Лиза Джексън
Шансове (5)

1.

Маги, потопила глава под блестящата водна повърхност, зърна Мери-Тереса, която се разхождаше край самия ръб на плувния басейн. Очите й бяха скрити зад слънчеви очила, а ефектният бански разкриваше всеки сантиметър от загорялото й тяло. Тя изрита един шезлонг извън тентата и сянката на евкалиптовите дървета и се излегна на него точно в момента, в който дробовете на Маги, останали без въздух вследствие на продължителния й престой под водата, я принудиха рязко да изплува на повърхността. Стрелна се нагоре, рязко си пое дъх и отметна назад мократа си коса.

— Какво правиш? — попита близначката й, присвила устни в категорично неодобрение.

— На теб на какво ти прилича? Плувам под вода.

— И защо?

— Смятам да кандидатствам в отбора по плуване.

— Отново? — Мери-Тереса въздъхна театрално и леко докосна ъгълчето на устата си, където някаква отвратителна раничка се бе осмелила да загрози прекрасните й устни. — Знаеш, че няма да успееш. Както не успя и при последния си опит в гимназията. Конкуренцията в колежанските отбори е още по-жестока.

— Но аз вече разговарях с треньорката. Мич също.

Мери-Тереса стисна ядно пълничките си устни и махна с ръка, за да прогони една пчела, която се въртеше около главата й.

— Помолила си Мич да каже някоя добра дума за теб?

— Да.

— Пред треньорката на отбора по плуване в колежа? — уточни Мери-Тереса с тон, който предполагаше, че Маги е най-задръстеният човек на земята.

— Аха.

— Чудесата май наистина нямат край.

— Ти пък защо се вълнуваш толкова от този въпрос? — Маги знаеше, че не би трябвало да се връзва на приказките на Мери-Тереса, но просто не можеше да се въздържи. Напоследък сестра й се държеше все по-сдържано и студено. Този процес на отдалечаване беше започнал преди три или четири години — горе-долу по времето, когато гърдите на сестра й се оформиха като кръгли зрели пъпеши според описанието на Били Нортън, направено през годината, когато тримата завършваха осми клас. Били беше пъпчив особняк, който вярваше, че изумителният му талант на математик го превръща в истински дар божи както за учителите, така и за всички жени по света.

— Сестра ти има най-големите цици в цялото шибано училище — по-големи дори от тези на госпожа Нелсън, — а виж ги твоите! Никакви ги няма! — Той огледа лицата на приятелите си, насъбрали се в кръг в коридора пред библиотеката, надявайки се някой от тях да го подкрепи. Оставаха им само още два дни до дипломирането им в гимназия Джордж Вашингтон. Другите момчета се изхилиха на глас, но въпреки това проявиха достатъчно благоприличие и поне се престориха на смутени. — А пък аз все съм си мислел, че вие двете сте абсолютно еднакви — нали уж сте еднолични близначки! — Били бе известен със своята настоятелност и с това, че никога не знаеше кога е време да престане.

— Аз пък винаги съм си мислела, че си малко по-умен. Само че съм се лъгала — сърдито отвърна Маги, макар вътрешно да умираше от срам и унижение. Едва се удържаше да не побегне по коридора, застлан с лекьосан килим. Защо всички момчета обръщаха такова внимание на гърдите на момичетата? Дали не се дължеше на факта, че всички те са били отбити твърде рано от майчината гръд, в резултат на което са развили у себе си това неистово желание да зяпат, докосват, че и да вкусват дори, гърдите на момичетата. И колкото по-големи бяха въпросните гърди, толкова по-щастливи биваха момчетата!

— Не, ти просто злобееш в момента, защото не се ползваш с голяма популярност — не млъкваше той.

— Виж кой се намерил да ми говори за големи неща! — не му остана длъжна Маги, присви очи и прикова поглед върху участъка от свръхтесните му шорти, зад който бе скрита онази прословута част от мъжката анатомия.

След тези думи Маги побягна далеч от съучениците си. Сърцето й бе жестоко наранено, бузите й пламтяха от срам, в очите й блестяха непролети сълзи. Зави зад ъгъла и се скри в тоалетните. Бяха й нужни почти десет минути, за да се успокои и да възвърне самообладанието си. Когато се върна пред библиотеката, часът вече беше започнал. Всички ученици, насядали по местата си, вдигнаха очи и я видяха да сяда на единствения свободен чин в предната част на стаята.

Госпожа Брейди не я попита нищо. Надраска нещо в жълтия дневник и подаде на Маги копие от бележката за закъснението й без дори да си направи труда да я погледне. През цялото време не спираше да говори за новата компютърна система, която щяла да бъде въведена в училището. Ако се намерят достатъчно средства, разбира се. В държавните училища парите никога не достигаха, но госпожа Брейди, вечната оптимистка, не губеше надежда. Маги стисна с овлажнели пръсти бележката с регистрираното закъснение, намести се на свободния чин и тихичко се помоли униженията й през този ден най-после да свършат.

— Ей, каква е разликата между Маги Рейли и един посредствен актьор? — шепнешком попита Били. Говореше достатъчно отчетливо, за да може и тя да го чуе.

Очите й се напълниха със сълзи. Никой не отговори. Маги едва дишаше.

— Няма разлика — сам си отговори Били. — И двамата предлагат плоски изпълнения.

Няколко души се изсмяха притеснено. Маги счупи молива си на две. Госпожа Брейди присви очи, скрити зад дебелите стъкла на очилата й, и спря поглед върху Били. Самотна сълза се търкулна по лицето на Маги и тя побърза да я изтрие, мобилизирайки се да понесе четиридесетте най-дълги минути в живота си.

В крайна сметка, заради допуснатото закъснение Маги бе наказана с определен брой часове безвъзмезден труд в училището. Не й позволиха да се дипломира, преди да отработи наказанието си, чистейки боклуците от коридорите на гимназията.

Били Нортън не беше от хората, които се отказват лесно. Беше разбрал кога точно започва дежурството й по коридорите и бе разсипал по пода остатъците от обяда си — мазно парче месо и пържени картофки, обилно полети с кетчуп. Беше абсолютно сигурен, че тя ще го почисти, защото е длъжна да изпълни наложеното й наказание. И за да я засегне още повече, бе напълнил един кондом — по всяка вероятност твърде голям за него — със соса от мазния си, лепкав обяд и бе оставил отвратителния предмет в коридора пред класните стаи на седмокласниците. Той и приятелите му бяха успели да се измъкнат безнаказано след всичко това, а Маги трябваше да събере всичките тези гадории и да ги сложи, заедно с другите боклуци, в големия найлонов чувал, който влачеше след себе си.

И всичко това само защото е била благословена с гърди, по-малки от тези на Мери-Тереса…

Какъв майтап!

И сега, докато плуваше с лекота в топлата вода, Маги все си повтаряше, че не трябва да позволява на Мери-Тереса да я дразни. Напоследък Мери бе ужасно раздразнителна, неспокойна и потайна. Вече няколко пъти й се бе случвало да заварва Мери заедно с братовчед им Мич — той беше осиновен от родителите им още преди тяхното раждане, непосредствено след смъртта на майка му. Двамата обикновено гледаха заедно телевизия. Или пък слушаха записи на Ролинг Стоунс или Пинк Флойд. И все си говореха нещо, смееха се и се побутваха. Всеки път щом забележеха Маги обаче, и двамата млъкваха изведнъж, залепваха по едва фалшива усмивка на лицата си и започваха да се държат като каменни статуи. Преструваха се, че в отношенията им няма нищо необичайно, макар въздухът около тях да трептеше от необичайни вибрации и флуиди.

Маги като че ли изведнъж се превърна в нещо като аутсайдер и то след като през целия си съзнателен живот двете с Мери-Тереса бяха смятали Мич за нещо като трън в петата — единственият член от семейството, който като че ли не беше съвсем на мястото си сред тях.

Самият Мич полагаше неимоверни усилия, за да засили отчуждеността помежду им — от деня, в който стана достатъчно голям, за да ходи на детска градина, той категорично заяви, че не желае да има нищо общо с двете по-малки от него, еднакви момиченца, които му бяха и братовчедки, и сестри. Държеше се така, сякаш Маги и Мери-Тереса можеха да го отровят само с присъствието си наоколо и това му отношение се задълбочаваше през годините.

Когато момичетата станаха във втори клас, майка им настоя Мич да ги води на училище. Той неохотно се съгласи, защото съзнаваше, че просто няма друг избор, но в мига, в който завиха зад ъгъла и се скриха от погледа на майка им, която ги наблюдаваше от кухненския прозорец, той ги заряза, като се закле, че ще ги спука от бой, ако някоя от двете се осмели да го издаде пред родителите им.

— Той е глупак — заяви тогава Мери-Тереса.

— А и за какво ни е? — Маги и без друго предпочиташе да не я водят до училище и обратно. — Такъв е досадник…

Мич неведнъж бе стигал до крайности в усилията си да демонстрира презрението си към момичетата. Постоянно им се присмиваше и ги подиграваше пред приятелите си. Отмъкна дневника на Маги и го показа на всички, проявили някакъв интерес. Сложи допълнителни ключалки на вратата на стаята си, за да е сигурен, че те двете няма да могат да нарушават уединението му, наказвайки го с присъствието си.

Но ето че нещата изведнъж се промениха. Враждебността на Мич постепенно намаля, а Мери-Ти, както я наричаше той, като че ли вече нямаше нищо против да се мотае по цял ден с него. За Маги единственото обяснение на тази промяна се криеше във факта, че Мери-Тереса най-после бе започнала да забелязва, че иначе тъпичките приятелчета на Мич бяха започнали да стават доста по-вълнуващи сега, когато вече имаха шофьорски книжки, участваха в различни университетски отбори и бръснеха ежедневно брадите, наболи по лицата, които на времето пламтяха от упорито и трудно лечимо акне. Каквато и да беше причината обаче, напоследък Мери-Тереса прекарваше много повече време с Мич и приятелите му, отколкото с Маги.

Не че това имаше кой знае какво значение за Маги. Вярно, че понякога й липсваше компанията на близначката й, но пък това не беше болка за умиране. Отдалечаването им бе станало необратимо — двете вече имаха съвсем различни интереси. Имаше и още една, може би особено важна, причина за неразбирателството, настъпило между двете сестри — категоричното нежелание на Маги да позволи на сестра си да продължава да я командори и да я води за носа.

През целия им съзнателен живот винаги Мери-Тереса бе взимала решенията за това какво ще правят, къде ще ходят и с кои приятели ще се виждат. На Маги обаче вече й бе писнало от това. Писнало й беше да бъде близначка. Да бъде по-скучната и посредствена версия на своята ефектна сестра.

Когато започнаха месечните им неразположения, които, според майка им, бяха още едно от многото женски проклятия, Мери-Тереса изпревари близначката си с шест седмици, което пък й осигури възможността да засипе сестра си с безкрайни съвети и препоръки, към които Маги не проявяваше никакъв интерес и дори й идваха в повече. Това събитие обаче, кой знае защо, утвърди Мери-Тереса като всепризнат капацитет по всички въпроси, свързани по някакъв начин с женската зрялост, пола и женствеността.

Изминаха още няколко години и Мери-Тереса започна да се увлича по дрешки, червила, лак за нокти и музика — все неща, които не допадаха особено на Маги. Късно нощем Мери започна да пуши в стаята си, като издухваше дима през прозореца, започна да изрусява кичури от косата си, а на няколко пъти изчезна от къщи, без да сподели с Маги къде отива, какво смята да прави и с кого възнамерява да се среща.

— Ти няма да разбереш — сопна й се тя, когато при един подобен случай Маги я излови да се измъква през прозореца. Мери-Тереса беше облечена с плътно прилепнали бели шорти и изрязана жълта блузка, която оставяше открит плоския й корем. — Просто ме покрий пред нашите.

— И какво да им кажа?

— Не зная. Използвай въображението си. Нали уж си много добра в тази област. Всичките ни учители по английски го твърдят — додаде тя и в гласа й се прокраднаха завистливи нотки. — Всички говорят за теб така, все едно че ще ставаш писателка.

— Да, ама дори и аз не мога да си представя къде отиваш. Не зная и как да излъжа мама и татко.

— Все ще измислиш нещо — отвърна Мери-Тереса, стисна в едната си ръка пакета цигари „Вирджиния Слимс“, а с другата се хвана за перваза на прозореца. Дари сестра си с лъчезарна усмивка, след което скочи безшумно на двора и заобиколи умело участъците, осветени от лампите, които родителите им бяха разположили на стратегически места сред отрупаните с ароматни цветове розови храсти.

За щастие родителите им никога не разбраха за бягствата на Мери-Тереса и Маги бе избавена от необходимостта да ги лъже. Е, поне до този момент.

И сега, докато пореше водата, затворила очи и концентрирала се върху дишането и синхронизираните движения на крайниците си, Маги се улови, че семейните проблеми и неразбирателства не й дават мира, нарушават концентрацията и душевното й равновесие.

Всеки път, когато приятелите на Мич бяха наблизо, Мери-Тереса се преобразяваше цялата, светнала като пословичната коледна елха, а Маги сякаш потъваше в небитието. Мери-Тереса флиртуваше и се смееше с момчетата, хитро отбягваше закачливите им пощипвания, похотливите погледи и циничните им забележки с лекота, която просто изумяваше Маги.

И въпреки това Маги се опасяваше, че нещо ще се случи. То просто бе неизбежно. Само че кого ли толкова го бе грижа за тези неща?

По-скоро почувства, отколкото видя стената на басейна, докосна я с върховете на пръстите си, направи салто под водата и заплува обратно към къщата, където я очакваше Мери-Тереса. Излегнала се в шезлонга в сянката на живия плет, тя сякаш не можеше да си намери място — беше неспокойна, кисела и раздразнителна. Сърдита на целия свят.

Маги преплува двадесет дължини без почивка. Започна да изпитва болка в мускулите. Още едно салто. Видя далечния край на басейна и загреба с всички сили. И пак. И пак. И пак. Дробовете й горяха от умора. Тя се напрегна до краен предел и пръстите й най-сетне докоснаха циментовата стена в плиткия край на басейна. Маги рязко изплува на повърхността и жадно пое глътка въздух.

— Свърши ли? — попита Мери-Ти, вдигнала вежди над стъклата на слънчевите си очила Рей Бан. Загорялото й тяло блестеше, обилно намазано с плажно масло, косата й бе вдигната нагоре.

— Засега. — Маги грабна бялата хавлия, която бе оставила на самия ръб на басейна.

Мери-Тереса въздъхна.

— Пълна загуба на време — промърмори тя.

Раздразнена от забележката й, Маги подсуши лицето си, като не спираше да наблюдава Мери-Тереса, която се излежаваше с престорено спокойствие на шезлонга. После се присегна към водата, загреба една шепа и напръска гладкия корем на Мери.

— Ей! — Мери-Тереса изпищя и скочи от стола. — Какво си мислиш, че правиш?

— Нищо.

— Нищо — пискливо повтори Мери-Тереса, а лицето й се сгърчи в противна гримаса. — За бога, Маги, няма ли най-после да пораснеш? Знаеш ли изобщо колко си досадна?

Без изобщо да се притесни от думите на сестра си, Маги се хвана за парапета и само с едно плавно и атлетично движение излезе от водата. Изобщо не разбираше как може да е чак толкова досадна, при положение че почти изцяло приличаше на сестра си. Е, може би не беше чак толкова хубава, но все пак явно си приличаха достатъчно, щом хората понякога бъркаха имената им. О, когато нещо такова се случеше, Мери-Тереса буквално пощуряваше от яд. А на Маги пък й харесваше.

— Ти си пълна идиотка, ти си… една хлапачка. Защо не отидеш да яздиш проклетия си кон или пък да се занимаваш с нещо също толкова глупаво.

— Ще отида. — Перспективата да се махне от тази къща и от напрежението, което като че ли се засилваше с всеки изминал ден, й се стори като дар от бога.

Кога започна всичко това, запита се Маги. Спомни си времето, когато двете с Мери-Тереса бяха в последните класове на прогимназията, а Мич тъкмо се бе записал в гимназията. Тогава бяха много по-щастливи. И тримата.

В онези години нямаше приглушени спорове, които сега Маги дочуваше да долитат иззад затворената врата на спалнята на родителите й, нямаше празни бутилки от водка, натрупани във варела за боклук. Не помнеше да е имало и мълчания, които майка й бе започнала да налага напоследък — започваше се с напрегнато мълчание от нейна страна, което продължаваше докато всички останали около нея не занемеят. Леденостуденото мълчание на Бърнис Рейли бе в състояние да смрази всеки събеседник. Само един гневен поглед на искрящите й от ярост очи бе достатъчен, за да се сложи край на всеки разговор или изблик на смях около масата за вечеря или пък по време на пътуване с колата.

Докато Мери-Тереса бършеше водните пръски от тялото си, Маги се взираше в дългата, разпростряла се във всички посоки къща, построена върху билото на хълма. Това място, което трябваше да бъде сбъднатата мечта на родителите й, напоследък бе започнало да се превръща в кошмар. Вековни дъбове, маслинови дървета и евкалипти хвърляха дебела сянка върху добре поддържания двор и върху измазаната сграда, в която живееха. Боядисаната в сиво-кафяв цвят къща, увенчана от стръмен керемиден покрив, застланият с теракота вътрешен двор, който достигаше чак до басейна — най-голямата радост и гордост на баща й — тази огромна къща беше студена и празна като мавзолей. Маги не я харесваше и копнееше да се върне в малката им къщичка в долината.

Само че Франк Рейли бе достигнал нови професионални висоти, преминавайки на работа в компанията, конкурент на предишната, в която бе работил, издигайки се по този начин до положението да притежава тази къща, новия басейн и спортния червен мерцедес. Бърнис пък бе получила възможността да наеме Лидия, тяхната испаноговореща домашна помощница, и за пръв път в живота си да се отдаде изцяло на тенис мачове и бридж турнири, разнообразявани единствени от посещенията й при маникюриста, педикюриста и масажиста й.

Маги обаче не беше сигурна, че тази промяна наистина е била за добро. Липсваха й старите съседи и малкия двор, липсваше й счупената ограда, през която се промъкваше в зеленчуковата градина на Джейми Тортони. Двамата с Джейми си говореха с часове, загледани в златните рибки, които плуваха лениво в циментираното езерце, проектирано и построено лично от бащата на Джейми. След всяка кавга с Мери-Тереса Маги можеше да разчита, че Джейми ще я изслуша като истински приятел и довереник.

Тези дни обаче си отидоха безвъзвратно. След преместването им Мери-Тереса и Маги се записаха в друга гимназия и тя никога повече не видя Джейми.

Междувременно Мери-Тереса бе започнала да се променя. В старата къща двете момичета деляха обща стая, боядисана в люляковосиньо. В стаята имаше две еднакви легла, покрити с пъстри завивки на лилави и розови шарки. Подът, застлан с мъхест килим в златист цвят, бе постоянно осеян с кукли Барби, плюшени играчки и мръсни дрехи, които никоя от двете не си правеше труда да прибере в коша с мръсното пране.

Маги си спомни една случка от времето, когато бяха около единадесетгодишни — господи, сякаш цяла вечност бе минала от тогава… Късно една нощ, след като всички в къщата бяха заспали, двете с Мери-Тереса се сгушиха под завивките в леглото на Мери и на светлината на прожектор се заеха да разглеждат един оръфан и изпомачкан брой на „Плейбой“, който Маги бе намерила под леглото на Мич, захвърлен заедно с чифт мръсни чорапи и шортите от екипа му.

— Уха! Виж това! — възкликна Маги, ужасена от уголемената снимка на загоряла манекенка с огромни гърди и триъгълник от руси косми, излегнала се в разкрачена и подканяща поза. Жената имаше буйна като грива коса и бадемови очи. Беше напълно гола — с изключение на безкрайно дългия наниз перли, който държеше между съвършено оформените си зъби. Перлите се спускаха надолу край гърдите й, стигаха до опушенорусите къдрици на триъгълника в свивката на бедрата й и от там изчезваха бог знае къде. Маги не желаеше дори да си помисли за различните възможности.

— Не смяташ ли, че е красива? — възкликна Мери-Тереса, обхваната от благоговение, докато Маги държеше прожектора така, че светлината да пада право върху лъскавите страници.

Маги поклати отрицателно глава, неспособна да откъсне поглед от интимните части на жената, изложени на показ без капчица свян.

Мери-Тереса обаче се зае да върти списанието, за да огледа жената от всички възможни ъгли, изтъквайки факта, че голата жена има безупречна кожа, интересни зелени очи и високи, изваяни скули. Маги пък виждаше единствено задника, едрите гърди и зърната им с големина на сребърен долар и… ами всички останали неща, които я караха да се изчервява.

— Ти разбираш, че това е изкуство, нали? — отбеляза Мери-Тереса с цялата мъдрост на едно единадесетгодишно дете.

— Защо тогава списанието беше под леглото на Мич, скрито под мръсните му дрехи?

— Защото Мич е тъпак. — Мери-Тереса прехапа долната си устна и огледа преценяващо лъскавите страници. — Мислиш ли, че се е подлагала на операция?

— Какво? — Маги почувства как нещо се отърка в пръстите на краката й, подали се извън завивките. — Ооох! — Тя рязко отметна юргана, убедена, че ще се изправи лице в лице с майка си, която, скръстила ръце и намръщила лице като сержант в армията, сигурно стоеше пред леглото и ги наблюдаваше. Вместо нея обаче там стоеше Флинт, техният сребристосив котарак. Той скочи на леглото и запристъпва с меките си лапички по гърба на Маги. — Боже, как ме изплаши! — скара му се тя, а след това го прегърна и го пъхна под завивките. Отново насочи прожектора към списанието и забеляза, че Мери-Тереса бе все така съсредоточена върху снимката. — Та какво ми казваше?

— Имах предвид операция, на която жените се подлагат, за да уголемят гърдите си. — Тя посочи пищната гръд на манекенката. — Нарича се гръдно протезиране, или нещо от сорта. Майката на Линда Стоун си направи такава операция преди няколко години.

— Откъде знаеш?

Мери-Тереса я възнагради с поглед, който категорично я провъзгласяваше за наивница.

— Линда ми каза. А и ако се вгледаш и сама ще забележиш, че гърдите й са много по-големи от преди. — Тя присви очи и внимателно се вгледа в снимката. — Не забелязвам никакви белези. — Мери-Тереса замислено сключи вежди, съсредоточила цялото си внимание върху снимката.

— Много важно! На кого му пука дали остават белези?

— На мен.

— Защо?

— Не зная. Но ми се струва важно. Момчетата харесват големи цици.

— Ти би ли си направила такава операция?

— Може би.

— Е, аз пък не бих. — Маги поклати глава. За нищо на света не би позволила на някакъв доктор да я среже и… да направи какво? Не искаше и да знае. — Освен това момчетата са глупави.

Това далновидно и мъдро прозрение се потвърждава с всеки изминал ден, помисли си Маги, докато топлите лъчи на следобедното слънце изсушаваха водните капки по тялото й. Погледна Мери-Тереса, която отново се изпъна на шезлонга, а гърдите й, неподсилени от скалпел или силикон, изхвръкнаха над ръба на неоново оранжевия й бански.

Маги се подсуши с хавлията и се изправи, осмелявайки се да хвърли сянка върху краката на Мери-Тереса.

— Внимавай — предупреди я близначката й. Маги почувства раздразнението й, породено от факта, че тя си бе позволила да наруши спокойствието й. — Нямаш ли с какво да се занимаваш?

— А ти?

Мери се претърколи на другата страна и въздъхна с отвращение.

— Господи, толкова си жалка…

На Маги й се прииска да изкрещи: Зная, че ти си същата като мен, но реши, че изявлението й ще прозвучи прекалено детински и само ще затвърди отношението на Мери-Тереса.

Без да си направи труда да й каже довиждане, тя се прибра в хладната къща, преоблече се и изнуди майка си да й даде колата, за да отиде до конюшните, където отглеждаха кобилата й Инк Снот^[1]. Прекара остатъка от следобеда, яздейки из заградените пасбища на каньона Рио Верде. Почина си напълно, отпуснала се под топлите лъчи на ленивото следобедно слънце, което бавно захождаше зад хоризонта на запад.

Няколко часа по-късно Маги спря пред едно крайпътно заведение, където си поръча кола и пържени картофки. Помота се известно време с няколко хлапета, които познаваше от училище, а после, забелязала, че е закъсняла, подкара към къщи, превишавайки позволената скорост. Стигна благополучно и паркира колата на майка си на мястото й в гаража.

Мерцедесът на баща й, слава богу, го нямаше. Маги се усмихна на себе си и прибра ключовете в джоба си, доволна, че се бе отървала от неизбежното конско за опасностите, свързани с късното прибиране у дома. Родителите й очевидно бяха излезли, решили да прекарат вечерта навън.

Къщата тънеше в мрак. Светеха единствено лампите, очертаващи алеята към входната врата. Мустангът на Мич бе паркиран на алеята. Боята му така ярко блестеше на светлината на лампите, че изглеждаше почти течна.

Решила да преплува няколко дължини под звездите, Маги се промъкна край къщата, заобикаляйки участъците, осветени от лампите. Имаше намерение само да се охлади, да преплува три-четири дължини и да си легне. Тъкмо завиваше край ъгъла на олеандровия плет и се опитваше да изхлузи тениската през главата си, когато чу звуците: подрънкваше пиано, Елтън Джон пееше някаква песен, която Маги почти не си спомняше, бълбукането на клапаните за топлата вода се смесваше с тихите, радостни изблици на смях и пляскане във водата. Маги замръзна.

— Недей! — възрази Мери-Тереса, но гласът й беше игрив и мамещ.

Косата на Маги настръхна, когато чу нечий плътен мъжки глас да се залива от смях.

Всъщност Маги нямаше защо да се изненадва толкова. Мери-Тереса непрекъснато привличаше вниманието на мъжете и все се намираше кой да я покани на среща.

— И защо не? — попита младежът и Маги изтръпна, разпознала гласа му.

— Казах… ооох!

Стомахът на Маги сякаш се преобърна. Гърлото й пресъхна и макар да съзнаваше, че допуска съдбоносна грешка, която би могла необратимо да промени целия й живот, макар да си даваше сметка, че никога няма да може да поправи стореното, тя надникна зад живия плет и застина неподвижно, приковала поглед върху бялата пара, която се виеше над бълбукащата топла вода, и двете глави, които едва се различаваха на приглушеното осветление. Мери-Тереса, вдигнала косата си високо, бе потънала в прегръдките на силен, мускулест младеж, който я притискаше към себе си и галеше голия й гръб, заровил лице в съвършените гърди, с които тя толкова се гордееше. Бутилка водка — по всичко личеше, че бе дошла от запасите на майка им — стоеше отворена на самия край на басейна.

Мери-Тереса се движеше нагоре-надолу, а мъжът разкопча горнището на банския й и го пусна да се носи по повърхността на водата. За момент той вдигна глава и Маги зърна Мич, който веднага се залови да целува и гали гърдите на нейната сестра-близначка.

Не!

Горчива жлъч се надигна в гърлото на Маги. Тя се свлече на колене и съдържанието на стомаха й се изля в краката й. Не! Не можеше да е видяла това, което си мислеше. Нямаше начин. Зрението й очевидно й въртеше някакви номера. Това трябва да беше.

— Какво беше това? — попита Мери-Тереса.

— Нищо. Куче или нещо…

— Не… спри… престани. Не зная какво ми стана…

— О, хайде, Ем-Ти, моля те. Позволяваш го на всички други момчета…

— Аз… не мога, това… О, боже, ами ако мама и татко се приберат?

— Няма. Те са в Кавенос. Ще се върнат нафиркани до козирката.

— Ами Маги?

— Какво за нея? Тя не знае нищо. Пак отиде да язди оня шибан кон, нали така? Ако питаш мен, тя сигурно върти любов с него. Скоро няма да се прибере.

— Тя е по-умна отколкото смяташ. Престани. Мич, за бога… — Последва плясък и някой излезе от басейна. Маги с мъка се изправи. Трябваше да избяга, да се скрие, да…

Чу приближаващи стъпки, опита се да се скрие зад едно маслиново дърво, но връхлетя право върху Мич, силуетът на който хвърляше тъмна сянка върху участъка, осветен от лампите.

— Исусе Христе! — възкликна той и прокара ръка през косата си. — Защо се промъкваш така и шпионираш хората?

— Какво има? — Мери-Тереса заобиколи живия плет и погледът й срещна очите на Маги. — О, мамка му! — възкликна тя, докато се опитваше да закопчее сутиена на банския си костюм.

— Нищо не се е случило — заяви Мич, пристъпи заплашително напред, но се подхлъзна в локвичката повърната храна. — О, по дяволите! Какво е това? Повръщано? Ти си повръщала тук? — Лицето му пламна от възмущение, чертите му се разкривиха от силен, непресторен гняв. — От колко време си тук?

— Аз… аз току-що дойдох. Само преди минутка… стана ми лошо и ти… ти дойде. — Маги заекваше от смущение; искаше й се да се скрие вдън земя от втренчения му поглед. Не можеше да повярва на онова, което беше видяла. Не можеше! И двамата бяха с бански костюми и макар Мери-Тереса да бе цялата раздърпана и разрошена, с разтекъл се по лицето й грим, тя и Мич не бяха… не биха…

— Нищо не се е случило — повтори Мич.

— Аз… аз зная.

— Говоря сериозно, Маги. Няма значение какво си чула или видяла. Нищо не се е случило.

О, господи, как искаше да му повярва, но неподправеният ужас, спотаен в погледа на Мери-Тереса, я убеди в противното. Стомахът й се разбунтува, тя се извърна и едва не повърна отново. Главата й пулсираше от болка, сърцето й биеше оглушително, цялото й същество се бунтуваше срещу онова, на което бе станала свидетел. Това не би могло да се е случило наистина! Просто не можеше. Не и Мери-Тереса и Мич. О, господи, не!

— Маги — предупредително възкликна Мич. Острите нотки в ледения му глас свидетелстваха за чувствата, бушуващи в душата му.

Завладяна от противоречиви емоции, Маги не го изчака да довърши. Заобиколи го и се затича през храсталаците. Прекоси застланата с чакъл пътека и излезе на улицата. Не знаеше къде отива. И изобщо не й пукаше. Искаше единствено да се махне. Да се махне надалеч.

Подметките на ботушите й, онези, с които ходеше на езда, тропаха оглушително по тротоара. Къщите, построени от двете страни на стръмната улица, сякаш се люлееха и въртяха пред очите й. Зад някоя от електронно заключващите се порти излая куче. В една от съседните къщи светнаха лампи. Очите й се напълниха със сълзи на срам. Все още не можеше да повярва на случилото се. Душата й се късаше от болка. Затича се още по-бързо. С обляно в сълзи лице се опитваше да надбяга образа, оставил мъчителния си отпечатък в съзнанието й. Като дишаше тежко и ридаеше полугласно, Маги се носеше надолу по хълма в този тъй престижен квартал, покрай величествените домове за милиони долари и затворения, изолиран живот на собствениците им, скрити зад високите си огради.

Мери-Тереса и Мич! Кръвни роднини. Та те бяха почти брат и сестра! О, господи, не… Продължи да тича надолу, повтаряйки си, че онова, което бе видяла, е било грешка, че по някакъв начин се е заблудила и в действителност се е случило нещо съвършено различно и безобидно. Нейното необуздано, постоянно вихрещо се въображение отново бе взело превес над здравия й разум, извадило я бе от равновесие. Това е то! Нищо повече.

Звездите, които блестяха над осветената улица, сякаш непрекъснато се лутаха насам-натам по небето и се блъскаха една в друга. Сърцето в гърдите й биеше до пръсване. Сякаш всеки момент щеше да експлодира. Стомахът й се свиваше болезнено.

Започна да се олюлява от умора и спря. Останала без дъх, обляна в сълзи, тя клекна и пъхна глава между коленете си. Стоеше така и се питаше как да постъпи. Какво да направи, за бога! Значи сестра й и брат й се целуваха в горещия басейн. Не беше кой знае какво, нали? Значи двамата се докосваха… но това беше част от растежа, от откриването на непознати… о, боже, кого се опитва да заблуди? Онова, което ги видя да правят, беше грешно. Нещо повече от грешно. Беше извратено. Нищо че всъщност двамата не бяха брат и сестра. Та те, въпреки всичко, бяха роднини. Мери-Тереса и Мич бяха нарушили основния, първичен, основополагащ морален код на обществото.

Нищо не се е случило. Думите на Мич кънтяха в ушите й, отекваха в съзнанието й.

В далечината се чу протяжен вой на полицейска сирена. Отвори се вратата на един гараж и собственикът му изнесе боклука до контейнера на тротоара. Мисли, Маги, мисли! Трябва да се прибереш у дома. Да се изправиш пред тях. А също и пред мама и татко. Коленете й омекнаха и тя се хвана за стълба на уличната лампа. Пое дълбоко въздух, пропит с аромата на орлови нокти и рози.

Наложи си да се изправи и отново побягна. Недалеч зад нея изсвириха автомобилни гуми. Просто се престори, че нищо не се е случило, каза си тя. Все едно, че не си видяла нищо. Както не виждаш майка да си сипва водка в портокаловия сок всяка сутрин, както се преструваш, че не знаеш нищо за празните бутилки, струпани в шкафа с мръсното пране или пък зад рафта с градинарски инструменти. Тази сцена в басейна не се е случила. Ти си си въобразила всичко. Видяла си нещо друго.

Улицата пред нея се освети от светлината на фарове, звукът от приближаващата кола — мустангът на Мич — се усили. Маги хукна отново. Тичаше все по-бързо по тротоара, който се виеше край тухлените огради, портите от ковано желязо и тайните, скрити зад тях.

До ушите й достигна звукът от бас китара, придружен от ритмични удари на барабаните. Мич, който караше бавно зад нея, свали стъклото на страничния прозорец.

— Влизай в колата, Маги — нареди той, надвиквайки силната музика.

— Не! — Тя се опита да побегне отново.

— Слушай…

— Махай се! — Тя стигна до пресечката, поколеба се за миг, след което се втурна по една странична уличка. Някаква кола, която се движеше в срещуположната посока, я освети с фаровете си.

— По дяволите! — Мич настъпи газта. Маги рязко зави на следващата пресечка и хукна по друга малка уличка. Дробовете й горяха, краката й трепереха от умора, но тя стисна зъби и продължи да тича. Адреналинът й даваше сили. Чу как гумите на Мич жално изсвириха, когато той рязко превключи на задна. Последва миг на заплашителна тишина, в която Маги чуваше единствено тежкото си дишане и силните удари на сърцето си. После гумите отново изсвириха по асфалта, форсираният двигател сърдито изръмжа, а във въздуха се понесе миризмата на изгоряла гума.

Само след секунда колата се изравни с нея. Мич се наведе и свали стъклото на десния прозорец.

— Качвай се.

Маги не отговори. Въпреки непоносимата умора и болката в краката, продължи да тича покрай къщите нагоре по хълма.

— Исусе Христе! Маги, влизай в колата.

Тя едва дишаше от изтощение, дробовете й, останали без въздух, пламтяха от болка.

— Добре. — Той рязко натисна спирачките, отвори вратата на колата и, оглушил нощта с една стара песен на Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл, хукна след нея. Спортист в превъзходна форма, той я настигна само след няколко секунди, сграбчи я за ръката, грубо я завъртя към себе си и се вгледа в мокрото й от сълзи лице.

— Хайде да се прибираме, Маг. Тръгвай.

— Не! — Тя го удари. Малките й юмруци заблъскаха с все сила по гърдите му. — Не!

— Маги, моля те! О, господи… — Прегърна я, привлече я към себе си и подпря брадичка върху главата й.

Тя чу дишането му, долови силните удари на сърцето му, почувства мускулестите ръце, които я обгръщаха. Мич винаги й бе вдъхвал чувство за сигурност, а сега той… той… Тя отново се разрида при тази ужасна мисъл.

— Не е това, което си мислиш.

Като че ли би могла да му повярва.

— Мери-Тереса и аз само се лигавехме. Пийнахме малко от водката на мама и очевидно сме се по-увлекли. Това е всичко.

— Аз… аз видях.

— Не знаеш какво точно си видяла. Държах се като глупак, да. Беше нещо от рода на: Ти ми покажи твоите, аз пък ще ти покажа моя. Тъпо, а? — Повдигна брадичката й с пръст, взря се в лицето й и се опита да се усмихне. Лицето му обаче беше бледо, а очите му студени и безжизнени. Маги не знаеше на какво да вярва. — Хайде, Маги. Нищо лошо не е станало. Да се прибираме у дома. Мери изчисти следите от повръщано край живия плет и върна бутилката на мама на мястото й. Никой не бива да узнае нищо.

— Но…

Той отпусна ръце и я потупа по главата.

— Аз съм идиот, ясно? Пълен тъпанар. Признавам си. Не трябваше да пия. Изобщо. Ако треньорът ми разбере, с мен е свършено. А и тая история с Мери-Тереса… Добре, признавам, вината е изцяло моя. И те моля да не говориш за случилото се. Знаеш, че обичам Шийла.

Шийла Алмон беше приятелката на Мич. Двамата излизаха заедно от десети клас. Клакьорка, принцеса на випуска и кралица на абитуриентския им бал, тя беше едно от най-популярните момичета в гимназията Уайт ривър. Тя и Мери-Тереса.

— Хайде, Маг. Влизай в колата.

Маги не можеше да се освободи от горчивия вкус в устата си, от дълбокото убеждение, че се е оставила да бъде манипулирана, но съзнаваше, че няма друг избор. Трябваше да се върне в къщата. Нямаше къде другаде да отиде. Нямаше на кого да се довери. Направи няколко крачки с треперещите си крака, качи се в колата на Мич и се облегна на стъклото. Мич направи обратен завой. Пое с умерена скорост по обратния път към дома, а Маги впери невиждащ поглед през прозореца.

От говорителите кънтеше дрезгавият глас на Джон Фогърти: „Чух всичко и зная, че не след дълго ще бъдеш моя…“.

Под звуците на силната музика Мич стигна до алеята пред къщи и натисна спирачките. Маги рязко отвори вратата и едва не се изтърколи на асфалта. Краката й бяха като гумени, в главата й се гонеха безброй ужасни, отвратително грозни, чувствено порочни образи. Без да изчака Мич, тя се затича към входната врата, влезе в къщата, прекоси дългия, застлан с теракота коридор и стигна до стаята си. Вратата на Мери-Тереса беше затворена, но през процепите се процеждаше синкава светлина. Сестра й бе загасила лампата в стаята си, но очевидно гледаше телевизия. Не че това имаше някакво значение.

Маги влезе в стаята си, затвори вратата и се хвърли на леглото. Не беше видяла онова, което си мислеше, че е видяла. Трябваше да повярва на Мич. Пропълзя под завивките и стисна очи. Сънят обаче не идваше.

Часове по-късно родителите й се прибраха. Някой с все сила затръшна вратата на гаража, до слуха й долетяха сърдити реплики, изкрещени на висок глас, чу тракането на бутилката, докато майка й си сипваше едно последно питие преди лягане — вероятно от същата бутилка, от която Мич бе пил по-рано вечерта.

Беше отвратително. Всичко, което се случваше в този дом. Маги с нетърпение очакваше деня, в който ще може да се махне от тук. Само да изтърпи до края на лятото — след това започваше подготвителната година в колежа. И щеше да се изнесе от тази къща. Мечтаеше си просто да отлети от тук. Колкото е възможно по-далеч. Далеч от тази мрачна къща и нейните ужасни, сковаващи ума и душата тайни. Далеч от постоянно заваления говор на майка й, от баща й, който се правеше на по-голям светец и от господ бог. Далеч от самоувереното перчене на Мич и от вездесъщото присъствие на Мери-Тереса.

Не искаше да бъде вече ничия сянка.

Маги се претърколи по гръб, загледа се в тавана и тогава се случи. За пръв път в живота й. Чу гласа на сестра си, който прозвуча ясно като камбана — все едно, че Мери-Тереса бе в стаята при нея.

Не казвай, Маги, моля те! Каквото и да правиш, не казвай на никого.

— Какво?

Мама и татко ще ме убият, ако научат. Маги, моля те, нека това си остане наша тайна.