Уилбър Смит
Чародей (76)

75

Всеки ден, когато жегата стане непоносима, цялата армия спира за почивка, фургоните на жените и тези със съкровището застават отделно, недалеч от войската. В началото настъпва голяма суматоха: разпрягат животни, поят ги и ги хранят, вдигат шатри за жените, палят огньове, готвят, хранят се и прокарват залъците с бира. После Хесерет, Мерикара и робините им се оттеглят в шатрите. Свободните от пост мъже, лягат под импровизирани сенници, за да отдъхнат, след дългия нощен преход. Скоро над огромното стълпотворение от хора и животни застива плътна тишина и лагерът заспива.

Нефер и Таита оставят другите скрити в бодлива горичка и пълзят към лагера. Стигат на няколкостотин крачки от стражите и лежат цял час невидими за тях, като обсъждат шепнешком, как да стигнат безпрепятствено до колите.

— Няма ли как да отвлечем вниманието им? — пита Нефер.

— За целта ще ни трябва помощ отвътре — отвръща Таита.

— Мерикара? — Нефер го гледа втренчено.

— Мерикара! — потвърждава Таита.

— Как да й пратим съобщение? — Нефер изглежда объркан, но магът докосва амулета на Лострис, който е окачен на шията му, усмихва се и затваря очи. След известно време Нефер решава, че е заспал. Старецът отлично знае как да го ядоса.

Възрастта му започва най-сетне да си казва думата, мисли младежът и тъкмо се готви да го раздруса, когато откъм лагера се донасят гласове.

Мерикара е излязла от шатрата. Явно е спала, защото лицето й е зачервено, а по бузите й личат следи от възглавница. Тя се протяга и прозява. Облечена е само в синя поличка, чиито дипли се развяват над коленете. Горната част на тялото й е гола. Нефер е смаян от узрелите гърди. Те са с форма на круши, а зърната стърчат горди и розови. Мерикара се разправя с пазача край шатрата и заповедническият й глас се извива толкова високо, че Нефер чува всяка дума.

— Не мога да заспя и искам да се поразходя. — Стражникът се мъчи да я разубеди, но тя клати яростно глава, а косите й летят около нея. — Не, няма да идваш с мен! Искам да отида сама! — Войникът настоява и тя кресва гневно — Стой настрана, нахалник такъв или ще кажа на съпруга си!

Стражникът се подчинява неохотно и опира копие в земята. Вика тревожно подире й:

— Не се бави много, царице! Не отивай далеч! Ако научи фараонът, ще загине не само моят нищожен живот!

Мерикара не му обръща внимание, мушва се под колите и излиза през портала на оградения с бодливи клони лагер. Обръща се само веднъж, за да се увери, че никой не я следва. След това, сякаш знае къде отива, тя се насочва право към мястото, където лежат скрити Нефер и Таита.

Нефер забелязва, че зелените очи са унесени, а на лицето е изписано изражение, като че ли е заслушана в някаква прекрасна музика, която чува само тя.

Когато стига при тях, Нефер се обажда тихо:

— Не се плаши, Мерикара, аз съм, Нефер!

Тя се стряска като събуден внезапно сомнамбул и се вторачва в него. После лицето й се озарява от неописуема радост и тя се хвърля да го прегърне.

— Не! — заповядва Нефер. — Ще ни видят!

Той е горд с нея, защото Мерикара спира на секундата и се овладява. Винаги е била умно дете. Тя се оглежда и тихо промълвя:

— Бях заспала дълбоко, но се събудих внезапно и нещо ми каза, че трябва да изляза в пустинята. Чувах го като глас вътре в мен. — Поглежда Таита. — Твой ли беше гласът, магьоснико? — После погледът й се връща към Нефер.

— Никога няма да узнаеш колко много ми липсваш, мили братко! Отначало мислех, че си умрял и ходих на траурна процесия с глава, посипана с пепел. Това са белези от раните, които си направих, за да потече кръвта ми от мъка по теб.

— Жив съм, Мерикара! Не виждаш дух, повярвай ми!

— Знам, Нефер. Всички знаят, как си взел Минтака посред бял ден от Аварис и си я отвел в пустинята. Сигурна бях, че един ден ще дойдеш и за мен. — Тя се усмихва през сълзи от щастие. — Сигурна бях!

— Да — отвръща Нефер, — ще те вземем с нас. Но най-напред трябва да ни помогнеш за нещо.

— Всичко бих сторила за теб и Таита! — отвръща момичето.

Таита бързо обяснява, какво се иска от нея, след това я кара да го повтори. Тя го прави на един дъх.

— Ти си умно момиче, малката — хвали я Таита. — Точно това искаме от теб. — Подава и малко пакетче. — Ето ти прашеца. И не забравяй — във всяка чаша само колкото на върха на нокътя ти!

— Хем казваш, че съм умна, хем ми повтаряш като на глупачка! — сърди се Мерикара.

— Прости ме, царице! — Таита прави виновна физиономия.

— Не ме наричай така! Не искам да съм омъжена за тая хлъзгава змия и като си помисля, какво се готви да направи с мен, намразвам го още по-силно!

— Не е лесно да ти се угоди, Мерикара. Връщай се сега в лагера, преди да са тръгнали да те търсят!

Тя бързо се навежда и целува Нефер по устните.

— Тогава до утре, любими братко!