Лиза Джексън
Шансове (10)

2.

— Добре, Уокър — заяви Маги веднага щом двамата се настаниха в студения пикап. — Да започнем с Мери-Тереса. Какво общо имаш с нейното изчезване?

— Мислех, че вече сме се разбрали по този въпрос. — Тейн изкара пикапа на главния път. Гумите се подхлъзнаха, колата занесе, но той я овладя. Първите слънчеви лъчи пробиха облачната пелена и осветиха пътя им. — Не зная нищо по въпроса. Нямам и най-малка представа какво се е случило с нея. Точка. Ченгетата обаче като че ли са на друго мнение.

Маги не беше сигурна, че казва истината. Освен това ченгетата сигурно имаха някакво основание, щом така настоятелно държаха да го разпитат. Дяволски добро основание. Полицаите не бяха глупаци. Те имаха опит в разрешаването на всякакви случаи — отвличания, убийства, похищения, изнасилвания и всякакви други престъпления.

— Кога я видя за последен път?

Той се поколеба.

— Вечерта, преди да изчезне.

— О, господи! — Маги имаше чувството, че току-що бе получила силен удар в корема. — Предишната вечер? — повтори тя, опитвайки се да осъзнае тази информация. Както й бе казала Мери-Тереса, тя и Тейн не бяха поддържали връзка след развода им. Бяха се разделили и всеки бе поел по пътя си. — Не разбирам.

Той сви устни и Маги почувства отново онази невидима стена, защитния щит, който той издигаше около себе си. Стисна зъби, присви очи и се загледа право пред себе си, сякаш се опитваше внимателно да претегли всяка дума, която се канеше да изрече.

— Имахме да уреждаме стари сметки.

— Какви сметки? — Маги се отдръпна към вратата и се вгледа студено в мъжа, когото бе обичала на времето, на когото доброволно бе отдала девствеността и сърцето си, мъжът, който я бе предал толкова жестоко, че бе решила, че никога повече няма да обича. Очевидно и до ден-днешен не беше безразлична към него, не можеше да се абстрахира от грубоватата му мъжка привлекателност. Изсеченото му лице, сурово като земята на Уайоминг, сред която се беше родил, изведнъж се стегна от напрежение.

— Мисля, че ще е най-добре да започнем от самото начало — бавно рече той.

— Идеята е добра.

— Имам предвид наистина самото начало.

Обхванаха я мрачни опасения, неясни предчувствия породиха ледените тръпки, пробягали по гръбнака й. Тя обаче не беше човек, който би се отказал толкова лесно.

— Добре.

— Така и не ти обясних какво се случи тогава между Мери-Тереса и мен, нали? — Хвърли й един поглед, с който й даде да разбере, че разговорът ще навлезе в много лична и болезнена територия.

— Не смятам, че някога съм искала подобно обяснение.

— Съжалявам, Маги, но дойде моментът да го получиш. — Той превключи скоростите, взе един завой, след което грабна слънчевите си очила от таблото. — Боя се, че това, което ще ти кажа, няма никак да ти хареса.

— Можеш да си повече от сигурен в това. — Приготвила се за най-лошото, Маги реши, че е готова да чуе всичко. Прекарала бе последните осемнадесет години, опитвайки се да проумее мотивите на всички, въвлечени в тази история. Ето че бе настъпил моментът да чуе и версията на Тейн.

— Ти и аз бяхме доста влюбени и силно обвързани, помниш ли?

И как би могла да забрави? Опитвайки се да скрие истинските си чувства, тя само кимна с глава.

— Да, така беше.

— Тогава Мич се удави и целият ад се стовари върху главите ни.

Не можеше да възрази на това. Болката, която измъчваше цялото семейство, обвинителните пръсти, насочени към тях, недоверието, че Мичъл Ксавие Рейли, капитан на отбора по плуване на гимназия Рио Верде, е могъл да се удави, подозренията, че той сам бе посегнал на живота си… всички тези неща ги разяждаха като неизличима болест и постепенно подкопаваха устоите на семейството им. Домът им потъна в скръб и мрачна депресия. Майка им започна да пие още повече и вече не си правеше труда да прикрива алкохолизма си; баща им пропуши отново и престана да ходи в офиса, при все че до този момент бе гледал на работата си като на свое единствено убежище и бастион на самоуважението си. Мери-Тереса бе избрала да се преструва, че нищо страшно не се е случило — започна да се смее прекалено шумно, да си слага повече грим от обикновено и да стои колкото се може по-малко в къщата. Маги пък се затвори в себе си — с часове лежеше на леглото си, взираше се в тавана и се опитваше да се пребори с неясното, но пък толкова реално подозрение, че тя бе станала причина за смъртта на брат си.

— Спомням си — отвърна тя с предрезгавял от болезнените спомени глас. Онези дни в мрачната и тъмна като гробница къща бяха изпълнени с призрачните им сенки, пропити бяха от мъката на кървящите им сърца.

— А помниш ли, че тогава започна да ме избягваш?

Маги въздъхна и кимна. Не й се искаше да разсъждава върху нейната роля в разнищването на всички онези отминали неща и истории, които някога възприемаше като святи.

— Не можех да те погледна в очите.

— Защото ме хвърли на вълците.

Кимна отново и стисна зъби. Вярно е, че и тя носеше своята отговорност за случилото се, но отказваше да приеме, че вината е изцяло нейна.

— Ако говориш за това, че казах на мама и татко за срещите ми с теб, да, имаш право. Наистина им казах. Само че в онзи момент още не знаех, че Мич се е… удавил. — След всичките тези години Маги все още не можеше да приеме, че нейният осиновен брат бе посегнал на живота си; не можеше да повярва в това.

Тейн спусна сенника, за да предпази очите си от ярките лъчи на слънцето, което бе прогонило облаците от небето и огряваше белоснежните поля около тях. Пътят беше почистен, но гумите на пикапа продължаваха да се плъзгат от време на време и колата занасяше върху коварните участъци лед, останали скрити под снега.

— Баща ти връхлетя отгоре ми като бясно куче.

— Беше много разстроен.

— О, не! — Ръцете на Тейн се стегнаха около волана, кокалчетата му побеляха от напрежението. — Не беше просто разстроен. Не, той беше като обезумял. Появи се в ранчото, нарече ме с какви ли не имена и се закле, че ще ме убие, ако си позволя да те погледна дори. Цяло чудо е, че Флора не ме уволни. — Сви устни в пристъп на мълчалива ярост, която, надживяла хода на времето, сега пулсираше осезаемо в кабината на пикапа. — Извадих късмет, че Флора застана на моя страна.

Маги започна да чопли единия си нокът.

— И каква общо има всичко това с Мери-Тереса?

— Никаква. Не съм си и мислил да се обвързвам с Мери-Тереса. Но бях сигурен, че връзката ми с теб е приключила.

Сърцето й се сви при болезнения спомен.

— Така че можеш и сама да си представиш колко се изненадах, когато ти ми се обади и ми каза, че искаш да ме видиш. Увери ме, че пет пари не даваш за мнението на близките си и че много ти липсвам.

Маги напъха ръце в джобовете си, за да прикрие треперенето им и се загледа през предното стъкло.

— И бях напълно искрена — призна тя. Или поне така смяташе на времето.

Спомни си как се промъкна в кабинета на баща си, за да се обади по телефона. Беше толкова нервна, че едва не събори настолната лампа от бюрото. Сърцето й блъскаше с все сила в гърдите й и тя беше сигурна, че сестра й, която спи през няколко стаи надолу по коридора, ще се събуди от оглушителните му удари. Въпреки това не можеше да не му се обади — не искаше да приеме, че всичко между тях е свършило.

— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? — беше го попитала тя, уплашена до смърт от мисълта, че е дръзнала да се противопостави на родителите си, отказвайки да се съобрази с наложените от тях забрани.

 

 

По-малко от две седмици преди това Франк Рейли, целият разтреперан от ярост, ясно и категорично й бе забранил да се вижда повече с онзи смрадлив коняр.

— Ако някога го хвана близо до теб, Маргарет, кълна се, че ще счупя проклетия му врат — заплашително заяви баща й. Погледът му беше студен, устните му, побелели от гняв, бяха стиснати в тънка права линия, която почти не се забелязваше под строгия му мустак.

През първите няколко дни Маги послушно бе спазвала забраната на баща си — никога до този момент не си бе позволявала да въстава открито срещу решенията му, — но през седмицата след погребението, когато мъката тегнеше над дома им като задушлив облак, а климатичната инсталация изведнъж отказа, потапяйки ги в непоносима жега, която сякаш допълнително подхранваше отчаянието и скръбта, настанили се зад дебелите стени на къщата, Маги почувства потребност да се махне от дома си.

Беше изцяло завладяна от спомените за онзи ден, през който двамата с Тейн се бяха любили за пръв път — припомняше си свежия мирис на дъждовните капки, които се плъзгаха по гладката му кожа, докато той проникваше в тялото й, отнемайки девствеността й. Сякаш отново виждаше пред себе си ясните му сини очи, които отразяваха собствената й душа, разтворила се да го приеме безрезервно.

В един момент Маги си даде сметка, че не може да издържи нито миг повече сред мрачната мъка и отчаянието, в което се бяха потопили родителите й, нито пък може да понесе престорената веселост на сестра си. Мери-Тереса безспирно обикаляше магазините, купуваше си нови дрехи, пробваше нови прически, лакираше ноктите си в скандално крещящи цветове. Смехът й отекваше по коридора и звучеше толкова фалшиво и така не на място, както би прозвучал ревът на сирена за мъгла в сърцето на пустинята. Тя обаче отказваше да приеме действителността — не желаеше да се изправи лице в лице със случилото се и постоянно си намираше някаква работа, опитвайки се по този начин да избегне болката, обвила Маги като плащеница, приковала я в мрачните си окови.

 

 

— Трябва да излезеш от къщи — настоя Мери-Тереса един ден, докато вървеше забързано край басейна, където Маги апатично се опитваше да преплува няколко дължини. Ем-Ти беше отслабнала, кожата й сякаш бе помътняла, а очите й изглеждаха унили и безжизнени.

— Ще изляза. — Маги се измъкна от водата и избърса лицето си с една хавлия.

— Сериозно говоря, Маги. Тази къща заприлича на погребален дом. — Едва тогава осъзна какво точно беше казала, засмя се пискливо и очите й мигновено се напълниха със сълзи. Съвършено гримираното й лице се сгърчи като смачкана ламаринена кутийка.

— О, мамка му, Маги, аз… аз… — Гласът й сякаш се скъса, Маги рязко се изправи, почувствала напечения цимент, който пареше под босите й крака, и подхвана Мери-Тереса, която се свлече в ръцете й. Притиснати една до друга, двете сестри се разридаха на глас, подкрепяйки се, помагайки си да понесат огромната мъка, отчаянието и вината, която всяка една от тях носеше в сърцето си. — Мисля, че аз го убих.

— Не си! — Маги я прихвана още по-здраво, а Мери-Тереса се отпусна безсилно в прегръдките й. Ефирната й рокличка бе мокра от тялото на Маги, а престорената й енергия сякаш изведнъж я бе напуснала.

Тялото й се разтресе от ужасни, неконтролируеми ридания.

— Изобщо не трябваше да…

— Шшт. Всичко свърши. Хайде да не говорим повече за това. — Точно в този момент Маги просто не би могла да понесе признанията й. Каквото и да се бе случило между братовчед й и сестра й през онази нощ, то вече беше без значение. Погребано беше навеки заедно с Мич.

Двете останаха прегърнати, залюляха се лекичко, подпрели брадички на раменете си, опитвайки се да успокоят разтрепераните си тела. Стояха така докато сълзите им най-накрая пресъхнаха, а болезнените им стенания постепенно утихнаха.

Мери-Тереса вдигна глава и, зърнала отражението си в стъклената врата на кухнята, се изкашля едва-едва и се отдръпна от прегръдките на сестра си. Разтърка очи и избърса сълзите от бузите си. Изглеждаше смутена и притеснена от този свой изблик на емоции. Подсмръкна, прехапа долната си устна и отмести поглед, сякаш се боеше от болката, изписана в очите на сестра й.

— Извинявай… Не зная какво ми стана.

— Няма нищо. — Маги също подсмръкна и сви рамене. — И на мен ми стана същото.

Мери-Тереса успя да се засмее несигурно. Двете влязоха в къщата и се качиха в стаята на Маги.

— Хайде да забравим за случилото се — предложи тя, изкашля се отново и прокара разтрепераните си пръсти през косата си. — Всичко е толкова… толкова потискащо.

— Естествено, че е потискащо. Мич е мъртъв.

— Но ние не сме. — В очите й проблесна отчаяние и страх. Сърцераздирателната мъка, състраданието и нежността, които двете бяха споделили отвън, край басейна, изведнъж изчезнаха. Мери-Тереса преглътна шумно и заби палец в гърдите си. — Аз не съм. — Грабна една четка от нощното шкафче на Маги и започна да реше косата си толкова енергично, че тя взе да пращи от статичното електричество. Очите й, обърнати към огледалото, намериха очите на сестра й и за част от секундата на Маги й се стори, че долавя в погледа й коварство и омраза, от които кръвта й сякаш се вледени. Това продължи обаче само миг и Маги реши, че просто си е въобразила всичко.

— Не зная за теб, Маги — продължи Мери-Тереса, — но аз не мога да издържам повече… Не мога да понасям тази болка, самосъжаление и скръб. Това не означава, че Мич не ми липсва, но… но аз трябва да живея живота си. — Остави четката на мястото й, обърна се на пета и бързо излезе от стаята.

Край на разговорите. Край на мъката. Край на спомените.

 

 

В онзи момент Маги просто не можа да повярва на очите си. Отпусна се на леглото си. Чувстваше се съсипана, сърцето й безутешно кървеше. Ако само можеше да се стегне, да се мобилизира така, както го правеше Ем-Ти… Вместо това продължи да стои така, абсолютно неподвижна, почти половин час. Минутите се нижеха, а тя седеше на леглото с мокрия си бански и се опитваше по някакъв начин да овладее мъката си.

Две вечери по-късно тя събра достатъчно кураж, за да позвъни на Тейн. Двете със сестра й бяха сами в къщата. Мери-Тереса спеше, родителите й бяха навън, но Маги въпреки това се изпотяваше от ужас при мисълта, че някой може да я излови. Ако Франк Рейли по някакъв начин разбере, че дъщеря му съзнателно отказва да се подчини на разпорежданията му, той щеше да я затвори вкъщи и да я лиши от всички свободи и привилегии. Телефонът отсреща звъня цяла вечност преди Тейн да отговори. Маги държеше слушалката с разтреперана ръка, сърцето й щеше да се пръсне от страх, а ударите му отекваха оглушително в ушите й.

— Ало?

Гласът му прозвуча неясно и приглушено, като че ли той вече спеше. Сърцето й за миг замря неподвижно. Душата й се разкъсваше от отчаян копнеж да го види отново.

Тъй като родителите й категорично й бяха забранили да посещава ранчото, както и всички други места, на които би могла да се срещне с Тейн, Маги му предложи да се видят, след като тя изкара вечерната си смяна в ресторанта на следващата вечер. Ако успееше да организира времето си правилно, двамата може би щяха да откраднат час или два само за себе си.

Сърцето й подскочи от радост, когато Тейн, след като изслуша плана й, заяви:

— Ти си на ход, Маг. Ще се видим утре вечер.

За пръв път след погребението на Мич Маги се почувства на седмото небе от щастие. Приближи се на пръсти до стаята на сестра си, стисна я за рамото и я разтърси. Трябваше да посвети Мери-Ти в плана си, защото, според изискванията на родителите й, точно тя трябваше да отиде да я вземе от „При Роберто“ към десет часа. Малко кисела заради събуждането, Мери-Тереса, прозявайки се, се съгласи да участва в заговора, след което придърпа възглавницата върху главата си и отново потъна в сън.

Маги не мигна през цялата нощ. Мисълта, че на следващия ден отново ще види Тейн, беше твърде вълнуваща. Стана в ранни зори, преплува дължините, които си беше определила, и дори почисти стаята си, за да си намери някакво занимание. Въпреки това денят продължи да се точи едва-едва… до момента, в който Маги пристигна в ресторанта.

Нещата се развиваха според плана й. Ресторантът беше по-пълен от обичайното в събота вечер. Всички маси бяха заети, а на рецепцията търпеливо чакаха хора с надеждата, че все някога ще се освободи маса и за тях. Маги просто хвърчеше из залата — почистваше маси, носеше камари с мръсни чинии до кухнята, зареждаше прибори, пълнеше каните с вода. Часовете се нижеха, смяната й вървеше към края си.

Около девет и половина работата взе да намалява. Маги започна нервно да поглежда към входа и в десет без петнадесет видя Тейн да влиза през входната врата. Пременен с чисти дънки и пшениченожълто поло, той наперено прекоси предверието, огледа бавно помещението и най-накрая погледът му се спря върху Маги. Тя едва не изпусна пластмасовата кофичка с чисти сребърни прибори, завити в салфетки, която носеше към ъгъла на сервитьорите. Той й намигна, сърцето й подскочи от щастие, бузите й пламнаха и тя успя да се усмихне едва-едва.

— Маги! — високо прошепна Енид. — Трета маса. Заеми се веднага.

— Отивам — смутено промърмори тя. Чувстваше се абсолютно непохватна и схваната. Успя някак си да почисти масата, да постави нови прибори, провери дали каничките с подправки и сосове са пълни, след което зареди чаши за вино — все неща, които при нормални обстоятелства би могла да свърши и с вързани очи. С периферното си зрение забеляза Тейн да влиза в бара. Настани на се на едно високо столче в самия край на махагоновия бар. От това стратегическо място можеше да наблюдава залата, в която работеше Маги, тъй като тя бе отделена от бара с ниска преградна стена, върху която бяха наредени сандъчета с папрати. Поръча си бира и зачака.

До края на смяната Маги с усилие успяваше да се съсредоточи върху задълженията си. Постоянно усещаше погледа му върху себе си, предвкусваше удоволствието от предстоящата среща, с нетърпение очакваше да го целуне и се изчервяваше при мисълта за това, което, в крайна сметка, щяха да направят, след като останат насаме. Копнееше да се потопи в силата му, да се изгуби в прегръдките му, забравила за всичките си терзания и проблеми. И докато си фантазираше за Тейн, препълни чашата и едва не разсипа леда и водата върху една кльощава дама със сурово изражение и твърде много червило на устните. Зачервена от смущение, Маги попи разляната вода и се наруга на ум заради глупостта си.

Часовникът неуморно отмерваше отлитащите минути, а посетителите в ресторанта оредяваха все повече. Малко след десет Маги прибра бакшишите си и отвърза престилката, опитвайки се отчаяно да постави емоциите си под контрол. Не беше виждала Тейн от няколко седмици и гърлото й пресъхваше само при мисълта, че съвсем скоро отново ще бъде заедно с него.

— До утре — каза тя на Енид и Уолтър, махна им с ръка и бързо тръгна към фоайето. Тейн хвърли няколко банкноти на бара и се смъкна от стола. Убийствената му усмивка бавно озари лицето му.

В същия момент входната врата на ресторанта се отвори толкова рязко, че чак се удари в стената.

Маги едва не се блъсна в баща си.

— Татко?

— Здрасти, Маг. — В очите на Франк Рейли нямаше и намек за усмивка. Той изгледа продължително дъщеря си — и това й беше достатъчно, за да я накара да изгуби дар слово — след което вдигна поглед към двете дървени стъпала, водещи към бара, където стоеше Тейн. — Влизай в колата — заповяда на дъщеря си той.

— Не, татко. Чакай малко.

— Веднага отивай в колата. Освен ако не искаш да стане още по-лошо.

— Не. — За пръв път в живота си Маги дръзваше да се опълчи на мъжа, дал й живот.

— Маги… — Гласът на баща й прозвуча студено и властно. — Не ме предизвиквай. Не и тук.

— Излизам с Тейн — заяви тя и тръгна към бара.

Тейн веднага слезе по двете дървени стъпала.

— Какво става тук?

— Забраних на дъщеря си да се вижда с теб, Уокър, и я предупредих, че ако не ми се подчини, ще превърна живота ти в истински ад. — По-нисък с пет-шест сантиметра, настръхнал от лютата ярост, която бушуваше в гърдите му, Фрак, вдигнал глава, гневно се взираше в по-младия мъж. — Мога да те съсипя, сигурен съм, че знаеш това.

Вратата се отвори. Във фоайето излязоха две двойки, които продължаваха да разговарят и да се смеят, леко развеселени от изпития алкохол.

— Татко, моля те…

— Казах ти да се качваш в колата, Маги!

— Но тя очевидно не желае да се подчини. — Тейн протегна ръка, хвана я собственически малко над лакътя и силните му пръсти намачкаха белия ръкав на блузата й. — Двамата с нея имаме планове за вечерта.

— Само през трупа ми. Тя е на седемнадесет години, Уокър. Все още е непълнолетна. — Ноздрите му се разшириха от гняв. — Както вече те предупредих…

— Ей, какво става тук? — Управителят, Тед, понесъл наръч менюта под мишница, излезе през двойната врата на кухнята. — Маги, има ли някакъв проблем?

— Изобщо не ме интересува какво ще ми направиш. — Тейн прикова поглед върху баща й. Очите му искряха като на сокол, спуснал се към плячката си. Той я дръпна за ръката. — Хайде, Маги.

— Кой сте вие? — настоятелно попита Тед.

— О, уха! — Във фоайето се появи група клиенти и единият от тях, вдигнал ръце с дланите нагоре, заотстъпва назад.

— Ей, сестричке, не им позволявай да те разиграват — обади се приятелката му и изгледа Маги. Другите двама от групата посрещнаха думите й с нервен смях.

Няколко от редовните посетители на заведението, седнали близо до вратата, извърнаха глави към тях, а разговорите в залата сякаш изведнъж замряха. Постепенно утихна и подрънкването на прибори и всички посетители на ресторанта се обърнаха, за да наблюдават драмата, разразила се във фоайето.

— Не зная какво точно става тук — тихо заяви Тед — и не ме интересува. Искам само да напуснете ресторанта веднага. И тримата.

— Ще се обадя в полицията. — Баща й се насочи към монетния телефон.

— Чудесно. — Тед очевидно нямаше нищо против. — Направи го, приятел. А сега… — Рязко се обърна и с усмивка на лицето се вгледа в четиримата абсолютно трезви посетители, които току-що бяха влезли в заведението. — Мога ли да ви помогна по някакъв начин?

— Да се махаме от тук — предложи Тейн, но Маги не сваляше поглед от баща си, който стоеше пред телефона и ровеше из джоба на панталона си за дребни монети.

— Не. Не… не мога. — Измъкна ръката си от собственическата хватка на Тейн. Твърде добре познаваше баща си. И знаеше, че ще изпълни заканата си — ще направи всичко възможно, за да съсипе Тейн. В личен или в професионален план. Подробностите бяха без значение за Франк Рейли, който ставаше абсолютно безжалостен, когато се почувстваше заплашен по някакъв начин или пък притиснат до стената. Бедно хлапе от Питсбърг, оцеляло в детството си, водейки безброй улични битки и издигнало се до чин сержант в армията, той винаги правеше онова, което е нужно, за да оцелее. Беше стъпкал всичките си конкуренти, изпречили се на пътя му към върховете на корпоративната йерархия, без нито веднъж да се обърне назад.

— Аз… ще ти се обадя по-късно — обеща на Тейн тя.

— Не, Маги, няма. — Франк, почувствал отстъплението й, прибра монетите в джоба си, изгледа победоносно Тейн и изведе дъщеря си от ресторанта. — Ако само още веднъж те видя с този кучи син, ще те изхвърля на улицата без пукната пара. — Понечи да отвори вратата на мерцедеса и раменете му леко се прегърбиха. — Не, няма да го направя. И ти знаеш това. Но, моля те, дай си още малко време, за да пораснеш достатъчно. Повярвай ми, на всеки уличен ъгъл ще се сблъскаш с дузина Тейн Уокъровци. Ти заслужаваш нещо по-добро. И аз съм длъжен да се погрижа да получиш най-доброто. Скачай вътре.

Отвори й вратата и Маги се качи. Чувстваше се ужасно, гадеше й се от отвращение към самата нея. Дълбоко в сърцето си чувстваше, че бе предала не само Тейн, но и себе си. Съзнаваше, че може никога повече да не го види.

— Мисля, че и сама зная кое е най-доброто за мен — заяви тя, загледана през прозореца на колата.

Тейн излезе от ресторанта, поспря се да запали цигара и се втренчи в мерцедеса.

— Как можа? — Баща й се настани зад волана и изчака малко преди да запали двигателя. — Та ти си още дете. — Вкара ключа и отново спря, пое дълбоко въздух и хвърли тревожен поглед към дъщеря си. — След няколко години ще можеш да правиш каквото си пожелаеш. Майка ти и аз няма да те спираме, но точно сега все още се нуждаеш от нашите съвети и напътствия.

Завъртя ключа и двигателят изръмжа, след което тихичко замърка. Франк даде на заден и излезе от паркинга.

— Виж, миличка — обърна се към дъщеря си той, освободил се най-после от убийствения си гняв. — Всички преживяхме много напоследък… Мич… — Той поклати глава. — … нека не прибързваме, съгласна ли си? — Протегна ръка и я потупа по коляното. — Имаш цял един живот пред себе си, за да откриеш най-подходящия за тебе мъж. А аз ти гарантирам, че само след шест месеца ще започнеш да се чудиш какво толкова си видяла в този Тейн Уокър.

 

 

Думите се оказаха пророчески. През следващите шест месеца Маги се научи да го мрази. Или поне така смяташе на времето. А сега пътуваше с него за Денвър. Пътуваше заедно с мъжа, предал доверието й преди толкова години, и се надяваше да открие какво се бе случило с Мери-Тереса, нейна сестра и негова бивша съпруга, жената, която ги бе събрала, макар че винаги бе полагала усилия да ги раздели.

— Спомням си последната ни среща — отбеляза Маги и започна да рисува с пръст по изпотеното стъкло на прозореца й.

— В онзи ресторант. „При Роберто.“

Тя кимна.

— След тази вечер престана да отговаряш на обажданията ми.

— Не ми беше позволено.

В колата беше тъмно, но тя забеляза гримасата, изписала се на лицето му.

— Можеше да не се подчиниш и да направиш онова, което желаеш.

— Не бях като теб — възрази Маги. — Просто не смеех да хвана бика за рогата и да се опълча на всички.

— Знаеш ли, Маги, не е достатъчно само да хванеш бика за рогата. След като го направиш, трябва здраво да забиеш пети в пръстта и да го заковеш на мястото му. След това трябва да извиеш главата му, влагайки в това движение цялата си сила. Само тогава можеш да си сигурна, че ще го събориш на земята. — Хвърли й един поглед, от който личеше, че той бе правил това през целия си живот. — Само тогава печелиш. И оцеляваш. Ако си спомням правилно, по онова време ти беше мъжко момиче. За градско девойче беше твърде своенравна и независима. Е, не би могла да се бориш с бикове, но беше готова да разпериш криле и да полетиш. И изобщо не се боеше да изразиш мнението си на висок глас. О, мамка му! — Той натисна спирачките и внимателно заобиколи една кола, изоставена на пътя и цялата затрупана от снега. — Какво е това?

Тейн спря пикапа и се приближи до покритата със сняг кола. Маги го следваше по петите. Въздухът беше леденостуден. Въпреки дебелото й яке, острият вятър я прониза чак до костите и вледени бузите й.

— Има ли някой вътре? — извика Тейн и потропа по покрива на колата. С облечената си в ръкавица ръка започна да разчиства снега от предното стъкло. Когато разчисти достатъчно пространство, двамата надникнаха вътре в тъмното купе. Беше съвсем празно. Нямаше никакви признаци на живот. Тейн се огледа наоколо — докъдето стигаше погледът му се простираха равни като тепсия поля, покрити с дебела покривка заледен сняг. Бялото еднообразие бе нарушавано единствено от туфи пелин и от дървените огради, маркиращи границите на отделните имоти. — Еей! — с пълно гърло извика той, вперил поглед напред към хоризонта. Маги също се развика. — Ей, има ли някой тук?

Заслони очите си с ръка и внимателно огледа безлюдните земи, ширнали се пред очите й. Зърна няколко антилопи, които побягнаха, стреснати от гласовете им. Никакво друго движение не наруши покоя на заснежените поля — нямаше и зайци дори. Небето отново бе придобило сив цвят, слънцето се скри зад дебелите облаци, забулили небосклона.

В продължение на няколко минути двамата не спираха да крещят, като оглеждаха внимателно района около изоставената кола. Не мина никакво друго превозно средство, в целия район не се забелязваха признаци на живот.

— Хайде — подкани я най-накрая Тейн. — Тук няма никой.

— Поне не жив — промърмори тя, помислила си отново за сестра си.

— И мъртви няма. Който и да е шофирал тая кола, очевидно е бил взет от друго превозно средство. — Хвана я за лакътя с огромната си ръка и я поведе към пикапа. — Мисля, че е време да отворим термоса. Ще се почерпим с топло кафе, бисквитки и сирене. Какво ще кажеш?

Маги изразително завъртя очи.

— Наистина знаеш как да поглезиш едно момиче.

— Единствената ми цел е да доставям удоволствие. — Намигна й весело, след което й отвори вратата и я изчака да се настани на мястото си. Този дребен жест малко пооправи настроението и повдигна духа й. Спомняше си, че на моменти Тейн се проявяваше като изключително чаровен мъж, макар и по един доста непочтителен, бунтарски начин. Наред с порочната усмивка и грубоватата външност, Тейн имаше и сърце. Голямо и топло сърце. Точно то я бе спечелило на времето и сега Маги се боеше, че ако не внимава, историята може да се повтори и тя току-виж отново забравила за неговата тъмна, забулена от загадки и мистерии страна, която винаги я бе възпирала да му се довери напълно. Току-виж забравила, че мъжът до нея има и друго лице, което старателно крие от нея.

Продължиха пътя си на юг. Маги наля на двамата по чаша кафе и му подаде неговата.

— Още не си ми разяснил ситуацията с Мери-Тереса — напомни му тя и отпи от горещото и силно кафе.

— Всичко започна като най-банален случай на объркана самоличност и струва ми се, че ти знаеш това.

Вече бе чувала тази версия, но не й вярваше.

— Тя се появи в дома ми — в онзи стар хамбар, пригоден за живеене, който се намираше в покрайнините на Рио Верде.

Маги помнеше този хамбар, макар че бе ходила там само веднъж.

— Бях пийнал. По дяволите, това е много меко казано — бях пиян до козирката. Вече бях решил, че след сцената в ресторанта всичко между нас с теб е свършено и затова излязох и се нафирках. Прибрах се у дома и почти припаднах в леглото. Тогава тя — макар че в първия момент вярвах, че това си ти — влезе в стаята при мен.

— И ти не видя разликата между двете? — Дори и след всичките тези години Маги все още изпитваше силна болка само при мисълта за предателството му.

Той стисна устни толкова силно, че те побеляха.

— Не.

— Е, много ти благодаря! Това е балсам за женската ми суета.

— Ти пожела да чуеш истината.

Амин, помисли си тя, без значение какво ще ми струва.

— И чувам ли я наистина?

— От край до край. Беше късно. И тъмно. Нямах навика да си заключвам вратата. — Изсумтя презрително, на лицето му се появи подигравателна гримаса, целяща да осмее собствената му глупост. — И така, аз лежа полумъртъв на леглото, а тя се появява изведнъж и мирише като теб, изглежда като теб, има същия вкус като теб… Както вече казах, единствената светлина в стаята идваше от лунните лъчи, които се процеждаха през вдигнатите щори.

— И ти не можа да се сдържиш.

— Мислех, че си ти, по дяволите — призна Тейн, припомнил си как се бе изтръгнал от пиянския унес и бе видял Маги да лежи до него. Тялото й беше топло и готово да му се отдаде, устните и езикът й жадно търсеха неговите. Имаше нещо различно у нея, нещо, което бе доловил веднага, но косата й бе вързана на конска опашка и в тъмнината не се виждаше нито грима, нито кукленската хубост, която Мери-Тереса така отчаяно се опитваше да изобрази на лицето си. — Поне в началото вярвах, че си ти.

 

 

— Маги? — прошепна тогава той, а тялото му вече бе откликнало на близостта й. Ерекцията му беше убийствена, макар съзнанието му да продължаваше да е замъглено от алкохола.

— Шшт, тук съм — отвърна тя и го обсипа с целувки. Сякаш се забрави така, притиснала устни към неговите. И това окончателно сломи съпротивата му.

Тейн смъкна ластичето от косата й и докосна гърдите й, опиянен от мисълта, че тази вечер те му изглеждат по-големи. И целувките бяха различни — по-нетърпеливи и отчаяни. Мозъкът му беше така замаян от изпитото уиски, че макар веднага да бе доловил леката промяна в момичето до себе си, той я отдаде на продължителната им раздяла и на болката в слабините, която го бе държала буден нощ подир нощ. Присъствието й до него и ласките й го възпламениха. Кръвта му кипна, буен огън подпали слабините му.

Тази нощ я люби неведнъж. Любиха се много пъти — отново и отново. Кой знае защо бе успял да убеди сам себе си, че никога повече няма да бъдат заедно, че на разсъмване Маги ще го напусне завинаги.

Едва когато тя се измъкна от леглото, той си даде сметка за грешката, която беше допуснал.

— Какво е това? — попита тя и погали с пръст белега на лявото му рамо.

— Не си ли спомняш, че ти разказах за него… спомен ми е от моя старец и от нощта, в която едва не…

— О, вярно. — Тя бързо се измъкна от леглото и Тейн долови промяната в нея.

Отворил едното си око, започна да я наблюдава как се облича и замаяният му мозък изведнъж бе озарен от жестоко, болезнено прозрение. Въздействието от уискито бе отшумяло и като се изключи убийственото главоболие, той вече бе в състояние да разсъждава нормално. Тя завърза косата си на конска опашка, но този път Тейн забеляза разликата. Наруга се мислено, обвини се, че не е с всичкия си и продължи да лежи на изпомачканите чаршафи и да я гледа с широко отворени очи.

Тя закопча ципа на късите си панталонки и обхваналите го подозрения и опасения отстъпиха място на неподправен ужас. Вледенил се до мозъка на костите си, той я наблюдаваше как дърпа ципа и закопчава копчето с лявата си ръка.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита той. Безжизненият му глас тежеше от подозренията, които избухнаха като огнени пламъци в главата му.

— Какво искаш да кажеш? — Изглеждаше толкова невинна. Нима се бе заблудил? Тя се присегна за чантата си. Кафявата чанта с ресни на Маги.

— Ти не си Маги.

Тя замълча за момент, а след това поклати глава.

— Ти си пиян.

— Не, не съм.

Тя погледна отворената бутилка уиски върху нощното му шкафче.

— Щом казваш…

— Какви игрички играеш, Мери-Тереса?

Тя трепна, прехапа долната си устна, след което бавно извади връзка ключове от чантата си. Извади ги с лявата си ръка. Ключовете издрънчаха леко и заглушиха тиктакането на будилника и чуруликането на ранобудните птички.

— Сега си тръгвам. Ще се видим по-късно.

— Няма да ходиш никъде, докато не ми обясниш какво става.

— Няма нищо за…

Той скочи от леглото както си беше чисто гол и я притисна към стената. Задникът и раменете й се сплескаха под натиска на силните му ръце.

— О! Майната ти, Тейн! Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? — гневно изписка тя, когато пръстите му се впиха в плътта й.

— Точно същия въпрос ти зададох и аз. — Стояха един срещу друг и се гледаха гневно, с разширени от ярост зеници. — Зная, че не си Маги — заяви той, отвратен от себе си и от факта, че дори и сега, когато знаеше истината, тялото му започваше да откликва на близостта й — на парфюма, който галеше ноздрите му, на твърдите мускули на тялото й, което отчаяно се бореше и съпротивляваше срещу силните му ръце, приковали я към стената. Умът му пулсираше, очите му горяха, силният махмурлук изгаряше устата му, а мисълта за онова, което бе сторил, изпепеляваше душата му. — Ти, долна уличница!

— Внимавай, Тейн — предупреди го тя и заплахите на Франк Рейли отново отекнаха в изтръпналата му от болка глава. Какво щеше да се случи, ако някой ги видеше в този момент? Той беше съвсем гол и я притискаше към стената със силните си ръце, а тя беше малолетна и успешно се преструваше на невинно, крехко и срамежливо девойче. Ако баща й я откриеше тук, той неминуемо щеше да се обади в полицията, а той вече имаше досие… лошо при това… и от тукашната полиция можеха да го изискат от Уайоминг… Бавно отпусна ръце и отстъпи назад.

— Махай се.

— С най-голямо удоволствие. — Дари го с хилядаватовата си усмивка и той остана с неясното впечатление, че току-що е бил вкаран в капан. Прецакан тотално. От истински майстор в тази игра.

— Искам всичко да си остане между нас.

— Повярвай ми, няма да кажа и думичка за случилото се през тази нощ.

Мери-Тереса излезе от спалнята и той я последва. Тя заобиколи купчината мръсни дрехи и няколкото градински стола, които той използваше за сядане. Сбърчи гнусливо нос и поклати глава при вида на окаяното му жилище. Не че на него му пукаше за мнението й. Спестяваше и инвестираше всеки долар, който не му трябваше за храна. Възнамеряваше някой ден да си купи собствено парче земя. А мебелите и другите удобства можеха да почакат.

— Маги не трябва никога да научи — предупреди я Тейн, когато я видя да посяга към входната врата.

Тя се поспря за момент с ръка върху бравата.

— Няма да научи. Освен ако ти не й кажеш.

— И защо беше всичко това, Мери-Тереса?

Тя го изгледа през рамо, вдигнала многозначително едната си вежда. Лицето й беше красиво като на сестра й. Стомахът на Тейн се сви от болка, осъзнал истинските измерения на извършеното предателство.

— Лично е — отвърна тя и се изниза през вратата, а след нея остана да се носи ароматът от парфюма на Маги.

Той чу ръмженето на двигател, след това гумите изскърцаха по алеята.

— Прав ти път! — промърмори Тейн, погнусен от случилото се между тях. Но това беше краят. Всичко свърши. Нямаше да я види никога повече.

Или така си мислеше тогава. Но грешеше. Ужасно грешеше. Месец по-късно тя отново застана на прага му. Бременна.