Лиза Джексън
Шансове (6)

2.

— Как го направи? — настоятелно попита Маги на следващата сутрин.

Двете с Мери-Тереса най-после бяха останали сами в кухнята, където уж изпълняваха домакинските си задължения. Мери-Тереса, с безупречен грим, но с леко подпухнали и зачервени очи, влудяващо бавно вадеше измитите съдове от машината — задължение, с което трябваше да приключи, преди да се подготви за урока по пеене. Маги, заета с отегчителната задача да почисти и измие масата, се облегна на кухненския плот и погледна близначката си. Не беше спала добре, но бе твърдо решена да разреши проблема, обсебил мислите й.

— Как направих какво!

— Ти знаеш. Как успя да ми кажеш ония неща през нощта?

— Не съм говорила с теб през нощта. — Мери изплакна една чиния, по която имаше останал сироп, и я сложи да се суши.

— Напротив, говори. Чух гласа ти съвсем ясно. Все едно че беше в стаята ми. Каза: Не казвай, Маги! Каквото и да правиш, не казвай на никого!

— Това е тъпо. Дори не съм влизала в стаята ти.

— Зная. Затова предположих, че си извикала думите през тръбите на водопровода или през някоя друга пролука.

Мери-Тереса измери сестра си с поглед, който говореше, че я смята за стопроцентова идиотка.

— И защо бих направила нещо такова? Та нали всеки би могъл да ме чуе. Тръбите не минават само през нашите две стаи, нали?

Маги, естествено, и сама се бе сетила за това. Но никакво друго обяснение не й идваше на ум.

— И все пак трябва да си направила нещо. Защото те чух.

— Няма начин.

— Не ме ли помоли да запазя в тайна случилото се? Не каза ли, че мама и татко ще те убият, ако научат?

— Не съм го казала. Само си го помислих.

— Е, аз го чух. Ти каза: Не казвай, Маги, моля те. Каквото и да правиш, не казвай на никого. Мама и татко ще ме убият, ако научат. Маги, моля те, нека това си остане наша тайна.

Мери-Тереса зяпна от изненада.

— Как си могла… — Тя изпусна една чиния, която падна на застлания с плочки под. Тряс. — Чула си тези думи?

— Нали точно това ти казвам.

— Но… — Тя се наведе и започна да събира счупените парчета. — Не съм, по дяволите! — Едно от парчетата се заби в пръста й.

— Не си какво!

— Не съм казвала нищо. Не и на глас. Ти… ти само си си въобразила, че чуваш нещо. — От палеца й покапа кръв и тя го пъхна в устата си.

— Няма начин. — Маги рязко поклати глава, отблъсна се от плота и се зае да помага на сестра си да съберат парчетата от пода. Взе една метла от килера, без да обръща внимание на полупразната бутилка водка, скрита зад парцала за миене на плочките.

— Но аз… аз не съм изричала тези думи. Или каквото и да било друго. — Изражението на Мери-Тереса изведнъж се втвърди — на лицето й се изписа неотстъпчивостта, с която Маги се бе сблъсквала през целия си живот.

— Да, но аз ги чух.

— Не би могла. — Продължавайки да смуче порязания си пръст, Мери-Тереса започна да рови из един от шкафовете със свободната си ръка. Намери лента лейкопласт, отвори пакетчето и залепи лентичката върху малката раничка на пръста си. През това време Маги смете парчетата от счупената чиния и ги изхвърли в боклука. По пода останаха петна от кленов сироп и яйчен жълтък. — О, по дяволите, Маг. Виж какво направи.

— Ще го почистя, не се тревожи. — Маги вече бе изпрала парцала и, отпуснала се на колене, излъска пода до блясък.

Мери-Тереса затвори с трясък вратата на съдомиялната машина, след което скръсти ръце пред гърдите си и се загледа изпитателно в Маги.

— Какво?

Мери не отговори. Свъсила вежди в усилието си да се концентрира, стиснала съсредоточено устни, тя като че ли се опитваше да разреши най-комплицирания проблем в света.

— Какво ти става?

— Видя ли? — Изражението й се промени. — Не ме чу.

— Но ти не каза нищо. — Маги изгледа сестра си така, сякаш току-що се бе появило трето око на лицето й.

— Нищо не съм казвала и през нощта.

— Но аз те чух.

— Твърдиш, че си чула думите, които си помислих — рече Мери-Тереса и избърса ръце в една хавлиена кърпа. — Миналата нощ не съм казвала нищо, но наистина си помислих нещата, които си чула.

— Какво? — Маги прикова невярващ поглед върху сестра си. — Само си си ги помислила? Хайде стига! — Мери-Тереса и друг път й бе сервирала разни измишльотини, но този път надмина себе си!

— Зная, зная, че звучи налудничаво, но снощи, след като те чух да се прибираш в стаята си, се почувствах толкова нещастна, толкова засрамена, толкова… уплашена, че ще кажеш на мама и татко, че… започнах… ами, помолих се… мислено те помолих да не казваш нищо.

Това вече беше прекалено. След безсънната нощ, изпълнена с образите на Мич и Мери-Тереса, Маги просто не можеше да понесе подобни шантави обяснения. Тя вдигна двете си ръце с дланите напред и отстъпи крачка назад.

— Не зная какво се опитваш да постигнеш, Мери-Тереса, но…

— Уверявам те, че това е самата истина. — Тя сграбчи ръцете на Маги и ги стисна с все сила. — Не зная как или защо си могла да чуеш мислите ми. Но ти трябва да разбереш едно… Онова, което видя снощи… то, то е нищо… — Острите й нокти се забиха в кожата на Маги. Зелените й очи гледаха сърдито и напрегнато. — Трябва да ми повярваш.

Маги отблъсна ръцете на Мери-Тереса и отстъпи назад към плъзгащата се врата, която водеше към вътрешния двор и басейна.

— Виж, махам се от тук. Не е нужно да казваш нищо повече. Малката ви тайна, твоята и на Мич… е, няма да я споделя с никого.

— Не е тайна — настоя Мери-Тереса и очите й се напълниха със сълзи. — Наистина, Маги, трябва да ми повярваш. Нищо не се случи.

— Точно така. И Мич ми каза същото.

— Зная, но нищо не се случи. Не и снощи…

— И… аз ти вярвам — излъга Маги. Не искаше да мисли за това. Стомахът й се преобръщаше, заплашвайки да изхвърли отново погълнатата от нея храна всеки път щом си припомнеше сцената в топлия басейн и си представеше ръцете на Мич да се плъзгат по гладката кожа на голия гръб на Мери-Тереса.

Маги отвори вратата към вътрешния двор и излезе отвън. Сутрешното слънце блестеше ярко, безброй мушици жужаха край цветовете на розовите храсти. Ако трябваше, щеше да извърви пеша двете мили до конюшните, но щеше на всяка цена да се махне от тук и от цялата тая гадост, която като че ли се процеждаше през дебелите зидове на къщата, която наричаше свой дом.

Извади едно гумено ластиче от джоба си, опъна косата си назад, прибра я на опашка и я привърза с ластичето. Струваше й се, че целият й живот е придобил твърде нереален и сюрреалистичен характер през последните няколко дни.

Само се дръж, каза си тя и се насочи надолу по улицата към центъра на града. В подножието на хълма прекоси неправилно главната улица и продължи пътя си по една странична сенчеста уличка. Тази лудост ще отмине. Трябва да отмине. В другия край на уличката Маги заобиколи няколко варела за боклук, които вече доста понамирисваха, и подплаши един черен котарак, който се приличаше на слънце, излегнал се върху оградата. Вирнал опашка, той скочи на земята и крадешком се промъкна на сянка под един стар „Шеви Нова“, паркиран край гараж с хлътнал покрив.

Уличката я отведе до самото сърце на града и Маги изведнъж се озова на паркинга зад ресторант на „Макдоналдс“. В предния джоб на рязаните си дънки намери достатъчно дребни пари за една кола. После отново тръгна по пътя си. Отпиваше кола през пластмасовата сламка, а късното утринно слънце приятно топлеше врата й. Майка й щеше да се вбеси от появата на Маги в тенис клуба. Е, толкова по-зле за нея. По-лошото обаче бе, че Бърнис Рейли вероятно щеше да откаже да прекъсне поредната си игра на бридж и затова щеше да се постарае да издири осиновения си син и да го извика да прибере Маги. Страхотно…

Присвила очи, за да се предпази от силното слънце — в бързината бе забравила слънчевите си очила — Маги пристъпваше по напечения асфалт, който сякаш й припарваше през тънките подметки на обувките й за тенис и в един момент едва не се изкуши да вдигне ръка и да спре някоя преминаваща кола. Много нейни съученици пътуваха постоянно на стоп, но нейните родители бяха категорично против и тя реши, че ще е по-разумно да продължи пеша, макар че вече започваше да се поти.

Във въздуха трептеше мараня и размазваше очертанията на четирите колони коли, които пъплеха едва-едва от светофар до светофар. Теренът в тази част на града беше по-равен — тук се намираха повечето магазини, заведения за бързо хранене, таверни и търговски центрове, разположени от двете страни на пътя. Имаше и къщи, които обаче бяха значително по-евтини от онези на хълма. Телефонни кабели и електропроводи се люлееха във въздуха, а върху гигантските им стълбове бяха налепени всевъзможни, написани на ръка, обяви и печатни рекламни дипляни.

„Изгубено куче — тригодишен кокер шпаньол, който отговаря на името Роско…“

 

„Краят наближава; чуйте проповедта на преподобния Бил Балантайн в църквата Нова надежда в събота, двадесет и осми февруари 1978 година, от осем часа вечерта…“

 

„Гаражна разпродажба, организирана от шестчленно семейство. В петък, събота и неделя…“

Без да обръща внимание на мръсотията и боклуците по тротоара, Маги продължи да се влачи през търговската част на града. Тътреше се покрай витрините и се взираше в уличното движение с нищо невиждащ, обърнат навътре към душата й поглед. Разсеяно пресичаше улиците, изчаквайки механично зелена светлина на всеки светофар. Гърбът й бе мокър от пот, а съзнанието й продължаваше да е обсебено от образите на Мич и Мери-Тереса. Виждаше ги полуголи. Да се докосват. Да се целуват. Да правят всякакви отвратителни и порочни неща.

— Ей! Гледай къде вървиш! — Чу пронизително изсвирване на клаксон и отскочи назад. Спъна се и изпусна чашата с кола, която се търкулна чак долу на платното. Един джип премина на червено и едва не я блъсна. Маги така рязко се дръпна назад, че едва не изкълчи глезена си, а при падането си чашата с кола се бе разплискала по голите й крака.

— За бога, гледай къде вървиш! — Картонената чаша попадна под дебелите гуми на джипа, а шофьорът побърза да форсира двигателя.

— Копеле — промърмори полугласно Маги. Краката й лепнеха от колата, чувстваше се грозна и мръсна като крастава жаба. И защо непрекъснато мислеше за Мери-Тереса и за Мич? Трябваше да ангажира съзнанието си с нещо друго. Каквото и да е то.

Маги продължи пътя си. Този път си наложи да е по-внимателна по отношение на колите, които преминаваха край нея. Прекоси бизнес района и навлезе в жилищен квартал с малки къщи и морави с изсъхнала, пожълтяла трева. Дворовете бяха оградени с телени огради, които не позволяваха на децата и кучетата да излизат на улицата и, едновременно с това, възпираха случайните минувачи да проникнат в тези уединени дворчета с малки къщички с широки веранди, отрупани с ярките и ароматни цветове на нацъфтелите в края на лятото избуяли храсти и цветя.

Само след още няколко преки градът остана зад нея, изместен от ябълкови и прасковени градини и ферми за отглеждане на пилета. Маги се отклони от главния път и пое по някаква странична улица, която също се изкачваше нагоре по хълмове, засадени с добре гледани лозя. Движението намаля, въздухът стана значително по-чист, а ходилата на Маги започнаха да парят от болка.

Продължи да върви по банкета край пътя като се опитваше да не обръща внимание на досадните рояци мухи и всякакви други летящи твари, които се радваха на последните топли дни на късното лято. Край нея се движеше върволица от камиони, пикапи и коли.

Чу силния рев на мощен двигател — ако съдеше по шума, сигурно беше камион, — който идваше зад нея и очевидно пътуваше в същата посока. Не си направи труда да се обърне, но чу, че камионът намалява скорост и се подготви психически за неизбежните подсвирквания и дюдюкания.

— Да те откарам? — предложи й шофьорът — мъж на около двадесетина години. Седнал зад волана на раздрънкан камион, който очевидно помнеше и по-добри дни, мъжът я дари с усмивка, която й се стори прекалено дяволита, ако не и малко порочна. Маги мигом застана нащрек. Не можеше да прецени дали усмивката му е искрена, или просто добре заучена гримаса, защото очите му бяха изцяло скрити зад слънчеви очила с огледални стъкла.

— Не, ще повървя — отвърна Маги, твърдо решена да не поема никакви рискове. Въпреки това вдигна ръка, засенчи очи от слънцето и огледа по-внимателно шофьора на камиона.

— Сигурна ли си? — Имаше гъста права коса — тъмнокестенява, нашарена с изсветлели от слънцето, златисти кичури. Даже и еднодневната брада, набола по лицето му, не можеше да притъпи напълно острата извивка на четвъртите му челюсти. Не беше кой знае какъв красавец, но Маги веднага разпозна онази вродена мъжка грубоватост и енергичност, които той излъчваше, и, по всяка вероятност, използваше в своя полза. Без да знае каквото и да било за този мъж, тя веднага си даде сметка, че той е от злосторниците, които добрите и почтени момичета трябва да избягват на всяка цена.

— Добре съм. Наистина.

— Щом така казваш. — Не се и опита да прикрие недоверието си.

— Така е. Наистина.

На лицето му цъфна подигравателна усмивка.

— Ще пукнеш в тая жега.

— Съмнявам се. — Да не би да флиртуваше с нея? По-възрастен от нея мъж с избеляла тениска, скъсана на няколко места край врата? Запленена и очарована от дръзкото му, леко предизвикателно отношение, Маги почувства някаква непозната топлина да се разлива по тялото й.

— Просто се опитвам да бъда галантен.

— Да бе, вярно! — Мъжът в камиона по нищо не приличаше на рицар в бляскави доспехи. И кого се опитваше да заблуди? — Аз пък съм Жана Д’Арк.

— И аз така си помислих като те видях.

Маги го изгледа с убийствен поглед и продължи по пътя си.

— Щом така предпочиташ… Чао, хлапе! — Той погледна в огледалото за обратно виждане, натисна газта и камионът се понесе по пътя.

Хлапе! Хлапе? Егото й беше наранено. Видя се през погледа му — лепкави от кока-кола крака, коса, опъната назад в най-обикновена конска опашка, разръфани дънки. Този тип я беше взел за хлапачка. Та тя бе завършила гимназия. Вярно, че все още беше на седемнадесет години, но само след няколко седмици ще стане на осемнадесет. А той на колко ли беше? На двадесет и една? Може би на двадесет и две? Е, това нямаше значение. Маги нямаше да го види никога повече, но въпреки това през остатъка от пътя отново и отново си припомняше проведения разговор. Не че си бяха казали кой знае какво, но случката на пътя й помогна да изхвърли от главата си мислите за Мич и сестра й.

Половин час по-късно тя вече вървеше по дългата алея към конюшните, когато отново забеляза камиона му — очуканата бракма бе кърпена на няколко места и под положения грунд прозираше първоначалният й тъмнозелен цвят.

Страхотно! Този ден ставаше все по-ужасен и по-ужасен. Маги махна с ръка на Флора — собственичката на ранчото, която стоеше пред отворения кухненски прозорец на старата фермерска къща. Флора, която наближаваше шестдесетте, бе оставила косата си да придобие естествен сив цвят и когато тази права и жилава коса не падаше свободно на раменете й, тя я вдигаше високо на кок, завит точно на върха на главата й. Както в този случай. От годините, прекарани на открито, лицето й бе заприличало на парче обработена кожа — дълбоки бръчки и тъмни петна загрозяваха гладката й някога кожа, но Флора като че ли нямаше нищо против. Никога не слагаше грим. Искрената усмивка бе единственото й украшение. Разведена от милион години, тя никога не говореше за бившия си съпруг, нямаше деца и изглеждаше напълно доволна от живота си.

— Инк Снот е на северното пасбище — провикна се през прозореца тя, а пердетата леко се разлюляха от слабия ветрец. Кучето й, златисто на цвят и с неустановена порода, наречено Чарлтън, или просто Чарли, се въртеше под едно дърво, без да изпуска от очи катеричката, която подскачаше от клон на клон.

— Благодаря.

Отегчен от катеричката, Чарли се помъкна след Маги. Главата му висеше на една страна — най-вероятно заради осилите и бодливите лепки, които се закачаха по ушите му по време на разходките му из околните поля.

Маги вървеше, прехапала устни, и се опитваше да отгатне какво прави тук онзи тип с камиона. Мина край зайчарника и се загледа в дългоушковците, които надничаха от къщичките си. Очите им бяха тъмни и блестящи, а нослетата им непрекъснато потрепваха. След това Маги и кучето продължиха по пътя си към конюшните.

Тя забеляза Инк Спот — красива кобила на черно-бели петна, която пасеше с още два коня — единият дорест, а другият светлокафяв — на едно от пасбищата с почти изсъхнала от слънцето трева. Кобилата вдигна бялата си глава и я погледна. Изсумтя, помръдна с уши и отново се зае да пощипва от изсъхналата трева.

— Виждам, че е изцяло погълната от това занимание — промърмори Маги, адресирала забележката си към кучето, което, заболо нос в земята, се отдалечи, душейки около основите на гаража. Маги отвори вратата на конюшнята. Лъхна я познатата миризма на кожа и масла, на оборски тор и суха слама, на коне, паяжини и прах. Маги се приближи до помещението с такъмите, в което седлата стояха поставени върху дървени магарета, а юздите, окачени на куки по стените, се влачеха по бетонния под.

Отдели си юздечка с мундщук и един оглавник, а след това изнамери и поводи. Излизайки през страничната врата, тя едва не се сблъска с някакъв мъж, който тъкмо влизаше.

И това, естествено, е точно онзи тип от камиона, с несвойствен за нея фатализъм си помисли тя. Този път очилата ги нямаше и Маги видя наситените му сиво-сини очи, украсени от извити мигли и тъмни, прави като черта вежди. Той промърмори набързо едно извинявай без да изпуска от устните си изсъхналото стръкче трева, което предъвкваше. В следващия миг обаче в очите му проблеснаха закачливи пламъчета и на лицето му цъфна предишната арогантна усмивка, която Маги намираше за ужасно нахална и безсрамно сексуална. Той почеса наболата си брада и огледа Маги отгоре до долу.

— Виж ти, виж ти… И това ако не е Девата от Орлеан…

— Какво?

— Жана? Независимата госпожица, която е прекалено горда, за да приеме нечие предложение за помощ. — Той подпря мускулестото си рамо на касата на вратата и успешно прегради пътя на Маги.

Смутена от забележката му, тя си каза на ум, че ще е най-разумно да си замълчи, само че не устоя на предизвикателството.

— А това пък ако не е шофьорът на камион, който смята, че жените са в пълна безопасност, докато пътуват на стоп с непознати. — Преметна поводите през рамо и се промъкна край него, докосвайки тялото му със своето.

— Не просто жена, а светица — изсмя се той и се обърна след нея. Смехът му я последва извън сградата. Тялото й сякаш се вцепени, тя рязко се извърна и го погледна.

— Точно така. Светица. Чиста и непорочна — тросна му се ядно.

Не разбираше защо този мъж я дразни толкова много, не можеше да си обясни защо тялото й пламтеше, а тя изпитваше неистовото желание да го зашлеви през лицето и да изтрие влудяващата му усмивка. Той леко вдигна едната си вежда, очевидно развеселен от гневния й изблик. Над главите им прелитаха лястовици, стрелкаха се високо в небето, осеяно с перести, почти прозрачни облачета, които изобщо не възпираха жарките лъчи на късното августовско слънце.

— Е, света Жана, ти май имаш кон тук, а?

— Ммм… — Тя кимна; не виждаше причина да продължава този разговор.

— Искаш ли да го оседлая вместо теб?

— И защо да го правиш? — попита Маги, като не спираше да се чуди какво изобщо прави той в конюшнята.

— Защото е част от работата ми.

Стомахът й се сви, когато започна да проумява, че присъствието му тук ще е много по-трайно, отколкото се бе надявала.

— Каква работа?

— Вече работя за Флора.

— И какво точно правиш?

— Всичко. — Беше като омагьосана от проклетите му очи. Той премести сухата сламка от единия ъгъл на устата си в другия. — Преподавам езда и обяздване, макар че повечето хора тук не проявяват особен интерес. Освен това се грижа за животните… такива неща.

— Ти си коняр?

— Предполагам, че би могло да се каже и така. — Намигна й, а тя едва не изпусна поводите, които стискаше в ръка. — Със същия успех можеш да ме наречеш учител по езда, или пък момче за всичко.

Значи това нямаше да бъде единствената им среща. Той щеше да е тук при всяко нейно посещение. Тази мисъл я обезпокои. Притесни я. А имаше и по-лош вариант — този тип може би щеше да замести предишния й треньор по езда.

— Какво се е случило с Енрике?

— Напуснал, струва ми се. — Той повдигна нехайно рамене, а силните му мускули помръднаха под износената тениска.

Едва сега Маги го огледа отгоре до долу, възприемайки го като цялостен образ. Широки рамене, загорели от слънцето жилести ръце, тънка талия и толкова тесен ханш, че ако не бяха пристегнати с износен кожен колан, избелелите му дънки с доста съмнителна чистота, сигурно щяха да се свлекат до глезените му. Но дори и с колан, дънките бяха свлечени ниско под кръста му. Прекалено ниско.

— О! — Маги изведнъж се смути, осъзнала с болезнена яснота, че все още няма и осемнадесет години. Не беше достатъчно голяма, за да гласува. А и той самият не я ли беше нарекъл хлапе! Ами наистина си беше малка. — Много лошо. Харесвах Енрике.

Той присви устни в подигравателна гримаса.

— Знаеш ли, ако се постараеш сериозно, току-виж си харесала и мен.

Съмнявам се, мигновено си помисли тя, но не изрече думите на глас. Той също предпочете да замълчи, макар че сигурно се бе досетил какви мисли се въртят в главата й.

— Казвам се Уокър. — Пристъпи напред, изплю сламката и й подаде огромната си, силна и мазолеста ръка. — Тейн Уокър.

— Тейн?

— Майка ми фъфлела, та затова се казвам така.

— Моля?

Той се изсмя.

— Шегичка, Жана. Тейн е фамилно име. — Обви пръсти около нейните — най-обикновено ръкостискане, което, кой знае защо, й се стори прекалено интимно. — Подозирам, че когато не се изживяваш като канонизирана светица, и ти си имаш друго име, нали?

— Маги Рейли — механично отвърна тя, а ръката й пламна като запалена от огън.

— Тук ли учиш?

Тя кимна. Тейн пусна ръката й и Маги отстъпи крачка назад.

— Учих. Завърших гимназия през юни. — Защо изведнъж бе решила, че е длъжна да отговаря на всичките му въпроси и да поддържа този разговор?

— Аз така и не завърших — призна й той.

— И защо? — Този тип не бе завършил дори гимназия?

Очите му помръкнаха, а Маги почувства студените тръпки, които пробягаха по гърба й. Този мъж, само с няколко години по-голям от нея, си имаше своите тайни. Тъмни, мрачни тайни.

— Трябваше да свърша някои други неща. — Сякаш решил, че й е казал достатъчно, той се обърна и кимна по посока на пасбището, където пасяха конете. — Кой е твоят?

— Петнистата кобила на северното пасбище — автоматично отвърна тя и посочи Инк Спот. Пое към пасбището, а Тейн тръгна редом с нея.

— Имаш добър вкус. — В погледа му проблесна уважение. — Имаш най-добрия кон в тази конюшня.

— Вече знаеш това?

— И още как! — Една голяма черна змия пресече прашната пътека, по която вървяха.

— И как го разбра толкова бързо?

— Цял живот се занимавам с коне. Израснал съм в ранчо в Уайоминг. А сега, ако ми дадеш тези такъми, ще отида да оседлая кобилата ти.

— Сама ще го направя — фръцна се Маги, макар че продължаваше да не разбира защо изведнъж реши, че трябва непременно да се покаже като зряла, способна и компетентна жена. Прекрасно разбираше обаче, че този мъж я изнервя и притеснява. Маги смачка една досадна жълта буболечка и влезе през портата на пасбището.

Тейн не я последва. Опря лакти на най-горната летва на оградата, а на най-долната подпря единия си крак. Маги си представяше присвитите му очи, които невъзмутимо се взираха в нея с неподправен интерес. Гледаше я така, сякаш поведението й го забавлява безкрайно. Очевидно я смяташе за разглезено градско момиченце, което не разбира нищо от коне.

Не че беше много далеч от истината.

— Здравей, момичето ми! Хайде ела — тихичко занарежда Маги и бръкна в джоба си за парчето ябълка, което бе отмъкнала от кухнята тази сутрин.

Инк Спот вирна глава и изпръхтя — силните й мускули затрептяха под черно-бялата козина. За момент Маги си помисли, че конят ще се изправи на задните си крака и това я поуплаши и смути още повече. Лакомията обаче надделя над желанието за независимост. Кобилата наведе глава и докосна с меката си муцуна разтворената длан на Маги, която веднага се възползва от предоставилата й се възможност и й надяна оглавника.

— Добро момиче — прошепна Маги и погали коприненомеката муцуна на Инк Спот. Преливаща от гордост, Маги се завъртя на пета. Заля я вълна от неописуемо разочарование. Тейн вече не се подпираше на оградата. Всъщност, изобщо не се виждаше наоколо.

Почувствала се като пълна глупачка, Маги се изчерви от унижение и дръпна поводите. Половин час по-късно, яхнала петнистия кон, Маги изведнъж си даде сметка, че от мига на срещата й с Тейн Уокър изобщо не се бе сещала за Мери-Тереса и Мич.

— Значи имаш нужда от някой, който да те откара до града?

Гласът на Тейн я стресна, тя подскочи от изненада и едва не изпусна четката, с която решеше блестящата козина на Инк Спот.

— Нямам нужда от помощ — автоматично отвърна Маги, погледна през рамо и видя Тейн да оставя една вила на обичайното й място — точно до вратата на конюшнята.

— Е, ако все пак решиш, че мога да те откарам, обади се. И без друго трябва да ходя до магазина, така че мога да те откарам.

— Благодаря — отвърна тя. — Но аз мога да се обадя на… — На кого? На майка си, която сигурно вече е пияна до козирката? На вечно заетия си баща? На Мери-Тереса, която по това време е на урока си по балет? Или на Мич? Вътрешно потрепери при тези възможности. Не, ако трябва, щеше да се прибере у дома пеша. Не беше чак толкова далеч, а и не искаше да се държи пред Тейн като хлапачка, която трябва да се обажда на близките си, за да дойдат да я приберат. — Ще се оправя.

— Добре. — Той избърса ръце в крачолите на дънките си. — Просто ме уведоми, ако решиш да се възползваш от предложението ми.

— Непременно — отвърна тя, изненадващо загубила дар слово. Имаше нещо в този мъж, някакво наелектризиращо излъчване, което й се струваше опасно и някак си неопитомено и макар да намираше тази негова черта завладяващо привлекателна, тя си забрани да разсъждава повече по този въпрос.

По-късно, докато отново вървеше сама по банкета по обратния път към дома, Маги чу бръмченето на камион зад себе си. Вече бе започнала да различава характерното буботене на старата таратайка.

— Маги?

Тя вдигна очи към него. Беше подпрял едната си ръка на отворения прозорец на шофьорската врата, а с другата стискаше волана.

— Да?

— Качвай се. Ще те откарам.

— Не е необходимо да го правиш.

Усмивката му помръкна.

— Ще се почувствам по-добре, ако те откарам. — Погледна я през огледалните стъкла на авиаторските слънчеви очила. — Уверявам те, че не хапя. Или поне в повечето случаи.

Тя се поколеба, но не можа да устои. Според нея Тейн беше безобиден колкото и раздразнена гърмяща змия, но въпреки това притежаваше някакво вродено очарование и сурова мъжественост, които я изпълваха с любопитство. Макар че малко се боеше от този мъж, Маги искаше да научи колкото е възможно повече за него. Вече бе усетила, че той е съвкупност от противоположности — в един момент беше любезен и свестен младеж, а в следващия се превръщаше в див и необуздан мъжкар, който вероятно пушеше и пиеше твърде много, а жените, претендиращи за вниманието му, се редяха на опашка, дълга от тук до Монтана.

Той се наведе, отвори вратата и преди да си даде време да размисли, Маги се качи в кабината. Затръшна вратата и забеляза леката усмивка, появила се на лицето му. Той превключи скоростите и пое по пътя за града. Маги се потеше обилно — тениската залепна за гърба й, косата й се овлажни. Камионът нямаше климатик и в кабината беше непоносимо горещо. Тя нервно облиза устни. Не знаеше къде да си сложи ръцете и затова седеше като вкаменена, взираше се напред през мръсното предното стъкло, осеяно с телцата на безброй дребни буболечки, и отчаяно се опитваше да измисли някаква тема на разговор. Каквато и да е.

— Смяташ ли да продължиш да учиш в колеж? — най-накрая попита той тъкмо когато минаваха край ресторанта на „Макдоналдс“, от който Маги си бе купила колата по-рано през деня.

— Да… о, завий тук и карай нагоре по хълма — инструктира го тя, а той се престрои в ляво, намали скоростта и, форсирайки стария двигател, тръгна нагоре по стръмната улица. Веднага мина на по-ниска предавка и продължи да кара, следвайки указанията й през заплетения лабиринт от тесни, криволичещи улички, живи плетове, каменни стени и електронно заключващи се порти.

Разглеждаше района с любопитство и за пръв път през краткия си седемнадесетгодишен живот Маги си даде сметка за реалното положение на баща й в обществото и за престижния квартал, в който живее. Едновременно с това осъзна, че Тейн Уокър не проявява никакъв интерес към социалния престиж, постигнат от майка й и баща й с цената на упорита борба и безброй разочарования. За него тези неща просто не бяха от значение. Не ги смяташе за важни. Може би дори ги презираше.

— Тука… — рече тя и посочи алеята. Мустангът на Мич бе паркиран близо до гаража, край който бяха оформени красиви лехи с петунии. Портата беше отворена. Тейн тръгна с камиона по алеята. — Благодаря — каза Маги, когато той намали скоростта и спря. — Много съм ти задължена.

— Пак заповядай. — Обърна се и я погледна. За нейна изненада и ужас кривата усмивка, появила се на лицето му, докосна някаква част от душата й, за съществуването на която Маги не бе и подозирала до този момент. И това я изплаши.

Сърцето й ускори ритъма си. Погледът му бавно се премести на деколтето на бялата й тениска и пулсът в основата на гърлото й запулсира неудържимо.

— Ами, да… — О, боже каква глупачка! Уж завършила гимназия, пък се държи като хлапачка. Тя се обърна, опитвайки се безуспешно да отвори вратата.

— Чакай, дай на мен. Дръжката малко заяжда. — Тейн се наведе над нея и се присегна към вратата. И Маги изведнъж се оказа притисната под силното му, мускулесто рамо, загорялата му ръка с изпъкнали, дебели като въжета вени и тениската му, избеляла и на петна, пропита с миризмата на пот. Главата му почти опираше в скута й и тя почувства топлия му дъх по голата кожа на бедрата си, непокрита от разръфаните крачоли на отрязаните й дънки. — Проклета врата!

Стомахът й се преобърна, кожата й настръхна. Тя неволно сдържа дъха си и предпочете да не обръща внимание на вълнението, зародило се някъде дълбоко в душата й. Тейн натисна дръжката с все сила, тя изскърца жалостиво и вратата най-сетне се отвори.

— Ето, готово. — Той се изправи и тя почувства силната миризма на цигари и мъжка пот. Толкова бързаше да се отдръпне възможно най-далеч от него, че едва не се изтърколи от кабината на камиона. Цялото й тяло пламтеше, лицето й бе зачервено от смущение, а краката й, омекнали като гумени, изведнъж сякаш отказаха да й се подчиняват. — Е, до скоро.

— Ами… да. — Тя преглътна мъчително и макар да си повтаряше, че трябва да се прибере в къщата, продължи да стои като вкоренена на алеята. Прехапала долната си устна, Маги не сваляше поглед от очукания камион, който се отдалечаваше надолу по улицата.

— Какъв беше този? — попита Мери-Тереза, появила се иззад гаража. Облечена с къса блузка и кожени панталони, тя свали слънчевите си очила и захапа единия край на рамката.

— Искаш да кажеш кой! — поправи я Маги и леко повдигна рамене. Поради причина, която все още не разбираше добре, тя изпита желание да защити Тейн от въпросите и предубеждението, появило се в очите на Мери-Тереса. — Просто един човек, който работи в конюшните.

— Аха. — Мери-Тереса кимна с разбиране. — Значи вече се срещаме с простолюдието.

— Той само ме докара до вкъщи.

Едва забележима бръчица се появи между съвършено оформените вежди на близначката й и тя се загледа през отворената порта, сякаш се надяваше на някакво прозрение свише, което да й помогне да разбере защо Маги е благоволила да се качи в онзи ужасен стар камион.

— Имаш късмет, че успяхте да стигнете до тук.

— Може би.

— Никакво може би. Този камион е направо за боклука, ако питаш мен. — Обърна се неочаквано и надяна отново слънчевите си очила. — Е… днес получи ли някое друго съобщение от мен?

— Не.

— Е, щото аз се побърках да ти ги изпращам — саркастично отбеляза Мери-Тереса.

— Тъй ли? И защо?

— За да проверя дали наистина е възможно.

Маги завъртя изразително очи.

— Виж, нямам никаква представа как и защо можах да те чуя през нощта, разбра ли? Но наистина те чух. Не прави повече такива проби, или както там го наричаш. — Сгорещена и уморена, тя се запъти към къщата. — Не мога да обясня случилото се.

— Ако питаш мен, това са абсолютни глупости. И току-що ти го доказах. В първия момент се хванах на приказките ти, но всичко това е толкова… толкова странно. Свръхестествено.

— Добре. Разбирам. И не мога да го обясня, ясно?! — Маги вдигна ръка, за да сложи край на този спор и се наведе, за да мине под надвисналите цветове на тропическите храсти, които се виеха по стените на къщата. — Мисли каквото си щеш.

Едва не се блъсна в Мич, който излизаше от вратата, свързваща гаража с кухнята. Той я сграби за ръката. Лицето му беше напрегнато — сякаш само за една нощ бе изгубил момчешката си невинност.

— Ще си траем, нали? — прошепна той.

— Какво…

— За снощи.

Пръстите му се впиха в мускулите на ръката й малко над лакътя.

— Да, ще си траем. — Предишната, задушаваща я погнуса, от която бе успяла да се отърси по време на краткото си общуване с Тейн Уокър, я връхлетя отново с пълна сила. В съзнанието й се появиха образи и картини от изминалата нощ. Тя се отдръпна и се освободи от ръката му. — Остави ме на мира.

— Исках само да съм сигурен — избъбри той, но след това, сякаш почувствал присъствието на майка им от другата страна на вратата, се отдръпна назад.

Маги влезе в кухнята и почувства благословената хладина на къщата, в която климатичната система работеше с пълна сила.

— Маги? — Майка й надникна иззад ъгъла. С къса кафява коса и лунички, които отчаяно се опитваше да скрие, тя беше почти стопроцентово копие на дъщерите си. С двадесет и пет години по-старо копие. — Къде беше?

— В конюшните.

— Не си оставила бележка. — Майка й наклони глава на една страна и укоризнено повдигна едната си вежда.

— Забравих.

— Следващия път не забравяй, ако обичаш. — Майка й идваше от пералното помещение и Маги с облекчение отбеляза, че не е пияна и се държи здраво на краката си. Говорът й не беше завален. В ръката си не стискаше чаша с вода с лед.

— Извинявай.

— Няма нищо — отвърна майка й, но Маги веднага забеляза тревогата, спотайваща се зад меката усмивка, и бръчиците, образували се около зелените й очи. Усмивката като че ли не достигна до очите й, а погледът й все се отклоняваше от лицето на Маги по посока на вътрешния двор. — Знаеш ли — започна тя, взе една кана и пусна крана за студената вода. — Струва ми се, че снощи тук е ставало нещо, докато татко ти и аз отсъствахме.

— О? — Маги сви устни и вдигна рамене, сякаш нямаше и най-малка представа за какво говори майка й. — Какво?

— Не зная. — Бърнис Рейли спря водата и зае да полива саксиите с африкански теменужки, подредени по кухненския плот. — Но съм повече от сигурна, че някой е ровил в барчето с напитките. Имам навика да маркирам бутилките и винаги разбирам кога количеството алкохол в някоя от тях е намаляло.

По дяволите! Маги се опита да запази безизразната физиономия на лицето си и когато задната врата се отвори, тя изобщо не се обърна. Отчаяно се надяваше майка й да не забележи как силно пулсира вената в основата на гърлото й.

— И знаеш ли какво? Понякога установявам, че липсва цяла бутилка. Можеш ли да ми обясниш това? — Майка й не гледаше към нея, а продължаваше да полива шибаните си растения. Маги се обля в ледена пот.

— Да обясни какво? — попита Мери-Тереса, която тъкмо влизаше. Ухаеше на плажно масло и изглеждаше като самата невинност. Тя погледна към майка си. Взе си един грейпфрут от купата с плодове на масата и премигна, когато го сложи в устата си. — Оой! — Обърна се, отметна назад блузката си и изпружи врат, за да види гърба си в огледалото, монтирано на стената откъм трапезарията. — По дяволите, изгоряла съм.

Раменете й бяха не просто червени — кожата й бе прегоряла и на места се виждаха малки мехурчета.

— Колко пъти съм ти казвала, че трябва да бъдеш по-внимателна? Дай да видя. — Майка им разгледа раменете на Мери-Тереса и въздъхна. — Мисля, че имам един крем, който би могъл да ти помогне. — Тя бръкна в един от шкафовете, извади тубичка и я подаде на Мери-Тереса. — А сега за снощи.

— Какво за снощи? — Мери-Тереса се зае да маже с крем изгорелите си рамене.

— Мама смята, че някой е бъркал в шкафа с алкохол.

— Не смятам. Зная.

— Така ли? — Мери-Тереса продължи да се занимава с крема и като че ли не се вслушваше особено в разговора. — Е, не питай нас. Двете с Маги бяхме заедно. Вероятно са били Мич и приятелите му. — Тя си взе още едно парченце грейпфрут и невинно го пъхна в устата си.

Маги едва не се задави, когато Мери-Тереса отвори вратата на хладилника с нехайството и самообладанието на истинска актриса. Извади отвътре кутийка диетична кола.

— Искаш ли? — попита сестра си тя.

Маги, с пламнали от смущение бузи, не можеше да повярва, че сестра й бе натопила Мич — момчето, с което се… нейният партньор в… в…

— Разбира се.

Мери-Тереса й подхвърли кутийката, извади още една за себе си, отвори я и премигна, сякаш изгорелият й гръб продължаваше да й причинява болка.

— Мисля, че трябва да разговаряш с него.

— Ще го направя — кимна Бърнис. Остави каната на мястото й и избърса няколкото капки вода от пръстите си в шортите на жълтия си спортен костюм. Устните й бяха стиснати в гримаса, която сякаш казваше: Ей сега ще му дам да се разбере. — Още сега.