Лиза Джексън
Шансове (15)

7.

Играеш си с огъня.

Думите се въртяха безспир в главата на Тейн. Той излезе през задната врата на хотела, подхлъзна се, премигна от студа и се загърна, за да се предпази от силния вятър, който духаше по добре осветените улици. Ето в това се състоеше основният проблем на градовете — никога не беше достатъчно тъмно, а тази сутрин Тейн се нуждаеше от прикритието на мрака. Погледна часовника си и се намръщи. Четири и петнадесет. Градът все още не бе започнал да се разбужда.

Вдигна яката на якето си, прекоси неправилно улицата, свърна в една малка уличка, от двете страни на която се издигаха стари сгради, отрупани със сняг, след което измина още осем пресечки, като се движеше на зигзаг по тесните страничните улички. Стигна до един денонощен ресторант, във фоайето на който имаше телефонен автомат. Единият му джоб бе пълен с дребни монети, които обикновено се използваха за междущатски разговори. Набра бързо номера, цифрите, на който бяха като дамгосани в ума му, като през цялото време внимателно оглеждаше посетителите на заведението през стъклените врати пред себе си. Съдейки по вида на мъжете, приведени над чашите си с черно кафе и огромните порции шунка с яйца, Тейн предположи, че повечето от тях са шофьори на камиони.

Телефонът иззвъня три пъти преди от другата страна да се обади нечий сънлив глас.

— Ало?

— Уокър съм. Какво откри? — Не виждаше причина да не говори направо.

— По дяволите, колко е часът? Все още не се е съмнало дори — изръмжа Рой Дюпре. Гласът му беше дрезгав и сънен.

Тейн познаваше Дюпре още от гимназията в Ларами. Бяха петнадесетгодишни, когато ги хванаха да крадат цигари и бира от местния супер. Двете момчета бяха изключени от училище. Собствениците се съгласиха да не повдигат обвинения, но момчетата трябваше да започнат работа в същия супер — миеха подовете и чистеха тоалетните. След това Рой се записа в армията — стана зелена барета. Тейн едва отърва затвора, след като почти преби баща си до смърт. Не че старецът не го заслужаваше. Онази вечер той беше много пиян и, стиснал един автомобилен крик в ръка, гонеше майката на Тейн, за да я пребие. Тейн бе успял да спаси майка си, но все още носеше белег от същия този крик на едното си рамо.

— Исусе Христе — възкликна Рой и се закашля. — Дай ми една минута да се събудя. И да се изпикая. — Измина цяла минута, през която Тейн наблюдаваше един старец, пременен с шапка на Доджърс, да флиртува с кльощавата сервитьорка, която, ако се съдеше по умората, изписана на изпитото й лице, сигурно вече приключваше смяната си.

Заслушан в звуците, долитащи от телефонната слушалка, Тейн чу шум от течаща вода и дрезгава кашлица. След това Рой пусна водата в тоалетната и само след миг пръстите му отново стиснаха слушалката.

— Добре, проверих всичко, което ми заръча — информира го приятелят му. Думите му звучаха малко приглушено и Тейн предположи, че Рой вече е стиснал между зъбите си първата цигара за деня. — Ако казаното от проклетата ти бивша съпруга е истина, аз не мога да го докажа. Все още.

— Мислиш, че ме е излъгала? — попита Тейн и стаеният гняв, който не го бе напускал през последните три, че и повече седмици, отново пламна в душата му. — Че ме е пратила да гоня Михаля?

Чу се щракване на запалка. Рой вдиша дълбоко. Тейн едва успя да се пребори с желанието да запали. По дяволите, в този момент наистина заслужаваше една цигара.

— Няма да й е за пръв път, нали така?

— Не, няма.

От другата страна на линията долетя тъжен смях.

— Ти така и не спря да я обичаш, нали?

Ако само знаеше…

— Няма значение. Само разбери дали ми е казала истината.

— Изненадан съм, че не си се заел с това лично.

— Та цялата полиция и пресата да ме погне по петите? — Тейн сметна, че това обяснение е напълно достатъчно. — И не забравяй, че трябва да бъдеш изключително дискретен.

— Да, зная. Секретна операция.

— Утре ще ти звънна отново.

— Дотогава може да съм научил нещо повече.

— Добре. — Тейн затвори. Чувстваше се вътрешно опустошен. Не спираше да проклина Мери-Тереса и нейните безкрайни игрички.

Помисли си да влезе в ресторанта и да си поръча голяма чаша черно кафе. Кофеинът щеше да му дойде добре, но въпреки това се отказа от намерението си. Никак не му се искаше някой да засече обажданията му от този монетен телефон. Не желаеше да оставя никакви следи за присъствието си в това заведение, в случай че от полицията все пак успееха да стигнат до тук.

Огледа улицата в двете посоки, измъкна се от ресторанта и тръгна обратно към хотела. Възнамеряваше да вземе пикапа от паркинга, за да се покаже на хората, които го следяха. Мрачно се усмихна на себе си. Добре че детектив Хендерсън и репортерите от местната преса изобщо не предполагаха с какво се занимава в момента. Иначе щяха да му вгорчат живота.

Ами Маги? Тя какво ще направи?

Тейн изскърца със зъби, натика ръце още по-дълбоко в джобовете на якето си и си помисли, че рано или късно щеше да се люби с нея. Двамата заедно бяха като огън и барут — готови всеки момент да се възпламенят. Привличаха се неудържимо още от мига на първата им среща. И това очевидно нямаше да се промени. През изминалата нощ трябваше да впрегне цялата си воля, за да не осъществи онзи акт на единение, който свързва мъжа и жената навеки — без значение дали го искат, или не. По дяволите, как му се искаше да я направи своя, да проникне дълбоко в тялото й, да почувства топлината на тялото й, обгърнало го целия с копринената си мекота.

— Исусе, ти си пълен глупак — промърмори Тейн. — Шибан романтик! — Може би все пак трябваше да го направи. По дяволите, по едно време беше на ръба. Ароматът на кожата й просто го довърши. Дори и сега, само при спомена за тялото й, което се извиваше съблазнително под милувките на устните и ръцете му, Тейн се възбуди толкова силно, че изпита физическа болка.

Без да се съобразява с правилата за движение, той пресече на червено, изчаквайки един камион да завие зад ъгъла.

Маги не заслужава ли да научи истината?

Не, реши той. Още не. Може би дори никога.

Значи просто ще преспиш с нея и ще продължиш да я държиш на тъмно, така ли?

Точно така. Защото просто нямаше друг избор.

 

 

— Май трябва да отидеш да си прегледаш главата — каза си Маги, когато опияняващите спомени от предишната нощ изпълниха мислите й. — О, господи! — Какво беше сторила? Поне милион пъти бе предупреждавала сама себе си, че не може да има вяра на този мъж. И въпреки това снощи… — О, Маги, кога ще поумнееш! — Отмахна с ръка кичура коса, паднал над очите й. Беше гола, объркана и съвсем сама в леглото на Тейн. Надигна се, седна в леглото и погледна през прозореца.

През прозрачните пердета струеше ярка слънчева светлина. От коридора пред апартамента долитаха всевъзможни звуци — шум от стъпки, откъслечни разговори, скърцане на врати. Другите гости на хотела вече бяха станали. А Тейн бе излязъл.

Къде ли е отишъл? Нямаше бележка от него, нито пък съобщение, оставено на телефонния секретар. Страхотно! Отново си припомни с подробности изминалата нощ и заключи, че е първокласна глупачка. И какво от това, че, технически погледнато, Тейн не бе преспал с нея? Онова, което правихме, беше повече от достатъчно. Хайде, момиче. Размърдай се.

Тя се изкъпа, смени дрехите си и реши, че е време да докаже собствената си независимост. След четиридесет минути вече бе успяла да си поръча кафе, плодове и закуска в стаята, както и да наеме кола под наем с кредитната си карта „Виза“. Позвъни и на детектив Хендерсън, за да провери дали не са направили някакъв пробив в разследването. Най-накрая се обади и на Бека в Калифорния и за втори последователен ден събуди вечно нацупената си и недоволна дъщеря.

— Не знаеш ли, че тук все още е много рано? — изхленчи Бека.

— Исках само да проверя дали си добре. Обаждах се снощи, но те нямаше.

— Да. — Чу как Бека се прозина и протегна. — Леля Кони ми каза, че трябва да ти се обадя днес. Да не би да се е случило нещо лошо? Намери ли Маркиз?

— Нищо лошо не се е случило и не, още не съм я намерила.

— Какво казват от полицията? — За пръв път от много време насам Бека проявяваше интерес към онова, с което се занимава майка й.

— Нищо по-различно от онова, което ти казах при последния ни разговор.

Бека се поколеба за момент, преди да попита:

— Тя е добре, нали? Маркиз? Добре е, нали?

— Надявам се. — На Маги й се искаше да може да каже на дъщеря си нещо по-окуражително, но тъй като нямаше нищо ново, реши да поразведри разговора. Нямаше защо да тревожи и Бека. — Как е Джени?

— Добре е, предполагам, но е много вкисната — искам да кажа ядосана — задето ходи на училище, а пък аз си седя у дома.

— Но това е само временно. Докато глезенът ти оздравее, а аз намеря Мери-Тереса.

— Зная, но тя, въпреки това, се дразни. — На Маги й се стори, че долавя едва доловими нотки на триумф в гласа на Бека, което беше доста необичайно. Бека открай време боготвореше земята под краката на по-голямата си братовчедка. Според нея Дженифър Макрий бе просто безгрешна.

— Как е глезенът?

— Много по-добре. Вече нямам нужда от патериците.

— Сигурна ли си? Леля ти Кони ми спомена нещо за някакъв специалист ортопед.

— Леля Кони е параноичка. Постоянно говори за доктори, адвокати и други подобни. Знаеш ли, мамо, тя е доста странна.

Маги се усмихна. Бека определено започваше да променя отношението си към нея.

Поговориха още няколко минути и Маги затвори, изпълнена с облекчение. Позволи си да се надява, че двете с дъщеря й може би щяха да съумеят да запълнят постоянно разширяващата се пропаст, зейнала помежду им.

— Рум сървис! — Силното почукване по вратата бе придружено от дълбок мъжки глас.

 

 

Само след минути Маги вече закусваше с кифлички и кафе и правеше списък на хората, които искаше да интервюира. Най-напред в списъка постави колегите на Мери-Тереса от телевизионната компания и Ивлин — нейната секретарка. Ивлин стана секретарка на Мери-Тереса още при преместването й от Калифорния в Денвър. Два пъти развеждана и в постоянна битка с килограмите, които се лепяха на и без това едричката й фигура, Ивлин беше работохоличка, която, според Мери-Тереса, беше най-организираният човек на света. Ивлин познаваше Мери-Тереса по-дълго от всеки друг в този град. Като се изключи Тейн, разбира се.

Следващият човек в списъка на Маги беше психиатърът на Мери-Тереса, последван от лекарите, с които Маркиз се бе консултирала непосредствено преди изчезването си. Сид Джилет, вторият съпруг на Мери-Тереса, също заемаше едно от челните места в списъка. Според разписанието на Маркиз тя се бе срещала със Сид вечерта, преди да изчезне.

— Става все по-любопитно — промърмори Маги.

Седеше на канапето с чаша силно кафе в ръка, свила босите си крака под себе си. Огънят пращеше в камината, а слънчевата светлина, проникваща през прозрачните пердета на прозорците, значително повдигна духа й. Самата мисъл, че прави нещо, я караше да се чувства по-добре. Списъкът с хората, с които се бе срещала Мери-Тереса непосредствено преди да изчезне, бе едно успешно начало.

Чу ключът да се превърта в ключалката. Бузите й пламнаха от смущение. Вдигна очи и видя Тейн да влиза в стаята. Лицето му тъмнееше от наболата брада. Облечен беше с дънки, фланелена риза и якето — сякаш току-що се връщаше от езда в ранчото си.

Погледът му погали Маги и цялата й новопридобита решимост се изпари. Без да каже нито дума, той я накара да си спомни случилото се през изминалата нощ. Достатъчен беше само един негов напрегнат и изпитателен поглед. Мускулите й се вцепениха и тя побърза да си напомни, че не трябва да повтаря грешката от предишната вечер.

О, точно така, говореха очите му, сякаш бе успял да разгадае мислите й.

— Добро утро — провлачено поздрави Тейн. На лицето му бавно изгря усмивка, която откри не съвсем равните му бели зъби.

— Не се опитвай да ми пробутваш този твой провинциален чар — изръмжа в отговор Маги. — Не съм в настроение.

— Така ли? — И имаше наглостта да изглежда изненадан. — И защо така, госпожо Макрий? А пък аз си мислех, че ще се прибера тук и ще те заваря да се смееш и да си пееш от щастие, готова да започнеш новия ден.

— И кое те накара да си мислиш подобни неща?

Устните му се разтегнаха в усмивка. Той разкопча ципа на якето си.

— Помислих си го, скъпа, защото видях колко се забавлява през изминалата нощ.

Маги се поизкашля, а вратът й пламна от смущение.

— Всъщност, да. Имаш право за това. Но не мисля, че би трябвало… ами… — Хайде, Маги. Една самоуверена модерна жени не бива да го увърта толкова. О, господи… дори и най-съкровените й мисли бяха твърде завоалирани.

— Не мислиш, че би трябвало какво? — Той преметна якето си на облегалката на един стол и се подпря на канапето.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Добре, умнико, не мисля, че трябва да правим секс, разбра ли?

— Но ние не сме правили нищо подобно.

— Това е само въпрос на семантика, Уокър. Не съм готова да си играя на думи с теб, ясно?

Той сви рамене, настани се на стола срещу нея, сипа си чаша кафе, след което измъкна една недоузряла ягода от фруктиерата и я пъхна в устата си с влудяващо безгрижие.

— Мисля, че ще е най-разумно ако… всеки спи в собствената си стая. Може би идеята за този апартамент не беше чак толкова добра. Можехме да си вземем отделни стаи, или дори да отседнем в различни хотели… Ето, това е добра идея.

— Можем също така да опънем едно одеяло по средата на тази стая — както са правили във филмите преди години. Ти ще си стоиш в твоята половина, а аз — в моята. Така всеки ще гарантира добродетелността на другия — подразни я той.

— Престани да се занасяш! Аз говоря напълно сериозно.

Той повдигна едната си вежда, демонстрирайки презрително недоверие.

— Вярно?

— Напълно.

Погледът, с който я дари, едва не подпали кожата й. Сърцето й глупашки подскочи в гърдите й. Тя обаче само кимна сковано.

— Щом това е, което желаеш… — провлачено се съгласи той и Маги не можа да възпре гъстата руменина, обагрила бузите й. Той прекрасно знаеше какви са желанията й. И двамата го знаеха. И точно в това беше проблемът. Дали сексът с него си струваше риска, който тя поемаше в емоционален план?

— Не — извика на глас тя и се почувства като идиот.

— Не си спомням да съм ти задавал въпрос.

— Просто разговарях сама със себе си.

— Информирай ме, ако промениш решението си.

— Няма да го променя.

Отново онази лукава и порочна усмивка.

— На това разчитам, любима.

— И престани да ме наричаш…

— Няма вече. — Очите му обаче продължаваха да блестят дяволито. Маги не знаеше какво й се иска повече — да го целуне или да го удуши. Затова реши просто да не обръща внимание на всички прикрити намеци и завоалирани забележки, които сякаш сгъстяваха въздуха между тях.

Тейн вдигна крак и го подпря на един от близките столове, усмихна й се за последно с онази самоуверена и лукава усмивка, с която сякаш й казваше да престане да го баламосва, след което взе сгънатия вестник и прегледа заглавията.

— Сестра ти продължава да е на първа страница. — Прочете набързо материала и подаде страницата на Маги, която прочете цялата статия с интерес, но не научи нищо ново.

Тейн намери спортните страници, разлисти ги, след което хвърли поглед на бележките й.

— Вече си изготвила и списък — отбеляза. — Не ми казвай, сам ще се сетя. Това е списъкът на хората, които възнамеряваш да интервюираш.

— Точно така, само че ти си първият човек в този списък. Къде ходи тази сутрин?

— Липсвах ли ти? — подразни я той.

— Толкова, колкото би ми липсвала и гърмяща змия — не му остана длъжна тя. После се облегна на канапето и поклати глава. — Извинявай, не съм права да ти говоря по този начин. — Въздъхна и се загледа в кафето си — тъмно и мътно. — Просто съм разтревожена.

Тейн остави вестника.

— Не си единствената. И тъй като очевидно си дяволски решена да започнеш свое собствено разследване, реших да ти помогна.

— Как?

— Извърших някои проверки.

Беше изненадана. Не знаеше дали може да му се довери.

— И какво откри?

— Че Уейд Померейниън наистина е бил извън града. Точно както ни каза.

— Как разбра?

— Поразпитах малко, научих кой е агентът му и му позвъних вкъщи. Човекът не беше особено доволен, но все пак успях да изкопча от него името на фотографа. След което се обадих и на него. В резултат на което се уверих, че нашето момче Померейниън наистина е било в Солт Лейк в деня, в който Мери-Тереса е изчезнала. — Отново разгърна вестника, но Маги го грабна от ръцете му.

— Чакай малко — рече му тя. — Снощи беше категорично против плана ми да поразпитам наоколо, а сега изведнъж прегръщаш идеята сякаш тя е единственият смисъл на живота ти.

— Може би.

— Какво става, Уокър? — попита Маги и го изгледа с присвити очи. Искаше й се да можеше да проникне дълбоко в неговата лицемерна душа, за да разгадае коварните му замисли.

— Винаги съм вярвал, че щом не мога да победя някого, най-разумното е да се присъединя към него. Сега просто прилагам теорията си на практика. Очевидно е, че не мога да те убедя да се откажеш от плана си и затова реших, че е по-добре да работя с теб, а не против теб. Макар да съм сигурен, че полицаите ще проведат задълбочено и образцово разследване, те, кой знае защо, продължават да смятат, че имам някакво участие в изчезването на Мери-Тереса. Може би ще е добре, ако се включа по-активно в доказването на истината. — Отпи голяма глътка кафе. Очите му я наблюдаваха изпитателно и оценяващо над ръба на чашата. Искаше й се да му повярва. О, господи, как й се искаше… Освен това искаше сестра й да се прибере у дома, а дъщеря й да превъзмогне отчуждението си към нея.

Ако желанията бяха коне, просяците щяха да са най-добрите ездачи, напомни си Маги, макар че наистина би било много по-лесно, ако допусне, че Тейн е на нейна страна и се избави от всичките си съмнения и подозрения. Само защото бе получила онова послание от сестра си — а дали наистина бе чула нещо, вече не бе толкова сигурна в това, — тя продължаваше да се съмнява във всичко. Това обаче по никакъв начин не означаваше, че Тейн има нещо общо с изчезването на Мери-Тереса. И какво като полицаите смятат, че той може да е въвлечен по някакъв начин в това изчезване? В подобни случаи те винаги насочват подозренията си най-напред към членовете на семейството — особено към бившите съпрузи. А само защото се бе появил в Айдахо и бе застанал на прага й с молба да му помогне да докаже невинността си, не означава, че преследва и някакви други, лично негови, цели.

Той се присегна и взе една кифличка. На устните му играеше едва забележима усмивка.

— Е, какви са задачите ни за днес, Мери-Тереса?

— Много смешно! — Тя погледна списъка си. — Освен това името е Маркиз.

— Все забравям.

— Опитай се да го запомниш все пак — подразни го Маги, макар да знаеше, че умът му е остър като бръснач. — Твоята задача днес е да ме закараш до агенцията за коли под наем.

— Мислех си, че аз ще те карам…

— Вече обсъждахме този въпрос, Тейн. Освен това вече поръчах колата. Така че вариантите са три: или ще ме закараш до там, или ще отида до агенцията с такси, или пък ще ги помоля да ми докарат колата пред хотела. Ти решавай.

Усмивката му изчезна.

— Не бързай толкова. Ами ако Мери-Тереса е била отвлечена? Ами ако положението е много по-опасно, отколкото смяташ? Не смяташ ли, че би могла да станеш следващата им мишена?

— И защо?

— Кой знае… Точно в това е проблемът. — Тейн беше абсолютно сериозен. Дояде кифличката си, изтръска ръце от трохите и се изправи. Токовете на ботушите му оставяха дълбоки следи по дебелия бледоморав килим. — Изобщо не зная срещу какво сме изправени в този случай. А ти?

— Не.

— Нека тогава да следваме максимата: „По-добре да се подсигурим сега, отколкото после да съжаляваме“.

— Ще внимавам. — По всичко личеше, че Тейн се кани да възрази нещо и тя додаде: — Освен това вече съм зряла жена, Уокър. И благополучно изживях по-голямата част от живота си без теб. Мисля, че и сега ще се справя. Значи, възнамерявам да посетя „KRKY“ горе-долу по времето, в което се излъчва шоуто. След това ще разговарям със секретарката й, с другия бивш съпруг и с психиатъра.

Той се намръщи, но благоразумно реши да сложи край на спора.

— Аз ще се отбия при адвоката й, ще се срещна с хората, които поддържат градината, с личния й треньор и с някои от съседите и приятелите й.

— Добре. Довечера ще се срещнем тук.

— Вземи клетъчния ми телефон.

— Не ми трябва. — Готова беше да приеме помощта му, но нямаше да позволи да се отнася с нея като с бебе.

— Настоявам да вземеш шибания телефон. В противен случай ще се залепя за теб и по никакъв начин няма да можеш да се отървеш от мен. — Ядосано сбърчи вежди и изражението му изведнъж стана сурово като зимата в Уайоминг. Твърдо беше решен да не отстъпва нито на йота.

Този път Маги отстъпи, без да спори. Не разполагаха с много време. Шоуто на Маркиз щеше да се излъчи след по-малко от час, а Маги държеше да присъства в „KRKY“, за да провери как се развиват нещата там.

 

 

След като получи взетия под наем „Форд Таурус“, последен модел, Маги се отправи към сградата на телевизията и спря колата на паркинга. Студиото се намираше на приземния етаж на висока тухлена сграда, носеща името на телевизионния канал. Момичето на рецепцията я посрещна със зяпнала от изненада уста и с изумление я чу да произнася името си — Маги Макрий.

Момичето се слиса напълно.

— Простете ми — изрече тя и се изчерви до корените на късата си кафява коса, — но… изглеждате точно като една от служителките в нашия канал, водещата на „Денвър АМ“.

— Аз съм сестрата на Мери-Тер… на Маркиз. Двете сме близначки.

— О, господи… Не знаех. Но това изобщо не ме изненадва. Добре, подпишете се тук… ред тридесет и шести. — Тя записа часа на посещението, след което прибра дневника в касета със стъклен капак.

След като приключиха с формалностите, Маги получи карта с името си и бе придружена до кабинета на директора от дребна жена, която вървеше почти толкова бързо, колкото и приказваше.

Рон Бишъп я очакваше. Представителен, започнал да оплешивява мъж, който прилежно подстригваше малкото останала му коса и от който се носеше слаб аромат на пури, Бишъп заобиколи очуканото си дъбово бюро и й протегна ръка. Тя му подаде своята, той я стисна с двете си ръце и я разтърси енергично.

— Рон Бишъп. Господи, изглеждате точно като нея. Аз… ние… никой от нас не подозираше, че сте нейно копие. Искам да кажа, че естествено знаехме, че Маркиз има сестра, но чак сега разбрахме, че сте близначки. Желаете ли да се явите в новините и да се обърнете директно към нея, или пък към хората, каквито и да са те, които може би я държат в плен? — попита я той. Идеята очевидно му бе хрумнала току-що, но като че ли все повече му допадаше и той изглеждаше въодушевен от перспективата да качи по някакъв начин рейтинга на предаванията си.

— Ще си помисля — отвърна Маги и огледа обстановката.

На стената зад бюрото бе окачен блестящ, извит като дъга препариран марлин. Останалите три стени бяха украсени с награди и лъскави снимки на директора, който се ръкува със знаменитостите, с които се бе срещал по време на своята тридесет и няколко годишна кариера в бизнеса. В единия ъгъл имаше телевизор. „Денвър АМ“ се излъчваше в момента.

Маги погледна към екрана, където Крейг Бумон, загорял мъж с руса коса и сини очи, интервюираше някаква местна знаменитост, която очевидно се изживяваше като Марта Стюарт^[1]. Облечена с дънки и карирана риза, жената, с изражението на всезнайко, показваше как могат да се направят хранилки за птици с подръчни материали от кухненските шкафове. На масата пред нея бяха подредени фъстъци, семки и други зърнени храни, оформени в най-различни форми.

— По дяволите! — възкликна Рон и се засмя, излагайки на показ златните пломби на зъбите си. Очевидно продължаваше да обмисля възможностите, произтичащи от огромната прилика между Маги и сестра й. — Та вие бихте могла дори да водите шоуто вместо нея — ако не цялото, то поне част от него. — Скрити зад дебелите стъкла на очилата, очите му заблестяха от нетърпение. Извади една пура, но не я запали. — Ще рекламираме участието ви в новините в пет и после в късните вечерни новини в единадесет. Утре сутринта в шест ще повторим рекламата в ранните новини.

Притискаше я твърде силно и на Маги това никак не й хареса. Нямаше доверие на този човек, макар че току-що се бе запознала с него. Започваше да става като Тейн — не можеше да се довери на никого.

— Ще трябва да си помисля по въпроса — повтори тя и измери с поглед директора на телевизионната станция, като се питаше дали този човек някога е казал и една искрена дума. — Тук съм по една-единствена причина — опитвам се да разбера какво се е случило със сестра ми, за да мога да я намеря.

— Аз, естествено, ви разбирам напълно и ви уверявам, че каналът ни е изцяло на ваше разположение. Едва ли има човек, който повече от мен да желае да разбере какво се е случило с Маркиз — заяви той. Този път изглеждаше искрен. Облегна се назад и сакото му се разтвори. Пръстите му продължаваха да опипват гладката повърхност на пурата. — Няма да ви лъжа, госпожо Макрий, и ще ви кажа, че тук имахме малки неприятности със сестра ви. Всъщност, не точно неприятности… Нека да кажем, че възникнаха различия между Крейг и Маркиз по отношение бъдещото развитие на шоуто. Искам да ви уверя обаче, че, независимо от тези разногласия, всички ние от „KRKY“ сме силно заинтересовани от благополучието на вашата сестра. Както сигурно знаете, ние първи се заехме с издирването й. Конкурентните телевизионни канали непрекъснато тръбят за противоречията между двамата водещи на шоуто, но аз искам да знаете, че това се дължи най-вече на професионална завист. „Денвър АМ“ е шоу, което винаги е заемало едно от челните места в класациите.

— До скоро — вметна Маги.

Едрият мъж само сви рамене.

— Вярно е, че през последната година рейтингът на предаването тръгна надолу, но вече се погрижихме за този проблем.

Обзалагам се, че е така, грубо си помисли Маги, забелязала как след рекламната пауза Крейг Бумон отново обясни на зрителите, че поради изчезването на Маркиз той е принуден да води предаването сам. На екрана се появи малка снимка на сестра й и Бумон помоли всеки, който разполага с някаква информация за Маркиз, да се обади веднага. Последва клип, посветен изцяло на нея. Показаха кадри от няколкото филма, в които Маркиз бе участвала, както и някои от най-смешните и мъчително трогателни моменти от различни интервюта, които тя бе провела с гостите на предаването в същото това студио.

Маги мълчаливо се взираше в екрана. В съзнанието й нахлуха безброй спомени. Очите й се насълзиха докато гледаше как сестра й се смее, разговаря или открито флиртува с гостите в студиото. В гърлото й заседна огромна буца и тя силно прехапа устни, когато Мери-Тереса, представяща себе си като Маркиз, закачливо намигна към камерата, отметна глава назад и се разсмя. Къде си, за кой ли път се запита Маги и лекичко се изкашля, за да прочисти гърлото си. През първите четири години от съществуването на шоуто Маркиз бе единствената му водеща — тя, съвсем сама, бе създала и утвърдила това предаване. Крейг се бе присъединил към екипа преди две години и с времето бе започнал да се изживява като все по-важен и незаменим. Мери-Тереса се оплакваше, че претенциите му нараствали с всеки изминал ден.

— Казвам ти, че той иска цялото шоу за себе си — довери й Мери-Тереса при един от телефонните им разговори. — Блонди^[2] би искал аз да изчезна напълно.

— Госпожо Макрий… — Гласът на Рон Бишъп я върна обратно в настоящето и Маги с неудобство осъзна, че той очевидно й бе задал някакъв въпрос.

— О, извинете… какво казахте?

— Казах, че ако проявявате интерес съм готов да ви разведа из сградата. — Погледна часовника си.

— Мисля, че разполагаме с достатъчно време.

— Разбира се. — Имаше нужда от възможно най-подробна информация за живота на сестра си.

Двамата поговориха още малко, а след това той й показа нюзрума — просторно помещение с натъпкани на гъсто бюра, разделени едно от друго единствено със звукоизолиращи прегради. Репортерите пишеха материалите си на компютрите пред тях, помощниците им събираха данни и информация, някой непрекъснато нанасяше промени на таблото с плана на новините, а от тавана висяха телевизионни монитори, които излъчваха новините на всички останали телевизионни канали в Денвър. Съседното звукоизолирано помещение беше студиото, в което заснимаха новините. Компютъризираната камера бе насочена право към пулта, на който се сменяха различни новинарски екипи. В съседната стая пък няколко компютъра бяха включени към уебстраницата на новинарския отдел.

Бишъп я запозна с няколко души, включително и с Джей Ар Алекзандър — асистент-режисьор на новините. Енергичен и остроумен мъж на около четиридесет години, с очила с метални рамки и усмивка, която почти не слизаше от лицето му, той постоянно сновеше от един компютър към друг, отговаряше на въпроси, даваше съвети, опитвайки се да надвика нестихващата гюрултия в помещението.

— Искате ли да се явите като водеща на предаването? — попита Джей Ар, след като огледа Маги от горе до долу. — Обзалагам се, че зрителите изобщо няма да забележат, че не сте Маркиз. — Кафявите му очи, скрити зад очилата, заблестяха при мисълта за възможностите, които произтичаха от предложението му. — Някога занимавала ли сте се с телевизия?

Някой го повика преди Маги да успее да му отговори.

Рон я поведе към лабиринт от помещения, разположени в края на коридора.

— Джей Ар е при нас малко по-дълго от сестра ви и преди да бъде повишен работеше като изпълнителен продуцент на „Денвър АМ“. А тук редактираме нашите филмови предавания…

Разведе я навсякъде, като я запознаваше с хората, които срещаха.

Всички те я посрещаха и изпращаха с любопитство. Маги чуваше коментарите им, изречени шепнешком зад гърба й, но се правеше, че не забелязва нищо.

— Мили боже, помислих я за Маркиз!

— Виждали ли сте друг път такава невероятна прилика?

— Толкова е странно. Зловещо дори. Питам се дали и тя е същата самовлюбена и беснееща кучка.

— О, Исусе, да се надяваме, че не е. За една толкова малка планета като нашата и една е предостатъчна.

Зад гърба й се разнесоха смях и подигравателни забележки, но Маги не им обърна внимание. След като заснеха „Денвър АМ“ и публиката напусна студиото и сградата на телевизията, Рон я поведе надолу по някакъв криволичещ като лабиринт коридор към малкия кабинет на Крейг Бумон.

Колегата на Маркиз тъкмо протягаше ръка към палтото си, което висеше на една стояща закачалка в близост до вратата на малката стаичка. Когато я видя да влиза, замръзна неподвижно на мястото си.

— Маркиз! Мили боже, едва не получих сърдечен удар. Къде беше, по дяволите? Ти… изглеждаш страхотно. — Поколеба се, сякаш почувствал, че има нещо нередно и погледна към сияещия Рон Бишъп. — Чакай малко…

— Това не е Маркиз. Да ти представя сестра й. Маги Макрий, Крейг Бумон.

— Ей, това да не е някаква шега… — възкликна той, но в следващия момент осъзна, че всичко е истина. — Мили боже! Вижте се само. Вие и Маркиз… двете сте напълно еднакви, нали?

— Не съвсем, но почти. — Маги кимна с глава, а сините му очи обходиха тялото й сантиметър по сантиметър, сякаш за да се уверят, че онова, което бе чул с ушите си, е самата истина.

— Не мога да повярвам… — Все още стиснал палтото си в ръка, той приседна на ръба на бюрото си. — Уха!

— И аз реагирах по същия начин — делово подхвърли Рон Бишъп. — Слушай сега. Мисля, че Джей Ар се шегуваше, когато направи това предложение, но аз смятам, че ще направим огромен удар, ако я включим в твоето шоу… нали разбираш, ще я представим като Маркиз в началните кадри… Нещо като: „Това ли е най-известната изчезнала личност на град Денвър?…“. Ще трябва да се консултирам с Тес О’Шонеси… — Той се обърна с лице към Маги. — В момента тя е изпълнителен продуцент на шоуто…

Маги нямаше намерение да допусне да бъде въвлечена в това.

— Почакайте малко.

— … но във всички случаи ще бъде нещо от този род… а след това ти започваш да я интервюираш, но не като Маркиз, а като нейната сестра-близначка. Това ще предизвика огромен интерес, не мислиш ли? Хората вече са изпълнени с любопитство, а публиката по принцип винаги проявява небивал интерес към историите за близнаци — те са в основата на повечето минисериали и сапунени опери. А ето че ние ще им предложим всичко това на куп. Истинска мистерия плюс история за близнаци. Това интервю, разбира се, би могло да ни помогне да разберем какво точно се е случило с Маркиз. И това е най-важната ни цел, основната причина, поради която ще ви включим в предаването. Колкото повече хора гледат шоуто, толкова по-вероятно е да се обади човек, който би могъл да предложи някаква информация.

Крейг започваше да харесва идеята.

— А в някое от следващите издания на шоуто бихме могли да поканим други двойки близнаци… или пък близнаци, разделени непосредствено след раждането им… нещо от този род. Ще сравним приликите и общите им преживявания, ще поразмишляваме защо близнаците, дори и когато са отгледани от различни семейства, продължават да проявяват еднакви вкусове, предпочитания и предубеждения.

— Точно така.

— Ей, не бързайте толкова! — Маги не можеше да повярва на ушите си. — Не проявявам интерес към предложението ви.

— Какво?

— Дойдох в Денвър, за да намеря сестра си, а не за да се възползвам от нея.

— Но, явявайки се по телевизията, вие ще й направите услуга. Може дори да помогнете тя да бъде намерена. Може да се окаже, че някой от зрителите ни знае нещо за нея.

— Не мислите ли, че ако някой знаеше нещо, той вече щеше да се е обадил? Хората със сигурност биха я познали навсякъде.

— Но ние бихме могли да предприемем масирана рекламна кампания и да привлечем по-голяма публика. Какво мислите за това, госпожо Макрий?

Маги не можеше да допусне да бъде въвлечена в тази борба за по-висок рейтинг, подчиняваща се на едно-единствено правило: Победителите не ги съдят.

— Искам единствено да поговоря с вас — заяви тя и се обърна директно към Крейг Бумон.

— Господин Бишъп? — Една изключително слаба жена с очи на кошута и елегантен черен костюм надникна през вратата. — Помолихте ме да ви напомня за срещата ви с господин Денвърс в Браун палас в единадесет и половина.

Бишъп погледна часовника си, промърмори някакво извинение и отново напомни на Маги, че ще направи на сестра си услуга, ако се съгласи да бъде интервюирана в шоуто „Денвър АМ“ или пък в някое издание на новините. След това бързо излезе от стаята.

— Моля да извините Рон. Той е… ами той е просто Рон — обясни Крейг. — Мисли единство за рейтинга на шоуто.

— Такава е природата на звяра — заяви Маги и само сви рамене.

— Всички ние се стараем да подобрим качеството на шоуто, като едновременно с това увеличим нашия дял на телевизионния пазар.

— Разбирам, но, както вече ви казах, искам единствено да намеря сестра си и си помислих, че вие бихте могли да дадете отговор на някои въпроси, които ме интересуват.

Крейг я изгледа напрегнато, след което кимна и Маги за пръв път можа да надникне зад фасадата на този мъж, когото сестра й веднъж бе нарекла момче, подходящо единствено за реклама на бивши сърфисти.

— Разбира се. Но нека поговорим извън тази сграда — предложи Крейг. — На две преки от тук има ресторант, където бихме могли да разговаряме на спокойствие.

Маги се съгласи. Тук, на работното място на Маркиз, тя привличаше погледите на всички присъстващи.

— Добре. Да вървим.

 

 

Тейн удари на камък. Всички хора, с които се срещна, не му казаха нищо, или почти нищо важно. Служителката от магазина имаше проблеми с паметта, а хората, работили за Мери-Тереса, един през друг твърдяха, че тя е ангел — определението беше на Раул, който се грижеше за двора и градината. Ангел, слязъл от небето. Възрастен мъж с шест деца, две от които все още живееха при него, той беше всеотдайно религиозен и искрено вярваше, че последните пет години от живота му, тези, през които бе работил за Маркиз, са били най-щастливите в живота му.

Личният й треньор, Лаело Ролф, се оказа истинска изненада. Воден от собствените си предубеждения и странния вкус на Маркиз по отношение на приятелите й, Тейн предварително бе решил, че въпросният треньор е поредният изнудвач от обкръжението й. Само че сбърка.

Лаело беше на двадесет и осем години с тяло на Аполон — комбинация от добри гени и здравословен начин на живот, съчетаващ физически упражнения и подходяща диета. Денят на Лаело преминаваше в тренировки с различни жени и мъже. Всичките му клиенти бяха богати, имаше и такива, за които пишеха по вестниците, но никой от тях не се ползваше със скандалната популярност на Маркиз.

— Кой знае какво може да й се е случило — отбеляза той между два сеанса в гимнастическия салон, в който работеше. Двамата с Тейн стояха пред редицата високи прозорци, от които се разкриваше изглед към назъбения от високите, островърхи сгради небосклон над Денвър. Ярките лъчи на слънцето се отразяваха в огромните небостъргачи от бетон и стъкло, температурите бавно се покачваха и снегът бе започнал да се топи.

В залата отекваше звукът от постоянното вдигане и спускане на тежести. Приглушената музика бе едва доловима, заглушавана от съскането на бягащите пътеки, велоергометрите и другите спортни съоръжения.

Лаело, изпотен от натоварването, бе облечен с екип за джогинг, а край врата си бе преметнал бяла хавлиена кърпа.

— С Маркиз човек никога не може да е сигурен какво точно става. В един момент решава, че ще започне сериозна здравословна програма — ще пие много витамини, ще се храни само с нетлъсто месо, зеленчуци и плодове… а в следващия момент започва отново да се трови с алкохол и хапчета. — Той презрително сбърчи нос. — Проблемът при Маркиз е, че тя не проявява никаква грижа и лоялност към собственото си тяло и е неспособна да спазва какъвто и да било режим. — Той сви широките си рамене. — Но тя не е единствената. И това е един от проблемите на тази страна.

— Споменавала ли е някога, че смята да се махне от тук?

— Непрекъснато говореше за това. — Лаело попи потта от челото си с единия край на кърпата. — Имаше си своите мечти. Вярваше, че един ден ще стигне до Ню Йорк, или пък ще се върне обратно в Ел Ей и ще се занимава сериозно с телевизия. Плановете й се меняха всяка седмица — заради проблемите й в студиото. Другият водещ на шоуто се оказа истински подлец, който се опитваше да я измести от мястото й. Ако искате мнението ми, мисля, че Маркиз живееше под голямо напрежение, беше объркана и изнервена. Не зная дали проблемите й бяха свързани с работата й… или пък с личния й живот. — Лаело стисна устни сякаш си бе позволил да каже твърде много. — Може би не трябваше да разговарям с вас — заяви той. — В края на краищата, ако съдя по думите на Маркиз, вие съставлявате основната част от проблема й.

Гърбът на Тейн се схвана от напрежение.

— Какво точно ви е говорила за мен?

Лаело се поколеба, опитвайки се да избегне директния отговор.

— Знаете ли, Уокър, понякога, когато я слушах, бях убеден, че все още ви обича.

— А в останалите случаи?

— В останалите случаи разбирах, че се бои от вас. Останах с впечатлението, че вие сте единственият човек на този свят, който я плаши до смърт. Имате ли някакво обяснение за това?

— Не, по дяволите — отвърна Тейн, макар че това не беше самата истина. Мери-Тереса имаше поне пет-шест причини да се бои от него — и всичките до една основателни. — Нали знаете какво казват хората за бившите съпрузи.

— Че най-добрите бивши съпрузи са мъртвите съпрузи.

Тейн се ухили.

— Чувал съм тая приказка и преди.

— Предполагам, че същото важи и за бившите съпруги — подхвърли Лаело и се вгледа изпитателно в очите на Тейн. В този момент обявиха началото на следващото занятие по степ аеробика. — Вижте, трябва да вървя. Следващият ми клиент е вече тук.

Една ниска жена, пременена в скъп спортен екип и накипрена с много бижута, цялата засия при вида на този толкова по-млад от нея мъж. Лаело я дари с широка усмивка и леко закръглената женица се разтопи от щастие.

Тейн веднага си тръгна. Чувстваше се неловко на това място, претъпкано с машини за вдигане на тежести, бягащи пътеки и потящи се тела, вперили погледи към мониторите, висящи от тавана, или към инструкторите със съвършени тела, превърнали се в еталон за повечето дебелаци и дебелани с увиснали шкембета, които влизаха през вратата на салона. Тейн вярваше, че единственият начин да се поддържа в добра кондиция е като работи упорито. Тежка физическа работа.

Отключи пикапа и забеляза, че джипът, проследил го дотук, не се вижда наоколо. Почувства леко облекчение. Веднага щом тръгна да излиза от паркинга обаче, забеляза един „илимът“ с четири врати да се отделя от тротоара и разбра, че Хендерсън продължава да го държи под око. Тейн нагласи огледалото за обратно виждане и отново се насочи към центъра на Денвър. Запита се какво ли прави Маги в момента.

Намираше се далеч от нея и това го правеше неспокоен и раздразнителен. Постоянно си повтаряше, че е глупаво да се тревожи — та тя беше зряла жена, за бога! — но все не успяваше да пропъди страховете за нея при мисълта, че бе решила да заеме временно самоличността на своята безотговорна и лекомислена сестра.

Като че ли с тебе пък е в безопасност! Усети силно чувство на вина. Той се възползваше от Маги. Това беше самата истина. А тя не го знаеше.

— Ти си един жалък кучи син — сърдито изръмжа Тейн, вбесен от самия себе си. От ругатнята обаче нямаше голяма полза. Готов беше да стъпче всеки, застанал на пътя му. Включително и Маги.

Отправи още една ругатня по свой адрес, свали сенника и, примижал, за да предпази очите си от яркото слънце, си пожела цялата тая бъркотия с Мери-Тереса най-после да приключи.

А когато всичко свърши, Маги Макрий ще те намрази завинаги.

Е, така да бъде!

Форсира двигателя и гневно стисна зъби. Никой никога не е твърдял, че животът е справедлив.