Лиза Джексън
Шансове (20)

12.

Тейн седеше на една ъглова маса в претъпкания бар на летището, забравил напълно за питието пред себе си — чист бърбън с много лед. Ледът бе започнал да се топи и разреденото питие напълно бе загубило вкуса си. На Тейн обаче изобщо не му пукаше — абстрахирал се от всичко останало, той се взираше в снимките на момчето, направени лично от Рой. Хлапето беше симпатично — с тъмна, леко чуплива коса, високи скули и лице, което обещаваше с годините да стане изключително мъжествено и изразително. Тейн леко се усмихна, почувствал прилив на гордост, но очите му веднага се присвиха от гняв, когато горчивата реалност отново му напомни за себе си. Мери-Тереса, тази кучка, бе скрила истината от него. Признала му бе всичко, само защото се бе почувствала притисната в ъгъла и бе решила, че не може да допусне той да си тръгне от дома й като победител.

— Казва се Райън — информира го Рой. — Адресът и телефонният му номер са записани ето тук. — Посочи кафявия плик, от който бе извадил снимките. — Можеш да му се обадиш, ако желаеш.

— Сигурен ли се, че е мой син?

— Никой не може да е сигурен в това без ДНК тест — отвърна Рой. Внимателно оформената му брада бе започнала леко да посивява. Той отпи от бирата си и се опита да привлече вниманието на сервитьорката. Барът бе препълнен с разговарящи и смеещи се пътници, които похапваха, пийваха и се опитваха да убият малко време между полетите си. Целият под край малките масички бе осеян с пътни чанти, раници, преносими компютри и куфарчета за документи. — Сигурен съм обаче, че момчето е син на Маркиз, всъщност на Мери-Тереса — по онова време тя все още използвала истинското си име.

Сервитьорката, луничаво момиче, което не изглеждаше достатъчно възрастно, за да работи в бар и да сервира какъвто и да било алкохол, погледна за миг към Рой, който, възползвал се от предоставилата се възможност, вдигна във въздуха полупразната си бутилка и безмълвно помоли за още една бира Куърс.

— Веднага идвам — обеща му тя.

Рой загреба пълна шепа пуканки и посочи снимката.

— Погледни това дете по-внимателно. Няма начин да не е твой син.

— Мислиш, че прилича на мен?

— В момента не. Но ти изглеждаше по същия начин като хлапе. Приликата е абсолютно поразителна. А, ето я и моята бира. — Той се усмихна на сервитьорката. Момичето го гледаше с такова изражение, което не предразполагаше към разговори, а, според Тейн, нямаше да му донесе и кой знае какви бакшиши. — Благодаря ти, миличка. Ти си истинско съкровище — похвали я Рой и се усмихна закачливо.

Тя едва отвърна на усмивката му.

— Вие желаете ли нещо? — сухо попита тя Тейн.

— Не, благодаря. — Той все още не можеше да отклони очи от лъскавите снимки.

— Той е зает в момента — обясни Рой. Момичето подхвърли фиша с поръчката му на масата и насочи вниманието си към клиентите от съседната маса. Рой пресуши първата си бутилка и отпи от втората. — А сега останалите подробности. Това момче е единствен син на Вера и Бил Браун. Бащата — е, той е само на четиридесет и пет години и не е толкова стар, предполагам — е пожарникар, а майката работи четири дни седмично в пътническа агенция. И двамата са убедени, че момчето е дар божи. До този момент синът им не им е създавал никакви неприятности. Тренира европейски футбол и бейзбол и, доколкото успях да разбера, все още няма сериозна приятелка. До този момент е работил само на две места. Около три месеца продавал сладолед, след което се хванал на работа в местната автомивка. Точно в момента не работи нищо.

Тейн кимна, загледан в сина си. Неговият син. Райън Браун. Едно момче, което все още не познаваше; хлапе, за чието съществуване изобщо не бе подозирал до скоро. Проклетата Мери-Тереса!

— И тъй като вече ти предоставих неговия адрес и телефонен номер, заедно с тлъстата сметка за услугите ми — заяви Рой със самодоволна усмивка, — предполагам, че оттук насетне топката е в твоето игрище. — Погледна часовника си и се намръщи. — О, мамка му, закъснявам. Трябва да хвана самолета. Допий ми бирата, ако обичаш — рече той и посочи бутилката, от която бе отпил само веднъж. — И плати сметката. — Грабна пътната чанта, която бе натъпкал под малката масичка, и се запъти към вратата.

— Рой? — подвикна Тейн, осъзнал, че приятелят му си тръгва.

— Какво?

Тейн се изправи и стисна ръката му.

— Благодаря.

Усмивката на Рой откри зъбите му, започнали леко да пожълтяват.

— Пак заповядай.

 

 

С разтуптяно сърце Маги подкара по алеята към дома на Маркиз и се почувства като натрапница, когато домът на сестра й изплува, осветен от синкавата светлина на уличните лампи. Къщата, която винаги й се бе струвала толкова уютна и примамлива, сега тънеше в мрак и приличаше на огромна гробница.

Съобщението, което бе получила от сестра си, й се струваше напълно безсмислено. Защо й бе на Маркиз да се връща в къщата си? Или може би искаше да каже, че отива в…

— Дори не си го и помисляй! — Маги угаси двигателя и прибра ключовете в дамската си чанта. Само защото Мери-Тереса бе написала онази бележка, до която медиите, слава богу, не бяха успели да се доберат, не означаваше, че тя наистина възнамерява да посегне на живота си.

Маги излезе от колата и хукна към входната врата. Започна да тропа по вратата и да звъни настойчиво на звънеца, макар да съзнаваше, че вътре няма никой. Къщата изглеждаше студена, празна и безмълвна. Извади собствения си ключ, отключи вратата, влезе вътре и едва не припадна от ужас, когато охранителната система започна лекичко да пищи. За секунда й се стори, че някакъв мъж се спотайва в сенките.

После си спомни за рицарските доспехи и си наложи да се успокои. Постара се да укроти обезумялото си сърце и да отпъди мрачното чувство на обреченост, което изпълваше безлюдната къща. Маги светна всички лампи в коридора и се приближи до килера, за да деактивира алармата. Стъпките й шумно отекваха по мраморния под.

— Мери-Тереса? — извика тя, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че е сам-самичка в огромната къща.

Приближи се до подножието на стълбището и отново извика името на сестра си. Къщата продължи да тъне в тишина.

— Страхотно! — тихичко изруга тя и погледна към рицаря и манекенката, сякаш се боеше, че може да са я чули. Цялото й тяло настръхна и тя разтърка ръце, опитвайки се да пропъди страха.

Помисли си, че идването й тук може би беше грешка. Може би не бе изтълкувала правилно съобщението на Мери-Тереса. Прекоси всекидневната и зърна огромния черен роял, поставен пред редицата прозорци с изглед към спокойните води на езерото. Водата беше гладка и тъмна, осветена от един-единствен лъч лунна светлина. Снегът се бе стопил напълно, а замръзналата трева блестеше като сребро в тъмнината.

— Хайде, Мери-Ти, къде си? — прошепна Маги, а пипалата на страха стиснаха натежалото й като олово сърце. Къде беше сестра й? Мина край едно огледало в коридора и подскочи, когато зърна в него собственото си отражение — отражението на сестра й.

Не се шашкай, каза си тя и решително стисна зъби. Просто изчакай малко. Мери-Ти каза, че ще бъде тук.

Наистина ли каза това? Може да не си чула абсолютно нищо. Може би тези послания съществуват единствено в твоята глава — точно както ти каза онзи психиатър преди толкова много години; а може би са само плод на желанието ти да повярваш, че с нея всичко е наред.

— По дяволите! — Седна на стола пред рояла и въздъхна. — Къде си, Мери? — гласно се зачуди тя. Прокара пръст по клавишите на рояла, загледана в непрогледната нощ отвън. Ужасът я стисна за гърлото. Присъствието й в тази тъмна и смълчана къща опъна нервите й до скъсване.

Може би напразно си губеше времето тук. Посещението й в този дом можеше да се окаже голяма грешка.

Тя тръгна към кабинета. Включи компютъра на Маркиз и докато изчакваше машината да зареди, избра номера на Кони в Ел Ей с надеждата да си поговори с Бека. Компютърът забръмча, мониторът му бавно оживя, а телефонът на Кони даде няколко сигнала свободно, след което се включи телефонен секретар. Маги затвори, без да остави съобщение.

— Тази вечер май не ти върви особено — промърмори тя, опитвайки се да се пребори със залялото я горчиво разочарование.

Бека ужасно й липсваше. Дъщеря й обаче едва ли изпитваше същите чувства. Макар по всичко да личеше, че Бека започва да омеква, а примамливият блясък на Ел Ей бавно да помътнява в представите й, Маги съзнаваше, че пропастта между майка и дъщеря все още съществува и на моменти й е невъзможно да прехвърли мост отгоре й.

— Я се стегни! — Тъмната и студена къща започваше да й лази по нервите. Трябваше да се успокои. Погледна часовника си, прехапа долната си устна и се помоли за скорошното намиране на Мери-Тереса. Искаше час по-скоро да разсее мистерията, обгърнала нейното изчезване и смъртта на Рене Нилсен, за да може да се прибере в дома си в Айдахо и двете с дъщеря й да се върнат към нормалното си и твърде еднообразно ежедневие. Точно в този момент еднообразието й се струваше като дар от бога.

Ами Тейн, запита се Маги, загледана в няколкото иконки, появили се на монитора на Маркиз. Как ще постъпиш с него?

— Никак.

Въпреки това избра номера в хотела и остави съобщение на телефонния секретар в апартамента им, с което го информираше къде се намира и го уверяваше, че ще се прибере скоро. Не искаше той да се тревожи заради нея. Веднага след това обаче реши, че е пълна глупачка. О, той наистина държеше на нея — само че това не беше достатъчно, защото не я обичаше така, както тя обича него. Затвори за момент очи и се опита да отрече чувствата си. Само че това беше просто още един опит да излъже сама себе си. Тя обичаше Тейн Уокър. Точка по въпроса. Винаги го бе обичала. Дори и по време на бурния си брак с Дийн Макрий.

Връхлетя я силно чувство на вина.

— Глупачка! — промърмори тя.

Тейн никога не би я обикнал. Той не беше способен да обича, а и Мери-Тереса, подобно на призрак, винаги заставаше помежду им — дори и в миговете на абсолютна интимност, когато се притискаха един към друг, преплели голите си тела. Дори и в тези изпълнени със страст моменти Мери-Тереса беше заедно с тях в леглото.

— Престани! — Нервите й явно нямаше да издържат. — По дяволите, Маги, напълно си си изгубила ума! — наруга се тя. Отвори една папка в компютъра и се загледа в изписаните там адреси и телефонни номера.

А ето че сега Тейн вече имаше и син — момче, което никога не бе виждал. Детето на Мери-Тереса… Изобщо не можеше да разбере защо тази мисъл й причиняваше толкова силна болка. Каза си отново, че трябва да преодолее любовта си към този мъж. Освен връзката с Мери-Тереса, която Тейн като че ли изобщо не бе прекъсвал през годините, той си имаше и друга приятелка в Уайоминг — Кари Не-знам-коя-си. Той като че ли наистина бе сложил край на тази си връзка, но другите проблеми оставаха.

Защото Тейн никога не бе преставал да обича сестра ти.

Гърлото на Маги се сви от болка и тя си наложи да не мисли за Тейн и за чувствата, които бушуваха в сърцето й. Не можеше да си позволи да го обича. Нямаше да го допусне. Чувствата й бяха безсмислени и щяха да й причинят само страдания и болка. Беше го целунала отново. Отново бе докосвала голата му плът. Любила се бе с него. И какво от това? Хората го правят непрекъснато. В това нямаше нищо чак толкова специално и неповторимо.

Преодолей го веднъж завинаги, каза си тя и се зае отново да преглежда файловете на Маркиз, макар да не можеше да се избави от усещането, че нахлува без позволение в личния живот на сестра си.

Прочете целия списък с адресите, прегледа файловете с финансовите извлечения и информацията за данъците на сестра й. Едва сега осъзна напълно до каква степен бе задлъжняла Маркиз и с болка си даде сметка за отчаяното й финансово състояние. Близначката й дължеше огромни данъци, кредитните й карти бяха без покритие, не бе плащала ипотеките за имота си в Аспен, както и за къщата, в която Маги се намираше в момента.

— Нищо чудно, че е решила да избяга — промърмори Маги докато си играеше с компютъра и се опитваше да открие някаква връзка с името на Рене Нилсен.

Не откри никой с името Нилсен. Но попадна на друга Рене. Рене Уорнър. Полазиха я ледени тръпки и Маги осъзна, че й предстои да открие нещо — нещо, което не би искала да научи. Обиграните й пръсти заиграха по клавиатурата. Претърси всички файлове на сестра си, но не намери никакви чекове, изплатени на името на Рене Уорнър. Попадна обаче на няколко чека, отбелязани на компютъра под инициалите РУ.

— Тези инициали биха могли да означават какво ли не — каза си Маги. — Ранен урок, например… Освен това името на Рене е Нилсен… — Вратът й се схвана от болка и тя погледна към часовника. Беше изминал час и половина, откакто получи последното послание от сестра си. И от тогава насам — нищо! Може би роднините на Дийн имаха право и тя отново бе попаднала в плен на лабилната си психика. Едва ли! Кони и Дийн постоянно се опитваха да докажат, че тя, дори и способна да бъде настойничка на Бека, бе прекалено неустойчива психически, за да управлява попечителския тръст, който бащата на Дийн бе основал на името на дъщеря й. Цялата тая история беше просто отвратителна. И тя бе постъпила като пълна глупачка, позволявайки на Бека да отиде да живее при тях. Само че просто нямаше друг избор. Освен това изобщо не бе луда! Мери-Тереса наистина се бе свързала с нея.

Къде е тогава? Сърцето на Маги подскочи от страх, когато си спомни за катастрофата и за факта, че друго превозно средство бе избутало джипа на Ем-Ти от пътя. Дали не й се бе случило нещо през този час и половина след телепатичната им връзка? Дали човекът, причинил смъртта на Рене, не бе открил и сестра й?

— Хайде, Мери. Хайде! — нервно я подкани тя. Разтри раменете си, опитвайки се да прогони обхваналото я напрежение и се изправи.

Туп!

Маги замръзна.

Чу се мяукане на котка, долетяло от същата посока, от която се чу и думкането. Маги тръгна към кухнята.

Щрак.

Нечий ключ се превъртя в ключалката и сърцето на Маги започна да блъска като обезумяло в гърдите й. Вратата изскърца и се отвори. В къщата нахлу студен въздух.

— Мери-Тереса? — извика Маги, надявайки се посетителят наистина да се окаже сестра й.

 

 

Хендерсън току-що бе прослушал съобщенията на телефонния си секретар и преглеждаше натрупалата се купчина от неплатени сметки и получени по пощата рекламни брошури. Опитваше се да реши дали да си притопли нещо готово за вечеря, или да си легне веднага, без да обръща внимание на шумните протести на празния си стомах. В този момент телефонът иззвъня. Той грабна слушалката и машинално отговори:

— Хендерсън слуша.

— Обажда се полицай Бейтс от щатската полиция на Колорадо.

Умът на Хендерсън веднага превключи на бързи обороти.

— Отправили сте запитване за един черен шевролет блейзър. Мисля, че го намерихме.

— Къде?

— На един изоставен миньорски път близо до Крестид Бът. Истинско чудо е, че изобщо го забелязахме. Вече изпратих екип на оглед.

— Има ли човек в него? — попита Хендерсън, обхванат от нетърпение. Може би това щеше да се окаже пробивът, който очакваха от толкова време.

— Все още не зная, но положението изглежда сериозно.

— Участвала ли е и друга кола в катастрофата?

— Не, доколкото зная. — Офицерът му даде указания как да стигне до мястото. Хендерсън го помоли да го държи в течение и затвори телефона. Приближи се до бюрото в свободната спалня, отвори най-горното чекмедже и, проклинайки се гласно, разкъса целофанената опаковка на един пакет цигари „Кемъл“, който стоеше в бюрото му от три месеца и който Хендерсън бе запазил за спешни случаи като този.

— Да те вземат дяволите, Маркиз! Къде си се дянала, по дяволите? — възкликна той и, стиснал цигарата между зъбите си, започна да рови из чекмеджето за кибрит.

Намери една запалка, която отказа да запали. Каква ирония! Ето че най-накрая бе на път да се пречупи и да запали, само че не можеше да открие шибания кибрит.

— Мамка му — промърмори той и отвори куфарчето си с надеждата, че може да е забравил някой кибрит из джобовете му. Вместо кибрит намери юридическите документи за основаването на „МЕР Инк“. Имаше нещо в тази компания, което не му даваше мира. Спомни си едно свое къмпингуване в пустинята. Тогава се бе събудил ненадейно и бе зърнал един скорпион, който пълзеше нагоре по ръката му. И ето че сега изпитваше същото чувство — съзнаваше, че ако не направи нещо веднага, ако не мисли и действа бързо, ще пострада. Нещо в тази шибана корпорация не беше съвсем наред.

Хендерсън отново се настани зад бюрото и, стиснал незапалената цигара между зъбите си, започна да чете, прелиствайки многобройните страници на юридическия документ, които от време на време се замъгляваха пред уморените му очи.

— По дяволите! — възкликна той, осъзнал, че няма да открие нищо. И тогава пред очите му изплува едно име — третото лице, участващо в новосъздадената корпорация, се казваше Рене Уорнър.

— Проклет да съм! — Как е могъл да го пропусне?

Три жени, свързани в общо начинание.

Маркиз.

Ивлин Лоурънс.

И Рене Уорнър, известна още като Рене Нилсен. Жената, която лежеше в моргата.

— Проклет да съм! — отново прошепна той. — Дявол да го вземе!

Цигарата падна от устата му, а Хендерсън скочи от стола и грабна портфейла, ключовете и пистолета си. Само миг по-късно вече бе излязъл от дома си.

 

 

От мига, в който напусна апартамента, Тейн не бе спирал да се притеснява за Маги. По обратния път към хотела караше като луд, опитвайки се да не се обвинява заради лекомислието, с което бе оставил Маги сама. Успокояваше го единствено фактът, че тя е умна жена, която знае как да се грижи за себе си. Въпреки това едва понасяше уличните задръствания, а след това и бавния хотелски асансьор. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-нервен ставаше.

Това е, защото я обичаш, идиот такъв. Винаги си я обичал. От мига, в който я зърна да върви покрай пътя към ранчото на Флора с вдигната глава, зачервени бузи и поглед, прикован право пред нея.

Години наред бе отричал пред себе си и пред света дълбочината на чувствата си, но това не би могло да промени истината. А тя бе, че я обича.

— По дяволите! — изръмжа Тейн, когато вратите на асансьора се отвориха и той тръгна по коридора към апартамента им. В мига, в който отключи вратата и влезе вътре, Тейн разбра, че нещо не е наред. Маги не беше в стаята, но стаята не беше празна. Дъщеря й, Бека, се бе разположила по средата на дивана и се взираше в него с огромните си, преливащи от недоверие очи.

— Мислех, че си в Ел Ей. — Той огледа апартамента, но видя единствено раницата на Бека. От Маги нямаше и следа.

— Бях.

— Къде е майка ти?

— В къщата на Маркиз. Току-що прослушах съобщението, което ти е оставила.

На Тейн това никак не му хареса. Гърбът му се стегна от напрежение.

— Не ми е споменавала нищо за идването ти тук.

— Тя не знае, че съм тук — отвърна Бека. Очите й, които толкова приличаха на очите на Маги, заблестяха предизвикателно. — Дойдох сама.

— Какво се случи в Калифорния? — попита той и се приближи до телефона.

— Нищо хубаво — отвърна Бека, заслушана в съобщението, което Маги бе оставила на телефонния секретар. — Реших, че имам нужда да съм близо до мама.

— И леля ти и чичо ти се съгласиха? — скептично попита Тейн и изключи секретаря. Беше три часът сутринта и по всичко личеше, че Бека е пристигнала съвсем скоро.

— Те не знаеха, че идвам тук — поясни тя. — Но аз току-що им се обадих и разговарях с леля Кони.

— Мили боже!

— И тя каза същото.

Тейн нямаше кой знае какъв опит в общуването с нахакани тийнейджъри, но нямаше никакво намерение да се остави да бъде победен от някакво си хлапе. Пък било то и на Маги.

— Струва ми се, че ще е най-разумно, ако обясниш всичко това на майка си.

— Браво бе, Шерлок! Как се сети? Ти ще караш.

— А пък ти ще си мериш приказките.

Бека присви очи.

— Нямам нищо против. Стига и ти да си мериш твоите.

— Ще поговорим за това в колата. Ще се обадя на майка ти от клетъчния телефон.

— Не се нуждая от ничии лекции.

— Е, детенце, може и да е така, само че сега ще ти се наложи да изслушаш една. — Тя грабна раницата си и се запъти към вратата. Вече изобщо не куцаше. — И много се съмнявам, че това, което имам да ти кажа, ще ти хареса.

Тя отвори уста, за да изръси поредната духовитост, но веднага след това се отказа и премълча. Що се отнася до Тейн, той изтълкува това й решение като голяма победа.

 

 

— Маги? — Мери-Тереса, без всякакъв грим на лицето си, облечена с мръсни дънки и пуловер, с немита и разрошена коса, влезе с препъване през задната врата и се озова в тъмната кухня.

— О, господи! — Маги бе обхваната от огромно облекчение. Горещи сълзи опариха очите й. — Мери-Тереса! — Спусна се през стаята, препъна се леко, блъсна се в един стол, удари се в поставката за ножове и, пренебрегнала напълно острата болка, се хвърли към сестра си. — Толкова се притесних за тебе… Толкова се уплаших — задавено промълви тя, когато Мери-Тереса се отпусна в прегръдките й. — Помислих си… о, не би искала да знаеш какво си мислех. — Притискаше я силно към себе си и всички лоши чувства, трупани през годините, ревността, завистта и недоверието изведнъж бяха напълно забравени. Това беше сестра й, нейната близначка. Която изглеждаше ужасно.

Слабото тяло на Мери-Тереса се тресеше от неудържими ридания. Тя се притискаше към Маги, забила пръсти в раменете й.

— О, господи, Маги, аз… бях такава глупачка. Бях толкова глупава, толкова себична и неблагодарна! — Подсмръкна, отдръпна се леко назад и избърса нос с опакото на ръката си. От очите й се стичаха сълзи. — Съжалявам — проплака тя, задавена от ридания.

— Съжаляваш? — повтори Маги, опитвайки се да запази присъствие на духа. — О, господи, толкова се радвам, че си жива. Мислех, че може да си умряла. Бях… бях ужасно притеснена. Получих посланието ти, но не можах да разбера какво точно се е случило.

— Никой няма да ми повярва — заяви Мери-Тереса, освободи се от прегръдката на сестра си и се облегна на кухненския плот. Прокара ръка по челото си и Маги забеляза, че близначката й е останала само кожа и кости.

— Какво се случи?

— Всичко беше грешка. Ужасна грешка. Аз… аз прочетох вестниците днес и разбрах, че Рене е мъртва. — Дори и в полутъмната стая Маги забеляза бледостта, покрила бузите на сестра й. Тя пусна осветлението. Кухнята внезапно се окъпа в светлина. Мери-Тереса се огледа като обезумяла из стаята. — Недей! — Тя веднага загаси осветлението, а после, следвана по петите от Маги, тръгна бързо от стая в стая и загаси всички лампи. — Знае ли някой, че си тук? — попита тя, едва произнасяйки думите от страх.

— Не, но… оставих съобщение на Тейн.

— По дяволите!

— Какво става?

— Нищо добро. Трябва да се махнем от тук. Дай ми само минутка, за да се измия и да взема малко дрехи и пари и…

— За какво говориш? — Маги последва Мери-Тереса на горния етаж. За жена, която бе толкова слаба, че едва не бе припаднала в кухнята, Мери-Тереса изведнъж бе извадила неподозиран резерв от сили и решимост. Тя пробяга последните няколко стъпала и влетя в спалнята си. Спусна щорите и пердетата и нареди:

— Затвори вратата след себе си.

— Мери-Тереса, какво става, по дяволите? — попита Маги, но се подчини и затвори вратата.

Мери-Тереса включи малката настолна лампа до леглото й.

— Вярно ли е? — попита тя. — Рене Нилсен наистина ли е мъртва? — поиска да узнае, но измъченият поглед в очите й подсказваше, че вече знае отговора на този въпрос.

— В първия момент си помислихме, че си ти.

— О, боже… — Мери-Тереса сковано прокара пръсти през косата си. Слоевете мръсотия не можеха да прикрият побелялото й като тебешир лице. — Нямах намерение… нямах никаква представа… — Замълча, задавена от ридания и покри устата си с ръка. — В катастрофата не е участвала и друга кола, нали? — попита тя, но очевидно изпитваше определени съмнения по въпроса.

Маги, застанала до една масичка, отрупана с поставени в рамки снимки на Мери-Тереса, отрицателно поклати глава.

— Според полицията джипът е бил блъснат от друга кола. Шофьорът е избягал от местопроизшествието. Медиите още не са научили за това.

Мери-Ти сграбчи кичур от косата си, дръпна го и попита:

— Защо някой би искал да я убие?

— Било е катастрофа… никой не е искал да…

Мери-Тереса не я слушаше.

— Не, не, не! Не разбираш ли? — Тя рязко се изправи и влетя в дрешника. — Ивлин трябваше да е в онази кола.

— Ивлин? — повтори Маги. — Ей, какво говориш, по дяволите? — После започна бавно да проумява всичко.

— Всичко това беше нейна идея. — Мери-Тереса отвори една голяма чанта и започна да хвърля дрехи в нея. Дънки, панталони, поли, блузи — хвърляше ги наред, без да си прави труда да ги подрежда. Маги наблюдаваше сестра си, която приличаше на марионетка — беше изключително слаба, но движенията й бяха бързи и енергични.

— Кое точно е било идея на Ивлин? — попита тя.

Ем-Ти съблече мръсните си дрехи и бързо влезе в банята.

Маги я последва, внимателно прескачайки пуловера, дънките и сутиена, които Мери-Тереса нахвърля по пода, преди да влезе под душа.

— Не би трябвало да губя време, но искам да измия от себе си цялата тази… мръсотия. — Маги се вгледа в замъгленото от парата огледало. Видя себе си — облечена с дънки, блуза и жилетка. Зърна и Ем-Ти — чисто гола, с твърди гърди и изпъкнали ребра. Бяха толкова еднакви. И така различни.

На Мери й бяха необходими по-малко от три минути, за да се изкъпе. Изтри мократа си коса и облече чисти дрехи.

— Трябва да се махнем от тук — заяви тя. Изобщо не помисли за грим и побърза да нахлузи едни маратонки на краката си.

— Кое е било идея на Ивлин? — отново попита Маги, когато Ем-Ти се наведе, за да завърже връзките си.

— Изчезването ми, естествено.

Сърцето на Маги се сви. Нима всичко щеше да се окаже рекламен трик, в резултат на който една жена бе намерила смъртта си?

— Чакай малко. — Маги се присегна и хвана ръката на сестра си. — Ти си планирала всичко това?

— А ти какво си помисли?

— Но…

— Както вече казах, идеята беше на Ивлин. Имахме нужда от пари в брой, а аз бях задлъжняла до шията.

Затвори ципа на чантата и погледна Маги с големите си, измъчени очи, които толкова приличаха на нейните.

— Както вече ти казах, всичко това беше рекламен номер, целящ да вдигне рейтинга на предаването ми. Шоуто имаше проблеми и ние трябваше да направим нещо — каквото и да е! — за да увеличим пазарния му дял. Тъпаците, които ръководят телевизионния канал, отказваха да ме послушат и аз знаех, че или ще спрат предаването, или ще ме сменят като водеща. Повярвай ми, Маги, дните ми бяха преброени.

Последните думи изрече без особени емоции — говореше така, сякаш не е имала друг избор. Трябвало е да измами всички, за да оцелее.

— Ивлин знаеше за едно дървено бунгало, собственост на неин клиент, което не се използва от години. Така че отидох там и се скрих. Единствените хора, които знаеха къде се намирам, бяха Ивлин и Рене.

— Рене? — О, господи, ставаше все по-лошо и по-лошо.

— Точно така. Загаси лампите, ако обичаш.

Маги изключи всички лампи, а Мери-Тереса преметна чантата през рамо.

— Значи Рене също е била замесена, така ли? — попита Маги. Започваше да й се гади. Въпреки облекчението, което изпита, когато видя, че сестра й е жива и сравнително добре, Маги просто не можеше повече да понася безсърдечието, с което близначката й описваше замислената от нея измама.

— Ивлин трябваше да остане тук в града и да се погрижи нещата да вървят според плана ни. Рене пътуваше до бунгалото и обратно. Никой не я познаваше, нито пък някой подозираше, че живее в този град. Тя дори си върна бащиното име и започна да се нарича Рене Уорнър. Както и да е… знаехме, че след като изчезна, тук ще се вдигне голям шум и всяко семейство в града ще заговори за мен. Планът ни предвиждаше да избягам от похитителите си веднага щом това стане. Смятахме, че никой никога няма да разбере, че Ивлин е организирала всичко.

— Полицаите не са чак толкова глупави.

— Разбира се, че са. — Мери-Тереса тръгна надолу по стълбите. Краката й бързо подскачаха по познатите стъпала. — Аз съм актриса, за бога! Можех да ги убедя, че някакви планинци са ме отвлекли, но съм успяла да избягам невредима. Полицаите щяха да ми повярват и постепенно щяха да преустановят издирването им.

— Но хората щяха да продължат да вярват, че някакви мъже, които…

— И какво от това? Както вече казах, никой не трябваше да пострада. — Тя тръгна към кухнята. — Трябва да пийна вода.

— Защо Ивлин се е съгласила да участва в нещо подобно? — попита Маги и последва сестра си в кухнята.

— Защото й дължах пари. — Мери-Тереса бръкна в един шкаф, извади чаша и я напълни с вода от мивката. — Затънала съм до шията, Маг — призна си тя. — Дължа пари на много хора, а положението ми ставаше все по-лошо и по-лошо. Знаеш ли какво щеше да се случи, ако бях загубила работата си в телевизията? Мили боже, щях да бъда напълно разорена! Евентуалното ми отстраняване от работа би довело до пълен крах!

— Но… — Маги усети, че й се вие свят. — Рене е мъртва, Мери-Тереса. Мъртва!

— Зная. — Тя отпи глътка вода. — Аз също трябваше да съм мъртва. Нищо чудно, че тя настоя да напиша онази бележка и да я хвърля в кошчето за боклук, за да заблудя полицията. Можеш ли да повярваш, че това е възможно! Ивлин просто ме заряза там. Без телефон. Без електричество. На светлинни години от цивилизацията. Освен това съм сигурна, че ме дрогираше. Ивлин вероятно е планирала да се отърве първо от Рене, а след това да ми даде доза, достатъчна да ме убие — заяви Мери-Тереса, отпи голяма глътка вода, след което бръкна в някакъв друг шкаф и измъкна нещо, което, въпреки полумрака в стаята, Маги оприличи на шишенце с лекарства. — Господи, имам ужасно главоболие. Сигурно и сама се досещаш, че лекарствата не бяха част от сделката. През цялото време се чувствах дяволски уморена. Трябваше да се сетя, че нещо не е наред, но аз изобщо не ги подозирах. Предполагам, че Ивлин е накарала Рене да ме тъпче с лекарства, защото е искала да е сигурна, че няма да се опитам да избягам. Отървала се е дори от колата ми — колата, която двете с Рене закарахме и скрихме там.

— Джипа ти.

— Да. Никой не би могъл да го кара, защото номерата ми се набиват на очи. По тази причина използваше собствената си черна кола. Един ден обаче Ивлин решила да вземе блейзъра поради някакъв проблем, който уж бил възникнал със собствената й кола. Когато не се прибрала в уреченото време, Рене решила да рискува и да тръгне с моя джип. Тръгнала за града и изобщо не се върнала.

— По задния калник на джипа ти имаше следа от черна боя — с ужас изрече Маги. Ивлин Лоурънс да стане убийца? И то заради пари? Нещо тук не се връзваше.

— Всичко се връзва. — Мери-Тереса, цялата разтреперана от нерви, пъхна в устата си цяла шепа хапчета и ги глътна.

— Щом смяташ, че са те държали през цялото време упоена, не мислиш ли, че не е много разумно да пиеш всичките тези лекарства? — отбеляза Маги, опитвайки се да осмисли и подреди в логически порядък обясненията на сестра си.

— Това е аспирин, Маг. Не се тревожи. По дяволите, обзалагам се, че ужасното ми главоболие е в резултат на проклетите хапчета, с които са ме тъпкали. Мога да те уверя, че още в началото ми писна да стоя затворена там, но Ивлин постоянно ми повтаряше, че интересът към личността ми се засилвал с всеки изминал ден и ме убеждаваше, че колкото по-дълго ме няма, толкова по-шумно ще бъде отразено щастливото ми избавление от похитителите и завръщането у дома. — Изсмя се горчиво. — Познай кой беше глупакът в цялата тази пиеска.

— Всички ние.

Мери-Ти отпи още една голяма глътка от чашата си и изля останалата вода в мивката.

— И ти смяташ, че Ивлин би убила двама души заради пари? Аз се срещнах с нея… — Маги поклати глава. — Това ми се струва прекалено драстично. Необяснимо крайно.

— Тя очевидно е превъртяла.

Маги си спомни самоуверената и овладяна делова жена, с която се бе срещнала ден по-рано.

— Добре, да приемем за момент, че Ивлин се е оказала притисната до стената и… е убила Рене, за да прикрие следите си… Или пък я е убила, защото… защото си е помислила, че ти си успяла да избягаш по някакъв начин — предположи Маги, макар сама да не вярваше на думите си. — Какво следва от това?

— Ще ти кажа по пътя към колата ти. Имаш кола, нали?

— Взех една под наем.

— Добре. Не ми се иска да използвам моята. Не още. Не и докато не разбера със сигурност какво точно става. — Тя се запъти към входната врата на къщата. — Когато изминаха няколко дни без Рене да дойде да ме навести, аз се притесних и започнах да излизам навън. Главата ми започна да се прояснява. Дадох си сметка, че нещо се е объркало. Объркало се е ужасно и необратимо. Бях страшно ядосана, защото бях съвсем сама, захвърлена в онзи пущинак. За щастие попаднах на няколко хлапета, излезли в околността да се поразходят със снегомобили. Та те ме изведоха на пътя, откъдето тръгнах пеша, излязох на магистралата и спрях на стоп някакъв камион, пътуващ от Солт Лейк. — Тя въздъхна. — Най-ужасното в цялото пътуване бе, че никой от хората, с които се срещнах, не ме разпозна. А уж се очакваше, че цялата полиция ще се вдигне на крак, за да ме търси! Ивлин беше сигурна, че премеждието ще ме изстреля на върха на славата, ще ме превърне в икона за целия американски народ, а се оказа, че и тримата души, с които разговарях по пътя, изобщо не знаеха коя съм. Шофьорът на камиона ме остави до едно крайпътно заведение малко преди Денвър. Там видях вестника и научих за случилото се с Рене. Взех такси, за да се прибера, но дори и тъпият шофьор на таксито не се сети коя съм.

— Не мисля, че това е най-лошото от цялата история — подхвърли Маги, припомнила си за патологичния егоцентризъм на сестра си. — Мисля, че е най-добре да се обадим на полицията — заяви тя и тръгна към телефона.

— По-късно. Когато измисля по-убедителна история.

Маги я погледна втрещено.

— Какво има да измисляш! Просто трябва да им кажеш истината. Точка по въпроса!

— И да пратя всичко по дяволите? Всичките тези усилия? Натрупаната популярност? — Мери-Тереса отрицателно поклати глава. — Да не си откачила? Може би ще трябва да кажем, че всичко е било идея на Рене и…

— Престани! — Маги се закова неподвижно на мястото си, с все сила сграбчи ръката на Мери-Тереса и я завъртя към себе си. — Всичко свърши. Това е краят. Не го ли разбираш?

— Ти не разбираш! — заяви Мери-Тереса и пусна чантата на пода. — Не мога да се откажа от живота си. От кариерата си.

— Не е нужно да се отказваш… трябва само да промениш живота си. — Срещна погледа на сестра си в полумрака на стаята, осветявана единствено от бледата светлина на уличните лампи, която проникваше през прозорците. — Правила си такива неща и преди. Твърде често при това — обвини я Маги. А след това не можа да се сдържи и й зададе въпроса, който не й даваше мира от мига, в който видя сестра си да влиза жива и здрава в кухнята на дома си. — Защо се свърза с мен по твоя начин? Защо обвини Тейн за всичко това?

Мери-Тереса рязко си пое дъх. Погледна сестра си и бавно поклати глава.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Маги не беше сигурна. Съвместният живот на Мери-Тереса и Тейн бе изпълнен с твърде много лъжи и измами, но тя, въпреки всичко, трябваше да узнае истината. Не беше стигнала чак до тук, за да затвори очи и да зарови глава в пясъка.

— Да, Ем-Ти. Искам истината. Цялата истина.