Уилбър Смит
Чародей (30)

29

Съгласно условията на подписания при Хатор мир, седалището на Апепи остава в Аварис, а това на Нефер Сети — в Тива. Всеки управлява досегашните си владения, но от името на биумвирата^[1]. Два пъти годишно, в началото и в края на наводнението, владетелите провеждат съвместно заседание в Мемфис, където се обсъждат всички касаещи двете царства въпроси, приемат се нови закони и се разглеждат съдебни искове.

Преди да поеме надолу по течението към столицата си, свитата на фараон Апепи ще направи посещение в Тива, за да присъства на регентската двойна сватба.

Едновременното натоварване на двете свити от пристана на храма, бе свързано с огромна суматоха, която трая през целия преди обед. Таита се смеси с тълпата носачи, моряци, роби и знатни пасажери. Даже и той остана смаян от огромното количество багаж, струпан на брега, в очакване да бъде натоварен на галери, фелуки и лихтери^[2]. Вместо да използват неравния път по суша, войниците от двете групи разглобяваха колесниците и ги товареха заедно с конете по лихтерите. Тази дейност допринасяше много за общата суматоха.

Рядък случай, в който Таита не е обект на внимание — всички са потънали до гуша в заниманията си. От време на време някой повдига глава, познава го и моли за благословия или пък жена донася болно дете. Все пак, той успява да се придвижва бавно по брега, като търси с небрежен поглед колесниците на Благородния Трок. Забелязва зелено-червените им вимпели, както и характерната фигура на Трок. Таита приближава и вижда, че е стъпил върху куп снаряжение и кастри копиеносеца си:

— Ти, празноглава маймуно, как си ми събрал нещата? Виж къде си захвърлил любимия ми лък! Някой кретен като нищо ще мине отгоре му с конете си. — Настроението му от вчера не се е подобрило. Военачалникът тръгна гневно по кея, като замахваше с бича към всеки, изпречил се на пътя му нещастник. Таита го видя да спира друг от подчинените си, а после продължи към храма.

Щом изчезна от поглед, Таита приближи копиеносеца. Войникът беше гол до кръста и когато се наведе, за да вдигне един от сандъците на господаря си и да го понесе към чакащия лихтер, магът забеляза яркия кръгъл обрив от гъбично заболяване на гърба му. Мъжът подаде товара на един от моряците и се върна. Едва сега забелязал Таита, той притисна почтително свит юмрук до сърцето си.

— Ела насам, войнико! Откога имаш този обрив?

Мъжът изви инстинктивно ръка назад и разчеса мястото до кръв.

— Това проклето нещо не ми дава мира откак завзехме Абнуб. Сигурно ми е спомен от някоя мръсна египетска курва… — Той млъкна виновно. Таита знаеше, че има предвид някоя от изнасилените в града жени. — Прости ми, чародей, сега сме съюзници и поданици на една държава.

— Именно за това ще те излекувам, войнико. Иди в кухнята и ми донеси малко мас. Ще ти приготвя мехлем. — Таита се разположи върху имуществото на Трок, а войникът забърза покрай реката. Сред вещите имаше три лъка. Трок не беше прав — и трите бяха освободени от тетивите и внимателно прибрани в кожени калъфи.

Таита седна върху купчина сандъци. Не беше случайно — той веднага забеляза, че най-горният носи печата на Грипа, прочутия оръжеен майстор от Аварис, който произвежда стрелите на всички високопоставени хиксоси. Таита си спомни разговора с Минтака. Измъкна малък кинжал изпод хитона^[3] и сряза връвта, с която бе прихванат капака. Слой сено предпазваше стрелите, подредени една срещу друга. Таита взе една и я завъртя между пръстите си.

Гравираният монограм лъсна насреща му: стилизирана леопардова глава, с жреческата буква Т в зъби. Същата като ония, които намери в колчана, скрит на лобното място на фараона. Ето я и последната брънка от предателската верига. Наджа и Трок бяха неразривно свързани в този кървав заговор, за чиято крайна цел можеше само да се досеща.

Таита прибра изобличаващата стрела под хитона и затвори капака. Завърза връвта и зачака връщането на войника.

Старият войн изрази благодарността си със словесен водопад и помоли за още една добрина:

— Един приятел страда от египетска шарка, магьоснико. Какво да прави? — Таита винаги се забавляваше с мисълта, че хиксосите наричаха тая болест египетска, а египтяните им връщаха със същата монета. Трудно се срещаше войник, който да няма заболял от нея приятел.