Лиза Джексън
Шансове (4)

4.

Детектив Рийд Хендерсън не обичаше да го правят на глупак, а в този случай — случаят, свързан с Маркиз, или както там я наричаха, по дяволите! — беше повече от сигурен, че някой се опитва да го подхлъзне.

Почука по зъбите си с нокът, бръкна в най-горното чекмедже на бюрото си, но вместо цигарите, които търсеше, попадна на пакетче никотинова дъвка. Мразеше проклетата дъвка, но въпреки това пъхна едно драже в устата си. Дяволски лош заместител на една истинска цигара „Кемъл“.

Над бюрото му беше забодена една снимка на Мери-Тереса Рейли Уокър Джилет, наричана още Маркиз. Мадамата беше страхотна — нямаше две мнения по въпроса. Слаба като манекенка, с гъста червеникавокафява коса, блестящи като нефрит зелени очи, изящен прав нос и съвършени зъби, оградени от устни, разтегнати в усмивка, която би разтопила всяко мъжко сърце, тя излъчваше самочувствието, характерно за истински красивите жени, които прекрасно си даваха сметка за въздействието, което оказваха върху всеки мъж, изпречил се на пътя им. Взираше се във фотообектива така, сякаш бе твърдо решена да съблазни мъжа зад него, и излъчваше такава чувственост, на която дори и той, циничният служител на полицията с почти двадесет години служба, бе готов да се поддаде.

Маркиз бе истинска звезда. Много малко бяха мъжете, които биха могли да й устоят.

Омъжвана два пъти, с цяла камара любовници, тя очевидно не се славеше с особено постоянство в любовния си живот, но пък и кой би могъл да я вини? Само едно нейно намигване или усмивка и мъжете хукваха подире й, изплезили езици от страстното желание да я притежават. Първият й съпруг беше каубой — самотник, известен с избухливия си нрав, станал причина един от опонентите му да стигне чак до спешното отделение на болницата. Това, разбира се, се бе случило преди много години — по онова време Тейн Уокър бил едва шестнадесетгодишен, но Хендерсън вярваше, че хората не се променят с възрастта. Лудите глави си оставаха такива за цял живот. Уокър не повторил юношеската си грешка, но през последвалите години се движил все на ръба на закона.

Още един човек допуснал грешката да се ожени за Маркиз — възрастен мъж, който си падал по млади и красиви жени. Тази обаче не могъл да задържи дълго при себе си. Мери-Тереса, третата госпожа Сид Джилет, издържала като негова съпруга по-малко от година. След раздялата им той взел, че се оженил отново. И отново се развел. Цяло чудо е, че човекът все още разполага с някакви пари.

Последният й любовник беше с десет години по-млад от нея — манекен с дълга къдрава коса и мрачна смугла физиономия, която жените намираха за много секси. Що се отнася до Хендерсън, по негово мнение Уейд Померейниън беше просто един разглезен досадник.

И така, какво все пак се бе случило с нея? Този въпрос отекваше безспирно в главата му — повтаряше се с дразнеща настоятелност и нищо не успяваше да го прогони от мислите му. Мъртва ли беше? Убита? Или пък бе извършила самоубийство? А може би просто е забягнала, за да се позабавлява някъде? Дали изчезването й не беше само рекламен трик, предприет от отчаяна жена, започнала да си дава сметка, че ярката й преди години звездна слава вече бе започнала да залязва.

— Проклет да съм, ако зная — призна си той и стовари цялата си тежест върху облегалката на стола, който жалостиво изскърца. Напипа старата бейзболна топка, която носеше автографа на Сенди Кофакс, надписана още в детските години на Хендерсън, и я подхвърли във въздуха. Тя стигна само на няколко сантиметра от флуоресцентната лампа на тавана, след което падна обратно в разтворената му длан.

Какво, по дяволите, се бе случило с Маркиз? Всички медии се занимаваха със случая. Тъй като тя бе една от водещите на сутрешното шоу „Денвър АМ“^[1], и не се бе появила в студиото, продуцентката на шоуто, изнервена от отсъствието й, проверила в дома й и след като не я открила там, позвънила на свой познат в полицията.

През последвалите няколко дни Хендерсън бе разговарял с повечето хора, свързани по някакъв начин с госпожа Джилет. Нито един от тях не му хареса особено.

Включително и начумерения и враждебен съпруг номер едно. Този тип криеше нещо. Хендерсън беше сигурен в това. И възнамеряваше да открие за какво става дума. Трябваше му само малко повече време.

Беше обявил Маркиз за общодържавно издирване — дал беше както нейното описание, така и описанието на черния й джип Вранглер, а също така и на регистрационните табели на колата. Чрез офиса на ФБР бе отправил и запитване до Националния информационен център по криминология, уточнявайки, че става дума за изчезнало лице. Рано или късно Маркиз щеше да се появи отнякъде. Хендерсън обаче не се наемаше да гадае дали ще бъде между живите, когато я открият. Този случай се очертаваше като пълна загадка. Макар че хората не изчезваха без следа от лицето на земята.

Спомни си обаче как преди години, когато все още беше в полицейската академия, се бе обзаложил, че Джими Хофа^[2] все някога ще се появи. Онези пет долара бяха загубени безвъзвратно. Той обаче бе твърдо решен да не допусне втори такъв случай и то в район, намиращ се под негова юрисдикция.

Вратата на кабинета му се отвори и Хана Уилкинс надникна вътре. Беше почивен ден, но тя очевидно също работеше.

— Някакви новини за местопребиваването на Тейн Уокър? — попита тя и го изгледа неодобрително, когато той отново подхвърли нагоре бейзболната топка. Хендерсън знаеше, че тя не одобрява непочтителността, с която се отнасяше към нещата, притежаващи някаква по-специална стойност. По дяволите, никой сред познатите му не одобряваше. Той обаче не вярваше в ползата от позлатените клетки и вероятно точно поради това бе загубил Карън и децата.

— Никакви. Уокър очевидно е заминал някъде. Изчезнал. Също като бившата си съпруга. — Хвана топката, като внимаваше пръстите му да не докоснат подписа на Сенди, който все още беше цял и непокътнат, след което отново я хвърли към тавана. — Разговаря ли с някого в ранчото му в Уайоминг?

— Не. Никой не отговаря. — Тя пристъпи в стаята и се облегна на касата на вратата. Скръсти ръце пред гърдите си, издули вълненото сако на тъмносиния й костюм, и додаде: — Обадих се обаче и на едно друго място — ранчото в Калифорния. Разговарях с управителя. Никой не знае къде е и какво става с него.

— Удобно.

— Много.

— Продължавай да го търсиш.

— Ще продължа. — Тя кимна и късата й руса коса се разлюля над яката на сакото й. — Не могат да изчезнат и двамата.

— И аз смятам, че е малко вероятно.

— Освен това той вече заяви, че не знае къде е Маркиз. Нали си спомняш, че го разпитва лично в деня, в който бе съобщено за изчезването й.

— Спомням си. Двамата се бяха карали жестоко.

— Не е единственият, скарал се с нея.

— Но е бил последният. Добрата стара Маркиз е била доста раздразнителна през последната седмица, не мислиш ли? — промърмори той, припомнил си кавгата й с другия водещ на сутрешната програма, а така също и скандалите с последния й любовник и първия й съпруг.

И това бяха само хората, за които Хендерсън знаеше.

— Уокър не е особено надежден. — Хендерсън се намръщи и остави бейзболната топка на поставката й — малка ръкавица, която на времето бе боядисана в златист цвят, но сега боята се бе олющила и под нея се виждаше черният метал, от който бе изработена. Присвил очи, Хендерсън погледна към града, който се виждаше през дебелите стъкла на прозореца, и почеса с пръст наболата си брада. — Този тип не ми харесва.

— Нищо ново под слънцето — отбеляза Хана, дарявайки го с нейната влудяваща полуусмивка. — Ти не харесваш никого.

И си имам своите основания, помисли си той. На повечето хора не можеше да им се вярва. Особено пък на бившите съпрузи, които имат да уреждат стари сметки.

 

 

— По всичко изглежда, че днес е щастливият ти ден — заяви Маги, след като влезе в стаята на Бека и вдигна щорите на прозорците. Ярките слънчеви лъчи, които танцуваха по снежната покривка, нахлуха през стъклата и стаята изведнъж засия, окъпана от светлина. Далеч на хоризонта обаче вече се събираха буреносни облаци — сиви и заплашителни, те приближаваха бързо и вещаеха още сняг.

Бека изпъшка, обърна се в леглото и найлоновата торбичка, пълна с вода от разтопилия се лед, се изтърколи на пода. За щастие не се отвори.

— И кое му е щастливото на днешния ден?

— Заминаваш за Калифорния. — Маги вдигна торбичката от пода.

Очите на Бека се разшириха от изненада. Надигна се и седна в леглото.

— Какво се е случило? — попита тя, изпълнена с подозрения. После разтърка очи и се прозина.

— Реших, че имаш право. Трябва да отида в Денвър. — Маги въздъхна и седна на перваза на прозореца. Ярките лъчи на сутрешното слънце постепенно помръкнаха, закрити зад буреносните облаци. — Не зная какво се е случило с Мери-Тереса — призна тя, загледана в торбичката, пълна с бистра вода. — И тъй като съм единствената й близка родственица, трябва да замина за Денвър.

— Страхотно! — Бека не изглеждаше особено разтревожена от изчезването на леля си.

— Дай сега да погледнем глезена ти. — Маги се приближи до леглото и Бека без възражения й показа изранения си и подут крак. Маги предпазливо прокара пръст по кожата на дъщеря си. Бека дори не премигна.

— По-добре е.

— Наистина ли?

— Много по-добре — увери я Бека. Отокът като че ли наистина бе намалял, макар че целият й глезен бе придобил страховит жълто-синкав оттенък, който стигаше чак до петата й.

— Щом казваш. — Маги се насили да се усмихне и се изправи. Влезе в банята, изсипа водата от торбичката в мивката, а самата торбичка изхвърли в кошчето за боклук. — Това едва ли е най-подходящото време за гостуване в дома на Кони и Джим — отбеляза тя, връщайки се в стаята на Бека. Стаята изглеждаше така, сякаш през нея наистина бе минал циклон, разхвърлял всевъзможни дрешки, хавлии, книги и списания навсякъде по пода и на всяко друго подходящо за целта местенце.

— Разбира се, че е подходящо. — Бека нямаше намерение да остави майка си да се отметне от обещанието си. — Не можеш сега да промениш решението си.

— Няма. — На Маги никак не й се искаше да остави Бека в момент, в който тя не можеше дори да се придвижва сама без патерици. Не че имаше кой знае какъв избор при дадените обстоятелства. — Вече се обадих на Кони, на авиокомпанията и на учителката ти — продължи Маги, информирайки Бека за свършеното от нея и опитвайки се да се абстрахира от нежеланието си да остави Бека при роднините на Дийн, които проявяваха по-голям интерес към семейното богатство, отколкото към собствената си дъщеря. — На път за Бойс ще минем през училище, за да ти възложат задачи за индивидуални занимания, след което ще те кача на самолета за Ел Ей. Кони ще те посрещне на летището. Тя ме увери, че Джени не може да си намери място от радост и те очаква с огромно нетърпение. — Насили се да се усмихне отново, макар че изобщо не й беше до смях, приближи се до гардероба и, като се надигна на пръсти, свали от най-горния рафт един спортен сак. — Май ще е най-добре да започнем да си събираме багажа.

Бека отметна завивките и, подпирайки се на едната патерица, докуцука до тоалетката.

— Страхотно! — възкликна тя с блеснали очи. Нямаше и следа от предишната й сънливост. — Искам да кажа, че се безпокоя за Маркиз, но съм убедена, че не й се е случило нещо лошо. Правила го е и преди. Все ще се появи отнякъде, не мислиш ли?

— Разбира се. — Маги изобщо не беше сигурна, че това ще стане, но не виждаше причина да разваля настроението на Бека. Вярно, че Мери-Тереса беше вятърничава и непостоянна и често й се бе случвало след спор с агента й, след скандал с някой любовник, или след сериозна битка с филмовата компания, заснела няколкото филма, в които бе участвала, да си тръгне демонстративно, да се покрие някъде за ден-два, само за да се върне след това отпочинала и освежена и готова за нови битки. Мери-Тереса обаче не беше особено щастлива откакто започна работа в Денвър. А и никога преди Маги не бе получавала подобен изтерзан зов за помощ от сестра си. И, което бе по-важно, никога преди Тейн Уокър не бе заставал на прага й.

Този път беше различно.

— Ако имаш нужда от помощ под душа, извикай ме — рече Маги. — Закуската ще бъде готова след петнадесет минути.

— Добре — промърмори Бека, но Маги се съмняваше, че думите й са достигнали до съзнанието на дъщеря й, която бе заета да подрежда тениски, шорти и дънки — все подходящи дрехи за топлия климат на Южна Калифорния.

Маги се поспря на вратата.

— Вземи си достатъчно дрехи за една седмица.

Бека рязко извърна глава и погледна майка си.

— Една седмица? — Не се и опита да прикрие радостта в очите си. — Наистина ли?

— Не зная. Но нали ти е известно моето мото: „Да се подготвим за по-лошото, пък ако…“.

— Да, да, чувала съм го и преди! — Бека изразително завъртя очи и се зае да подрежда бельото си.

Маги вече бе успяла да се изкъпе, да се облече и да подреди багажа си. Куфарът, лаптопът, служебното куфарче и огромната й дамска чанта бяха струпани близо до входната врата. Изслуша прогнозата за времето и след като чу, че в района се очакват снежни бури, прибави към купчината и едно скиорско яке, шапка и ръкавици.

Кафето беше готово. Маги пъхна две гофрети в тостера. Никакви глезотии тази сутрин. Само най-обикновена закуска. Чу скърцането на водопроводните тръби, когато Бека пусна водата, а няколко секунди по-късно чу дъщеря си да пее фалшиво, но с цяло гърло, под душа.

Колко време бе минало откакто за последен път бе чула Бека да пее? От колко време не бе виждала дъщеря си толкова радостна и щастлива? Струваше й се, че цяла вечност ги делеше от онези щастливи времена. Престани, заповяда си Маги. Нищо добро няма да произлезе от подобни разсъждения.

Запечените гофрети изскочиха от тостера и Баркли, който неизменно бдеше под масата, вдигна глава и наостри здравото си ухо. После излая ниско и предупредително — в същия миг Маги долови ръмженето на двигател нагоре по алеята.

Тейн.

Сърцето й отново глупашки забърза. Маги зърна между дърветата предницата на стария форд. Стегни се, Макрий, сгълча се мислено тя, докато го наблюдаваше да се измъква от кабината на пикапа. Краката му сякаш бяха станали още по-дълги. Очите му бяха скрити зад ефектни слънчеви очила, а на лицето му бе застинало сурово изражение, от което — Маги бе сигурна в това — би се вкиснало дори и прясното мляко на масата. Той е само един мъж. Нищо повече. И какво като на времето те излъга и предаде? Какво като си изгуби ума по твоята безспорно по-красива сестра? Какво като се ожени за нея, а сега го издирват, за да го разпитат за евентуалното му участие в изчезването й?

Тя преглътна мъчително.

Случващото се през последните дни бе така дяволски странно. И страшно.

Баркли изведнъж залая с пълно гърло.

— Шшт! Тихо, Баркли!

Като внимаваше да не се изгори, Маги извади гофретите от тостера и ги подреди в една чиния. Горе-долу по същото време тръбите отново проплакаха — Бека бе спряла крана на топлата вода.

Тейн почука силно на входната врата.

— Отворено е — провикна се Маги, опитвайки се да надвика недоволното ръмжене на Баркли.

— Ей, не ме ли помниш? — Тейн пристъпи в къщата, а глупавото псе незабавно се укроти и весело завъртя опашка. Тревожното ръмжене бе заменено от дружелюбно сумтене. — Сигурен бях, че ме помниш. — Тейн се поспря и почеса Баркли зад здравото ухо.

— По всичко личи, че все пак успя да спечелиш приятелството на един от обитателите на тази къща — отбеляза Маги.

— И това е някакво начало. — Той коленичи, погали посивяващата глава на Баркли, след което забеляза куфарите.

Вдигна поглед към Маги и стомахът й се сви.

— Решила си да дойдеш в Денвър с мен?

— Да. — Обърна се по посока на коридора и извика: — Бека, закуската е готова.

— Идвам.

Повдигнал вежди от изненада, Тейн се изправи и влезе в кухненския бокс.

— И кое те накара да промениш решението си?

— Не ти. Извинявай. — Тя го заобиколи и отвори вратата на хладилника.

— Да не би отново да си разговаряла с оня полицай?

— Какво? Не. — Като внимаваше да не се допира до Тейн, Маги извади кутия портокалов сок от хладилника, взе една стъклена чаша и я напълни. — Искаш ли сок?

— Не. Само кафе.

— Налей си.

Телефонът иззвъня пронизително. Маги вдигна слушалката и остави чашата със сока на старата маса. Бека, пременена с разръфани дънки и тениска, докуцука в стаята, огледа изпитателно Тейн, след което се настани на мястото си.

— Ало? — отговори Маги, докато Тейн си сипваше кафе. Тя се присегна зад него, за да извади от шкафа една лепкава бутилка с кленов сироп.

— Маги? Чарли се обажда. Ема ми каза, че си позвънила с молба да се грижим за животните ти докато отсъстваш. — Чарли и Ема Сендкуист живееха в съседното ранчо. Маги бе разговаряла с Ема по-рано сутринта, но Чарли вече бе излязъл, за да храни добитъка.

— Къде е маслото? — попита Бека и Маги посочи към плота. Тейн подаде на Бека чинийката, в която имаше преполовено пакетче масло, а тя, озадачена от присъствието му и изпълнена с подозрения, го изгледа неприязнено.

— Точно така. Ще отсъствам не повече от четири или пет дни — отвърна Маги, стисна телефонната слушалка между ухото и рамото си, разпъна телефонния кабел и подаде на Бека бутилката с кленов сироп. — Най-много седмица.

— Е, мисля, че ще се справим — увери я съседът й. — Няколко дни повече или по-малко не са от значение.

— Много съм ви задължена. С най-голямо удоволствие ще ви се отблагодаря за тази услуга — само кажете кога и как.

Докато даваше инструкции за конете и кучето, тя зареди няколкото мръсни чинии в съдомиялната машина и почисти от плота разпилените трохи, капките кленов сироп и пръските кафе. Тейн се бе отдръпнал от пътя й и стоеше прав, отпивайки кафе от една стара, нащърбена чаша, която Маги бе получила като сватбен подарък преди много години. Когато най-после приключи с телефонния разговор, Бека вече бе закусила и, подпирайки се на патерицата, се бе върнала в стаята си.

— Готова ли си с багажа? — провикна се Маги и погледна часовника си.

— Почти.

— Ще й помогна да го изнесе. — Тейн остави чашата си в мивката.

— Почакай малко. — Тя го хвана за лакътя, но веднага отдръпна ръката си. — Хайде да обсъдим какво ще правим от тук насетне. Да, наистина възнамерявам да отида в Денвър и да се опитам да разбера нещо за Мери-Тереса, само че предпочитам да пътувам до там със самолет.

— Не желаеш да пътуваш с мен? — Той подигравателно вдигна едната си вежда и Маги усети, че кръвното й налягане се покачва.

— Точно така.

— И защо?

Би могла да му сервира някакъв уклончив отговор, но реши, че в моменти като този истината е най-доброто решение.

— Защото ти нямам доверие — призна тя.

Той стисна устни и потърка с ръка лицето си, потъмняло от наболата му, поне двудневна брада. Не беше нужно да й отговаря каквото и да било — тъмният облак, забулил очите му, показваше категорично, че е схванал посланието.

— Достатъчно е да се разберем какво предстои.

— Точно така.

— Обещавам да се държа възможно най-почтително.

— Не съм сигурна, че това е достатъчно, Тейн — призна Маги.

— Но е най-доброто, което мога да ти предложа. — Стиснал здраво челюсти, той я изгледа толкова настойчиво със синьо-сивите си очи, че Маги забеляза как зениците му се разшириха от напрежението.

Гърлото й пресъхна. Част от нея, най-женствената и уязвимата, искаше да му повярва, да забрави миналите измами и предателства, да допусне, че този мъж би могъл да се промени.

— Искаш твърде много.

— Зная. — Беше сериозен, а бръчиците, оформили се край очите му, говореха за болезнена вътрешна борба. — Но се налага да поискам от теб тази услуга. Бих могъл да се окажа в беда, Маги. Полицаите се държат така, сякаш са убедени, че съм отговорен по някакъв начин за изчезването на Мери-Тереса.

Маги си помисли за отчаяния глас, който бе чула докато хранеше конете. Гласът на сестра й.

— Какво ще кажеш? — попита Тейн.

Маги не отговори. Не знаеше какво да каже. Той изсумтя и поклати глава.

— Ти също не ми вярваш. — Гласът му прозвуча равнодушно, без обвинителни нотки. — Е, какво пък! Дявол да го вземе, предполагам, че съм си го заслужил, но те уверявам, че не съм я наранил по никакъв начин.

Ако само можеше да му повярва. Ако можеше да се довери на тези студени сини очи, ако можеше да се абстрахира от циничното изражение на този мъж, облечен с дънки и каубойски ботуши, ако можеше да достигне до дълбините на тъмната му душа… За миг се зачуди какво ли ще зърне там, но в следващия момент реши, че предпочита да си остане в неведение.

— Добре — чу се да казва Маги. — Ще тръгна с теб, Тейн. Разполагаш с хиляда мили, за да ме убедиш, че си тук, защото си загрижен за безопасността на бившата си съпруга, и че си предприел цялото това пътуване с една-единствена цел — да се погрижиш по най-добрия начин за благополучието на Мери-Тереса.

Тейн дори не потрепна от сарказма, който струеше от всяка изречена дума.

— Хайде да действаме тогава. — Обходи с поглед стаята, загледа се за миг в камината, в която имаше само пепел — единствената следа от снощния огън. — Погрижи ли се за всичко тук?

— Аха. — Тя кимна. — Аз съм готова. Чакаме само Бека да приключи с багажа. Временно ще затворя Баркли в обора заедно с другите животни, а когато Чарли дойде, ще го вземе със себе си у тях. Тъй че — тя огледа дома си още веднъж, за да се увери, че всичко е така както трябва да бъде — предполагам, че сме готови за път.

Той кимна и тъкмо тръгна по късия коридор към стаята на Бека, когато телефонът иззвъня отново. Маги грабна слушалката и стисна палци с надеждата, че може да е сестра й.

— Госпожа Макрий? — Гласът беше мъжки. Горчиво разочарование прободе сърцето й. — Обажда се Крейг Бумон. Работя заедно със сестра ви. Обаждам се да проверя дали имате някаква идея къде би могла да се намира.

Маги се подпря на един от кухненските шкафове.

— Не — отвърна тя. Гърлото й отново се сви от болка. Цялата тази ситуация започваше да става твърде реална. Никога не бе виждала Бумон — знаеше само, че, според Мери-Тереса, той е симпатично момче, което би продало и майка си, за да осигури по-висок рейтинг на предаването си. Крейг увери Маги, че е много разтревожен и я информира, че Маркиз не се е явявала на работа от миналия петък. Според него всичките им колеги от телевизионната станция били ужасно притеснени от отсъствието на Маркиз и затова започнали да се обаждат на близките й…

— Опитахме се да се свържем с вас по-рано, но не можахме да ви открием.

— Съжалявам. — Няколко секунди по-късно Маги затвори телефона. Чувстваше се като попарена — и последните й надежди бяха унищожени.

— Проблеми? — попита я Тейн, който влезе в кухнята, понесъл спортния сак и една по-малка торбичка, в която беше сложен портативният компактдиск плейър на Бека.

— Обади се един от колегите на Мери-Тереса.

— Рон Бишъп, директорът на канала?

— Не, другият водещ на предаването.

— Бумон.

— Да. Просто проверява дали не зная нещо.

— Значи тя все още не се е появила.

— Не е. — Маги поклати глава. Реши, че колкото по-бързо стигне до Денвър, толкова по-добре. — Хайде да тръгваме.

— Отивам да натоваря багажа.

Маги помогна на Бека да стигне до пикапа и засипа Баркли с извинения задето го затваря в обора при конете. Опита се да се абстрахира от жалния му вой и с все сила затръшна вратата на обора след себе си.

Без да изпуска от поглед облаците, които бързо се събираха на небето, Тейн натрупа багажа под брезента на пикапа и седна зад волана. Тримата се настаниха на предната седалка, притиснати плътно един до друг. Тази прекалена близост не беше по вкуса на Маги, но тя стисна зъби и не каза нищо.

Веднага щом качат Бека в самолета, в колата ще се освободи допълнително пространство и тя ще седне по-далеч от Тейн. Тази мисъл обаче не й носеше кой знае какво успокоение. Преди години се бе заклела, че никога повече няма да се довери на този мъж, а ето че сега се канеше да пропътува с него хиляди мили из един от най-забутаните и уединени райони на страната, в който дори и радиото не работеше в някои от участъците по пътя, и единственото развлечение, на което можеха да разчитат, бе собствената им компания.

Бека, която като че ли изобщо не забелязваше напрежението между майка й и бившия съпруг на леля й, затършува из торбата с дискове, намери онзи, който търсеше, сложи го в плейъра и пъхна слушалките в ушите си. Полюлявайки глава в ритъма на музиката, тя усили звука до такава степен, че дори и Маги, седнала до нея, успя да долови част от думите на песента.

Тейн включи на скорост и дървената къща скоро остана зад гърба им. От оловносивото небе заваляха първите снежинки, предвестници на приближаващата буря.

 

 

Нещо ставаше. Нещо голямо. Бека обаче не можеше да разбере какво е то. Старата песен на Нирвана звучеше в ушите й, но Бека не можеше изцяло да се потопи в музиката, която обикновено я завладяваше напълно. Нито Кърт Кобейн, нито китарата му можеха да я накарат да забрави силното напрежение, което бе доловила в отношенията между майка й и Тейн Уокър, бившият съпруг на Маркиз. Странно. Може би Маркиз все пак бе загазила по-сериозно, отколкото тия двамата й казваха.

Бека крадешком погледна към майка си изпод полуспуснатите си ресници. Видя пребледнялата Маги, която нервно гризеше нокътя на единия си палец. Майка й седеше абсолютно неподвижна — тялото й беше като вцепенено — и се взираше през предното стъкло на пикапа. Ъгълчетата на устните й бяха увиснали надолу и тя изглеждаше ужасно разстроена — както в деня, в който информира Бека за предстоящия си развод преди малко повече от година.

Стомахът на Бека се сви при този спомен и тя се постара да прогони от ума си всички мисли за родителите си. Вярно, че се караха докато бяха женени. Голяма работа! Всички родители се карат. Но не всички се развеждат.

А след това татко й умря.

Непролети сълзи опариха очите й и тя с все сила стисна зъби. А Кърт Кобейн все пееше и пееше. Онази част от душата й, която продължаваше да страда и да кърви, се сви от болка и Бека категорично си забрани да мисли за баща си, забрани си да разсъждава върху факта, че той вероятно щеше още да е жив, ако не беше онзи последен грозен скандал между него и майка й.

— Мамка му — промърмори тя.

— Какво? — извърна се към нея и я погледна майка й.

— Нищо. — Не желаеше да бъде въвличана в разговор и затова притвори очи. Песента свърши. В продължение на няколко секунди в пикапа се възцари оглушителна тишина, след което китарите огласиха следващото парче на Нирвана. Слава богу! Бека се заслуша в песента. Вместо да размишлява за родителите си и за ужасното минало, тя се замисли за бъдещето. И за Ел Ей. Усмихна се и реши, че никога повече няма да се върне в Айдахо. В тази затънтена селяндурска дупка накрай света. Леля Кони щеше да я прибере при себе си; лично Дженифър я бе уверила в това. Освен това Дженифър й бе обещала да я заведе на някое парти и да я запознае с момчета на нейната възраст. Беше й обещала още да си окачат по една обеца на пъпа и може би дори да си направят татуировки.

Щеше да бъде страхотно!

А майка й направо щеше да откачи.

Отлично! Бека се смъкна надолу по седалката, като поклащаше глава в такт с барабаните. Не беше съвсем сигурна каква точно татуировка да си избере, но искаше да я изрисуват върху глезена й, за да се вижда, когато ходи без чорапи. Една пеперуда би изглеждала много добре на крака й, макар че, от друга страна, това бе твърде банален избор. Не и в Айдахо, разбира се. Но в Ел Ей… Отхвърли възможността да си татуира паяк — стори й се твърде зловещо. Виж, едно колибри щеше да е съвсем подходящо. Тя се усмихна, представила си пъстрата птичка, татуирана точно под глезена й. Малко пъстроперо птиче, допряло човка до изящно цветенце. Да, това е.

А мама направо ще откачи.

Идеално!

Изпита слабо чувство на вина, но предпочете да не му обръща внимание. Не желаеше да мисли за нищо друго — вълнуваше я единствено перспективата да си поживее в Лос Анджелис.

По-късно, докато пътуваха край Уайт Бърд Хил, тя погледна крадешком към Тейн. Той гледаше право пред себе си, концентрирал цялото си внимание на усилващия се сняг. Лицето му беше сурово, очите — скрити зад слънчеви очила. Държеше се така, сякаш бе сам-самичък в пикапа. Макар да не беше в първа младост, Тейн бе доста привлекателен — особено пък ако човек си пада по дългокраки, мъжествени каубои. Бека смяташе, че Тейн би изглеждал далеч по-добре, яхнал някой буен мустанг или пък мощен мотоциклет. Този мъж притежаваше някакъв магнетизъм, който не оставаше скрит дори и за тринадесетгодишната Бека. Защо тогава между него и майка й съществуваше толкова силна неприязън? Защо се държаха така, сякаш изобщо не можеха да се понасят?

Бека не знаеше много за първия съпруг на Маркиз. Чувала бе, че Маги никога не бе одобрявала този брак и затова категорично отказваше да говори на тази тема. Тя като че ли наистина мразеше този мъж.

Не че това я засягаше по някакъв начин. Единственото нещо, което бе от значение за Бека в момента, бе фактът, че съвсем скоро щеше да бъде свободна. Освен това вече бе решила, че никога повече няма да се върне в Айдахо. След няколко часа щеше да се махне от тук. Завинаги.

Крайно време беше.

 

 

Тейн дъвчеше клечката за зъби, която бе взел от ресторанта на летището, и наблюдаваше самолета, който се готвеше за излитане. От двете страни на пистата бяха натрупани преспи сняг. Макар че крилете на сребристия самолет бяха внимателно почистени от натрупалите се върху тях лед и сняг, Тейн се досещаше за страховете на Маги и се притесняваше не по-малко от нея. Тя стоеше до него, притиснала лице към стъклото и, сдържайки дъха си, се взираше в самолета, който плавно се вдигна във въздуха и пое по маршрута си.

— За пръв път я пускам да лети сама — призна тя, когато самолетът на дъщеря й изчезна зад облаците.

— Всичко ще бъде наред.

Погледът, с който посрещна коментара му, му даде да разбере, че не вярва на нито една негова дума, но пък това не беше нещо ново за него — Маги се държеше по този начин от мига, в който го видя на прага си предишната вечер. Не само думите, но и цялото й поведение демонстрираха недоверието, с което тя се отнася към него. Но и това беше разбираемо — от край време тя беше по-умната от двете сестри.

— Изпращаш я при роднини, нали?

— Роднини, но не мои.

— На съпруга ти?

Тя кимна и очите й потъмняха.

— Изпращам я при сестрата на Дийн. Тя и съпругът й имат дъщеря, Дженифър, която е с няколко години по-голяма от Бека. Бека направо я обожава.

— Но не и ти, нали?

— Аз смятам, че е прекалено развита за възрастта си.

— Това важи за повечето деца в днешно време — отбеляза той.

— Не разбираш! — Маги като че ли възнамеряваше да каже още нещо, но след това размисли и замълча.

— Просвети ме.

Погледът, с който го възнагради, би могъл да разцепи и камък.

— Няма да ми стигне остатъкът от живота ми, за да го сторя.

Въпреки лошото си настроение, Тейн не можа да сдържи усмивката си. Маги обаче изобщо не се шегуваше.

— Довечера ще се обадя на Кони и Джим. Искам да се уверя, че Бека е пристигнала благополучно. — Очите й тъмнееха като облачното небе над Бойд. Лицето й беше бледо и изопнато от напрежението. Тя погледна към него. — Добре, да потегляме. — Рязко се отдръпна от прозореца, обърна се и тръгна по коридора. Тейн се опита да не обръща внимание на войнствено издадената й брадичка и на бръчките, набраздили обикновено гладкото й чело. Не си позволи да задържи поглед върху стройните бедра на жената, която така решително крачеше по коридора пред него. Понякога тя толкова силно приличаше на Мери-Тереса, че емоциите взимаха връх над здравия му разум и душата му се изпълваше с горчива ярост и недоверие.

А ето че сега добрата стара Мери-Тереса… не, името й вече бе Маркиз, бе успяла да нанесе последния си удар. Успяла бе да си отмъсти. На него. И това ако не беше ирония!

Излязоха от терминала и веднага попаднаха в лапите на снега, който се вихреше над паркинга. Снежинките се въртяха в лудешки ритъм, тласкани от безпощадно студения вятър, духащ от Северна Канада. Тейн вдигна очи към небето, изпсува тихичко и се помоли да успеят някак си да изпреварят бурята, която, според прогнозите, щеше да ги преследва чак до Колорадо.

Отключи дясната врата на пикапа, изчака Маги да се настани и я затвори отново. През цялото време не можеше да се отърве от усещането, че се кани да направи най-голямата грешка в живота си. Всъщност, втората съдбоносна грешка в живота му. Първата бе бракът му с Мери-Тереса Рейли.

Само че този път просто нямаше избор. Имаше работа за вършене. Нищо повече. Нито за момент не можеше да забрави целта на това пътуване. Крадешком погледна жената, седнала толкова близо до него. Красива. Умна. Вероломна. Също като сестра си. И като всяка друга жена. Според Тейн всички те си приличаха. До една.

— Добре, и да слушаш леля Кони и чичо Джим, чу ли? — рече Маги в слушалката на обществения телефон, от който се обаждаше.

— Добре, мамо. — Бека говореше разсеяно. Готова беше да се впусне в живота. Намираше се вече в Калифорния и нямаше никакво желание да се разправя с майка си.

— Ще ти се обадя пак, когато стигнем в Денвър. — Навън беше вече съвсем тъмно. Снегът се вихреше около телефонната кабина, засипваше покрива на крайпътното заведение и целия паркинг пред него.

— Добре. Както кажеш.

— Бека… — укорително възкликна Маги и обходи с поглед нецензурните думи и телефонните номера, надраскани по металната поставка, на която някога е имало телефонен указател.

„Ако искате да си прекарате добре, обадете се на Памела.“

„Ранди обича Джил.“

Имаше още всевъзможни сърца. Стрели. И обичайните мръсни думички.

— Казах добре.

Безсмислено беше да се опитва да порицава дъщеря си от разстоянието, на което се намираше.

— Добре. Обичам те. Дочуване.

— Дочуване. — Щрак. Бека веднага затвори.

В продължение на няколко мъчителни секунди Маги остана загледана в телефонната слушалка. С всеки изминал ден детенцето й все повече се отдалечаваше от нея, отлиташе надалеч с нетърпението на младо жребче, очакващо да излезе извън оградата на корала. Дай й време, рече си Маги и също затвори телефона. Спомни си каква беше ти на тринадесет.

В закусвалнята се носеше спарената миризма на пържен лук, цигарен дим и стара мазнина. Отоплителната система се задъхваше, усилена докрай заради постоянно падащите температури. Разноцветните лампички, окачени по прозорците сякаш в очакване на коледните празници, до които оставаше още цял месец, весело премигваха. Някой бе пуснал цяла шепа монети в джубокса и в помещението се лееше кънтри музика — приятен фон, на който се открояваха потракването на прибори, приглушените разговори и епизодичните изблици на смях, така характерни за всяко подобно заведение.

Тейн седеше в края на едно от сепаретата. Якето му висеше на закачалка на стената. Наболата по лицето му брада бе прошарена тук-таме от сиви нишки, а бръчките край очите го правеха да изглежда малко по-възрастен. Въпреки това той все още притежаваше онзи неподправен, първичен магнетизъм, който на деветнадесетгодишна възраст й се бе сторил така неустоимо привлекателен, все още излъчваше вродената сексуалност, която някои мъже носят като проклятие чак до смъртта си.

— Чу ли се с нея? — попита той, вдигнал поглед от менюто, прогорено от твърде много отдавна изпушени цигари.

— Аха…

— Всичко наред ли е?

— Да, като се изключи характерната за всички тийнейджъри войнстваща непокорност. — Тя взе другото меню и се зачете в предлаганата от заведението храна, опитвайки се да избегне въпросите в очите му. Отношенията й с дъщеря й не бяха негова работа. — Ти поръча ли?

— Само кафе.

Стройна и слаба сервитьорка, облечена с карирана риза, впити дънки и пъстър шал, завързан свободно около дългата й шия, се появи с две чаши и каничка кафе.

— Чисто? — попита тя и започна да налива, когато и двамата кимнаха в отговор. — Решихте ли какво ще поръчате за вечеря?

— Бургер и пържени картофки. — Маги не беше в настроение да пресмята калории, съдържание на мазнини и други такива подробности. — С всичко.

— За мен същото, но бургерът да бъде със сирене — поръча Тейн.

— Веднага се връщам. — Тя бързо се отдалечи и остави поръчката на бара, който отделяше кухнята от салона за хранене.

— Колко още ни остава до Денвър?

— Много. — Тейн погледна навън към тъмната нощ. — Няма да можем да изпреварим бурята, но ще се опитаме да изминем колкото е възможно повече път. Предполагам, че ще успеем да стигнем до Солт Лейк. Гумите ни са с шипове, а в пикапа имам и вериги, ако се стигне до там. Няма опасност да заседнем в снега.

— Как можеш да си сигурен?

Той се извърна и я погледна.

— Няма да го допусна.

— О, значи вече се правиш и на господ бог.

Той само сви устни.

— Няма от какво да се притесняваш.

— Ти поемаш рисковете, не аз.

— Ще направя необходимото, за да пристигнем без произшествия.

— Виж, Тейн, вече се съгласих да тръгна за Денвър с теб. Обещах да говоря с полицаите. Съгласих се дори да гарантирам за теб, макар че, господ ми е свидетел, не вярвам и на една твоя дума. През изминалите години обаче се научих, че не бива да разчитам на когото и да било, разбрах, че мога да стоя стъпила здраво на двата си крака и че те са по-сигурна опора от всяко мъжко рамо, на което някога съм имала глупостта да се опра. Включително и твоето.

Един мускул нервно потрепна на слепоочието му.

— А, значи все пак стигнахме и до това.

— Забрави! Просто забрави какво казах.

— Знаеш ли, Маги — започна той и подпря глава на дървената облегалка на пейката. — Започваш да говориш като озлобена и непримиримо ожесточена жена.

— И защо ли? — не му остана длъжна тя. Беше напрегната, изнервена и не виждаше причина да прикрива истинските си чувства. — А и кой ли изобщо го е грижа?

— Теб.

— Така ли смяташ? — Тя едва не се разсмя, макар че забележката му бе попаднала точно в целта.

— Не приличаш много на момичето, което си спомням.

Тя рязко замълча, останала за момент без дъх. Не се хващай на тези приказки, Маги. Прекалено умна си за това, а и вече си се парила веднъж.

— Мисля, че ще е най-добре да не обсъждаме нещата, които ти, или аз, си спомняме.

— И защо не?

Нейното сърце ли биеше така оглушително?

— Много вода изтече от тогава, каубой. Това е. — Тя отпи от кафето си, благодарна, че ръката й не трепери. Разговорът бе станал твърде личен.

— Аз обаче не мисля така. — Той внезапно се наведе напред и подпря лакти на пластмасовата маса. — Мисля, че се страхуваш.

Дяволски вярно.

— От какво?

— От мен, като за начало.

— Само в сънищата ти.

— Не в сънищата ми, хлапе. В кошмарите ми.

— Хайде да не говорим за това, искаш ли? Не му е нито времето, нито мястото. Сега трябва да се концентрираме единствено върху съдбата на Мери-Тереса.

Той я нарече лъжкиня. На ум.

— И каквото и да правиш, Уокър, не се опитвай да ме анализираш, да гадаеш мотивите ми, или пък да четеш в думите ми смисъл, какъвто не съм вложила. — Тя забоде палец в гърдите му. — Аз винаги назовавам нещата с истинските им имена, ясно?

Сервитьорката се приближи безшумно. Плъзна двете чинии на масата, а блестящите й устни с цвят на кайсия, се разтегнаха в служебна усмивка.

— Ще желаете ли още нещо?

Да, еднопосочен билет до дома.

— Това е достатъчно — отвърна Тейн, след което изгледа въпросително Маги, приканвайки я мълчаливо да каже и тя мнението си.

— Само кетчуп.

— Веднага. — Сервитьорката се обърна, грабна една пластмасова бутилка от бара и я тръсна пред Маги.

— Благодаря.

— Ако имате нужда от още нещо, просто ме повикайте. — Тя посочи към бара и към хладилния шкаф, в който бяха изложени най-различни сладкиши. — Ако решите да си вземете десерт, препоръчвам ви нашия лимонов пай с разбити белтъци. Истински убиец. Без майтап! И е съвсем пресен. — Тя се завъртя на пета и насочи вниманието си към седналите на съседната маса мъже с кръгли шкембета, зачервени лица и разноцветни бейзболни шапки, стиснали по една клечка за зъби между устните си.

Маги започна да се храни мълчаливо. Тейн предпочете да не нарушава мислите й с безсъдържателен, нищо незначещ разговор. В малкото крайпътно заведение, в което всички останали посетители разговаряха, смееха се, пушеха и флиртуваха, те двамата се хранеха в ледено мълчание. Миналото нахлуваше в мислите на Маги, нарушавайки крехкото й душевно равновесие, а бъдещето, което я очакваше, беше твърде неясно, криещо в себе си неизвестни заплахи.

Когато свършиха с бургерите, пържените картофи и ореховия пай със сладолед, който бяха поръчали по настояване на Тейн, той извади портфейла си.

Маги веднага бръкна в дамската си чанта.

— Аз ще платя — заяви той, видял я да вади портфейла си.

— Няма начин.

— Но аз буквално те принудих да тръгнеш с мен.

Тя извади една десетдоларова банкнота и подпря лакти от двете страни на чиниите с полуизядения бургер и разтопения десерт.

— Виж, Уокър, дай да изясним този въпрос веднъж завинаги. Аз сама плащам сметките си. Да, ти ме убеди да тръгна с теб, но аз и без друго щях да отида до Денвър, за да проверя на място какво се е случило със сестра ми. Така че ще делим всичко наполовина. — Изрекла тирадата си, тя протегна ръка към скиорското си яке.

— Много се притесняваш да не взема случайно да си създам погрешно впечатление за теб, а?

Ушите й изведнъж пламнаха. Тя се изправи и пъхна ръце в дебелите ръкави на якето. После бързо надяна и ръкавиците, които измъкна от един джоб.

— Предполагам.

Искаше й се да протегне ръка и да изтрие усмивката, цъфнала на брадясалото му лице.

— Искаш да си абсолютно сигурна, че няма да погледна на това пътуване като на някаква извратена свалка, нали?

— Твоята самоувереност е просто невероятна! Не мога да повярвам, че се сблъсквам с чак такава самонадеяност.

— За предпочитане е пред параноята.

— Едва ли.

Усмивката му помръкна. И той хвърли една десетдоларова банкнота на масата. В очите му проблесна гняв. Без да каже нито дума, грабна якето си с една ръка, а с другата стисна лакътя на Маги.

— Какво правиш… почакай!

Помъкна я мълчаливо край рецепцията, през двойните стъклени врати и навън в тъмната нощ. Снегът продължаваше да вали. Двамата тръгнаха към пикапа. Цялото същество на Тейн излъчваше мълчалив, едва контролиран гняв. Отключи й дясната врата, след което седна зад волана. Подхвърли якето си отзад зад седалката, където бяха оставили лаптопа й, след което запали двигателя. Включи на задна и изкара колата от паркинга.

— Нека си изясним едно нещо — заяви той, включи на първа, заобиколи един камион, който тъкмо спираше на отбивката, и огледа безлюдната магистрала, простряла се далеч на югоизток. — Имам нужда от помощта ти. Точка. Очаквам от теб единствено да ми помогнеш да открия проклетата ти сестра и да изчистя името си. Нищо повече. — Включи дългите светлини и се загледа в снежинките, които танцуваха пред тях. — Ти не ми дължиш абсолютно нищо и поради тази причина реших, че е редно да поема разходите по това пътуване. Желанието ми да платя сметката не е част от някакъв грандиозен заговор за съблазняването ти, Маги. То е просто начин да ти се отплатя за неудобствата, които ти създавам.

Лицето й цялото пламтеше, бузите й горяха, но тя се надяваше, че той няма да забележи това в тъмнината.

Тейн пусна чистачките и регулира температурата на размразяващото устройство.

— Разбра ли?

— Разбрах — сковано отвърна тя, почувствала се като пълна глупачка. Естествено, че Тейн не се интересува от нея. Не в това беше въпросът. Смяташе този път да премълчи, но след това реши, че ще е най-разумно, ако си изяснят нещата докрай.

— Исках само да установим някои основни правила — обясни Маги и бавно отпусна свитите си в юмруци ръце. — Но наистина прекалих. Съжалявам, че направих чак такъв проблем от една нищо и никаква сметка в закусвалня.

— Амин!

Иззад ъгъла се появи кола и обля кабината на пикапа с бялата светлина на фаровете си. Маги зърна профила на мъжа до себе си. Суров. Непоколебим. Решителен. Стопроцентов мъж. Силен, понякога дори жесток до бруталност, мъж. Човек, който невинаги казва истината. Маги отдавна знаеше това. Какви тайни носи този човек? Какво крие? Тя отклони поглед встрани и се загледа през прозореца към дърветата край пътя — високи, разклонени стражи на нощта. Клоните им белееха под навалелия сняг и при други обстоятелства Маги би решила, че гледката, откриваща се от прозореца на колата, е просто умопомрачително красива. Тази вечер обаче отрупаните със сняг дървета и стръмният хълм, по който пълзяха, й се струваха предвестници на лоша поличба, извикваха в душата й единствено страх и безутешна самота.

Къде беше Мери-Тереса? Жива ли беше? О, господи, трябва да е жива… Гърлото на Маги се сви. Загледана в тъмната нощ и бушуващата около тях буря, тя започна да реди беззвучни молитви за здравето на сестра си.

Мери-Тереса вероятно наистина беше в безопасност. Когато стигнат в Денвър, сигурно щяха да открият, че лекомислената Маркиз просто бе решила да се махне от града за няколко дни, без да предупреди никого. Колкото и да се стараеше да убеди сама себе си, Маги не можеше да се отърси от смразяващия кръвта й студ, който нямаше нищо общо със студеното време отвън. Снежинките постепенно се превръщаха в ледени късчета, които барабаняха по кабината на пикапа и заледяваха пътя пред тях, а Маги все не можеше да се освободи от усещането, че се е случило нещо лошо. Нещо ужасно и непоправимо.

Дано да си в безопасност, Мери, помисли си тя, затвори очи и си представи сестра си такава, каквато я пазеше в спомените си — свободолюбива душа, която, макар и твърде егоцентрична, беше от хората, в които човек не може да не се влюби. Всички я обичаха. Включително и Тейн Уокър. Дори и той не бе устоял на очарованието на Мери-Тереса. А и как би могъл? Той беше само един мъж, а всички мъже рано или късно се оказваха запленени от Мери-Тереса Рейли.

Маги бе забелязала това преди много години, когато Мичъл, техният братовчед, отгледан от семейството като техен брат, беше още жив. Тогава двете близначки бяха съвсем млади, едва навършили седемнадесет, само с няколко години по-големи от Бека, но Мери-Тереса вече бе осъзнала магическото си очарование и го изпробваше върху всяко едно от момчетата, които познаваха, включително и върху онова, което Маги смяташе за свой брат…