Уилбър Смит
Чародей (52)

51

Същата вечер Нефер, Мерен и Хилто седят върху купчината килими, а Таита кара скрибуцащата кола, с непоправимото задно колело, климащо насам-натам, пред една от страничните порти на двореца, където тълпа окъсани малки нехранимайковци се спотайва в тясна, бедняшка уличка. Магът дава меден пръстен на едно от тях, за да пази колата и удря по портата с края на тоягата си. Тя се отваря начаса, но насреща им щръкват десетина насочени копия. Входът към харема се охранява зорко: Трок пази внимателно малката си кошута.

Солет не е тук — очевидно иска ръцете му да останат чисти, — но е изпратил един роб, който да преведе Таита през охраната и да го придружи по-нататък. Макар магът да разполага с папирусов свитък, даден му от Солет, началникът на охраната настоява да ги претърси, преди да им позволи да продължат. Нарежда на Хилто да разгъне всеки килим и внимателно го разглежда. Удовлетворен най-подир, той ги пуска да минат.

Престарелият чернокож роб куцука пред тях, през лабиринт от тесни коридори. Колкото по-навътре влизат, толкова по-просторно става, докато накрая спират пред високи двери от сандалово дърво, охранявани от двама огромни евнуси. Те си шепнат нещо с чернокожия, после пазачите се дръпват встрани и Таита влиза начело на останалите в огромна зала, ухаеща на цветя, парфюми и мъчителен дъх на млада женственост. Срещу входа се вижда тераса, откъдето се носят звуци на лютня и женски гласове.

Старият роб излиза на терасата.

— Царице — започва той с треперещ глас, — дошъл е един търговец със скъпи копринени килими от Самарканд и моли за благоволението ти.

— За днес видях достатъчно боклуци — отвръща женски глас и дъхът на Нефер спира, очарован от познатите, любими трели. — Отпрати го!

Робът се обръща назад към Таита, прави гримаса и разперва безпомощно ръце. Нефер сваля от рамо завития на руло килим, който тупва плътно върху каменните плочи и отива до изхода към терасата, където спира. Облечен е в дрипи, а на главата си има мърлява чалма. Долната част на лицето му е покрита. Виждат се само очите.

Минтака седи на парапета с две робини в краката си. Тя не поглежда към него, а отново подхваща песента. Това е песента за магарето и маймуната и Нефер усеща как всяка дума се забива право в сърцето му, докато гледа сладката извивка на бузата, полуизвърната към него и тежките тъмни кичури, спуснати по гърба.

Тя прекъсва внезапно песента и казва раздразнено:

— Стига си ме зяпал, нахален глупак! Вземай си боклуците и се махай!

— Прости ме, царице! — протяга умолително ръце Нефер. — Аз съм само един беден глупак от Даба.

Минтака изпищява и пуска лютнята на земята. Закрива уста с две ръце. На бузите й избиват алени петна, а погледът е вторачен в зелените му очи. Чернокожият роб вади нож и закуцуква не много сигурно към Нефер, но Минтака се окопитва в миг.

— Не, остави го! — Тя вдига дясната си ръка, за да подчертае думите си. — Остави ни! Искам да поговоря с този глупак. — Робът гледа колебливо, все още насочил треперещия връх на кинжала към корема на Нефер.

— Прави, каквото ти казвам! — тросва се Минтака. — Върви, глупако. Тръгвай!

Старецът прибира объркан кинжала в ножницата и се оттегля заднишком. Минтака гледа Нефер с огромни черни очи. Момичетата не проумяват какво става. Усещат само, че е нещо необикновено. Завесите се събират зад гърба на чернокожия. Нефер отмята парцала от главата си и къдрите му се разсипват по раменете.

— В името на Хатор, това си ти! Наистина си ти! — Тя полита към него, а Нефер се втурва насреща й, за да я обгърне с ръце. Притискат се един към друг и говорят несвързано за любовта си и за болката от раздялата. Робините излизат от смайването си, започват да подскачат и да пляскат радостно с ръце, докато Таита въвежда ред, с няколко добре прицелени ръчвания на тоягата.

— Веднага спрете тия безумни писъци! Ей сега ще долети стражата. — Овладял положението, той се обръща към Хилто и Мерен. По негово указание на плочите е проснат най-големият килим.

— Слушай, Минтака! После ще имате време за това.

Тя обръща лице към него, но продължава да прегръща Нефер през шията.

— Ти ме извика тогава, нали Таита? Толкова ясно чух гласа ти. Ако не беше ме спрял, аз…

— Мислех те за по-разумна. Сега не е време за празни приказки — скастря я Таита. — Трябва да те скрием в килима, за да те изнесем от палата. По-бързо!

— Имам ли време, да си взема…

— Не! — отвръща Таита. — Нямаш време за нищо, освен да ме слушаш.

Тя целува още веднъж Нефер, следва продължителна прегръдка, след което се просва в цял ръст върху килима. Поглежда робините и казва:

— Правете, каквото Таита нареди!

— Не можеш да ни изоставиш така, господарке! — вие любимката й, Тиниа. — Закъде сме без теб?

— Няма да е задълго — обещава Минтака. — Ще пратя да ви вземат, но дотогава трябва да сте смели и да не ме предавате.

Нефер помага на Хилто и Мерен да увият Минтака в килима, като поставя в устата й единия край на дълъг тръстиков ствол. Другият се подава малко от рулото и дава възможност на царицата да диша.

През това време Таита успокоява хлипащите момичета:

— Тиниа, ти отиваш в спалнята и залостваш вратата! Завий се с чаршафите, все едно си господарката! Другите останете тук, в преддверието и не отваряйте никому. Казвайте, че царицата е в месечното си неразположение и не може да приема никого. Ясно ли е? — Тиниа кима с разбито сърце, но не смее да проговори, за да не заплаче отново. — Забавете ги, колкото е възможно, но когато положението стане неудържимо, кажете им всичко, което искат да знаят. Не ги карайте да ви измъчват. Смъртта или осакатяването ви няма да допринесат за друго, освен да тежите на съвестта на господарката си.

— Не може ли да дойда с царицата? — избухва Тиниа. — Как ще живея без нея?

— Нали чу нейното обещание. Щом бъде в безопасност, ще изпрати да ви вземат. А сега, залостете вратата зад нас!

Когато излизат, зад вратата ги чака старият роб.

— Съжалявам. Направих за вас, каквото можах. Така нареди Солет. Царица Минтака беше някога добро и щастливо момиченце — казва той. — Но вече не е. Откак се омъжи, стана тъжна и сърдита. — Дава им знак да го следват и ги повежда през харемския зверилник, докато стигат малката странична врата, където началникът на стражата пак се изпречва пред тях.

— Разгънете килимите! — нарежда лаконично той.

Таита го доближава и впива поглед в очите му. Враждебното изражение на началника омеква. Добива смутен вид.

— Виждам, че си доволен — тихо промълвя Таита и върху грозното лице на войника се изписва усмивка. — Даже много доволен — повтаря магът и слага ръка на рамото на човека.

— Много доволен — повтаря началникът.

— Ти вече провери килимите. Няма сега да губиш скъпоценното си време за глупости, нали?

— Не искам да си губя времето — повтаря послушно войникът.

— Искаш да се махаме.

— Махайте се! — вика началникът. — Разкарайте се оттук! — И се дръпва встрани. Един от хората му издърпва залостващата греда и ги пуска навън в уличката. Хвърлили последен поглед назад, те съзират доброжелателната усмивка на караулния началник.

Колата чака, където са я оставили, а хлапаците я пазят. Внимателно полагат в нея скъпоценния товар и Нефер шепне в края на рулото:

— Сърце мое, как си?

— Задушно и горещо е, но е нищо в сравнение с мисълта, че си до мен. — Гласът й е приглушен и той бърка в дупката по средата на рулото, за да докосне главата й.

— Смела си като лъвица — казва той и сяда на капрата до Таита. Конете тръгват.

Таита ги шибва с камшика.

— Скоро ще затворят градските порти за през нощта. Когато открият липсата на Минтака, най-напред ще затворят града, ще претърсят всяка сграда и кола между стените му и ще разпитат всеки странник.

Носят се в галоп по главната улица към източната порта. Когато доближават, виждат, че изходът е блокиран от множество други коли и колесници, наредени в редица. През деня в Аварис е имало религиозно шествие и сега богомолци и зяпачи са тръгнали да се връщат по околните селища. Колоната се движи мъчително бавно.

Слънцето вече е изчезнало зад градската стена и наоколо започва да се спуска мрак, а между тях и портата има още две коли. Началникът на стражата излиза от караулното и вика:

— Стига толкова! Слънцето залезе. Затваряй портите!

Колоната чакащи ред да излязат надава протестен ропот.

— Имам болно дете. Трябва да се прибера.

— Платил съм си таксата, пуснете ме да изляза. Рибата ми ще се развали.

Една по-малка кола се измъква напред и нарочно препречва пътя, за да не могат да затворят портите. Настъпва малка суматоха: стражата размахва тояги, възмутени пътници крещят насреща й, подплашени коне цвилят и се изправят на задни крака. Изведнъж настава раздвижване и отвън. Виковете на тълпата и стражата отстъпват пред повелителни възгласи:

— Сторете път на фараона! Път за фараон Трок Урук!

Барабанен бой придружава заповедта. Стражниците престават да се разправят с пътниците и се втурват един през друг да отворят път за владетеля. Крилата на портата се отварят широко, за да разкрият колона бойни колесници, напираща отвън. Над първата от тях се вее вимпел с леопард. Изправен в цял ръст под него, с лъснал бронзов шлем и преметната през рамо, заплетена с разноцветни панделки брада, фараон Трок Урук държи бич и юзди с облечени в ръкавици ръце.

Щом дверите се разтварят, той насочва запрегнатата в четири коня колесница право в тълпата, като замахва с бича срещу всеки, изпречил се на пътя му. Хората му тичат напред, преобръщат и извличат встрани всяка запушила улицата кола, като изсипват товари риба и плодове в канавката.

— Сторете път на фараона! — реват те, като се стараят да надвикат жертвите си. Стигат колата на Таита и се опитват да я обърнат, за да разчистят пътя на Трок. Таита се изправя и замахва с камшик срещу им, но ударите попадат върху шлемовете и раменните бронзови предпазители. Войниците се смеят и преобръщат колата. Рулото се търкулва и заплашва да попадне под каруцата.

— Помогнете! — крещи Нефер, като скача на земята и задържа килима. Хилто хваща единия край, а Бай — другия. Когато колата пада с трясък и хрущене на една страна, те придърпват рулото до най-близката стена, фараон Трок прекарва колесницата си през останките от колата и разпилените стоки, плющи с бич над конските глави и дава отривисти команди.

— Удряй! Удряй! — Това са обучени бойни коне. Те се изправят и бият с облечени в бронз копита по всеки, който попадне под тях. Нефер вижда как една старица става жертва на тази безсмислена жестокост. Копитото попада право в лицето й. Черепът й се пръсва, а наоколо като дребен чакъл хвърчат зъби. Те трополят по настилката, а тялото се просва пред колесницата на Трок.

Обточените с бронзови шини колела минават през него и за миг колесницата е толкова близо до надвесения над килима с Минтака Нефер, че очите му срещат погледа на Трок. Фараонът не може да го познае в тия дрипи и с парцаливата чалма на главата, но го шибва по навик с бича по рамото. Бронзовите топчета разкъсват с лекота дрипата и оставят кървав синджир върху плътта му.

— Марш от пътя ми, селяндур! — крясва Трок и Нефер се готви да се хвърли в колесницата и да хване Трок за брадата. Ето го звярът, осквернил неговата любима. Червена пелена пада пред очите на момъка.

Таита го хваща за ръката.

— Остави го. Вземай килима и през портите вън, глупак такъв! Ще ни затворят. — Нефер се дърпа и старецът го разтърсва.

— Искаш още един път да я загубиш, така ли?

Нефер се окопитва. Изправя се и хваща рулото за единия край, а останалите му помагат. Тичат към портата, но колоната на царя вече е преминала и стражата отново затваря крилата й. Таита тича напред и ги разгонва с тоягата. Когато един войник се опитва да го нападне, магът втренчва в очите му хипнотизиращ поглед. Стражникът отскача, сякаш е попаднал на човекоядец.

Промъкват килима през тесния процеп между крилата на портата и тичат към лагера под стените на града. Зад тях се носят гневните викове на охраната, но те изчезват в тъмнината, сред безпорядъка от шатри и бараки. Скрити зад една кошара, те оставят на земята товара си и го развиват. Разчорлена и потна, щастливата Минтака вижда коленичилия пред нея Нефер. Двамата се прегръщат пред погледите на останалите.

Таита ги връща към действителността:

— Трок се завърна най-неочаквано — казва той. — Съвсем скоро ще открие липсата ти. — Изправя Минтака на крака. — Загубихме колата. Предстои ни дълъг преход пеша. Ако не тръгнем веднага, няма да стигнем оазиса преди разсъмване.

Минтака се стяга.

— Готова съм! — казва лаконично тя.

Таита поглежда ефирните й златни сандалки, украсени с тюркоази и изчезва между бордеите. След малко се връща с една мърлява старица по петите. Носи чифт използвани, но здрави селски сандали.

— Размених ги срещу твоите — съобщава той.

Минтака сваля безропотно прекрасните сандалки и ги подава на старицата, която ги скрива под дрехата си и светкавично изчезва, да не би някой да й ги вземе. Царицата се изправя с думите:

— Готова съм! Сега накъде, магьоснико?

Нефер я хваща за ръка и всички тръгват след Таита в пустинята.