Лиза Джексън
Шансове (7)

3.

— Не мога да повярвам, че го направи! — прошепна Маги веднага щом тя и Мери-Тереса се прибраха в стаята й и затвориха врата след себе си.

— Какво съм направила?

— Хвърли Мич на вълците, ето какво! Майка направо ще го убие.

— По-добре него, отколкото мен. — Мери-Тереса се настани в края на неоправеното легло на Маги и продължи да отпива от колата си с безгрижието на човек, който се притеснява единствено за слънчевото си изгаряне. Държеше се така, сякаш не бе затънала до шията в неприятности и сякаш не бе допуснала и най-дребното прегрешенийце.

— Но…

— Не се безпокой за Мич. Той може да се грижи за себе си.

— Не ти вярвам! — Маги остави колата си, грабна няколко стрелички и започна да ги хвърля една след друга към вратата на стаята си, където бе окачена дъска за дартс, покрита със снимката на последното й гадже, Шон, крило във футболния отбор на гимназията. Като не успя да убеди Маги да стигнат до края, дори и след като я увери, че я обича, той я заряза заради една деветокласничка със скоби на зъбите, дълга руса коса и крака, които като че ли продължаваха чак до сливиците й. Две седмици по-късно го чу да се фука, че е преспал с мацето, а след това бързо заряза и нея и я замени с една деветокласничка от отбора по европейски футбол. Маги извади стреличките от дъската, отдалечи се на няколко метра, отстъпи още малко назад и се прицели. Хвърли първата стреличка. Прониза Шон право в гърдите — там, където се предполагаше, че е сърцето му. Следващия път ще трябва да се прицели малко по-ниско.

— И без друго идеята беше изцяло на Мич — заяви Мери и се понацупи. — Нека сега той да опере пешкира.

— И коя идея беше изцяло негова? — На Маги започваше да й се гади от всичките тези недомлъвки, намеци и погледи, отправени крадешком. — Какво точно става, Ем-Ти? — Хвърли още една стреличка. Бинго! Точно в слабините.

— Ами да пийнем по малко и да се потопим в топлия басейн.

— И сега го оставяш да понесе сам последствията?

— Какво друго можех да кажа?

Маги хвърли стреличките. Една, две, три. Всичките се забиха край главата, сърцето и други важни органи от анатомията на Шон — доказателство, че не бе изгубила точния си мерник.

— Е, дръж ме в течение тогава. Бих искала да бъда информирана за всички тайни в тази къща. Не за друго, ами за да не те издам, без да искам.

— Ще го направя — обеща Мери-Тереса. — И не е нужно да се държиш толкова злобно.

— Не се държа злобно — възрази Маги, а Мери-Тереса пресуши колата си, изправи се и хвърли кутийката в препълненото кошче на Маги.

— Имай ми доверие. Зная какво правя.

Маги изобщо не й повярва. В последно време Мери-Тереса като че ли напълно бе изгубила способността си да разсъждава и действа под въздействие на здравия разум.

По-късно вечерта Маги смени всички канали на малкия си черно-бял телевизор, изслуша монолога на Джони Карсън в Тонайт шоу^[1], след което загаси телевизора и се хвърли на леглото си. Неспокойните й мисли отново се насочиха към Тейн Уокър, макар да не можеше да обясни защо образът му е така трайно запечатан в съзнанието й. Тейн изглеждаше не лошо — особено ако човек си пада по грубовати каубои. Имаше чувство за хумор, макар и твърде непочтително, а около него витаеше някаква загадъчност, която я привличаше неудържимо. Маги обаче прекрасно съзнаваше, че той е твърде голям за нея. Освен това беше доста недодялан и прекалено отракан. При все това Маги не можеше да спре да мисли за него.

— Откажи се — промърмори тя и грабна голямата си черна магическа топка, която Мери-Тереса й бе подарила за единадесетия й рожден ден. Ядосана на себе си и на света като цяло, тя разтърси топката с всичка сила.

Какви са шансовете ми с тип като Тейн Уокър, мълчаливо попита тя, а после погледна отговора, изписал се по повърхността на топката. Отговорът е неясен.

Ами? Добре тогава, има ли си приятелка?

Твърде е възможно.

А ти си пълен боклук, нали?

Източниците ми дават отрицателен отговор.

Точно така! А пък аз съм кралицата на Англия! Тя пусна топката върху леглото, грабна една стреличка от нощното шкафче, хвърли я и се усмихна, когато стреличката попадна в лявото коляно на Шон.

— Така ти се пада, щом се подиграваш с мен — прошепна тя, загаси лампата и затвори очи.

Лицето на Тейн, загоряло и ъгловато, изплува в съзнанието по същия начин, по който изплуваха отговорите по повърхността на глупавата магическа топка. Запита се къде ли живее, какви са приятелите му, дали точно в този момент не е някъде с жена… Въздъхна и си каза, че трябва да го забрави.

През отворения прозорец на стаята й долитаха различни звуци — песента на щурците и приглушеното бучене на трафика по главната улица. Изведнъж Маги различи и гласа на Мич — тих, но напрегнат и сърдит. Нито за миг не повярва, че той е долу, под прозореца й. Надникна крадешком през прозореца и си даде сметка, че Мич стои скрит в сенките от другата страна на басейна, без да си дава сметка, че гласът му отеква над гладката водна повърхност и се носи надалеч в тихата нощ. Освен това не беше сам.

— Какво ти става? — грубо попита той.

Маги се плъзна като змия по пода на стаята си и ожули коленете си. Сърцето й ускори ритъма си, сковано от ужас. Отчаяно й се искаше да се скрие някъде, за да не чува проклетите му думи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мери-Тереса. Стомахът на Маги се сви болезнено.

— О, я стига! Ти буквално си насъскала майка срещу мен, нали? — Мич беше бесен. — И тя, както можеше да се очаква, ми забрани да излизам. Заплаши да ме лиши от колата ми. По дяволите, Мери-Ти, защо го направи?

— Защото обяснението ми прозвуча достатъчно разумно. Тя веднага повярва, че ти и приятелите ти сте краднали от пиячката й, за да се повеселите. Но, ако й бях казала, че сме били двамата с теб…

— Не е било нужно да казваш каквото и да е.

— Напротив, трябваше. Тя знаеше, по дяволите. А и Маги… тя също знае.

Двамата млъкнаха и Маги започна да се пита кое е по-опасно — изречените на глас обвинения или пулсиращата тишина. Затвори очи, не искаше да мисли за Мич и Мери-Тереса. Искаше й се да затвори прозореца и да се изолира от разговора им.

— Е, добре поне, че майка не е разбрала за нас.

— И ще е най-добре никога да не разбере.

— Зная. Зная. Аз… По дяволите, Мери-Ти, не зная какво да кажа.

— Не казвай нищо, ясно?

— Беше… искам да кажа, че беше страхотно, но…

— Шшт! Всичко свърши! Беше… беше голяма грешка…

— Зная, зная. — Гласът на Мич преливаше от отвращение. — Не трябваше да пия толкова много, не биваше да те целувам…

— Млъкни! — Гласът на Мери-Тереса беше остър. Заповеден.

— Просто се опитвам да се извиня.

— Приемам извинението, ясно? — Вече едва успяваше да прикрие раздразнението си. — Просто ме остави на мира, Мич. От тук нататък не желая дори да ме докосваш.

— Няма. Повярвай ми. Но…

— Просто недей. Не можем! Господи, Мич, това е толкова долно… Отвратително.

— Ти започна всичко.

— Не, не съм… Исках единствено да ти дам урок… заради онзи път… след бала.

— Тогава беше различно.

— Зная… но… о, мамка му! Просто забрави всичко!

— Не зная дали ще мога.

— Трябва. — Гласът й прозвуча твърдо. — И двамата трябва да забравим.

Очите на Маги се напълниха с горещи сълзи — сълзи на срам и унижение. Бавно се стичаха по слепоочията й и попиваха във възглавницата. Искаше й се да можеше да затвори уши със същата лекота, с която затваряше очите си. Започна да й се гади, стомахът й се разбунтува.

— Ще се опитам… — Мич вече хленчеше като пребито псе.

— Добре. Не искам никога повече да говорим за това. Никога! А ако някой от приятелите ти някога научи за случилото се, ако само споменеш и една думичка пред когото и да било, кълна се, че ще те убия.

— Не се тревожи. — Думите му прозвучаха искрено. — Точно както казах и на Маги, снощи не се случи абсолютно нищо.

— Добре.

Маги бавно издиша.

— Тя обаче не ми вярва. — В гласа му се прокрадна тревога и Маги вътрешно потрепери.

— И на кого му пука?

— На мен. Ако си мисли, че ние с теб…

— Не си мисли нищо подобно! Господи, Мич, престани да се държиш като безгръбначно, моля те! — Въпреки грубите думи, в гласа на Мери-Тереса се долавяше тревога. И страх.

— Просто се тревожа за нея.

— Тя е печена. Няма да каже нищо.

— Не вярвам.

— Разговарях с нея. Толкова е наивна, че не би повярвала, че някой от нас двамата е способен да направи нещо лошо. Аз съм най-добрата й приятелка, а ти, вярваш или не, си нейният герой. Тя си мисли, че ще й помогнеш да я включат в отбора по плуване.

— Обещах й да говоря с треньорката.

— Мич, забрави за това, ясно? Остави Маги на мен. Аз зная как да се оправям с нея. — Гласът й се поразведри. — Това е хубавото да си имаш близначка — познаваш и кътните й зъби.

Маги прехапа език, за да не извика нещо в отговор.

Гласовете им започнаха да заглъхват, сякаш двамата се отдалечаваха от басейна. Маги бавно издиша. О, господи, какво ставаше с нейния до скоро съвършен малък свят? Как би могла отново да погледне някой от тях двамата в очите? Не знаеше какво са правили заедно, не знаеше докъде са стигнали с флиртуването, целувките и ласките. Не желаеше дори да мисли за това. Никога. Значи ще блокира този спомен в съзнанието си. Ще го зарови дълбоко и завинаги. Да, точно така ще постъпи. Точно както правят военнопленниците, за да оцелеят след продължителен плен. Беше чела за това в учебника по история. Щом човек, преживял зверствата на войната, може след края й да заключи в съзнанието си болезнените спомени, значи и тя ще може да се абстрахира от мислите за Мич и Мери-Тереса.

Освен това, реално тя не знаеше нищо за случилото се, нали така? Изпитваше единствено някои подозрения, които не й даваха мира. Повдигна глава, погледна през прозореца и видя, че край басейна вече няма никого. Водната повърхност бе гладка като огледало, звездите ярко блестяха високо горе в небето, но дълбоко в сърцето си Маги знаеше, че това спокойствие е измамно. И все едно че ненадейно извил се вятър внезапно бе връхлетял в стаята й, тя усети как кожата й настръхва от предчувствието за приближаваща буря. Буря, която и самият господ бог не би могъл да предотврати.

 

 

„… и благодаря ти, боже, за благодатта на това семейство. Дай ни сили да се държим заедно и да се поддържаме и в добри, и лоши дни. Амин.“

Франк Рейли вдигна глава. Цялото му семейство го последва. След онази нощ, в която Маги завари Мич и Мери-Тереса заедно в басейна, семейството за пръв път се събираше в пълен състав около масата и тя нямаше и най-малка представа дали баща й подозира нещо и какво точно знае майка й.

Всички се заеха мълчаливо да си подават чиниите с храна. Подносите с печено пиле, картофена салата, нарязани плодове и студени аспержи преминаваха от ръка на ръка. Никой не проговори. Чуваше се единствено тихото бръмчене на климатичната инсталация и една инструментална версия на стари парчета на Бийтълс, която се носеше от вградените в стената говорители, нарушавана от време на време от подрънкването на сребърните прибори и някое дискретно покашляне.

Бащата на Маги, строен мъж, който при височина от сто седемдесет и осем сантиметра, поддържаше бойно тегло — изразът беше негов — от седемдесет килограма, беше главата на семейството. Патриархът на клана. Думата на Франк Рейли беше закон. Безкомпромисен и напорист, амбициозен до крайност, той никога не отстъпваше и на йота. Гъстата му кафява коса бе дръзнала да се прошари леко по слепоочията, а мустакът, който той поддържаше в изряден вид още от времето на армейската си служба през петдесетте години, напоследък бе станал по-скоро сив, отколкото кафяв.

— Чудесен обяд, Бърнис — заяви той, както правеше всеки път.

— Благодаря. — Тя успя дори да се усмихне, но усмивката й изглеждаше някак си насилена.

Двамата родители се спогледаха и стомахът на Маги се сви от притеснение. Очевидно нещо предстоеше. Нещо лошо.

Франк бавно остави вилицата си.

— Мисля, че се налага да обсъдим нещо заедно, като семейство. — Опря лакти на масата и сключи ръце като за молитва. — Миналата вечер, докато двамата с майка ви бяхме извън дома, всички вие, и тримата, очевидно сте си организирали някакво празненство. Не само че някой е взел от алкохола в шкафа, ами край живия плет близо до басейна има следи от повръщано, а в пералното помещение са нахвърляни няколко мръсни хавлиени кърпи. — Той се изкашля и всички бавно оставиха приборите си.

Мич очевидно се чувстваше толкова виновен, че не смееше да погледне Франк, а Маги сведе очи към чинията си и се опита да преглътне топката картофена салата, която като че ли беше заседнала в гърлото й. Обхваната от отчаяние, тя се присегна към чашата си с вода. Единствено Мери-Тереса запази самообладание и дори успя да се усмихне.

— Празненство?

— Точно това казах.

— О, стига, татко! Мич просто бе поканил няколко приятели. — Тя погледна през масата към Мич, който бе пребледнял като платно. — Голяма работа!

— Щом се е сервирал алкохол и някой от присъстващите се е напил толкова, че да повърне на двора, работата наистина е голяма, Мери. Много голяма. Всички сте все още непълнолетни, а да не говорим за това, че всъщност сте откраднали от нас — от майка си и от мен. Никой не би искал да започнем да заключваме шкафа с напитките, нали така?

— Не. — Бърнис вдигна чашата си и отпи една глътка. — В никакъв случай. И двамата искаме да имаме доверие в децата си. — Многозначителният й поглед бе адресиран изцяло към Мич. — И на трите си деца. Както знаеш, Мич, за нас ти си наш син — също както близначките са наши дъщери.

Мич преглътна мъчително. Но не каза нищо.

— Е, кой е бил тук? — попита Франк и започна бавно да мести поглед от лице на лице. На Маги й се прииска да се скрие някъде. Дланите й овлажняха от пот. — Казахте, че са били приятели на Мич. — Задържа очи върху Мери-Тереса, преди да се обърне към Мич и да го прикове с нетърпящ възражения поглед. — Кои бяха?

— Просто няколко приятелчета — смотолеви Мич.

— Те си имат имена.

— Ами нали разбираш… приятели. Виж, татко, няма да ги издам, защото ти веднага ще се обадиш на родителите им.

— Няма да се обаждам на никого, но това тук е моята къща — моята и на майка ви — и в нея са установени определени правила. Правила, които би трябвало да знаете и разбирате. А също така и да спазвате.

— Спазваме ги. И тримата. — Пребледнялото лице на Мич започна да възвръща цвета си. Изплашеното му изражение бавно отстъпваше място на съсредоточена, напрегната решителност. Маги и друг път бе виждала това превъплъщение на Мич — то се появяваше на лицето му преди всяко сериозно лекоатлетическо състезание, в което бе участвал, и бе сигурен признак, че Мич е готов за предстоящата битка. Маги усети как вратът й се стяга от напрежение, цялото й тяло сякаш се вцепени.

— Ти обаче си предпочел да ги нарушиш.

— Не е станало кой знае какво.

— Така ли? — Очите на Франк заблестяха заплашително.

— Вината е изцяло моя. — Мич погледна крадешком към Мери-Тереса и Маги посърна, скована от ужас. Мич изглеждаше така, сякаш бе готов да убие някого. Когото и да е. — Съжалявам — процеди през зъби той. Устните му едва помръднаха. — Няма да се повтори.

— Обзалагам се, че няма…

— Франк! — Бърнис вдигна ръка. — Той каза, че съжалява, нали? Хайде вече да приключваме с този проблем. Всеки един от присъстващите тук чудесно знае какво се очаква от него, или от нея.

Стомахът на Маги бе свит на топка. Искаше час по-скоро да се махне от масата, да избяга от къщата, да се скрие някъде. Където и да е. Помисли си за ранчото и Тейн Уокър, представи си как язди Инк Спот нагоре по хълмовете…

— Те двамата истината ли казват? — строго попита Франк Рейли и Маги се сепна и се върна в настоящето, дала си сметка, че всички погледи са насочени към нея.

— Аз… аз не си бях вкъщи през повечето време — опита се да се измъкне тя.

— Но все пак си се прибрала, нали?

— Аха…

— Да — поправи я майка й.

— Да. Върнах се у дома и видях, че Мич е поканил някакви негови приятели. Не проявих интерес и се прибрах в стаята си без изобщо да се спирам при тях. — О, беше ужасна лъжкиня и всички те вероятно бяха наясно, че ги лъже. Стомахът й се поду, вътрешностите й сякаш внезапно се изпълниха с вода.

— Мога ли… да ставам вече? Ще ме извините ли?

— Може ли — автоматично я поправи Бърнис.

— Моля ви! Нещо не ми е добре. — Без да изчака позволението им, тя бутна стола си назад и се затича по коридора.

— Сега пък какво не й е наред? — попита Бърнис. Въпросът бе произнесен достатъчно високо, за да го чуе и Маги.

Всичко, мамо, всичко. Цялото това семейство е болно. На времето беше нормално, забавно и сигурно убежище за нас, децата, а сега е просто ужасно, ужасно, ужасно! Маги стигна тичешком до стаята си, затръшна вратата след себе си и се смъкна на теракотения под на банята, която делеше с Мери-Тереса. Не можеше повече да понася недомлъвките и подводните течения, с които се сблъскваше на всяка крачка. Не искаше да мисли за семейството си — онова семейство, на което бе разчитала за подкрепа през целия си живот, сега се разпадаше пред очите й. Бавно вдигна глава и погледна отражението си в огледалото, монтирано над двете еднакви мивки. Очите й бяха тъмни, измъчени, объркани. Кожата й беше бледа — всичката кръв като че ли се бе отцедила от лицето й. Господи, беше ужасна лъжкиня. Ужасна…

Трескаво започна да съблича дрехите си, сякаш, избавяйки се от тях, щеше да се избави и от всичките лъжи и измами, които я заобикаляха. Облекчи се и влезе под душа. Хладната бистра вода обля косата й и потече надолу по шията и цялото й тяло, отмивайки потта, тревогите и отчаяния страх, че всичко, на което бе вярвала през живота си, в крайна сметка ще се окаже една голяма лъжа. Опря се на стената и, твърдо решена да не заплаче, се опита да убеди сама себе си, че всичко ще се оправи.

Дълбоко в сърцето си обаче знаеше, че неприятностите не бяха свършили. Не още. Колкото й да не й се искаше да мисли за това, Маги бе сигурна, че най-страшното тепърва предстои.

 

 

През следващите няколко дни Маги прекарваше колкото е възможно по-малко време в къщата и изнервената обстановка в нея. Четири вечери в седмицата работеше в „При Роберто“, местен италиански ресторант, следвайки плана, начертан от баща й и целящ да научи децата му да ценят истинската стойност на парите. Мич работеше като спасител в градския плувен басейн и с напредването на лятото придобиваше все по-тъмен тен. Мери-Тереса прекарваше по-голямата част от времето си в местния театър — старо, тухлено училище, превърнато в културно средище и приютило единствената театрална трупа на Рио Верде.

Мич имаше собствена кола, а момичетата ползваха колата на майка си. Всеки път, когато успееше да вземе колата, Маги се измъкваше от дома и отиваше в конюшните, за да поязди Инк Спот и да научи още нещо за заместника на Енрике. Независимо дали това й харесваше или не, Тейн Уокър я интересуваше все повече и повече.

Той беше от хората, които като че ли ги бива за всичко — в конюшните изпълняваше всевъзможни задължения, като се почне от даване на уроци по езда и се стигне до подковаване на конете. Тейн се грижеше за животните, подпираше и ремонтираше хлътналите стрехи на конюшните, подреждаше такъмите и поправяше оградите. От Флора бе научила, че е израснал в Уайоминг, в ранчо за едър рогат добитък, прекарал няколко години в обяздване на коне и бикове по различните родео турнири и дори работил като каскадьор за една филмова компания.

— Да, Тейн е истински дар божи — довери й Флора, насипа смески в хранилките на зайците, а след това им сложи и някаква смес от моркови, маруля и други зелении, която подозрително приличаше на салатите, които в „При Роберто“ струваха повече от три долара порцията. — Дори не усещам отсъствието на Енрике, а той работи при мен цели шест години. — Флора изтръска прахта, останала по стените на кутията със смеските, и, присвила очи срещу залязващото слънце, погледна към обора, където Тейн, гол до кръста, поправяше крана са поилките. Загорялата му кожа блестеше под лъчите на слънцето, мускулите му играеха при всяко завъртане на тръбния ключ. Стиснал инструмента с все сила, прехапал долната си устна, той работеше съсредоточено и енергично.

Маги не можеше да отклони поглед от загорелите му гърди, които, като се изключат няколкото косъма, поникнали между плоските му зърна, бяха съвсем голи. По челото и шията му се стичаха струйки пот, а избелелите му прашни дънки, придържани единствено от овехтелия му кожен колан, се бяха изхлузили толкова ниско, че разкриваха ивица бяла плът при всяко негово по-рязко навеждане.

— Да… — заключи Флора с леко предрезгавял глас, а очите й проследиха извивката на гръбнака му.

— Голям късмет извадих с този Тейн, който се появи при мен точно когато имах нужда от него. — Тя се замисли за момент, леко стиснала устни. — Знаеш ли, той е първият човек, когото наемам на работа, без да се интересувам от препоръките му. Може би защото в онзи момент бях отчаяна, а той се появи точно навреме. — Тя почеса главата си, замислена върху собствената си глупост. — Не зная за него нищо повече от онова, което ми е разказал лично той. — После повдигна рамене и додаде: — Добре, че не се издирва от закона или нещо подобно.

Флора продължи да храни животните, а Маги се запъти към конюшните. Когато мина край Тейн усети погледа му върху себе си. Успя да вдигне ръка и да му махне нехайно, надявайки се отчаяно, че конската опашка, която се люлееше на гърба й, ще прикрие гъстата червенина, заляла лицето и шията й. Не би искала той да разбере, че напоследък мислите й са обсебени от него и че всяка вечер, след като преплува задължителните обиколки в басейна, си ляга и заспива с неговия образ в мислите си.

В цялото й поведение напоследък наистина имаше нещо налудничаво. Като се изключи разговорът им през първия ден, тя почти не бе общувала с него — от време на време разменяха по някоя дума и то все по повод на Инк Спот. Тейн продължаваше да я дразни безжалостно, наричайки я Жана всеки път, когато тя си позволяваше някакво своеволие, надменно отношение или инатлива забележка. И въпреки това тя не спираше да мисли за него. Вечер, когато лежеше в леглото си и се взираше през отворения прозорец, Маги често се питаше къде ли е той в този момент. И с кого.

Представяше си плавните движения на мускулестото му тяло, яките му ръце, стиснали лопата или вила, мислеше си за упоритостта, с която вършеше всяка възложена му работа. Стиснал здраво челюсти, присвил очи, за да се предпази от ярката слънчева светлина, той работеше енергично и прецизно, с изписани решимост и неотстъпчивост по суровото лице. Понякога дори си фантазираше как го докосва, представяше си допира на загрубелите му от работа ръце и вкуса на устните му върху своите.

Маги стигна до северното пасбище и видя Инк Спот, която стоеше на сянка под един самотен дъб заедно със светлокафявия кон и, размахала опашка, пъдеше досадните мухи надалеч. Изведнъж ноздрите й се разшириха, тя вдигна глава, забеляза Маги и изпръхтя. После вирна глава и побягна. Маги се включи в играта и се зае да я догони. След няколко минути Инк Спот сама дотича до нея и притисна чело към гърдите на Маги.

— И аз те обичам — рече й Маги, почеса я между ушите и й надяна оглавника. — Хайде сега да пояздим. — Поведе кобилата към конюшнята и докато Инк Спот престъпяше нервно в един от боксовете, пръхтейки недоволно срещу празната хранилка, Маги отиде да вземе любимото си седло и юзда. Кобилата изцвили нетърпеливо.

— Идвам, идвам — извика тя, понесла такъмите със себе си. В обора не беше особено светло — цялото помещение, застлано със слама и миришещо на застояла урина, пресен оборски тор и коне, се осветяваше единствено от няколкото лъча слънчева светлина, проникващи през отворените врати и прозорци. Первазите на прозорците бяха обвити с дебели паяжини и засипани с изсъхналите от жегата трупове на всякакви буболечки и насекоми, а варелите с овес и комбиниран фураж бяха натъпкани в единия ъгъл на конюшнята.

Инк Спот, вярна на себе си, наостри уши и вдигна единия си крак във въздуха — правеше го всеки път докато Маги я оседлаваше, но нито веднъж до този момент не бе направила опит да я ритне. Приковала в Маги едното си светлосиньо око, тя я наблюдаваше неспокойно.

— Ама че си лоша днес — сгълча я Маги. — Ето, отиваме да пояздим, независимо дали това ти харесва или не.

— Леле колко си деспотична! — Гласът на Тейн стресна Маги и тя подскочи. Не го беше чула да влиза през отворената врата, не бе доловила стъпките му по бетонния под.

Хвърли му един поглед през рамо.

— Само когато е необходимо.

— И често ли е необходимо? — Той протегна ръка към лопатата, която висеше закачена на един пирон край вратата.

— Зависи. — Закопча подпръга, а края прекара през клупа, който бе направила на удълженото стреме.

— От?

Някакъв капан ли й залагаше? Отново погледна през рамо и този път срещна напрегнатия му поглед, прикован върху нея. Очите му, сиво-сини като небето на зазоряване, я наблюдаваха, без да мигат. Тя преглътна мъчително и се почувства много по-малка от седемнадесетте си години.

— От… ситуацията.

— А пък аз си мислех, че може би си такава по рождение, Маг.

Едва успя да преглътне острия отговор, който Тейн заслужаваше.

— Така ли?

— Аха. — Погледът му бавно се плъзна надолу по тялото й, изразявайки мълчаливото му одобрение. Поспря за миг на шията, раменете, гърдите, талията, бедрата и стигна чак до краката й, обути в износени ботуши, които бяха наполовина заровени в сламата, посипана по пода на конюшнята. — Понякога изглеждаш много сърдита.

— Сърдита? — повтори тя, почувствала се като глупачка. — И как разбра, че съм сърдита?

— От начина, по който яздиш. — Той се подпря на лопатата, вдигна очи към нея и я погледна.

— И как точно яздя?

— Наведена напред и скована. Като че ли бягаш от нещо.

— Глупости!

Почувствала се неловко от този разговор, тя отвори вратата на бокса, изкара Инк Спот, преведе я край Тейн и навън през вратата на обора. Мислеше, че така ще сложи край на дискусията, но се лъжеше. Той излезе след нея и се подпря на касата на вратата.

— Освен това сякаш вечно бързаш. Все по-бързо, и по-бързо, и по-бързо…

— Може би просто ми харесва да яздя по този начин. — Пъхна крак в стремето и се метна на гърба на Инк Спот. Навън все още бе много горещо.

— Повечето хора, които яздят по този начин, все пак се усмихват от време на време.

— Аз също се усмихвам.

Той поклати отрицателно глава и изсветлелите кичури в косата му заблестяха на слънцето.

— Би трябвало да го правиш. — Когато отново погледна към нея, примижавайки, защото слънцето светеше откъм гърба й, лицето му й се стори много по-момчешко и не така сурово. — Защото имаш усмивка-убиец. — След това се изправи и понесе лопатата към количката. Без дори да погледне повече към Маги, Тейн подкара количката към една голяма купчина чакъл. Спря до нея и започна да товари чакъл с плавни и отмерени движения. Загребваше с лопатата, а след това изсипваше едрите каменни късове, които дрънчаха по ламаринените стени на количката като градушка.

С разтуптяно от вълнение сърце Маги дръпна юздите и пришпори Инк Спот.

— Диий! — Шляпна я леко и своенравната кобила изведнъж се понесе напред, излетя през отворената порта на пасбищата, разположени около конюшнята и, обърнала нос по посока на вятъра, стиснала мундщука между зъбите си, се понесе нагоре към хълмовете.

Вятърът развяваше косата на Маги, горещият въздух пърлеше бузите й. Думите на Тейн отекваха в главата й, но тя не сваляше поглед от хоризонта и здраво стискаше устни. Проклета да е, ако си позволи да се усмихне.

 

 

— И какво толкова правиш в това ранчо по цял ден? — попита я Мери-Тереса няколко дни по-късно. Тя стоеше с гръб към банята и, извила глава назад, се опитваше да види отражението си в цял ръст в голямото огледало на стената. В стаята звучеше песен на Елтън Джон. Навсякъде из стаята имаше разхвърляни дрехи — включително и по тонколоните на стереоуредбата на Мери-Тереса.

Маги се бе настанила в режисьорския стол на Мери-Тереса, на гърба на който бе изписано името й, и подпираше петата на единия си бос крак на леглото на сестра си. Чакаше Мери-Тереса и си запълваше времето, разлиствайки последния брой на списание „Пийпъл“. Днес бе денят, в който двете ползваха беемвето на майка си, което означаваше, че Мери-Тереса, притисната от безброй ангажименти, ще ползва колата през цялото време, а пътьом ще закара Маги до ранчото.

Маги многозначително погледна часовника, сместен върху разхвърляното нощно шкафче на Мери-Тереса, след което насочи поглед към сестра си. От мястото, на което седеше, съвсем ясно виждаше лицето на Мери Тереза, отразено в огледалото.

— Ранчото ми харесва. И след двадесет минути трябва да съм там за урока си по езда.

— Зная, зная. Ще успеем.

— Бих могла да взема колата и да отида сама.

— Забрави. Освен това, сигурна съм, че зад тези постоянни посещения в ранчото се крие нещо повече от любовта ти към конете и желанието да пояздиш. — Мери-Тереса съсредоточено сви вежди и две малки бръчици загрозиха гладката кожа между тях. — Тази рокля стои отвратително. Изобщо не пада добре — отбеляза тя, разочарована от ефирната розова рокличка, смъкна я от раменете си и я остави да се свлече в краката й. — Дизайнерът трябва да е бил сляп.

Маги си помисли, че роклята не е никак лоша.

— Може би няма да е лошо да си сложиш сутиен под нея — предложи тя, забелязала, че гърдите и зърната на Мери-Тереса прозират през ефирната материя.

— Естествено, че ще си сложа, глупачке, само че сутиенът по никакъв начин няма да се отрази на начина, по който пада този парцал.

— Напротив. — Маги просто не можеше да се сдържи в подобни ситуации и изпита истинско задоволство, когато Мери-Тереса завъртя изразително очи, но все пак си сложи сутиен и отново облече прозрачната рокля. — Видя ли? — Маги погледна часовника. Ако не принуди Ем-Ти да се размърда, наистина щеше да закъснее. — Сега вече е добре. Да тръгваме.

— Добре, добре — съгласи се Мери-Тереса и въздъхна. — Все пак се оказа права, сега роклята стои далеч по-добре.

— Изглеждаш страхотно! — Нямаше смисъл да я лъже. Сестра й наистина изглеждаше добре.

Мери я погледна изпитателно.

— Знаеш ли, и ти би могла от време на време да се обличаш малко по-женствено.

Маги сви рамене и продължи да прелиства списанието.

— Вероятно.

— Няма да ти навреди. — Мери-Тереса оправи деколтето на роклята и се усмихна на отражението си. — Особено ако се опитваш да впечатлиш някое момче.

— Не правя нищо подобно.

— О, да бе! Сигурно се мотаеш в онова ранчо по цял ден, само защото много обичаш конете.

— Обичам да яздя — отвърна Маги, но думите й прозвучаха твърде неубедително.

— Аха! — Мери-Тереса въздъхна, съблече се и, останала само по бельо, провеси розовата рокля на една закачалка. — Аз мисля, че си имаш гадже там.

— Не ставай смешна! — Маги се загледа за момент в лъскавата, черно-бяла снимка на принцеса Ан, която, възседнала прекрасен чистокръвен кон, прескачаше някакъв жив плет.

— Искам само да съм сигурна, че не е онзи каубой, който те докара до тук преди няколко дни.

— Не е нито той, нито който и да било друг — излъга Маги, надявайки се, че изражението на лицето й няма да я издаде. Не можеше да каже на Мери-Тереса за Тейн. Не можеше да си признае, че постоянно мисли за него, а сърцето й се разтуптява всеки път щом го види. Не. Инстинктивно усещаше, че ще й се наложи да плати висока цена, ако Мери-Тереса по някакъв начин се досети за чувствата й. Много висока цена. Тя захвърли списанието и се огледа за ботушите си.

— О, добре. — Мери-Тереса навлече чифт черни шорти и червена блуза. Докато тъпчеше долния край на ризата в шортите си, тя ненадейно отбеляза: — Скоро не си ме питала за Мич.

О, господи…

— Мич не е измежду любимите ми теми за разговор напоследък.

— Добре. Защото няма и нищо за казване. — Избягвайки погледа на Маги, Мери взе едно ластиче и няколко фиби. Пъхнала едната фиба в устата си, тя умело сплете косата си на френска плитка, привърза я с ластичето, вдигна я нагоре и я забоде неподвижно.

— Не съм си и помисляла нещо друго. — Маги се наведе да обуе ботушите си.

Мери я дари с хилядаватова усмивка и обилно напръска раменете и косата си с парфюм.

— Добре, край на разговора.

Амин, помисли си Маги. Искаше й се да можеше и да го повярва.

— Готова ли си?

— Аха.

— Добре.

Мери спря радиото и двете излязоха от стаята.

За неин късмет краткото пътуване до конюшните бе изминато в мълчание. Мери-Тереса, превишила допустимата скорост с десет мили в час и надула радиото до дупка, държеше волана само с едната си ръка, а другата, стиснала цигара, елегантно почиваше на отворения прозорец на вратата й. Освен това много внимаваше и при всяко издишване обръщаше глава към прозореца, за да не влиза дим в колата.

— Мама знае, че пушиш — отбеляза Маги, когато колата зави по алеята към ранчото. Беемвето заподскача по неравния път, състоящ се от два дълбоки коловоза, образували се от стотиците автомобилни гуми, преминали по този път през годините, и средната част, цялата обрасла с бурени, които дращеха по пода на колата.

— И?

— Ами не разбирам защо така упорито се криеш.

Мери-Тереса намали скоростта и хвърли на сестра си поглед, който красноречиво говореше, че я смята за пълна идиотка.

— Има много неща около мен, за които мама и татко не знаят и не подозират. И на мен това ми харесва.

— Чудесно. Опитвах се само да ти кажа, че…

— Добре, тази лекция съм я слушала и преди. — Мери-Тереса сърдито натисна спирачката и колата спря край гаража на Флора. — Нямам желание да я чуя отново.

— Не исках да кажа, че…

— Забрави.

— Не…

— Просто слез от колата, ясно? — Мери-Тереса наистина започваше да се вбесява. — Знаеш ли, Маги, започна да ми писва от опитите ти да ми докажеш, че си по-добра от мен.

— Я се осъзнай какви ги говориш!

— И знаеш ли какво, готова съм да се обзаложа, че идваш тук всеки ден, за да го правиш с някакъв прост каубой!

— Какво! — Маги зяпна от изумление. Погледна сестра си като втрещена. Не вярваше на ушите си. — Не съм…

— Е, като не си, престани да се мотаеш в тая пустош. Намери си гадже и вземи, че порасни, за бога!

Кръвта на Маги изведнъж кипна. Въпреки това предпочете да замълчи. Нямаше смисъл да задълбочават тази кавга. Присегна се да отвори вратата.

— Би могла да си намериш някой по-свестен от този мърляв ратай, който…

— Който не ми е роднина! — прекъсна я Маги, побесняла от гняв. — Извинявай. Но мисля, че нашият братовчед, или брат, или както там предпочиташ да го наричаш, вече е зает. — Наприказва всичко това без дори да се замисли и видя как кръвта се отцеди от лицето на Мери-Тереса. Тя ахна и се сви на мястото си, неспособна да проговори.

— Аз не съм… Искам да кажа, аз…

Маги излезе от колата. Вече съжаляваше за острия си език, макар че Мери-Тереса си го беше изпросила.

— Не идвай да ме взимаш. Ще намеря начин да се прибера.

— О, господи, Маги, моля те, не е… — Самотна сълза се промъкна изпод единия ъгъл на слънчевите й очила. Маги обаче не желаеше да я слуша. Затръшна вратата на колата и се затича към пасбищата надолу по хълма. Защо бе позволила на Мери-Тереса да я въвлече в този спор? Защо? И защо не си бе държала затворена проклетата уста?

Тейн се появи откъм конюшните. Полуусмивка играеше на устните му и леко смекчаваше контура на квадратните му челюсти.

— Лош ден, а?

— По-добре не питай.

Той тихичко подсвирна.

— Добре, няма. Но като гледам нещата от моята си камбанария, бих казал, че водиш доста приятен живот, принцесо.

— Само че ти нищичко не знаеш — възрази тя, а след това видя веселите пламъчета, проблеснали в студените му сиви очи. Проклетата му самодоволна усмивка стоеше като залепена на физиономията му. — И не съм принцеса.

— О, точно така, забравих. Ти си светица.

— Достатъчно!

Той се изкиска.

— Както кажеш. — Пъхна ръце в предните джобове на мърлявите си, почти изпокъсани дънки. — Ти си шефката.

Тя рязко вирна глава и веднага поведе спор.

— Не съм нищо подо… — Замлъкна в мига, в който зърна бръчиците, образували се край очите му, и усмивката, която играеше на устните му. Ама какво им става на всички днес? Да не би във въздуха да има нещо, което да предизвиква хората да се карат с нея? — Готов ли си?

— Винаги. — Този път гласът му прозвуча по-различно и тя усети как кожата й настръхва от напрегнато очакване. Сякаш слаб повей на вятъра бе погалил голите й ръце… само че вятър нямаше и листата на дърветата изобщо не помръдваха.

Тейн отмести поглед в мига, в който Маги чу нечии стъпки, които се приближаваха по чакълестата пътека. Веждите му леко отскочиха нагоре и той с любопитство се загледа над рамото й. Маги почувства, че интересът му към нея се изпари. Както бе ставало стотици пъти преди това. Не й трябваше да се обръща, за да разбере, че Мери-Тереса приближаваше към тях.

— Помислих си, че това може би ще ти трябва — рече тя, когато Маги все пак погледна през рамо назад.

Като се полюляваше предизвикателно надолу по хълма, Мери-Тереса вървеше, понесла огромната чанта на Маги — онази с ресните и дългата дръжка.

— Благодаря. — Маги издърпа чантата от протегната ръка на сестра си.

Мери-Тереса се усмихна, погледна край Маги и спря поглед върху Тейн.

— Здрасти, аз съм сестрата на Маги. Мери-Тереса.

— Тейн Уокър.

— Учителят по езда? — попита тя с такъв ентусиазъм, сякаш изгаряше от нетърпение да научи всичко за него.

— Понякога.

Тя се разсмя игриво.

— А с какво друго се занимаваш?

— По малко от всичко. — Той сви широките си рамене и Маги си помисли, че би искала поне веднъж този мъж да не изглежда чак толкова секси… да не размахва загорелите си, мускулести ръце, да не гледа така съблазнително с наситените си сиво-сини очи, да не излъчва такава сурова мъжественост и… да не проявява интерес към сестра й. И, както се бе случвало през целия й живот, Маги изведнъж изпита чувството, че е станала невидима.

— Значи днес с Маги ще имате урок по езда?

Тейн леко повдигна едната си вежда.

— Такъв е планът ни.

— Мислиш ли, че би могъл да ме научиш да яздя?

Маги едва не припадна. Мери Тереза искаше да язди кон — същото животно, което многократно бе наричала смрадливо, противно и ужасно отегчително…

— Искаш ли да се научиш?

— Може би. — На бузата на Мери-Тереса се появи закачлива трапчинка.

— Тогава и аз може би ще мога да те науча.

— Добре.

— Трябва да уточниш подробностите с Флора. — Погледът на Тейн се върна отново върху Маги. — А сега мисля, че е време двамата с теб да се залавяме с урока.

— Точно така — мрачно отвърна тя.

— Довиждане! — Мери-Тереса вдигна ръка и помаха с пръсти, след което се обърна и, залюляла бедра, пое нагоре по хълма. Тейн я изпрати с бегъл поглед, а след това насочи вниманието си към Маги.

— Не си ми казвала, че имаш близначка.

— Не е ставало дума.

— Хубава е.

Сърцето на Маги се сви и тя се зачуди какво прави тук.

— Почти колкото теб.

Тя рязко вдигна глава.

— Разбира се — механично отвърна тя и едва тогава забеляза, че Тейн е напълно сериозен. Нямаше весели пламъчета в очите му, нито пък усмивка на устните му.

— Но ти не го вярваш.

— Този проблем изобщо не ме занимава — излъга тя, и, макар вътрешно да ликуваше, бе твърдо решена, че при никакви обстоятелства не може да му позволи да разбере това.

И преди бе получавала комплименти, много при това, но този беше по-различен. Освен това Маги се досещаше, че Тейн Уокър не е от хората, които сипят комплименти с лека ръка. Не би казал добра дума само за да види реакцията й. Не би я засипвал с галантности, за да получи нещо в замяна.

— Просто си помислих, че би трябвало да го знаеш.

— Защо? — Не можеше да не го попита.

Повдигнал едната си вежда, той насочи брадичка към паркинга, където Мери-Тереса тъкмо се настаняваше зад волана на беемвето. Тя запали и изхвърча от ранчото.

— Защото имам чувство, че тя се опитва да те мачка и пренебрегва.

— Нищо подобно — заяви Маги, а ушите й мигновено пламнаха.

Той не каза нищо повече. Просто се зае с работата си — да я научи как да командва и насочва коня. Яздейки без седло, Маги се стараеше да запомни всичките му инструкции — как да държи юздите, без да опъва прекалено силно, как да показва на коня какво точно очаква от него, как да се научи да усеща колебанията и страховете на животното. Седнала на гърба на Инк Спот тя послушно изпълняваше упражненията и преминаваше от един конски ход в друг. Умът й обаче блуждаеше и тя обръщаше по-голямо внимание на врата на Тейн, който се откриваше пред погледа й при всяко негово навеждане. Очите й постоянно изучаваха здравия му гръб, или пък начина, по който косата падаше над очите му, а той нетърпеливо я отмяташе с ръка. Цялата се разтреперваше при всяко негово докосване, при всеки негов опит да нагласи пръстите й върху кожените юзди. Трепереше от досега с грубите му, мазолести и мръсни ръце, които насочваха и направляваха нейните.

— Просто ги стисни така — не, малко по-здраво — каза й той с нисък и заповеден тон, а ръцете му покриха нейните.

Гърлото на Маги се сви от вълнение.

— Така ли?

— Да, но не стискай толкова силно. Запомни, че това е средството ти за общуване с Инк Спот. Тя трябва да разбере какво се изисква от нея, но без да се плаши. Трябва да я научиш да ти се подчинява и така ще си спечелиш уважението й. Ето така. — Той потупа дебелия врат на животното и само с едно бързо движение се метна на гърба й и се настани зад Маги.

Тя едва не падна от коня.

— Дай да ти покажа. — Силните му ръце я обгърнаха и покриха нейните, гърдите му се притиснаха плътно към гърба й. Маги не можеше да помръдне и се опита да не обръща внимание на факта, че краката му се опираха в нейните и бедрата му, обути в износените дънки, като че ли подпалиха огън по голите й бедра и колене. Краката му бяха по-дълги от нейните и висяха свободно надолу; ципът на дънките му сякаш прогаряше дълбока следа отзад на ханша й.

Нови, непознати емоции възпламениха кръвта й, обляха тялото й в пот. През съзнанието й преминаваха образи, които нямаха нищо общо с обяздването на коне и Маги изведнъж се уплаши, че току-виж припаднала.

— Ето… — Притиснал ръцете й около юздите, той цъкна с език, подканяйки коня да тръгне.

В първия момент Инк Спот отказа да се подчини, но Тейн помръдна с крака и тя изпълни командата. Маги усещаше топлия му дъх на врата си. Преглътна, когато конят премина в галоп, а Тейн я прегърна през кръста със свободната си ръка и я притисна към себе си, за да синхронизира движенията им. Маги сдържа дъха си, почувства сладък трепет някъде дълбоко в душата си и отчаяно се опита да отклони мислите си от твърдата му мъжественост, притисната към основата на гръбнака й и от шеметните образи, обсебили мислите й.

— Ето така — продължи той и се наведе напред. Брадичката му се опря в рамото й, главата му застана редом с нейната. Ръцете му майсторски подръпваха юздите, конят се подчиняваше на всяка команда и се носеше напред, наострил уши, сякаш в очакване на нови инструкции от двамата си ездачи. — Сега опитай ти.

Маги едва не изпусна юздите, но си наложи да се овладее. Ръцете й здраво стиснаха юздите, тя внимателно повтори движенията му и конят се понесе напред, а сградите в ранчото — конюшните, хамбарът, гаражът се завъртяха около тях в шеметен танц. Главата и сърцето й пулсираха с бясно темпо, кръвта вреше във вените й, а тя не спираше да се пита какво ли ще изпита ако го целуне, ако почувства ръцете му по тялото си… О, господи, толкова й беше горещо!

— Точно така. Сега отпусни малко.

Тя механично отпусна пръсти и юздата се изплъзна от ръцете й.

— Уха! Не толкова много. Така й даваш прекалена свобода и не можеш да я контролираш по никакъв начин. — Отново хвана ръцете на Маги. — Здраво, но не прекалено силно, нали? Покажи й ясно какво искаш.

Маги кимна. Почувства, че главата му се обръща към нея, а очите му изучават лицето й. За част от секундата си помисли, че може да я целуне… да подпре брадичката й със силния си пръст, да я принуди да се извърне към него и да покори устните й със своите. Ударите на сърцето й отекваха като гръмотевици, пулсът й стигна до небесата, а тя гледаше право пред себе си, без да вижда нищо и усещаше погледа му, плъзнал се надолу по раменете и гърдите й, които се надигаха при всяко накъсано вдишване.

— Аз… разбрах — успя да промълви тя, кимна бавно, опитвайки се да проясни главата си, но, почувствала допира му до голата си кожа, осъзна, че просто не е способна да разсъждава рационално.

— Добре. Дий! — Той леко подръпна юздите, Инк Спот забави крачка и Тейн с лекота скочи на земята. Маги едва не политна назад, загубила равновесие. — А сега опитай ти. Сама.

О, да, точно така, помисли си тя, но макар да се чувстваше ужасно непохватна, успя да накара петнистата кобила да премине в тръст, съумявайки някак си да държи юздите, да насочва коня според желанието си и да се задържи на седлото му. Стълбовете на оградата и туфите изсъхнала трева по пасбището й служеха за ориентир. Рояци мухи се носеха във въздуха около главата й и се движеха заедно с нея и коня.

Тейн стоеше, раздалечил дългите си крака, скръстил ръце пред гърдите си и приковал върху нея набитото си око на експерт в обяздването. Раменете му изпъваха до скъсване ръбовете на избелялата му синя тениска, бицепсите му неудържимо издуваха кожата на ръцете му, а Маги си мислеше, че той вероятно е най-сексапилният мъж на планетата.

— Този път беше по-добре. — Той кимна, присвил очи и стиснал устни, а изсветлелият от слънцето кичур коса отново падна върху очите му. — Значително по-добре. Продължавай да се упражняваш.

— Ще… се упражнявам — обеща Маги, като не преставаше да се пита защо този мъж я кара да се чувства като ученичка.

Тейн погледна часовника си и я дари с широка усмивка, която със сигурност би разбила сърцето на всяко младо момиче.

— Урокът свърши.

— Добре.

— Искаш ли да го направим пак следващата седмица?

Да!

— Може би.

— Просто ме уведоми предварително.

— Непременно — обеща тя, с ясното съзнание, че ще се скъса от работа в ресторанта, ще спести всичките събрани от бакшиши пари, само за да може да прекара още един час с него. Но това е налудничаво, помисли си Маги и насочи Инк Спот към отворената порта и ширналите се зад нея изсушени от слънцето поля. Тейн беше твърде голям за нея. Прекалено голям. Освен това беше абсолютно непознат — загадъчен странник от Уайоминг. Каубой, който вероятно е бил изритан от гимназията, преди да успее да се дипломира и който никога няма да прекрачи прага на някой университет. Родителите й сигурно ще припаднат, ако научат, че тя проявява интерес към този мъж — някакъв окаян бедняк, който се движи извън техния социален кръг.

Маги обаче не можеше да се бори със себе си. Намираше Тейн Уокър за изключително привлекателен и за пръв път през седемнадесетгодишния си живот не даваше пукната пара за мнението на майка си, баща си, или Мери-Тереса. Този път възнамеряваше сама да вземе решенията, свързани със собствения й живот, пък да става каквото ще!