Уилбър Смит
Чародей (64)

63

Трок вика на тръбача:

— Свири атака! — Войнственият звук обаче потъва в безмълвието на пустинята и прихлупеното, гневно небе.

— Чакай! — казва Иштар Медеецът. Той гледа фигурката на мага високо горе на скалата. — Чакай!

— Какво има? — пита Трок.

— Още не мога да проумея — отвръща Иштар, без да отлепя поглед от Таита, — но е нещо могъщо и всепроникващо.

Колоната спира, всички погледи са насочени със страхопочитание към застиналия на върха Таита. Над пустинята увисва ужасяваща тишина. Нито звук. Даже конете не помръдват — не се чува скърцане на сбруи или дрънкане на оръжие.

Движи се само небето. Над главата на мага се образува въртоп — тъмни облаци се въртят в кръг. Постепенно центърът на въртопа се отваря като око на събудено чудовище. През това небесно око блясва като светкавица ярък слънчев лъч.

— Окото на Хор! — затаява дъх Иштар. — Той е призовал бога! — Прави знак за закрила, а до него Трок е замръзнал в суеверен ужас.

Светлинният лъч осветява ярко фигурата на чародея. Около главата му блесва сребърен ореол.

Описва с тоягата плавен полукръг и хиксосийското войнство се сгърчва като пале под камшик. Облаците се разнасят и небето се избистря. Слънчевата светлина играе по дюните, които я отразяват като с огледало и заслепяват очите на войниците. Те се пазят с щитове или ръце, но не проронват и дума.

Таита прави още един мах с тоягата от върха и най-после се чува звук: тих като любовна въздишка, той сякаш се спуска от самото небе. Хората извръщат глави, за да открият източника.

Таита отново замахва и звукът се превръща в нежно свирене. То идва от изток и постепенно всички глави се обръщат натам.

Виждат го да идва от кристално бистрата светлина. Плътна сива стена, вдигнала се от земята до самото небе.

— Хамсин! — шепне Трок ужасната дума.

Пясъчната стена се носи към тях със страховита неотвратимост. Тя се гърчи и пулсира като жива, а гласът й се мени. Вече не е шепот, а рязък вой, вик на демон.

— Хамсин! — Думата се носи от колесница на колесница. Вече не са жадни за кръв войници, а шепа мънички уплашени същества, пред лицето на този унищожител на хора, градове и държави, на този погром за цели цивилизации.

Колоната се разсипва — всеки се стреми да хукне нанякъде, за да избяга от настъпващия ужас.

Щом мръднат от тясната твърда ивица, колесниците затъват до главините. Хората скачат от колите и зарязват конете, впрегнати в хамутите. Усетили смъртната опасност, те се изправят на задни крака и цвилят, като се мятат бясно, за да се освободят.

Хамсин се нахвърля върху всички без капка милост. Гласът му отново се променя — превръща се в могъщ рев. Хората бягат, обезумели от паника. Те се спъват и падат в рохкавия пясък, изправят се с мъка и пак бягат. Обръщат се и виждат ревналата като безумен звяр пясъчна стена, как застъпва собствената си пола и я поглъща в себе си, как се гърчат пясъчни завеси, бронзови, където ги огрява слънце и сиво-кафяви в сянката, хвърлена от собствената им чудовищна височина.

Таита стои с прострени нагоре ръце и гледа, как бурята поглъща военния отряд. Съзира Трок и Иштар, замръзнали като статуи под слънцето, но ето че фронтът на бурята ги достига и вече няма ни Трок, ни Иштар, няма хора, коне и колесници. Всичко е погълнато от гнева на хамсин.

Таита отпуска ръце, обръща гръб на чудовището и без да бърза поема надолу. Дългите му крака прекрачват трудните места, а сам той се опира на тоягата, когато минава от една издатина на друга.

Нефер и Минтака стоят хванати за ръце в основата на скалата. Приветстват го дълбоко объркани, а Минтака пита с невярващ глас:

— Ти ли повика бурята?

— Тя се мътеше през последните дни — отвръща Таита с безизразен глас и лице като каменна маска. — Всички забелязахте жаркия задух и противната жълта мъгла.

— Не — отвръща Нефер. — Не беше природата. Ти беше. Ти си знаел какво ще направиш през цялото време. А аз се усъмних в теб.

— Сега влизайте в убежището. Още малко и ще се стовари отгоре ни. — Гласът му потъва в грохота на хамсин. Минтака първа се шмугва в малкия отвор. Останалите я следват пълзешком. Преди да влезе и той, Хилто подава полупразните мехове.

Накрая отвън остава само Таита. Сякаш за да срещне собствената си рожба, той гледа с тържествен израз. Бурята връхлита със свирепа сила, цялата скала вибрира от напрежение и високата фигура на Таита изчезва. Първият пристъп трае само секунди и когато преминава, Таита стои на мястото си, непоклатим и спокоен. Бурята съсредоточава сили с глухо ръмжене и когато се хвърля напред като отвързан звяр от подземния свят, Таита се мушва в дупката и обляга гръб о стената.

— Затворете! — казва той и Мерен с Хилто блокират отвора с приготвени за целта камъни.

— Покрийте глави! — казва Таита и увива шала около лицето си. — Дръжте очите си затворени, ако не искате да ослепеете. Дишайте много внимателно, за да не се задавите с пясък!