани по разхвърляното му бюро, понечи да запали цигара, но отвори най-горното чекмедже и извади една дъвка. — Ребека?

— Не зная. — Хана се облегна на касата на вратата — позата, която обичайно заемаше докато обсъждаха подробностите по някой случай. — Защо?

— В дома на Маркиз имаше много снимки на това дете. Бяха почти колкото нейните собствени. — Отвори пакетчето никотинова дъвка и пъхна едно драже в устата си. После погледна внимателно жената, която работеше с него вече повече от три години. Привлекателна, с изключително остър ум, в добро здраве и, по всяка вероятност, влюбена в него. Което си беше грешка. И двамата го знаеха, но никога не разговаряха на тази тема. Подобни разговори бяха отвъд линията, която той не искаше да прекрачи. Не желаеше усложнения. Любовните връзки рано или късно приключваха. И то не по най-цивилизования начин. Харесваше тази жена прекалено много, за да й причини това.

Освен това трябваше да се съобразява и с Карън. Бяха разведени от години, но… той все още държеше снимката й в най-горното чекмедже на бюрото си заедно с четиридесет и пет милиметровия си пистолет и една празна бутилка, която все още миришеше на уиски.

— Когато пристигнат, ще разберем дали водят момичето със себе си. — Хана скръсти ръце пред гърдите си, а след това подръпна дясната си обеца — признак, че напрегнато разсъждава върху нещо — и каза: — Знаеш ли, твърде много от близките на Маркиз са мъртви.

— И аз мислих върху това.

— Добре. Не зная дали има някаква връзка със случая, но ми се струва странно. — Тя започна да брои починалите роднини, като свиваше пръстите на ръцете си един по един. — Най-напред завареният й брат намира смъртта си в океана. Предполага се, че става дума за самоубийство. Родителите се разделят след смъртта му, след време се опитват отново да заживеят заедно, в резултат на което майката пада в кухнята докато уж приготвя вечерята, удря лошо главата си и умира с необичайно високо съдържание на алкохол в кръвта.

Следва бащата, Франк, който, осиротял и съкрушен от мъка, умира от масивен инфаркт, и двете момичета, които по онова време са едва двадесетгодишни, остават съвсем сами на този свят. Имат само себе си и няколкото съпрузи, които са в обращение през годините. Мери-Тереса обаче се жени твърде набързо и още по-бързо се развежда, докато другата, Маги, живее със съпруга си доста години, има дете, но когато отношенията им тръгват на зле, двамата се разделят. Съпругът катастрофира тежко, изпада в кома и впоследствие умира. Според болничния му картон, в момента на катастрофата във вените на Дийн Макрий е течало чисто уиски — горе-долу като при майката на момичетата. — Хана размаха пръсти. — Твърде много мъртъвци за едно толкова малко семейство. А сега най-важният член, златното момиче на фамилията, изчезва безследно и по всяка вероятност вече лежи мъртва някъде.

Той се присегна за бейзболната топка. Подхвърли я във въздуха.

— И какво точно се опитваш да ми кажеш?

— Само че си заслужава да помислим върху това. Нищо повече.

— Смяташ, че във всичките тези случаи има нещо неестествено? — Топката леко се приземи в разтворената длан на Хендерсън. Автографът на Кофакс сочеше към тавана. Рийд отново я подхвърли нагоре.

Хана сви рамене, нацупи розовите си устни и обърна разтворените си длани към тавана.

— Вероятно не. Може всичко да е въпрос на най-обикновено съвпадение, но, откъдето и да го погледнеш, това семейство е преживяло твърде много нещастия.

Топката се приземи в разтворената му длан.

— Такива неща се случват. Братът е бил неудачник, майката — алкохоличка, бащата — преуспял деспот, който се сринал в момента, в който нещата се изплъзнали от контрола му. Що се отнася до зетя на Маркиз, той е част от друга статистика — човекът просто пийнал порядъчно, седнал зад волана и свършил в моргата.

— Господи, чуй се само!

— Но това е самата истина!

Тя се изсмя цинично.

— Ето това най-много ти харесвам, Хендерсън. Дяволски чувствителен и преливащ от състрадание.

Той не обърна внимание на саркастичната забележка.

— Това е част от длъжностната ми характеристика. — Погледна часовника си. — Кога ще се появят?

— По някое време днес след обяд.

— Добре. — Той остави топката в нащърбената и олющена метална ръкавица, отвори дебелата папка, пълна с материали по случая на Маркиз, прелисти няколко документа, докато най-накрая намери копието от завещанието на Маркиз. За една толкова сложна и загадъчна личност документът беше изключително ясен. За свои единствени наследници бе посочила Маргарет Елизабет Рейли Макрий и нейната дъщеря Ребека Ан Макрий.

Хендерсън с нетърпение очакваше срещата с бившия съпруг. И с близначката. Тя би могла да се окаже интересен свидетел.

Хана влезе в стаята и подпря бедро на бюрото му. Присегна се напред и почука с дългия си, перфектно оформен и лакиран маникюр върху завещанието на Маркиз.

— Откъде го взе?

— Няма значение.

— Разбира се, че има; и двамата го знаем. Добре, да се абстрахираме от това, че нарушаваш закона. В момента този документ не струва пукната пара. Все още нямаме труп. Жената може още да е жива.

— Къде е тогава? — попита Рийд, защото мисълта, че може да е манипулиран, че е възможно да е просто една пионка в ръцете на Мери-Тереса Рейли Уокър Джилет, от доста време не му даваше мира.

— Добър въпрос, детективе — отвърна Хана. В този момент телефонът иззвъня и привлече вниманието на Хендерсън. — Дяволски добър въпрос.

 

 

Някъде се тресна врата. Маги рязко отвори очи и огледа непознатата стая. Къде е Бека? Сърцето й пропусна няколко удара, преди да си спомни, че се намира в ранчото на Тейн и че двамата с него пътуват за Денвър. За да открият Мери-Тереса.

Тя отметна юргана и влезе в банята. Наплиска лицето си с вода, опита се да пооправи с пръсти заплетените си къдрици и ядосано огледа отражението си. Успя някак си да изчисти размазания грим от очите си, сложи си малко червило, хвърли един последен поглед в огледалото, грабна нещата си и бързо слезе по стълбите. Остави сака и дамската си чанта на пода близо до входната врата.

Тейн беше в кабинета и говореше по телефона.

— … да, зная. Но има няколко неща, за които трябва да се погрижа… Виж, това сме го обсъждали и преди, Кари. — Пауза. Той се обърна и видя Маги, застанала на вратата. За част от секундата погледите им се преплетоха, разделиха се и отново се срещнаха.

В продължение на един кратък миг Маги установи, че не може да се помръдне. След това си наложи да се овладее. Този мъж срещу нея беше Тейн.

Тейн. Мъжът, който бе откраднал сърцето й, а след това го бе стъпкал с токовете на лайняните си каубойски ботуши, мъжът, който като че ли нямаше минало, мъжът, който се бе оженил за Мери-Тереса, а сега полицията подозираше, че е замесен в изчезването й.

— Казах, че ще ти се обадя. — Затвори телефона и погледна Маги толкова изпитателно, че тя се почувства неловко.

— Неприятности в рая, а?

Устата му леко потрепна, макар че усмивката изобщо не достигна до очите му.

— Просто неприятности. Готова ли си?

— По-готова от това няма да стана.

— Само да се свържа с Хауърд и тръгваме. В кухнята има прясно кафе. — Той отново насочи вниманието си към телефона и тя го остави да си говори. Влезе в кухнята, сипа си кафе и се изправи пред прозореца. Снегът бе спрял, поне за момента, но следите от гумите, които бяха оставили при пристигането си само преди няколко часа, вече бяха почти напълно заличени. Небето обаче бе започнало да се прояснява.

Маги потрепери само при мисълта за онова, което предстоеше. Какво ли щеше да открие в Денвър и къде ли се бе дянала сестра й?

Чу скърцането на ботушите на Тейн, обърна се, отмахвайки един непокорен кичур коса от очите си, и го видя да идва по коридора.

— Добре, Хауърд ще се грижи за ранчото още няколко дни.

— Значи можем да тръгваме?

— Аха.

Тя глътна остатъка от кафето си и остави чашата в мивката.

— Доколкото си спомням, ти ми обеща някои отговори.

— Точно така. — Той разтри врата си. — Хайде да потегляме. По пътя за Денвър ще ти разкажа всичко, което те интересува.

— Всичко? — повтори Маги докато се питаше дали наистина иска да чуе истината.

— Всичко, което малкото ти сърчице пожелае, Маг.

Ако само знаеше, Тейн, помисли си тя, опитвайки се да преглътне буцата, внезапно заседнала в гърлото й. Ако само знаеше. Но моментът не беше подходящ за сантименталности. Твърде много неща бяха заложени на карта.