Лиза Джексън
Шансове (3)

3.

Тейн ги чакаше, седнал на люлката на верандата. Загърнат в дебел кожух от овча кожа, преметнал крак връз крак, той се взираше в нощта и лекичко се полюляваше заедно с люлката, блъскана от вятъра, който духаше от долината. Баркли, какъвто си беше дружелюбно, лежеше кротко край вратата.

Маги събра сили за предстоящата среща и изключи двигателя. Загаси светлините, спря радиото и си каза, че нервите й са изопнати до скъсване заради инцидента с Бека и заради изчезването на Мери-Тереса. Тревожното й състояние нямаше нищо общо с Тейн и с неговата вродена, животинска сексуалност. Абсолютно нищо общо. Беше уморена, а този мъж имаше характерно излъчване, което не й даваше мира. Каква глупачка е само… Тейн Уокър бе просто един мъж. Мъж, който на всичкото отгоре беше и долен лъжец и измамник.

Той бавно се изправи и едрият му силует се очерта на светлината на външната лампа. Стопроцентов мъж. Опасен при това. Дълги крака, обути в прилепнали износени дънки, и широки и силни гърди и рамене, по които нямаше и грам излишна тлъстина.

Само мускули.

Страхотно…

Забележителният му вид бе последното нещо, което би трябвало да я интересува.

— Твърде много време мина — промърмори тя. Твърде много месеци без мъж в живота й.

— Какво? — стреснато попита Бека.

— Нищо, миличка. Прибрахме се. — Пусна ключовете в джоба си, докосна Бека по рамото и отмести поглед от заплашително привлекателната фигура на мъжа, на когото нямаше доверие. Мъжът, който бе откраднал сърцето й, само за да го разбие след това.

Бека премигна и разтърка очи, за да прогони съня. Снежинките се блъскаха по предното стъкло на джипа и се трупаха по чистачките. Момичето погледна към къщата. Видя запалените лампи, които светеха примамливо в студената нощ. След това изразително завъртя очи.

— Страхотно…

— Ще взема патериците.

— Нямам нужда от тях.

— Разбира се, че имаш. — Маги отвори вратата с рамо, наведе глава, за да предпази очите си от студа и се спусна към задната врата на джипа. През воя на вятъра долови шума от ботушите на Тейн, който се приближаваше по чакълестата алея. Глупавото й сърце отново ускори ритъма си.

Стегни се, мислено се наруга тя. Недей изобщо да мислиш за него.

— Как е тя? — попита Тейн и извади патериците от багажника.

— Ще се оправи. Лекарката смята, че глезенът е само изкълчен. И то не чак толкова лошо.

— Добре. — Той като че ли наистина изпита облекчение. Сякаш го беше грижа. Каква шега! Маги нямаше да се хване в този капан. Не и когато ставаше дума за Тейн Уокър.

Затръшна задната врата на джипа и го видя да помага на Бека да слезе. Без да я принуждава да използва патериците, Тейн я вдигна на ръце и, заслонил тялото й от снега и студения вятър, я понесе бързо към къщата. В сърцето й се прокрадна неканена топлинка и тя изпита желание да прости и забрави.

— Не се заблуждавай! — предупреди сама себе си, сграбчи патериците, които той бе подпрял на предния калник, и се затича към верандата, където Тейн, прегърнал здраво Бека, я изчака да отвори вратата. Той внесе Бека вътре.

Баркли, махайки с опашка като обезумял, се спусна на три крака към вратата и успя да се вмъкне вътре само миг преди Маги да я затвори след себе си.

— Предател — порица кучето тя, но старият Баркли дори не се и престори на засрамен. — Страхотно куче пазач излезе от тебе, няма що!

Щом влязоха вътре, тя посочи късия коридор.

— Бека трябва веднага да си легне… — започна с инструкциите Маги, но Тейн вече бе понесъл дъщеря й в правилната посока.

Маги, която продължаваше да мъкне проклетите патерици, влезе в стаята и видя Тейн да оставя дъщеря й върху единичното легло, сбутано в ъгъла на стаята, сред хаоса, който Бека с нежелание наричаше свой дом. Маги омекна малко след като стана свидетел на нежността, с която той положи Бека върху стария разноцветен юрган. В следващия миг обаче строго си напомни, че каквото и да прави Тейн, той без съмнение играе и се преструва. Беше дошъл тук с определена цел, която по някакъв начин бе свързана с Мери-Тереса.

Мери-Тереса.

Ужасните страхове я връхлетяха отново.

Къде беше сестра й? Какво означаваше онзи ужасяващ, мъчителен вопъл, който бе чула по-рано през деня? Дали Мери-Тереса наистина бе опитала да се свърже с нея, или случилото се бе плод на въображението й, неизследван сигнал, изпратен във вселената, съвпадение, породено от дългите месеци мълчание между двете близначки?

Ръцете й настръхнаха от ужас. Маги подпря патериците в ъгъла до библиотеката, отвори гардероба и измъкна от там няколко допълнителни възглавници, за да подпре крака на Бека върху тях. Сякаш почувствал, че майка и дъщеря искат да останат сами, Тейн намигна на Бека, подсвирна на кучето и излезе от стаята.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита Маги и изпъна краищата на стария пъстър юрган, който бе купила от една разпродажба преди години.

Специалната настолна лампа на Бека, поставена на масата, обливаше стаята с неравномерна синя светлина.

— Не. — Очите на Бека започнаха да се затварят. Стените на стаята бяха облепени с плакати на тийнейджърски идоли, а килимът на пода бе осеян с гримове, компактдискове, списания и плюшени животинчета, които дъщеря й събираше от години.

— Не ти ли се пие горещо какао? — Маги продължаваше да се суети около леглото. Разкъсваше се между желанието си да отмахне влажните кичури коса от челото на дъщеря си и убеждението, че би било далеч по-разумно да си излезе и да остави момичето на мира. Даваше си сметка, че има склонност да прекалява с грижите по Бека. А дъщеря й мразеше това. — Има и от задушеното. Малко го загорих, но…

Бека я изгледа с раздразнение и въздъхна високо.

— Казах ти вече, че не искам нищо.

Маги схвана посланието.

— Виж, опитвам се единствено да помогна, разбра ли? Ще приготвя торбичка с лед и ще ти я донеса. Ако имаш нужда от още нещо, просто ми кажи.

Бека не отговори. Маги стисна зъби, за да не изрече нещо прибързано. Напоследък двете с дъщеря й сякаш участваха в някаква битка, същността, на която не й беше съвсем ясна. Бека, разбира се, я обвиняваше задето я бе преместила по средата на последната й година в прогимназията, за да я домъкне в това ужасно, забравено от бога място, където живеят само неудачници. Е, толкова по-зле за Бека, защото идването им тук бе най-правилното решение предвид обстоятелствата. Или поне Маги смяташе така.

Преброи на ум до десет, а после и до двадесет, за да си даде време да се успокои достатъчно. Излезе бързо от стаята на Бека, прекоси коридора и влезе в кухненския бокс. Взе една найлонова торбичка и няколко хавлиени кърпи. Старите тръби изсвириха, когато завъртя крана за топлата вода. Маги изчака докато водата стана гореща. Измъкна един чук от чекмеджето с инструментите, напълни найлоновата торбичка с лед, след което се зае да го натроши с помощта на чука.

Тейн, следван по петите от старата овчарка, излезе навън и след малко се върна, понесъл цял наръч дърва. Раменете на якето му тъмнееха от топящия се сняг, косата му също се бе понамокрила. Маги се опита да не му обръща внимание и продължи да се бъхти над торбичката с лед.

— За бога, Маги, вече е мъртъв. Престани да го налагаш. — Той пусна дървата в коша край камината.

— Много смешно! — Изобщо не й беше забавно и, за всеки случай, стовари още един чук върху торбичката.

Тейн отвори предпазната решетка и натрупа подпалки около един дебел пън. Маги грабна натрошения лед и го понесе заедно с топлите кърпи надолу по коридора. Бека се бе обърнала към стената и се преструваше на заспала. В преструвките си стигаше до там, че дори лекичко похъркваше.

— Може да ти се стори студеничко — рече Маги. Преструвките на дъщеря й не бяха в състояние да я отклонят от онова, което бе решила. Наведе се и внимателно сложи торбичката с лед върху крака на Бека.

— Оох! — Бека подскочи. Рязко отвори очи. — Не можеш ли да ме оставиш на мира?

— Лекарката каза, че…

— Не ми пука. Не искам това. Ясно?

— Не. Не е ясно, Ребека — възрази Маги, прибягвайки към пълното име на дъщеря си, както правеше всеки път, когато беше ядосана. — Не го махай от крака си. Донесла съм ти и няколко кърпи, за да се почистиш малко. — Тя остави топлите влажни кърпи върху една книжна торбичка на нощното шкафче.

— За бога, мамо, ще ме оставиш ли най-после на мира?

— Само спазвам предписанията на лекарката. Нищо друго.

— Да. Да. — Бека отново затвори очи, а Маги, вместо да продължи със спора, от който нито една от двете нямаше да спечели, просто се изправи и загаси лампата. Главата й започваше да я боли сериозно. Пое дълбоко въздух и тръгна към всекидневната, за да се изправи лице в лице с Тейн.

Случващото се тази вечер определено бе потвърждение на старата поговорка, че злото никога не идва само.

Огънят вече пламтеше в камината. Пламъците хвърляха златисти отблясъци по старите дървени стени и ги правеха още по-жълти, отколкото бяха в действителност. Малката стая бързо се изпълни с аромата на горящо дърво.

Маги живееше тук от няколко месеца, през които бе започнала да изпитва силна привързаност към тази малка дървена къщичка, сгушена в подножието на назъбените и негостоприемни планини на Северно Айдахо. Част от нея си даваше сметка, че беше избягала тук от проблемите си, съзнаваше, че рано или късно все пак ще й се наложи да се справи с тях, но поне за момента се чувстваше в пълна безопасност в тази къща, намираща се на хиляди мили от Ел Ей. Тук беше на сигурно място. Далеч от обвиненията. Далеч от болката и чувството на вина, което понякога се промъкваше дори и тук, в това уединено кътче, и се спотайваше, прикрито дълбоко в сенките, готово да я нападне точно когато бе най-малко подготвена да се справи с него.

Тейн, пъхнал ръце в джобовете си, вирна брадичка по посока на коридора.

— Как мина?

— Както винаги. Аз съм майката чудовище, която просто не може да я разбере. Тя, естествено, е бедничката, вечно онеправдана жертва. — Сепна се в мига, в който изрече думите. Опънатите й до скъсване нерви не бяха оправдание за хулите, които изрече по адрес на единственото си дете — и единствената причина, поради която намираше сили да стане сутрин и да се пребори с поредния нов ден. — Не съм права. И не исках да кажа това. В момента Бека изпитва силни болки и се опитва да заспи.

— А междувременно ти вгорчава живота?

Маги веднага настръхна. Нейните оплаквания от Бека бяха едно, а съвсем по друг начин прозвуча неуважителната забележка, изречена от един напълно непознат мъж.

— Това си е напълно в реда на нещата. Мога да го преживея.

— Така ли? — Не изглеждаше особено убеден. Тя обаче пренебрегна мълчаливия въпрос в очите му и се приближи до телефона. Набра номера на Мери-Тереса и отново се свърза с телефонния й секретар. Стомахът й се сви, когато чу гласа на сестра си. Започна да барабани с пръсти по слушалката. Изчака сигнала и каза:

— Здрасти, Ем-Ти^[1], пак е Маги. — Подпря хълбок на малката масичка, върху която стоеше телефонът, прехапа долната си устна и вдигна очи към Тейн, който не я изпускаше от поглед. Маги му обърна гръб, търсейки известно уединение, и продължи: — Виж, Мери-Тереса, зная, че звъня твърде често, но съм разтревожена. Обади ми се веднага щом се прибереш, чу ли? — Продиктува отново номера на собствения си телефон, а след това бавно затвори. Задържа ръката си върху слушалката, сякаш очакваше телефонът да звънне веднага.

— Тя няма да се обади.

Маги отново се обърна към него:

— Напротив. Ще се обади. — Трябва да се обади. Маги не желаеше и за миг да допусне, че нещо ужасно може да се е случило със сестра й. — Може да мине известно време, но ще се обади. — Нямаше да позволи да се обсъждат други алтернативи. Отвори един от кухненските шкафове и отвори бурканче с кафе. Докато пълнеше кафе машината почувства как отново я залива онзи неразбираем и ужасяващ страх, който бе смразил кръвта й в обора по-рано през деня.

— Надявам се да си права. — Той нагласи предпазната решетка на камината, след което изтръска праха от ръцете си и разкопча якето си.

— Да не би да имаш намерение да оставаш тук? — попита Маги, внезапно изпълнена с безпокойство! После сипа вода в кафе машината.

— За известно време. — Сякаш бе живял в тази къща през целия си живот, Тейн метна якето си пред камината.

Маги мигновено застана нащрек, тялото й се скова от напрежение. Погледна го през рамо и неволно разля част от водата по плота. По дяволите! Този мъж я превръщаше в трогателно патетична, несигурна в себе си самотница.

— И колко ще продължи това известно време!

В очите му проблеснаха весели пламъчета, ъгълчетата на устата му се вирнаха нагоре в подигравателна гримаса.

— Не се безпокой, Маги, уверявам те, че не представлявам никаква заплаха за добродетелното ти целомъдрие.

Тя ахна от изненада, понечи да изкрещи нещо остро в отговор, но прехапа език и си наложи да укроти гнева си.

— Ти си все същият чаровник като едно време, а, Тейн? — презрително подхвърли тя, рязко затвори капака на кафе машината и попи с гъбичка водата, която бе разляла.

— Старая се. — Усмивката му се разшири и на лицето му изгря познатото сексапилно изражение. Прииска й се да го зашлеви и да изтрие самодоволната усмивка от лицето му. Да заличи онова наперено, дръзко излъчване, благодарение на което бе спечелил и разбил толкова много женски сърца.

— Е, трябва да те информирам, че пред мен тези номера не вървят.

— Не? — информира се той, повдигнал недоверчиво едната си вежда.

— Не. — Кратко и ясно. И много категорично.

— Добре. Това значително улеснява нещата. — Погледът му обходи камината, поспря се за миг върху снимките на Бека от детските й години, премина към поставената в рамка фотография на двете сестри, опрели гръб в гръб, след което се закова върху единствената сватбена снимка, която Маги бе поставила там. Двамата с Дийн се гледаха и се усмихваха щастливо — тя беше облечена в ефирна рокля с цвят на слонова кост, воалът й беше отметнат назад, а в ръката си държеше букет от розови рози; Дийн вече бе разхлабил вратовръзката си, а очите му преливаха от живот — пламък, който бе угаснал навеки.

Тейн се въздържа от коментар. Настани се в един от старите фотьойли и подпря крак на канапето отсреща в очакване на кафето, което всеки момент щеше да бъде готово.

— Улеснява ги значи. И как по-точно?

Усмивката му бавно изчезна и той я погледна с такава настойчивост, че изведнъж й се прииска да се скрие някъде. Изстиска гъбата в мивката и го чу да казва:

— Тук съм, за да те помоля за услуга.

— Услуга? — Беше готова веднага да каже не, да откаже категорично да му помага по какъвто и да било начин, защото дълбоко в душата си знаеше, че той е мъж, който не заслужава доверие, мъж, с когото не би искала да има нещо общо. — И каква е тя?

— Искам да дойдеш до Денвър заедно с мен. — Без да сваля очи от нейните, той кимна бавно. — Струва ми се, че може да имам нужда от теб — да свидетелстваш в моя полза.

Ако цялата ситуация не беше така дяволски сериозна, Маги сигурно щеше да се разсмее.

— Шегуваш се, нали? — попита. — Аз? Искаш аз да свидетелствам в твоя полза?

— През целия си живот не съм бил по-сериозен.

И в този момент тя му повярва. На лицето му бе изписана неподправена решимост — здраво стиснати устни, немигащ поглед, потрепващи от напрежение челюсти. Нямаше и следа от мъжа, който се бе шегувал с нея само преди няколко секунди.

— Не смятам, че ти дължа нещо — бавно изрече тя, сгъна кърпата и погледна тигана със студеното, прегоряло задушено. Веднага отмести поглед. Не беше гладна. Изгубила бе апетита си в мига, в който Тейн отново нахлу в живота й.

— Въпросът не опира до това.

— А до какво? — Тя влезе във всекидневната и приседна на страничната облегалка на канапето.

— Знаеш, че никога не бих наранил Мери-Тереса дори и с пръст.

Сърцето й се сви болезнено. О, тя наистина знаеше, че това е самата истина. В мига, в който зърна нейната тъй съблазнителна сестра-близначка, Тейн си изгуби ума напълно. Маги подозираше, че той никога не бе преставал да обича Мери-Тереса. Виж, Маги бе разлюбил веднага.

— Разбира се.

— Полицаите обаче не го знаят.

Маги изведнъж разбра всичко.

— Искаш да кажеш, че от полицията подозират, че по някакъв начин си въвлечен в изчезването на Мери-Тереса, така ли?

— Нещо такова.

Беше Тейн. Той ми причини това. Загадъчното послание на Мери-Тереса отново се прокрадна в главата й. Кръвта й се смрази, стомахът й се сви от напрежението.

— Не бих дошъл тук, ако не се налагаше — заяви Тейн и Маги му повярва, защото знаеше, че е напълно искрен.

— Не мога просто ей така да стана и да тръгна с теб — чу се да казва тя. И веднага млъкна. Та тук ставаше дума за сестра й! За близначката й. За единствения човек на този свят, който толкова много приличаше на нея. А сега този човек се намираше в беда.

— Трябва да мисля за Бека и… — Гласът й постепенно заглъхна. Ами ако Мери-Тереса имаше нужда от нея? Кафе машината иззвъня и Маги се върна в кухненския бокс, за да налее две чаши кафе с несигурните си, разтреперани ръце. — Аз… Аз не зная — призна тя, внесе чашите с димящо кафе във всекидневната и му подаде едната. — В кухнята има захар и мляко…

— Пия го черно. Благодаря.

Маги си спомни. Не че й се искаше… Предпочиташе този спомен да остане погребан завинаги. Настани се в единия ъгъл на канапето, сви крака под себе си и духна в чашата, за да охлади горещото кафе.

— Кажи ми по-ясно какво точно искаш да направя — предложи тя. Може би щеше да разбере всичко по-добре, ако го чуеше да излага намеренията си с повече подробности.

— Не зная какво се е случило с Мери-Тереса, с Маркиз, или както там предпочиташ да я наричаш — призна той. — Доколкото схващам, май никой не знае. Някои хора смятат, че е била отвлечена. Говори се дори и за възможно убийство, но ти вече знаеш това.

Маги кимна безмълвно.

— Има и хора, които са убедени, че става дума за някакъв рекламен трик, или че тя просто се е покрила някъде, защото била подложена на изключително силно напрежение в работата и изпитала потребност от малко усамотение и покой. — Той отпи от кафето, загледа се в тъмната течност в чашата си и се намръщи. — Не съм сигурен обаче, че тези теории ми звучат достатъчно достоверно.

— И защо?

— Защото всеки път, когато надпреварата в работата й идваше в повече, когато рейтингът на шоуто й падаше, когато поредният й любовник си плюеше на петите… или просто й се приискваше да се махне за малко от лудницата, в която работеше, тя веднага цъфваше в ранчото ми.

— В твоето ранчо? — повтори Маги, слисана от изумление. До този момент бе смятала, че след развода им Мери-Тереса изобщо не се е виждала с Тейн. Сестра й никога не бе споделяла, че понякога се среща с бившия си съпруг.

— Понякога идваше в ранчото в Калифорния, друг път посещаваше другото ми ранчо — извън Шайен. — Остави чашата си на перваза на прозореца и се наведе напред, подпрял лакти на коленете си. — Имаше случаи, в които ме намираше у дома, но много по-често отсядаше в ранчото, било едното или другото, в мое отсъствие.

— Аз… никога не съм знаела, че двамата се виждате — заяви Мери, осъзнала за пръв път колко малко всъщност знае за жената, която бе нейна близначка. Сякаш променяйки името си на Маркиз, Мери-Тереса изведнъж бе прекъснала и връзките си със семейството.

Очите му останаха безизразни. И студени като Северния ледовит океан.

— Има много неща, които не знаеш за сестра си, Маги. Много неща, за които е по-добре да си останеш в неведение. — Той се изправи, приближи се до прозореца и се загледа в тъмната нощ. Лицето му, бледо и сковано от твърда решимост и непоколебимост, се отразяваше в студените стъкла, които леко изкривяваха и размазваха чертите му. Маги знаеше от опит, че Тейн Уокър бе не просто един сексапилен и привлекателен мъж. Той беше също така изключително упорит и неотстъпчив.

Телефонът иззвъня и Маги така подскочи от изненада, че едва не разля кафето в скута си. На второто иззвъняване вече бе сграбила слушалката. Сърцето й биеше със скорост от милион мили в минута. Може би Мери-Тереса най-после бе чула съобщенията, които Маги бе оставила на телефонния й секретар.

— Ало?

— Маги? Кони се обажда.

Надеждите на Маги се изпариха, попарени от познатия глас. Обаждаше се снаха й и Маги се подготви за още лоши новини.

— Здрасти.

— Зная, че сигурно се чудиш защо се обаждам толкова късно, затова ще мина направо към въпроса. Чух, че Маркиз е изчезнала. Имам приятелка от Денвър, която знае, че двете с Маркиз сме роднини. Е, в определен смисъл поне. Както и да е, аз… ами, зная, че е малко неудобно, но реших да се обадя, за да се уверя, че вие двете с Бека сте добре.

Като че ли те е грижа за нас…

— Добре сме — излъга Маги.

— Ами, това е чудесно. Добре. Аз… ами, исках да ти предложа помощта си. Не съм забравила, че в миналото сме имали известни разногласия, които и до ден-днешен не сме изгладили. Но Бека все пак е моя племенница, по дяволите, и аз съм загрижена за нея.

Или за нейния дял от наследството.

— Благодаря ти — не особено топло отвърна Маги.

— Чувала ли си се с Маркиз?

— Не. Не се е обаждала.

— О! Аз… не зная какво да кажа. Но ако решиш, че мога да ти помогна по някакъв начин, само ми се обади. Повярвай ми, говоря искрено.

— Ще се обадя — отново излъга Маги и затвори.

Бека изчака да чуе изщракването, след което остави слушалката на апарата в нейната стая. Стените на старата дървена къща бяха толкова тънки, че тя успя да чуе по-голямата част от разговора между майка си и Тейн Уокър, първия съпруг на Маркиз.

Когато телефонът иззвъня, тя веднага вдигна слушалката, но преди да успее да каже каквото и да било, майка й вдигна в другата стая и започна да говори.

Доколкото можеше да се ориентира от чутото, Бека заключи, че Маркиз е изчезнала и никой не знае къде е. Тейн обаче искаше майка й да замине с него за Денвър. Майка й очевидно ужасно се тревожеше за сестра си. Бека се усмихна в тъмнината. Тя самата изобщо не се притесняваше за Маркиз. Маркиз беше твърде умна, красива и известна, за да й се случи нещо наистина ужасно.

Бека се загледа в сините мехурчета, които се образуваха в основата на нейната специална нощна лампа. Усилията на Тейн да придума майка й за това пътуване до Денвър й харесваха. Всъщност планът беше съвършен. Ако успееше да изиграе правилно картите си, Бека може би щеше да придума майка си да й позволи да погостува на братовчедка си в Ел Ей. Та нали леля Кони току-що им бе предложила помощта си!

За пръв път от много време насам животът на Бека бе озарен от лъч на надежда. Може би все пак имаше някакъв шанс да се измъкне от този забутан градец, който, според майка й, беше истинско райско кътче. Що се отнася до Бека, Сетлърс Ридж, Айдахо, не беше нищо повече от една долнопробна дупка, захвърлена накрай света.

— Искам да си помислиш върху предложението ми — рече й Тейн и започна да облича якето си. Забеляза различните емоции, изписали се по лицето на Маги, и наред с удовлетворението, породено от увереността му, че тя, в крайна сметка, ще се съгласи, изпита и мимолетно колебание, слабо чувство на вина, което разтревожи съвестта му.

— Не съм сигурна. — Тя отново погледна към телефона, сякаш призоваваше Маркиз да се обади. Това обаче нямаше да се случи.

— Ще се върна утре сутринта. — Тръгна към вратата и видя колебанието в очите й. Явно се чудеше дали не трябва да го покани да остане. За него обаче това беше без значение. Нямаше никакво намерение да прекара нощта в този дом. — Тогава ще ми съобщиш решението си. — Излезе през вратата и студеният вятър го преряза като с нож. Вдигна очи към небето. Снеговалежът продължаваше. Тейн искрено се надяваше, че няма да се извие някоя силна виелица.

Качи се в пикапа, запали двигателя, включи светлините и чистачките, след което пусна радиото и потърси местната новинарска станция. Въпреки пращенето чу водещата новина — кратко съобщение за стрелба в района. Включи на задна скорост, фаровете осветиха къщата и той видя Маги, застанала пред прозореца с ръце, скръстени пред гърдите, замислено сключила вежди и стиснала устни. Красива жена. Далеч по-красива от известната си сестра, макар че очевидно не си даваше сметка за това. И може би точно поради тази причина го привличаше толкова силно.

Глупак, присмя се сам на себе си той и видя отражението на очите си в огледалото за обратно виждане. Сиво-сини, сурови, докоснати от жаркия плам на страстта. В отношенията със сестрите Рейли винаги се бе проявявал като последен идиот и това очевидно нямаше никога да се промени. Наричайки себе си с всевъзможни обидни имена, Тейн стисна волана и подкара надолу по алеята. Кара докато намери един сравнително по-широк участък на пътя, спря колата и изключи двигателя.

Обърна се назад към каросерията на пикапа, където държеше всички неща от първа необходимост. Измъкна един пухен спален чувал и се загърна с него. След това отвори жабката на колата и извади плоско шишенце. Развинти капачката и се усмихна мрачно на отражението си.

— За теб, Уокър, жалък кучи сине! — Отпи щедра глътка, почувства как ръженото уиски изгори първо гърлото му, след което си проправи път надолу, затопляйки приятно вътрешностите му. Не остана напълно доволен — надигна шишето отново, отпи още по-голяма глътка, завинти отново капачката и се нагласи за предстоящото дълго, студено и, по всяка вероятност, абсолютно безплодно будуване. Налагаше се обаче да изчака; не можеше да рискува да допусне отново да го направят на глупак.

 

 

Маги, помогни ми, моля те! Спомни си как Тейн те използва, спомни си как използва и мен. Каквото и да стане, не се доверявай на Тейн Уокър!

Маги рязко отвори очи. Сърцето й сякаш щеше да се пръсне, от тялото й се лееше пот. Гласът на Мери-Тереса бе толкова ясен, сякаш сестра й се намираше в стаята при нея. Само че я нямаше. Маги беше сама в леглото си в дървената къща близо до Сетлърс Ридж. С пресъхнала уста опита да прогони страха, смразил ума й. Часовникът до леглото й показваше три часа и седемнадесет минути. Сънят й беше толкова реален, че Маги не беше съвсем убедена, че наистина е било само сън. Тримата — Мери-Тереса, Тейн и Маги — стояха на ръба на една клисура, а под тях се простираше черна бездна, която изглеждаше бездънна. Мери-Тереса, която както винаги се смееше и флиртуваше, направи крачка назад към пропастта.

— Недей! — предупредително извика Маги.

— Хвани се за ръката ми! — властно изрече Тейн, когато веселото и безгрижно изражение на Мери-Тереса изведнъж се изпари и лицето й се разкриви от неподправен ужас. Почвата под краката й започна да се рони. Тя се олюля с пребледняло от уплаха лице. Очите й се разшириха от ужас.

— Тейн! — извика тя, а той се спусна напред, сякаш искаше да я хване.

Маги изпищя, забелязала как на лицето му се изписва омраза. Бе протегнал ръка не за да помогне на сестра й, а за да я бутне долу в пропастта.

— Не! — с все сила извика Маги, но вече бе прекалено късно.

Маркиз започна да пада, размахвайки неистово ръце и крака, фигурката й ставаше все по-малка, докато зиналата черна паст не я погълна напълно. Тейн, възвърнал отново спокойното си и невъзмутимо изражение, се обърна към Маги и я изгледа така, сякаш тя бе следващата му жертва. Точно в този миг тя отново чу гласа на Мери-Тереса.

И сега, неотърсила се още от ужаса на преживяния кошмар, Маги седна в леглото, спусна крака към пода и ги залюля. Ударите на сърцето й сякаш отекваха някъде дълбоко в мозъка й и тя цялата се тресеше от ужаса на реалистичния сън.

— Мамо?

Маги ахна, загубила ума и дума от страх, но в следващия момент разпозна фигурата на Бека, застанала на вратата на стаята.

— Мили боже, изплаши ме — призна си Маги и включи нощната лампа.

— Ти ме изплаши. — Бека, облечена с дънките и пуловера, които носеше по време на злополуката с Джаспър, се подпираше на рамката на вратата, свила в коляното изкълчения си крак и прехвърлила цялата си тежест върху другия. Премигна на светлината, заляла изведнъж стаята — косата й беше разрошена и заплетена, сигурен признак, че е спяла допреди малко.

— Извинявай. Сънувах лош сън. Кошмар.

— Свързан с Маркиз — предположи Бека.

— Да. — Полагайки усилия да се овладее, Маги се изправи и се приближи до вратата. — Извинявай, миличка. Просто съм ужасно притеснена.

— Аз също.

— Позволи ми сега да те заведа до леглото ти, след което ще взема още лед и ще…

— Добре съм, мамо. Наистина. — Бека се прозя. — Ти просто ме изплаши. Напоследък се държиш толкова странно. Днес те заварих да седиш на колене в обора, сега пък те чух да крещиш. — Бека прехапа долната си устна. — Доста е страшничко.

— О, скъпа! — Без да се замисля, Маги обви ръце около дъщеря си и този път Бека не направи опит да се отдръпне. — Последното нещо, което бих искала, е да се държа толкова зловещо, че да те накарам да се боиш от мен.

Бека се изсмя нервно и побърза да се освободи от прегръдките на майка си.

— Зная, че се тревожиш за Маркиз. Освен това чух, че Тейн иска да му помогнеш. — Маги присви очи и изгледа дъщеря си изпитателно. — Не съм искала да подслушвам, но през тези стени се чува всичко — нямаше как да не чуя за какво си говорите — бързо додаде Бека и отклони поглед встрани. — Защо наистина не отидеш там, за да разбереш какво се е случило с нея?

— Не е толкова лесно.

— Разбира се, че е. Съседите ни тук ще се погрижат за конете, книгата ти трябва да бъде завършена чак след няколко месеца, а аз бих могла да отсъствам няколко дни от училище. Тъкмо ще погостувам на леля Кони и чичо Джим в Ел Ей и ще се видя с приятелите си.

— Ето защо било всичко — възкликна Маги, изумена от изобретателността на дъщеря си. С годините Бека като че ли бе започнала да развива някакви специални умения за манипулиране на хората. Също като Мери-Тереса.

— Но ти наистина би могла да им помогнеш да намерят Маркиз…

— Така ли?

— Нали пишеш криминалета, мамо! В тях описваш и истински престъпления. Разговаряла си с толкова много полицаи през годините, а известно време дори си работила и за един частен детектив, нали така?

— Това беше много отдавна.

Бека сви рамене.

— Подобни неща не се забравят. Също като карането на велосипед.

— Не съвсем — отвърна Маги и дори успя да се засмее, отърсила се донякъде от ужаса на кошмарния сън. — Хайде да ти помогна да си легнеш отново.

Бека й отвърна със срамежлива усмивка.

— А защо не ми приготвиш сега горещото какао, което ми предложи по-рано вечерта?

Маги не беше чак толкова сънена и уморена, че да не си даде сметка какво цели Бека. Въпреки това не възрази. Ако това беше единственият начин, по който егоцентричната й и изобретателна дъщеря бе готова да общува с нея, то Маги щеше да го приеме.

— Добре, добре. Само че искам да си легнала. И не се опитвай да ме агитираш за това пътуване до Денвър, разбра ли? Аз сама ще взема решение.

Помогна на дъщеря си да докуцука до всекидневната, настани я на канапето и я загърна с дебело вълнено одеяло. Огънят в камината беше изгаснал и в къщата беше доста студено. Маги, боса и разтреперана от студ, наметна на гърба си една топла роба, обу си чехли, след което се зае да стопли вода за какаото. Докато водата се загряваше в микровълновата фурна, Маги се разтършува из кухненските шкафове за какаото, но намери единствено някакво бурканче с отдавна изтекъл срок на годност.

— Страхотно — промърмори тя. Кулинарните подвизи никога не са били измежду силните й черти. Когато ставаше дума за готвене, тя се изживяваше като сержант Фрайди в кухнята, придържайки се към неговата класическа максима: Само най-важното, мадам!

Сложи какаото в чашите и попита:

— Кое те кара да мислиш, че ако реша да замина за Денвър ще ти позволя да отидеш в Ел Ей? Защо да не останеш при някоя приятелка тук?

— И при коя по-точно?

Маги разбърка какаото. Въпросът на Бека бе повече от основателен. Не познаваха никого от съседите си толкова добре, че да го помолят да приюти Бека за повече от една нощ.

— Не зная.

— Ако замина за Ел Ей, ще мога да видя старите си приятели.

— И да отсъстваш от училище?

— После ще наваксам.

— Обещаваш ли? — Маги занесе чашата на Бека, която за пръв път от седмици насам й се усмихна широко. В очите й проблесна нетърпение.

Маги се настани на другия край на дивана, сви колене, загърна се с дългата роба и придърпа част от одеялото към себе си.

— Обещавам. — Бека духна върху чашата с какао, за да го поохлади.

— Ще си помисля — заяви Маги, макар че вече бе почти решила. Все за нещо трябваше да отстъпи. От известно време насам двете с Бека постоянно се караха, а и загадъчните послания от Мери-Тереса, били те истински или въображаеми, я подтикваха да предприеме нещо. Независимо дали й харесваше или не, главен приоритет за момента беше изчезналата й близначка и тя трябваше да се опита да разбере какво точно се е случило с нея.

Маги беше от хората, които не обичат да прехвърлят на други собствените си проблеми, а сега моментът беше такъв, че Мери-Тереса очевидно наистина имаше нужда от нея.

— Мамо? — Лицето на Бека отново бе станало сериозно. Момичето нервно хапеше долната си устна — сигурен знак, че нещо я притеснява.

— Да?

— Да не би нещо с теб да не е наред?

— Искаш да кажеш нещо различно от факта, че все не успявам да се погодя със собствената си дъщеря? — подразни я тя и се вгледа в чашата си, в която какаото се бе разтворило в противна белезникава смес. После бавно отпи.

— Не. Питам дали не си болна. — Бека преглътна шумно и отмести поглед встрани. — Нали разбираш…

— Не, миличка, не съм болна. Нито физически, нито душевно. — Въздъхна и й се прииска да можеше да се довери на дъщеря си, да й каже истината за Мери-Тереса и за гласа й, който чуваше от вчера насам. Знаеше обаче, че така само ще долее масло в огъня, ще изплаши Бека, ще й припомни старите болезнени спомени и страховете й, че майка й може да не е с всичкия си. Страхове, породени от факта, че известно време след смъртта на съпруга си Маги бе посещавала психиатър. В това нямаше нищо чак толкова необичайно, но Кони и Джим се възползваха от случая, за да започнат да тръбят, че душевното равновесие на Маги е под въпрос. Тя лекичко се изкашля и погледна дъщеря си. — Изпий си какаото и да си лягаме.

— И какво смяташ да правиш? — попита Бека. Отпи за последно и подаде чашата на майка си.

— Де да знаех — призна си Маги. Не съществуваше лесен отговор на този въпрос. Никога не си бе представяла, че животът й може да стане толкова сложен и объркан.

Отнесе двете чаши до мивката, където видя чашата, използвана от Тейн по-рано вечерта. Докосна ръба й с пръст и отново се запита за истинската причина, довела го в дома й. Той спокойно можеше да й се обади по телефона и да й каже за изчезването на Мери-Тереса. Въпреки това бе предпочел да измине стотици мили, само и само да разговаря с нея лично.

Барабанейки с пръсти по кухненския плот, Маги се загледа през прозореца на кухнята. Земята бе побеляла от прясно навалелия сняг, клоните на дърветата се огъваха под тежестта му. Луната бе изчезнала напълно, скрита зад облаците. Нощта изглеждаше зловещо тъмна. Самотата и изолираността, които обикновено й носеха спокойствие и утеха, в този момент й се сториха необичайно плашещи.

— Мамо? — Гласът на Бека я изтръгна от мислите й. — Какво всъщност става?

Маги поклати глава и въздъхна. Вместо да се престори, че не разбира за какво говори Бека, тя простичко заяви:

— Ето това вече е въпрос за шейсет и четири хиляди долара. — Прокара пръсти през косата си, върна се във всекидневната и мълчаливо предложи на дъщеря си да я придружи по коридора до стаята й. — Иска ми се да знаех отговора, Бека. По дяволите, как само ми се иска!